Српските зверства (геноцид) кон бугарите в Македония и исторически лаги

Страна 3 of 3 Previous  1, 2, 3

Преглед на претходна тема Преглед на наредна тема Go down

Re: Српските зверства (геноцид) кон бугарите в Македония и исторически лаги

Пишување by Нафора on Сре Сеп 20, 2017 5:27 pm

(продължение)
Велесъ. Поради силно развитото си национално чувство Велешани сѫ прѣдпочитали да плащатъ установенитѣ отъ сърбитѣ глоби, но не и да пращатъ дѣцата си въ сръбско училище ; когато сьрбитѣ забранили българска служба и българска проповѣдь въ черквата, Велешани съ своя владика протестирали прѣдъ властьта противъ извършеного посѣгателство; когато владиката билъ арестуванъ и послѣ екстерниранъ въ България, гражданитѣ бойкотирали сръбската служба въ черква и сѫ се лишили отъ черкуване. Сръбскитѣ власти забраняватъ на Велешани отпразднуването на българския националенъ праздникъ „Св. св. Кирилъ и Методи" и имъ заповѣдватъ да отворятъ дукянитѣ си; а тѣ излизатъ въ чаршията въ празднично облекло. Заповѣдватъ имъ да празднуватъ сръбския свети Сава — тѣ не се обаждать на поканата. За всичко това трѣбвало да се издирятъ „подстрѣкателитѣ" и „съмнителнитѣ" граждани. А кои не сѫ били такива за сърбитѣ. И тѣ започватъ съ обезорѫжаване обиски, арести, изтезания. Стотици граждани и селяни отъ околията, едни „подозрителни", други „подстрѣкатели", оковани въ тежки вериги, били изпратени да гниятъ въ скопския затворъ в продължение на една година, слѣдъ което били осѫдени на доживотенъ затворъ.



Вечерь слѣдъ 9 часътъ въ никоя кѫща не бивало да гори лампа и дойката въ тъмно трѣбвало да кърми своето бозайниче или майката да наглежда своя болникъ. Инакъ сръбски агентъ добралъ се крадешкомъ, хлопа на прозореца, зловѣщо и всѣва трепетъ въ сърдцата на домочадиего. Но паниката между населението е била ужасна, когато настръхналитѣ Велешани почнали тайнствено да се питатъ за злокобната участь на този безслѣдно загиналъ, оня незабѣлѣзано изчезналъ тѣхенъ съгражданинъ, каквито сѫ случаитѣ съ Попъ Иванъ Аврамовъ, Попъ Лазаръ Трайчевъ Андовъ, Попъ Петъръ Андреевъ и други. Жертвитѣ слѣдъ като сѫ били звѣрски изтезавани, послѣ били изклани и труповетѣ имъ изхвърлени въ Вардара. Сръбското училище е било инквизиторското мѣсто, дѣто кървавитѣ петна по стѣнитѣ дълго врѣме сѫ свидѣтелствували за чудовищнитѣ прѣстѫпления вършени отъ „Черната рѫка."





Въ Тетово сърбитѣ сѫ подложили на тежки изтезания 14 души отъ по-първитѣ граждани. Убити сѫ гражданитѣ Гавро Серафимовъ, Сельо Ратайски, Йовче Яневъ и Иванъ Чварковъ (Чарковъ?). Въ околията има 308 души убити разпрѣдѣлени по общини както слѣдва: Първенишка община 17 души ; Лѣшечка община — 10 д., Селчишка община — 9 д., Долно Папчишка — 9 д., Седларевска — 1., Чифличка — 12 д., Челопечка — 7 д., Жилинска 73 д., и Сѣнокоска община—170 души. Вж. въ приложението къмъ „Сръбския режимъ и ргволюционната борба въ Македония" списъка за жертвитѣ отъ Тетовско).





Кичево. При настаняването на сръбската власть въ Кичево и околията, арестувани сѫ били на първо врѣме всички градски учители и свещеници, както и най-виднитѣ граждани пораци отказа имъ да подпишатъ поднесената имъ декларация, че тѣ сѫ били отдавна сърби. Едноврѣменно съ тѣхъ арестувани сѫ били отъ околията 106 души селяни. За отказъ да измѣнятъ на народностьта си убити бѣха Иеромонахъ Софроний, егуменъ на Прѣчистанския монастиръ и иеромонахъ Теофанъ, калугеръ при сѫщия монастиръ. И двамата били извикани съ измама отъ монастира отъ сръбски стражари и подъ прѣдлогъ, че ги вика властьта въ Дебъръ, и двамата сѫ били застрѣляни, а свещ. Георги п. Ангеловъ умрѣлъ като Исуса Христа, а именно разпнатъ на кръстъ и отъ двѣтѣ му страни разпнати двама негови другари (Вж. обр. № 3). Отъ арестуванитѣ и тежко изтезавани умрѣли мѫченически Якимъ Йончевъ отъ с. Подвисъ, Иванъ Сърбиновъ отъ с. Лахчани, Търпо Мойсовъ отъ с. Поповецъ, Мице Найдовъ отъ с. Цѣръ и Константинъ Траяновъ отъ сѫщото село. Убити: Киро Василевъ отъ с. Яворецъ, Максимъ Мицковъ отъ с. Осой, Наумъ Бѣличовъ отъ с. Цѣръ и Петъръ Силевъ отъ сѫщото село. Максимъ Костовъ отъ с. Рѫбетино, състоятеленъ и свѣстенъ селянинъ, е билъ убитъ по най-жестокъ начинъ: изкаранъ вънъ отъ селото, рѣзали сѫ му послѣдователно ушитѣ, носа, езика, пръститѣ, краката, докато останалъ само трупъ и така издъхналъ. (Вижъ обр. № 4.)





Дебъръ. Смъртно изтезавани отъ сърбитѣ, или направо убити отъ тоя градъ има 64 души, а отъ околията 200 души, а именно ; с. Борово — 34 д., с. Могорче 20 д., с. Торбаче — 15 д., с. Трѣбища — 13 д., с. Кленье — 3 д. (Вж. обр. № 4.), с. Гинозецъ двама, с. Модричъ — 4 д., с. Дрѣнокъ и Джепища по единъ, с. Нерѣзи — 3 д., с. Мало Папрадникъ 1, с. Голѣмо Папрадникъ двама, село Пискупщина трима, с. Житинани — 1, с. Горенци — дазма, с. Новакъ 1, с. Коджаджикъ — трима, с. Брѣщани — единъ, с. Ябланица — 5 д., с. Брощица и Баланци по единъ, с. Гари — 5 д., с. Радоеща 1, с. Тучепе — 1, с. Голѣмо Острени двама, с. Осолница — трима, с. Лѣсничани 8 д., с. Окщунъ — 12 д., с. Жупа-селце — 12 души и с. Елевци 39 души — всичко въ Дебъръ и околията 264 души. — А опожарени кѫщи: въ града Дебъръ 290, а въ околията: с. Кривци 44, с. Клаци (Село-Куки) — 12, с. Горно Вичища — 11, с. Долно Вичица 7, с. Бомово 5, с. Трѣбища 2, с. Гиновецъ една, с. Елевци 5, с. Папрадникъ двѣ, с. Извири 5, с. Серпетово 11, с. Горно Косоврасти 2, с. Долно Косоврасти 73, с. Голеища 7, с. Торбаче 28, с. Окщунъ 7, с. Лѣсничани 36, с. Коняри 7, с. Аме 15, с. Кленье 123, с. Могорче 60, с. Борово 100, с. Забзунъ 120 и с. Стеблево 160 — а всичко изгорени кѫщи въ Дебъръ и околията 1133. Вж. „Сръбскиятъ режимъ въ Македония" приложение, списъкъ на жертвитѣ отъ Дебъръ и околията.


Нафора

Број на мислења : 90
Join date : 2017-08-17

Преглед на профилот на членот

Вратете се на почетокот Go down

Re: Српските зверства (геноцид) кон бугарите в Македония и исторически лаги

Пишување by Нафора on Сре Сеп 20, 2017 5:28 pm

(продължава)
Галичникъ. Пристигнали на 3. ноември, сърбитѣ веднага пристѫпили къмъ унищожение на училищната библиотека въ града, като изгорили около 1000 книги, а всичката училищна покѫщнина изпочупили. Архиерейскиятъ намѣстникъ на българската община Павелъ Теодосиевъ е билъ арестуванъ, мѫченъ, битъ съ торби пѣсъкъ и интерниранъ въ Скопския затворъ, дѣто и умрѣлъ отъ изтезанията. Свещеникъ Апостолъ Мироновъ отъ с. Трѣсънче е билъ насила измъкнатъ отъ дома посрѣдъ нощь и завлѣченъ до близката гора, дѣто сѫ го обезобразили и му счупили черепа. Бившата революционерка Андревица е била убита само прѣдъ страха да не почне дѣйностьта си отъ турско врѣме.





Охридъ. Слѣдъ екстернирането на митрополитъ Бориса въ българската митрополия се настанилъ сръбскиятъ митрополитъ Варнава. Той е псувалъ гражданитѣ и срѣдъ улица е биелъ ония, които не му отдавали почесть. Всички учители и по събудени граждани били арестувани въ единъ зимникъ, дѣто били изтезавани безчеловѣчно. Въ едно тъмно и тѣсно пространство били поставени много души, като че съ цѣль да ги одушатъ. Освѣнъ заплашвания и насилнически срѣдства, тукъ сърбитѣ сѫ прилагали и тежки берии и безпричинни глоби. Органи на властьта сѫ заявявали, че докато населението не тръгне съ цървули — правѣла е на сърбитѣ впечатление обстановката на Охридчани — послѣдното нѣма да се признае за сръбско. Нѣкакъвъ майоръ който минавалъ между сърбитѣ за образованъ, говорилъ прѣдъ едно събрание за сръбска народность въ Македония, а за старинитѣ находящи се въ града, казвалъ, че били останки отъ нѣкогашна „велика Србија". — Гражданинътъ Левъ Огненовъ, Робертъ Колежки възпитаникъ, щѣлъ да бѫде убитъ въ двора на черквата „Св. Климентъ", ако не е билъ прѣдупрѣденъ. Иванъ Групчевъ, прѣслѣдванъ сѫщо съ цѣль да бѫде убитъ, билъ принуденъ да се затвори дълго врѣме въ кѫщи. Тодоръ Джамбазовъ, повиканъ единъ день въ клуба на „Черната рѫка", билъ подложенъ на жестокъ побой и спасилъ живота си съ бѣгство. Осѫденъ отъ Черната рѫка и изпратенъ на екзекутиране е билъ гражданинътъ Иванъ Алчевъ, но замушканъ, той успѣлъ съ бѣгство да се изтръгне изъ рѫцѣтѣ на своитѣ джелати. Гражданинъгь Мишевъ, въ домътъ на когото при обискъ била намѣрена една ловджийска пушка, билъ вързанъ и битъ по немилостивъ начинъ въ присѫтствие на жена му и дѣцата му. Освѣнъ това застрѣляни сѫ въ града безъ никаква присѫда учительтъ Димитъръ Ивановъ (Вж. обр. № 5.) родомъ отъ града, свещеникъ Георги попъ Ангеловъ отъ с. Слатино, Иванъ Дойчиновъ и Христо Байрамовъ отъ Охридъ, Стоянъ Гълѫбовъ отъ с. Велмей, Лазаръ Глигоровъ, бившъ учитель, отъ с. Велгощи, Коста Лятковъ отъ сѫщото село и мнозина турко-албанци. Десетки младежи отъ града били арестувани и обречени да бѫдатъ осѫдени на смърть; но откарани въ Битоля, тѣ могли да изкупятъ живота си срѣщу една сума отъ 500 лири турски. Убити младежи сѫ Никола Силяновъ отъ Охридъ и Анастасъ Христовъ отъ село Дърмени, Рѣсенско. Градскитѣ свещеници Георги Икономовъ, Георги Бъндевъ, Иванъ Савевъ, Петъръ Рибаровъ, Хараламби Доневъ, Анастасъ Автовъ, Ахилъ Карадимчевъ и Дяконъ Герги Снѣгаровъ били подложени на силни морални изтезания въ продължение на двумѣсечния имъ арестъ. Изтезаванъ е билъ сѫщо и Василъ Маленковъ. А кѫщата на войводата Петъръ Чаулевъ и на неговитѣ роднини Якимъ Чаулевъ, Григоръ Чаулевъ и Ленка Чаулева сѫ били ограбени и отъ основи разрушени. — с. Велгощи, прѣдградие на Охридъ, значително пострадало и даже опожарено въ турско врѣме и послѣ пакъ възстановено, сега трѣбвало да изпита и сръбската жестокость. Сърбитѣ сѫ събрали всички мѫже отъ селото, наредили ги въ редици и отъ всѣки петь души билъ изкарзанъ по единь и прѣдъ очитѣ на всички други застрѣлванъ. По тоя начинь застрѣляни били 12 души. Вижъ с. Велгощи, обр. № 6.



Въ 4 села отъ Слатинска община, Охридско, има 86 души убити отъ сърбитѣ. Въ Пещанската община — 48 души; въ Велгошка община — 27 души извънъ споменатитѣ 12 д., въ с. Велгощи. Въ Мешеишка община — единъ ; въ Бѣлчишка — трима; въ Опеничка община трима; въ Велмейска община — 9 д. и въ Сливовска община — 10 души. Вижъ въ приложението къмъ „Сръбскиятъ режимъ и революционната борба въ Македония" отъ 1917 год. списъка на жертвитѣ въ Охридска околия.





Въ Рѣсенъ сърбитѣ закриха класнитѣ и основни, както и недѣлнитѣ училища въ града и голѣмото с. Янковецъ, унищожиха училищнитѣ библиотеки въ града и всички околни села и заличиха всички български надписи на паметни плочи въ църквитѣ и училищата; изгориха всички намѣрени въ частнитѣ домове ликове на българския царь Екзарха и видни македонски революционери; биха немилостиво ученицитѣ Владимиръ Мильовски, Борисъ Чукалевъ, Асѣнъ Ляпчевъ, Крумъ Поповъ, Никола Татарчевъ и Кирилъ Милошовъ, защото пѣли български пѣсни и носили пансионската си униформа; обезорѫжиха мѣстнитѣ четници, макаръ тѣ да бѣха принесли цѣнни услуги на сръбскитѣ войски при настѫплението имъ; повърнаха обратно всички български революционери, които бѣха тръгнали за Малгара въ помощь на българскитѣ войски въ борбата противъ Турция; устроиха засада на войвоцата Кръсто Трайчевъ; тероризираха гражданитѣ да се деклариратъ за сърби, а поради отказа имъ да сторятъ това екстернираха първенцитѣ Михаилъ Татарчевъ, Коста Стрѣзовъ, А. Милошевъ, Ефтимъ Ляпчевъ, Лазаръ Стрѣзовъ, Георги Татарчевъ, Ст. Мильовски, Ст. попъ Георгиевъ, Кр. Дуляновъ, Кр. Стрѣзовъ, Г. Буруджиевъ, Христо Никовъ, архиерейския намѣстникъ свещеникъ Търпо Поповски и учителитѣ Георги Трайчевъ, Климентъ Хаджовъ, Димитъръ попъ Андреевъ, Сп. Монавчевъ, Лазаръ Кипревъ и Петъръ попъ Андреевъ. Отъ града и околията арестувани българи първенци всичко 496 души.

Нафора

Број на мислења : 90
Join date : 2017-08-17

Преглед на профилот на членот

Вратете се на почетокот Go down

Re: Српските зверства (геноцид) кон бугарите в Македония и исторически лаги

Пишување by Нафора on Сре Сеп 20, 2017 5:29 pm

(продължава)
Битоля. На 17 юни 1913 г. сръбскитѣ власти въ града арестуваха 9 души български основни учители отъ градскитѣ училища, 10 души отъ класнитѣ училища въ града, окрѫжния училищенъ инспекторъ Александъръ Развигоровъ отъ Щипъ, околийския училищенъ инспекторъ Ахилъ Минджовъ отъ Охридъ, секретаря при Битолската българска митрополия Спиро Мирчевъ отъ Прилѣпъ, архивара при сѫщата Иванъ Петровъ отъ Битоля и енорийския свещеникъ Попъ Иванъ попъ Анастасовъ отъ Охридъ, както и 7 души основни учители въ околията. Всички бѣха поканени отъ властьта да станатъ сръбски учители и чиновници; за тая цѣль имъ е била поднасяна за подписване една готова декларация; понеже всички съ възмущение отказали това, заплашили ги съ застрѣлване. Когато и това не помогнало, на 13 юли сѫщата година тѣ били всички екстернирани за България, подложени изъ цѣлия пѫть на страшни мѫки и поругания. На 20 юни 1913 г. въ града сѫ били арестувани още 87 души първи граждани, свещеници, търговци, единь докторъ (Чкатровъ) единъ аптекарь (Кръсто Франговъ) и задържани тамъ цѣлъ мѣсецъ — до 20 юли с. г., съ изключение на Владо Иосифовъ, задържанъ до 18 августъ 1914 г,, Василъ Мазарътъ, освободенъ чакъ на 15 септември 1915 г. въ гр. Поградецъ, сирѣчъ слѣдъ сръбското отстѫпление. А цѣлото българско сѣмейство Стамболджиеви бѣ изклано една вечерь всрѣдъ Битоля отъ сърбитѣ за примѣръ и назидание на опорититѣ българи отъ Битоля. Слѣдъ това убити сѫ въ Битоля още Никола Кузевъ, Вангелъ Църнамаровъ, Илия Иосифовъ и Петъръ Стойковъ отъ града; Веле Мицевъ отъ с. Беранци, Нове Ангеловъ и Кръсто Христовъ отъ с. Ивановци, Сърбинъ Стрѣзовъ отъ с. Кръстофоръ, Митре Църклевъ и Китанъ Кръстевъ отъ с. Путурусъ; Наумъ Колевъ, Гуле Колевъ и Павле Христовъ отъ с. Кукуречани; Секула Георгиевъ, Марко Петровъ и Стоянъ Талевъ отъ с Могила; Стоянъ Талевъ и Христо Кузевъ отъ с. Беранци; Цвѣтко Ивановъ отъ с. Облаково; Коте Степановъ отъ с. Стругово, Начо Дамчевски отъ с. Кръклино; Иеромонахъ Козма, егуменъ на монастира „св. Петъръ", с. Смилево; свещеникъ Илия попъ Наумовъ и Петъръ Найдовъ отъ с. Лопатица; Спиро Таневъ и Гоше Ивановъ отъ с. Лера; Стоянъ Марковъ отъ с. Рамна; Лазаръ Пурдовъ, Илия Четелевъ и Блаже Рашайковъ отъ с. Гявато. Всичкитѣ тѣзи жертви отъ Битолско сѫ били прѣдварително арестувани въ Битолския затворъ; тамъ сѫ били грозно изтезавани, а слѣдъ това изкарвани на групи отъ по 5-6 души всѣка вечерь и убивани, слѣдъ което сѫ ги заравяли при Девеани и други мѣста близко до града. Само Илия Иосифовъ отъ Охридъ, бившъ четникъ, е билъ убитъ по пѫтя между Прилѣпъ и Велесъ, на Бабуна планина (Вж. обр. № 7).
Отъ Битолската околия селата Цапари, Гявато и Сръбци бѣха особно засѣгнати отъ сръбската напасть. На 29 априлъ 1913 год. Битолскиятъ сръбски околийски началникъ Яне Константиновичъ заедно съ поручикъ Михайло Михайловичъ, членъ отъ „Черната рѫка", придруженъ отъ още двама сръбски войводи съ 60 души стражари и една рота войници обсаждатъ село Цапари, събиратъ всички мѫже и отъ страхъ прѣдъ бѫдаща революция имъ прѣдлагатъ да прѣдставятъ всичкото орѫжие, което ужъ било скрито въ селото. Като не могли да намѣрятъ такъво, селскитѣ свещеници и първенци, както и голѣма часть отъ селянитѣ биватъ подложени на такива инквизиторски мѫки и изтезания, каквито Цапари никога по-рано (въ турско врѣме) не е запомнювало. Христо К. Вельовъ (Вж. обр. № Cool, Трайче Ташковъ, Лазе Василевъ, Христо Колевъ, Насе Гечевъ, Иванче п. Трайковъ, Петре К. Пъркевъ, Апостолъ Щатевъ и Наумъ Василевъ сѫ най-тежко пострадалитѣ, слѣдъ което заедно съ още мнозина други селяни били тикнати въ никому неизвѣстни тъмнични келии. Отъ голѣмитѣ изтезания Насе Гечевъ, бивши селски войвода прѣзъ врѣме на голѣмото македонско Илинденско възстание мѫченически умрѣлъ въ Битолския затворъ на 14 май сѫщата година. На 1 май сѫщитѣ инквизитори дошли въ селото да прибератъ чакъ до ножоветѣ, съ които селянитѣ си служели на трапезата. А на 2 сѫщия мѣсецъ мѫчителитѣ търсили отъ свещеникъ Спиро Димитровъ и презвитерата му стара революционна архива, а отъ селянитѣ Нашо Наумовъ, Иванъ Тръпчевъ, Спиро Танчевъ и др. сѫ взели по нѣколко наполеона за да се спасятъ отъ затворъ; на Георги Димитровъ нанесли 40 удара съ тояга и 25 съ теленъ камшикъ по голъ гръбъ и коремъ. Прѣди да напуснатъ селото, единъ сръбски офицеръ се изразилъ, че сърбитѣ мразили на първо мѣсто българитѣ, послѣ австрийцитѣ, а най-послѣ турцитѣ. Освѣнъ това заявили, че единъ скорошенъ день ще донесе войната между Сърбия и България. За да видятъ какъ сѫ подѣйствували подвизитѣ имъ вьрху духоветѣ на Цапарчани и селянитѣ отъ околнитѣ села, сръбскитѣ власти сѫ изпратили чрѣзъ Гяватското селско общинско управление апелъ за записване доброволци въ сръбската армия, който билъ посрѣщнатъ отъ селянитѣ съ неприкрито негодование. Тогава властьта започнала да записва „доброволци" безъ добра воля. Една Цапарска депутация се явява прѣдъ Битолския Руски консулъ да протестира, но прѣдставительтъ на Николая II ги е прѣдалъ на сръбската власть и ония, които не успѣли да се изкубнатъ, а именно Марко Колевъ, Митре Чорбевъ и Гоше Ангелевъ, били арестувани и грозно изтезавани въ Битолския затворъ, дѣто прѣстояли отъ 9. юни до 15. юли 1913. година. А другитѣ членове отъ тази депутация се изпокрили изъ Битолскитѣ улици. На 16. юни сѫщата година сърбитѣ арестуватъ още свещеникъ Спиро Димитровъ, свещеникъ Никола Петровъ и бившия учитель Наумъ Василевъ.

Въ Тиквешко сръбскитѣ власти мѫченически изтезавали 91 души, отъ които трима умрѣли вслѣдствие изтезанията; забѣлѣзани убийства сѫ извършили надъ 186 души; двама души сѫ обѣсили; 15 жени сѫ обезчестили, отъ които 4 умрѣли отъ изнасилването. По-обстойни указания има въ приложението къмъ книгата „Сръбскиятъ режимъ и революционната борба въ Македония", въ списъка за жертвитѣ отъ Тиквешко.





Въ Прилѣпъ отъ рано сръбскитѣ власти бѣха се запретнали да стреснатъ българщината: на 4. декември 1912. година, по случай рожденния день на сръбския прѣсголонаслѣдникъ билъ устроенъ въ града банкетъ, на който между другитѣ билъ поканенъ и българския учитель Атанасъ Лютфиевъ. При наздравицитѣ този дигналъ чаша въ честь на Царя на българитѣ. Не изминали още 10 минути слѣдъ това, сърбинътъ Стефо измамнически го повиква на вънъ. При запушени уста, Лютфиевъ билъ измъкнатъ отъ кѫщата и подиръ това той изчезва отъ града. Всички издирвания, молби и плачове на нещастната му майка останали напраздни : и до днешенъ день не се знае дѣ е неговия гробъ Сръбскиятъ министъръ на вѫтрѣшнитѣ дѣла счита това убийство „лесно обяснимо". Въ своята брошура „Сърби и българи въ балканската война" той казва, че Лютфиевъ „по всички признаци, ще да билъ „линчуванъ" отъ сръбски комитаджии заради неговия „прѣдизвикателенъ тостъ". . .



Още подъ впечатлението на това мистериозно убийство, архиерейскиятъ намѣстникъ на българската община свещеникъ Иванъ Антоновъ и главниятъ учитель на българскитѣ училища въ града Илия Ивановъ биватъ повикани на 8 декември сѫщата година отъ сръбския командантъ на града майоръ Ненадовичъ, който имъ казалъ: „Вие сте рѫководителитѣ на българщината въ Прилѣпъ и като такива ще съобщите на населението да се откаже отъ мисъльта си за присъединение къмъ България." Скоро слѣдъ това впрочемъ, туй прѣдупреждение било и официално отправено къмъ населението съ облепени афиши. А още прѣди коледа завзета бѣ отъ сърбитѣ и централната българска черква „св. Благовѣщение", а слѣдъ нея и другитѣ черкви както въ града, тъй и въ околията. Плочитѣ съ български надписи въ монастиритѣ „св. Архангелъ" въ с. Варошъ, „св. Богородица" (Трѣскавецъ) и „св. Никола" въ с. Прилѣпецъ били изпочупени и разхвърлени на всички страни, за да не могатъ никога да се намѣратъ и сглобятъ. Въ врѣме на обезорѫжаването команди отъ сръбски нередовни войници разпрѣдѣлили града и околията на участъци и почнали публично да биятъ населението, прѣдимно по-буднитѣ хора. На такъвъ публиченъ побой сѫ били подложени 48 души отъ града и 146 отъ селата. Ареститѣ започнаха съ архиерейския намѣстникъ Иванъ Антоновъ, а подиръ него затвориха
и 32 души между пò-виднитѣ граждани и учители. Гражданинътъ Григоръ Кондовъ билъ задигнатъ една вечерь отъ кѫщи и отъ тогава насѣтнѣ той е изчезналъ безъ никаква слѣда. 16 души български учители и 7 учителки били заставени да напуснатъ домашно огнище и роденъ градъ задѣто отказали да приематъ сръбска служба.





Въ Крушово още отъ началото на сръбското владичество обезорѫжена бѣ отъ властьта мѣстн. рев. чета на Методи Стойчевъ, както и оная на Иванъ Джоневъ, макаръ че тѣ имъ помагаха въ войната противъ Турция. Пò-вечето отъ четницитѣ бѣха малтретирани, а четникътъ К. Георгиевъ — арестуванъ Сѣмействата на четницитѣ Велко Стефановъ, К. Георгиевъ и Хр. Тахчиевь бѣха подложени на побой подъ прѣдлогъ на скрито орѫжие. Въ с. Острилци сърбитѣ убили още въ първитѣ дни Стоянъ Велевъ, а въ с. Журче умрѣлъ отъ побой селянинътъ Христо Талевъ. Прѣзъ сѫщото врѣме въ с. Растовина е убитъ Андрея Богоевъ, а селянитѣ Кръсто Златановъ, Степанъ Андревъ, Петъръ Георгиевъ и други отъ сѫщото село били интернирани въ Битоля подъ прѣдлогъ, че давали хлѣбъ на забѣгнали български четници. Въ с. Кочище билъ убитъ Златанъ Найдовъ, а интернирани въ Битоля Андре Христовъ, Никола Найдовъ и други отъ сѫщото село задѣто сѫ давали прибѣжище и храна на забѣгнали четници. Въ с. Мрѣнога билъ убитъ четника Нечо Гроздановъ, въ с. Горно-Дивяци убитъ Стойко Блажевъ, а Иванъ Найдовъ осакатенъ отъ силенъ побой. Всички убийства въ Крушовско се извършвали отъ сръбскитѣ войводи Долгачъ, Блаже и Боге.



Въ Крушово бити сѫ прѣзъ това врѣме гражданитѣ: Кръсто Житошановъ, Стерйо Велевъ и жена му, Иванъ Такевъ, Стоянъ Йосифовъ, Донка Иванова и мнозина други, а Атанасъ Янкуловъ е убитъ. Арестуваха свещеникъ Наумъ Мешковъ, учителитѣ Михаилъ Станоевъ, Ташко Попъ Христовъ, Стерю Блажевъ, Димитъръ Атанасовъ и гражданитѣ: Павле Пантовъ, 75 годишенъ старецъ, дѣецъ отъ църковно-училищната борба, Георги Каревъ, братъ на войводата Никола Каревъ и всички по-събудени българи. Димитъръ Кръстевъ е билъ битъ, защото не е искалъ да свали българския надписъ на магазина си.

Нафора

Број на мислења : 90
Join date : 2017-08-17

Преглед на профилот на членот

Вратете се на почетокот Go down

Re: Српските зверства (геноцид) кон бугарите в Македония и исторически лаги

Пишување by Нафора on Сре Сеп 20, 2017 5:30 pm

(продължава)
Въ с. Журче и с. Острилци пропѫдени били учителкитѣ; отъ с. Мрѣнога интерниранъ учительтъ Стефанъ Поповъ; отъ с. Кривогащани бити и интернирани учительтъ Петъръ Мирчевъ и свещеникъ Йорданъ Попъ Николовъ; отъ сѫщото село убитъ бившия четникъ Георги Стойчевъ; отъ с. Бучинъ прогоненъ учительтъ; отъ с. Пуста-Рѣка битъ и интерниранъ свещеникъ Никола Георгиевъ. Училищата въ града и селата бѣха затворени още прѣди междусъюзнишката война, а отъ черквитѣ изхвърлиха и унищожиха всички български книги и надписи Училищната библиотека, както и архивата бидоха спасени благодарение усърдието на прѣданния старъ служитель Димитъръ Недѣлковъ. Арестуванитѣ до сега учители Михаилъ Станоевъ, Княгиня Станоева и Флора Попъ-Христова бѣха прѣзъ туй врѣме екстернирани въ България. Въ с. Кривогащани сърбитѣ бѣха изгорили училищната архива, черковнитѣ книги и частнитѣ библиотеки на учителя Мирчевъ и първенеца Никола Спасевъ, бивши четникъ, както и всички учебници на дѣцата. Въ с. Св. Митрани изгорени бѣха училищната и черковна архиви, а сѫщо и свидѣтелствата и учебницитѣ на ученицитѣ. — За по-силенъ ефектъ и съ цѣль да сломять българския духъ, сръбскитѣ власти бѣха хвърлили прѣдъ очитѣ на арестуванитѣ въ Крушово граждани отрѣзаната глава на убития български четникъ Иванъ Котевъ, случай констатиранъ и отъ Карнеджиевата анкетна комисия. Вж. обр. № 9.





Гостиваръ. 40 души граждани и учители сѫ били арестувани. Отъ тѣхъ най-жестоко е билъ изтезаванъ свещеникъ Неофитъ попъ Владимировъ отъ с. Еловци, Гостиварско. Една вечерь слѣдъ полунощь той е билъ изкаранъ отъ затвора и подложенъ на такъвъ побой, че когато се върналъ пакъ между затворницитѣ той приличаль на мъртвецъ. Не малки изтезания е изпиталъ и егумена на Лѣшочкия монастиръ Иеремонахъ Маргирий, който е билъ поставенъ подъ надзоръ впродължение на три мѣсеца, послѣ арестуванъ, на два пѫти воденъ да го колятъ, само да го засгавятъ да се обяви за сърбинъ. Селото Сдунье е било бомбардирано, послѣ опожарено. Ония, които сѫ бѣгали отъ огъня, сѫ били причаквани и застрѣлвани. На нѣколко мѣста така сѫ паднали убити хора на купчини, между които и майки съ бозайничета и малолѣтни дѣца. Село Равенъ е било сѫщо бомбардирано и мнозина отъ жителитѣ му били избити ; само въ единъ кладенецъ въ селото били хвърлени 15 души. Джамията ханищата, кѫщитѣ — всичко въ селото било разрушено и опожарено. Останалитѣ живи отъ турцитѣ слѣдъ бомбардировката били кръщавани отъ сръбския владика Викенти, който дошълъ отъ Скопйе заедно съ други свещеници нарочно за покръстването на турцитѣ. Отъ с. Врутокъ имало 20 д. избити. Село Рѣчани състояще се отъ около 400 кѫщи е било цѣло унищожено, а мѫжетѣ, събрани отъ сърбитѣ вънъ отъ селото, сѫ били по-вечето избити отъ поставената картечница Ония селяни, които сѫ могли да избѣгатъ изъ околнитѣ села, отпослѣ сѫ били пакъ събрани и въ мѣстностьта „Дутлъкъ" били убивани масово.



Въ една кореспонденция до сръбския в. „Радничке Новине", социалистически органъ, единъ участникъ въ жестокоститѣ пише: „. . . Ужасно е. Има села отъ по 100, 150, 200 кѫщи, въ които не е останалъ живъ човѣкъ Събиратъ на едно мѣсто 50 60 души и ги избиватъ единъ по единъ съ щикове." — По поводъ на сѫщитѣ жестокости Miss Edith Durham, горѣща приятелка на южнитѣ славяни, е писала въ в Times отъ 27 ноември 1913 г., че сърбитѣ сѫ изгорили шесть села въ Гостиварско, 13 въ Рѣка и много жени и дѣца сѫ станали жертва. Сръбски войници, които не сѫ желаели да стрѣлятъ върху жени и дѣца, сѫ били принуждавани отъ офицеритѣ къмъ тѣзи жестокости. (Вж. „Les Serbes en Macédoine", Dr. J. Gheorgoff, въ француското списание „La Vie" отъ 1914 год.).





Въ Радовишъ и околията сърбитѣ прибрали отъ българскитѣ черкви всичкитѣ книги подъ прѣдлогъ да ги замѣнятъ съ нови. Черковното пѣние на български се забранило абсолютно ; а по липса на сръбки псалтове, сръбскитѣ офицери и чиновници сѫ пѣли на сръбски. Населението трѣбвало насила да посѣщава богослужението за да слуша проповѣдитѣ държани противъ България. Бѣлѣжититѣ надписи по черквитѣ били заличени като български. Монастиря „Св. св Константинъ и Елена" въ с. Конче, дѣто на патронния праздникъ се е струпвало масово населението отъ цѣлата околия, билъ изгоренъ ; опожарена е и българската махала въ това село заедно съ училището ; опожарени сѫ въ сѫщото врѣме (още прѣзъ 1913 г.) и селата Лубница — само българскитѣ кѫщи —, Скоруша заедно съ черквата, Загорци и Гарванъ. Жителитѣ на тѣзи опожарени села забѣгнали къмъ Струмица, но при бѣгството имъ били масово избити. Скѫпитѣ луксозни полилеи отъ градската черква били задигнати и пратени въ Сърбия. Всичкитѣ приходи отъ черквитѣ и училищата били веднага прибрани отъ сърбския архиерей, а покѫщнината имъ унищожена. Свещеницитѣ Евтимъ Христовъ и Гаврилъ Христовъ, стари хора, въпрѣки запрѣщението единъ недѣленъ день по навикъ споменали въ черква Царь Фердинандъ вмѣсто краль Петъръ. Още въ сѫщия моментъ тѣ сѫ били изведени отъ черквата и съсипани отъ бой. Сѫщата участь и по сѫщата причина е сполетѣла и протестантския проповѣдникъ Коце Налънджиевъ, комуто сѫ счупили и три прѣдни зѫба. — Вмѣсто затворенитѣ български училища въ града и селата, сърбитѣ сѫ отворили изпърво въ града едно вечерно и едно непѣлно училища, които населението е било карано насила да посѣщава. Прѣподаването на сръбски езикъ, сказкитѣ и проповѣдитѣ се изпълнявали отъ чиновницитѣ. „Само србин мора живити у Србию" е билъ лозунгътъ на агитаторитѣ. Прѣзъ 1914 въ града се отворило и основно училище и за да не остане то безъ ученици бащитѣ били глобявани съ по 20 динара и бой за всѣко отсѫтствие. Учителитѣ, доведени отъ Сърбия, посѣщавали често гражданитѣ, за да ги прѣдразположатъ. За всѣки случай обаче, тѣ сѫ били винаги въорѫжени съ револверъ и кама...
Въ Радовишъ около два мѣсеца слѣдъ дохождането си сърбитѣ бѣха убили само въ града мѣстнитѣ граждани: Евтимъ Яневъ Карамфиловъ (Вж. обр. № 10), Ангелъ Томевъ, Илия Къчовъ, Велика Илиева Къчова негова съпруга, Коце Муговъ, Георги Степановъ и Тодоръ Георгиевъ; а въ сѫ щото врѣме въ тоя градъ бѣха убити и 62 души българи, бѣжанци отъ разни мѣста. Въ Радовишка околия сѫ били убити: отъ с. Долни Липовикъ 9 д., отъ с Горни Липовикъ 4 д., отъ с. Папавница двама, отъ с. Габревци 7 д., отъ с. Негреновци трима, отъ с. Конче 12 д., отъ с. Лубница 16 д., отъ с. Подерешъ 9 д., отъ с. Смилянци 6 души Вж. подробности въ списъка за Радовишкитѣ жертви къмъ приложението на „Сръбския режимъ и революционната борба въ Македония" отъ 1917 г.





И Гевгели въ 1913 година остана въ сръбски рѫцѣ. Тукъ сърбитѣ тържествено сѫ подложили на унищожение чрѣзъ изгаряне на училищната библиотека, училищната и общинска архива, слѣдъ което сѫ затрили всички български надписи въ училището, черквага и на магазинитѣ. Поради жестокото прѣслѣдване на всички по-събудени българи, населението бѣ прокудено отъ града, както и селата. По-кѫсно военната повинность разреди още пó-вече българския елементъ. Струмица тогава бѣ прѣпълнена отъ българи бѣжанци отъ Гевгели и околията.



Въ Кочанско изтезавани 107 души, а убити 201 човѣкъ; убититѣ, разпрѣдѣлени по общини, падатъ се: на Зърновска община 29 д., на Винишка — 38 ; на Оризарска — 23 ; на Облешевска — 12 ; на Бѣлска — 2 ; на Блатешка — 72 ; на Кочанска — 1 ; на Соколарска — 13; и на Полашка — 11. Подробно вж. въ приложения къмъ книгата „Сръбския режимъ и революционната борба въ Македония" списъкъ на жертвитѣ отъ околията





Въ Неготинската на Вардаръ околия сърбитѣ сѫ смъртно изтезавали 19 души, а 331 души убили отъ 19 селски и една градска община. Списъкътъ приложенъ къмъ книгата „Сръбскиятъ режимъ и революционната борба въ Македония" отъ 1917 г. съдържа имената, мѣсторождението и др. подробности за сръбскитѣ жесгокости въ тая околия.





Въ Свети-Никодска околия тежко бити 93 д., умрѣли въ затвора въ гр. Кавадарци отъ изтезания Миланъ Петрушовъ, Тиме Костевъ, Божинъ Гичевъ и Иванъ Гичевъ отъ с. Нѣманици и Строиманъ Атанасовъ отъ с. Макрешъ въ Св. Николския затворъ. Убити : Серафимъ Богдановъ отъ с. Нѣманици, Лазаръ Андовъ отъ с. Судикъ, Гаврилъ Арсовъ отъ гр. Св. Никола, Шерифъ Мустафа отъ с. Амза-бегово, Гиче Ивановъ отъ с. Барбарево, Игнатъ Божиновъ отъ сѫщото село и Лазо Митевъ отъ с. Строиманци. Иванъ Георгиевъ отъ с Ранчанци е обѣсенъ при мѣстностьта „Корията". Трайчо Коцевъ и Гюргя Трайчева, негова жена, родомъ отъ с. Сарамзалино сѫ живи закопани въ околностьта на селото. Дафинка Георгиева отъ Горно-Църнилище и Цука Георгиева отъ сѫщото село сѫ обезчестени.



Вж. списъка за тая околия въ приложението къмъ цитираната книга за сръбския режимъ отъ 1917 г.

Нафора

Број на мислења : 90
Join date : 2017-08-17

Преглед на профилот на членот

Вратете се на почетокот Go down

Re: Српските зверства (геноцид) кон бугарите в Македония и исторически лаги

Пишување by Нафора on Сре Сеп 20, 2017 5:31 pm

(продължава)
Въ Криворѣчна Паланка сърбитѣ веднага съ дохождането си изхвърлили българския надписъ надъ общинското управление, запретили да се споменава името на Царя на българитѣ, затворили за търговцитѣ българската граница, обрали и сринали всички турски кѫщи въ града, като изпратили всички взети цѣнности въ Сърбия. На всички стоки донесени отъ България или останали отъ турско врѣме наложили контрибуция въ злато сто на сто. Задължили всички граждани и по-видни селяни да получаватъ сръбски вѣстници, а българскитѣ конфискували, обложили населението съ тежки данъци и накарали търговцитѣ да водятъ книжата си на сръбски. На Георги Ширински отъ с. Кръкля били взети отъ сръбския полицейски приставъ Стево 25 наполеона злато; заплашенъ съ смърть, Ширински забѣгналъ въ България. На 4 мѣсецъ слѣдъ идването на сръбскитѣ войски въ Крива Паланка започна се посърбяването на българитѣ подъ терора на „Черната рѫка", рѫководена тукъ отъ майоръ Вуловичъ. Градскитѣ свещеници (на брой 6 души), училищниятъ инспекторъ и петима души учители, съ които трѣбвало да започне посърбяването, били принудени да избѣгатъ въ България. На 11 апр. 1913 г. сърбитѣ оскубали брадата на свещ. Владимиръ Поповъ, който е отказалъ да се признае съ паството си за „прави србин". Двамата бивши войводи отъ турско врѣме — Якимъ Бѣляковъ отъ с. Конопница и Трайко Павловъ отъ с. Псача били арестувани. Четницитѣ Теодосъ Трайковъ, Иосифъ Давидковъ и Янко Ивановъ били тоже арестувани и бити и понеже не се признавали за „прави сърби", къмъ което били принуждавани, закарали ги въ Скопския затворъ. Съ тѣхъ заедно билъ закаранъ и Кирилъ Якимовъ отъ с. Псача — и тримата обвинявани като членове на българска революционна организация.



Сѣмействата на всички избѣгали граждани и селяни, повече отъ 700 души, били събрани въ правителствения домъ и тикнати въ затворъ зданието на III-класното и основно българско училище е било обърнато на казарма, дѣто сѫ квартирували 75 души сръбски войници.



При подкачване на междусъюзнишката война по-виднитѣ граждани на брой 56 души сѫ били изпратени на заточение въ Прешово. Отъ селянитѣ заточени сѫ били по-вече отъ 200 души.



Прѣзъ сръбския режимъ въ Паланешкия край сѫ били извършени слѣднитѣ политически убийства надъ българи отъ страна на органитѣ на сръбската власть: Стефанъ Гоговъ отъ  града, слѣдъ като му сѫ взети 300 наполеона въ злато, Дѣянъ Пешевъ, Якимъ Ивановъ и Стоянъ Митевъ отъ с Кръкля ; Янчо Павловъ и Якимъ Трайчевъ отъ с. Муждивякъ; Апостолъ Бакалски отъ с. Петралица; Иосифъ Спасовъ отъ с. Дълбочица; Петре Атанасовъ отъ с. Бащево; Стефанъ Меджиръ, Мито Стояновъ, Мито Якимовъ, Станойко Стефановъ, Доде Якимовъ и Николай Спасевъ отъ с. Подържиконь и др.





Слѣдъ настаняването на сърбитѣ въ Малешъ първата имъ работа била да прибератъ орѫжието. За тази цѣль заловени били всички незабѣгнали по-видни дѣйци отъ турско врѣме и ги подложили на изтезания. Слѣдъ това турнали рѫка на черквитѣ и училищата, като унищожили всичко, което говори за българския характеръ на този край. Прѣзъ 1914 г. „Черната рѫка" започнала съ изтрѣблението на бившитѣ членове на революционната организация. Първи жертви били бившитѣ войводи Павле Дудуковъ отъ Берово и Странджата отъ Ратово. Слѣдъ най-безчовѣчни изтезания и двамата били живи хвърлени въ единъ бунаръ въ Пехчево. (Вж. обр. № 11). Подплашени отъ тази варварска постѫпка, всички бивши дѣйци забѣгнали въ България. Озлобени отъ това, сърбитѣ излѣли яда си върху сѣмействата на забѣгналитѣ, като ги подложили на хули, прѣслѣдвания и интенирания. Терорътъ се усилва когато сръбскитѣ власти организирали специална терористическа чета, съ цѣль да унищожава всѣки събуденъ българинъ отъ околията, първа жертва на която станалъ Димитръ Георгиевъ. Но скоро се видѣло, че четата не е била достатъчна да се справи съ прѣдизвикания и принуденъ къмъ самозащита българинъ отъ Малешевско, който почналъ да реагира срѣщу силата съ сила (Вж. Сражения на четитѣ въ книгата „Сръбскиятъ режимъ и революционната борба въ Македония".) Тогава „Черната рѫка" издѣйствувала за този край и редовни сръбски войски подъ началството на двама майори. Войската блокирала селата (мартъ 1915), събрала всичкото мѫжко население отъ 12 до 80 годишна възрасть въ общинскитѣ управления и слѣдъ двудневно държане безъ хлѣбъ и вода, отдѣлени били по особенъ списъкъ всички бивши организационни рѫководители, четници и куриери, а останалитѣ освободили. Отъ арестуванитѣ унищожени били слѣднитѣ:



Отъ Пехчево — Георги Кйосевъ, Иванъ Кйосевъ, Гаврилъ Ингилизовъ и Коле Куюмджията, Тасо Михаловъ се самоубилъ вслѣдствие непоносимитѣ изтезания.



Отъ Берово — Нико Треновъ, Ефремь Чиплаковъ и една попадия.



Отъ Негрово — Иванъ Китановъ, Иванъ Поповъ и Иванъ Рендето.



Отъ Мачово — Арсо Желѣзаровъ, свещеникъ Ефтимъ и Атанасъ Пехливана.



Отъ Будинарци — Ефтимъ Кантуровъ.
Отъ Митрашинци — Свещеникъ Петъръ Георгиевъ.



Отъ Владимирово — Михаилъ Кържовъ, Михаилъ Шумановъ, Алекси Соколовъ, Иванъ Зърлевъ и Гаврилъ Никовъ.



Свещеникъ Григоръ Павлевъ отъ с. Умлено, изплашенъ отъ сѫдбата на своитѣ събратя свещ. Анастасъ Петровъ отъ с. Панчарево, Иванъ Стойковъ и Манаси Петровъ отъ с. Разловца, които били арестувани отъ капитанъ Вуко Цвѣтковичъ Костичъ и за да спасятъ живота си, трѣбвало да броятъ 1500 лв., както и отъ участьта на другитѣ пострадали въ Малешевско, билъ принуденъ да напусне домъ и сѣмейство и да избѣга въ България. Но за това пъкъ попадията и неговата снаха били арестувани и мѫчени тъй, че слѣдъ три дена попадията умрѣла, а снаха му се е пръснала отъ силно стѣгане съ вѫжето, съ което била свързана. — Спиро Димитриевъ отъ Разловца е билъ убитъ по срѣдъ день отъ хората на сръбския капитанъ, сѫщия Костичъ. — Свещеникъ Атанасъ отъ с. Панчарево, взетъ отъ селото и заедно съ други селяни билъ заведенъ къмъ с Истевникъ. Вънъ отъ това село той е билъ измушенъ съ ножове отъ сръбскитѣ войници и полумъртавъ заровенъ при мѣстностьта „Бѣлогарки ниви" прѣзъ втората половина на мартъ 1915 г. — Нѣколко дена слѣдъ това, Георги Димовъ, бакалинъ въ с. Панчарево, се спасилъ като по чудо отъ явна смърть: единъ сръбски войникъ стрѣлялъ срѣщу него осъмь пѫти, но не го улучилъ. Слѣдъ това Г. Димовъ избѣгалъ въ България. — Все прѣзъ втората половина на мартъ 1915 год. сръбски войници извикватъ свещеникъ Евтимъ Димитриевъ въ с. Истевникъ, извели го вънъ отъ селото въ мѣстностьта Шамакъ край Брѣгалница и го убили.



Освѣнъ тѣзи жертви, прѣбити сѫ били отъ бой Ефтимъ Ингилизовъ отъ Пехчево, Тимо Никовъ отъ Берово и Иванъ Брашнара отъ Владимирово. Послѣднитѣ двама сѫ били отвлѣчени отъ сърбитѣ; отъ тѣхъ Иванъ Брашнара починалъ въ Призренъ.



Слѣдъ Валандовския бунтъ (вж. Динамитнитѣ атентати въ книгата „Сръбскиятъ режимъ и революционната борба въ Македония" отъ 1917 г.,) въ Малешъ се прибрали нѣкои отъ четитѣ. Това дало новъ поводъ на побѣснѣлитѣ сърби да продължатъ инквизицията и унищожението въ Малешевско. Новопристигналата сръбска войска се настанила на 26 мартъ два километра вънъ отъ с. Владимирово въ мѣстностьта „Манговица". На другия день отъ пристигането си войската блокира селото и залавя всичкото мѫжко население безъ разлика на възрасть. Три дена не сѫ допустнали нищо живо да излѣзе изъ селото. И добитъкътъ е билъ оставенъ безъ храна и вода. Започнали изтезанията. На мѫченицитѣ сѫ били връзвани рѫцѣтѣ и краката заедно, а слѣдъ това били стѣгани съ нарочно приспособени дървета като менгемета. Отъ силнитѣ стѣгания мѫченицитѣ не сѫ могли да издаватъ никакъвъ гласъ, а само  единъ видъ подземно стенание. На мнозина отъ стѣганитѣ сѫ пукнали търбуситѣ и е текла врѣла поть отъ главитѣ имъ. Мѫчението продължило до 31 мартъ. Отъ изтезанията умрѣли сѫ: свещеникъ Иванъ Мицовъ Зърлевъ, на когото едното око изпръснало вслѣдствие мѫкитѣ ; (Вж. обр. № 12.) Свещеникъ Иванъ Мирчовъ, Лазаръ Бакаловъ, Наце Кръстовъ, Мите Кърланъ, Мите Кушовъ и Иванъ Чаушовъ. Часть отъ останалитѣ живи били освободени, а другитѣ закарани въ Берово, дѣто лежали още една седмица въ затворъ. Отъ послѣднитѣ задържанъ билъ Коле Ерининъ, отвлѣченъ при отстѫплението на сърбитѣ и загиналъ. При отстѫплението на сърбитѣ отъ Малешъ убитъ билъ и Атанасъ Фичоровъ. Гробоветѣ на загиналитѣ сѫ били открити едва слѣдъ дохождането на българскитѣ войски. — По-вече подробности съдържа списъка за жертвитѣ въ Царевоселската и Пехчевска околии, приложенъ къмъ цитираната книга.





Щипъ. Веднага слѣдъ настаняването си въ тоя градъ сърбитѣ поставили постове на дѣсния брѣгъ на Брѣгалница и не допускали никакви съобщения съ лѣвия брѣгъ. Слѣдъ това бърже пристѫпили къмъ обезорѫжаване на населението. Споредъ една наредба на комендантството, слѣдъ захождане на слънцето никой нѣмалъ право да излиза отъ кѫщи подъ страхъ на застрѣлване. Една отъ първитѣ вечери слѣдъ тая заповѣдь градската чаршия била ограбена, слѣдъ това и опожарена. На слѣдующия день обискирали кѫщата на бившия градски кметъ Арсо Лазаровъ, комуто взели пари и два часовника. Веднага издига се въ града и бѣсилка. Подканятъ Лазарова да прѣдаде общинскитѣ пари, останали отъ българско врѣме, иначе ще бѫде обѣсенъ слѣдъ 24 часа. Лазаровъ прѣдставя документъ, че сумата е внесена въ Българската Народна Банка, обаче сръбскиятъ командантъ настоява. Провидѣнието спасява Лазарова : прѣзъ нощьта командантътъ умира. Отпослѣ той е изплатилъ на срокове тая сума отъ 9600 лева. На издигнатата бѣсилка увисна единъ селянинъ, обвиненъ като бунтовникъ. Мите Сарафовъ бѣ застрѣлянъ, само зарадъ нѣколко случайно останали въ кѫщата му отъ по рано патрони. Угнетението надъ Щипяни е причинявало неописуема болка въ душата имъ, когато сѫ били лишени и отъ своето родно училище и църква. Все пакъ малкитѣ Щипянчега, заставени на сила да посѣщаватъ сръбско училище позволявали сѫ си понѣкога да се подиграятъ съ чуждия тѣмъ езикъ на своитѣ прѣподаватели сърби. Тъй напримѣръ учительтъ каже на ученика „скини (= свали) капу", а ученикътъ почва да кѫса шапката си; или: „долази вамо", ученикътъ започва да лази по пода. За да не остане неиспитано срѣдство за въздѣйствие върху духа на българина отъ Щипъ, сърбитѣ си довеждатъ отъ Сърбия търговецъ на манифактурни стоки, повикватъ свои кръчмари, гостилничари касапи, хотелджии. Отъ друга страна сърбитѣ сѫ турили въ ходъ и увеселения, вечеринки и балове, на  които е било канено гражданството. Но разочаровани отъ безуспѣшностьта на всички опити, съ цѣль да подвиятъ каления въ борби духъ на Щипския българинъ, сърбитѣ махватъ рѫка и се отдаватъ на своето ожесточение. Сръбскиятъ агентъ Бабунски, на чело на редовна войска и жандармерия, става проводникъ и носитель на сръбския тероръ въ цѣло Щипско. Така:



Въ с. Горни Балванъ нѣкой си сръбски капитанъ Димко билъ до смърть Коце Стояновъ и Ефремъ Арсовъ. Бабунски съ около 50 д., квартирувалъ често въ селото, дѣто яли, пили и безчинствували. Овчарчето Петъръ Яневъ е станало жертва на тѣхнитѣ животински чувства. Тасе Наковъ изпратенъ отъ Бабунски до Св.-Николското общинско управление, по пѫтя билъ безслѣдно погубенъ. Христо Постоловъ Везенковъ, нѣколко пѫти арестуванъ и изтезаванъ, най-послѣ погубенъ безслѣдно отъ Бабунски. Постолъ Мановъ, Петрушъ Мицовъ, Салтиръ Мановъ, Тимо Андовъ, Дане Трайчевъ, Девко Постоловъ, Серафимъ Андовъ, Иванъ Арсовъ, и Ильо Ефремовъ — всички задигнати; на послѣдния намѣренъ е трупа на баира до селото. Прѣзъ 1914 г. нѣкой си Джаджо на чело на 20 души сърби дошълъ въ селото, изкарали всрѣдъ село всичкото население и прѣдъ очитѣ на всички бити сѫ най-жестоко : Коце Везенковъ, Иорде Мановъ, Петре Мицовъ, Тимо Андовъ и Зафиръ Стояновъ. Женитѣ и дѣцата избѣгали да не гледатъ мѫкитѣ на своитѣ, но палачитѣ съ бой ги заставили да бѫдатъ зрители на ужасната гледка.



— Въ с. Долно Трогерци прѣзъ 1913 г. бити сѫ за орѫжие Серафимъ Костадиновъ, Герасимъ Кузевъ, Лазо Никовъ, Сандо Мрсовъ, Гиго Ефремовъ, Арсо Малечковъ и Мите Тошевъ ; послѣдниятъ е починалъ отъ побоя. — Въ с. Сърчиево убити прѣзъ 1913 г. Салтиръ Митревъ и Стоянъ Димовъ слѣдъ като сѫ дигнати отъ кѫщи нощно врѣме и слѣдъ двѣ седмици намѣренъ трупътъ на първия вънъ отъ селото, а на втория — около с. Варсаково. Сѫщата участь сѫ имали и Моне Тасевъ, Миле Яневъ, Петрушъ Саздовъ, Тодосъ Домазетовъ и Миле Домазетовъ.



Въ с. Таринци Бабунски е билъ до смърть Яне Димитровъ защото синоветѣ му избѣгали въ България.



Въ с. Люботинъ сръбски войници търсятъ селянина Гйоро Арсовъ; разярени че не го намѣрили, опожаряватъ кѫщата му, както и ония на роднинитѣ му и на нѣкои други селяни всичко 17 кѫщи, нѣколко плѣвни и училищното помѣщение. Освѣнъ това отдѣлили измежду всички селяни 15 души — 13 мѫже и 2 жени, а именно : Георче, Тоде и Христо Иванови, братя; Камче Пецовъ, Пане Стефановъ, Гина Стефанова, негова майка ; Моне Доневъ, Стоянъ Атанасовъ, Мите Николовъ, Ленка Николова, негова съпруга ; Василко Анчовъ, Даме Василковъ, неговъ синъ ; Коце Велковъ, Георе Христовъ и Моне Коцевъ. Всички извързани и закарани неизвѣстно кѫдѣ. (вж „Сръбското отстѫпление" въ цитираната вече книга).  осакатѣли и месата имъ изпаднали. Вслѣдствие побоя умрѣли Пано Трайчовъ и Коце Георгиевъ, а Доне Лазовъ и Спиро Христовъ нѣколко пѫти сѫ затваряни и жестоко мѫчени.



— Въ с. Лѣсковица сърбитѣ опожаряватъ 80 български кѫщи. Въ пламъцитѣ хвърлили Ката Коцева, която изгорѣла. Двѣ моми — Петра Стоянова и Тана Коцева — били обезчестени. Избити сѫ Георги Георевъ и синъ му Коле Георгиевъ, 16 годишенъ; Христо Димчевъ, Петре Ильовъ, Петре Атанасовъ, братъ му Тодоръ Атанасовъ, Георги Яневъ, Петре Спасовъ, Коце Спасовъ, неговъ братъ на 16 години; Петре Пауновъ, 16 годишенъ, Василъ Мицовъ, Яне Богатинъ Димовъ, Камче Стояновъ, Диме Костовъ, Миле Столевъ, Диме Коцевъ, Митре Йовевъ, Петре Стояновъ, Томе Яневъ, Мите Ильовъ, Траянъ Лазовъ, Петре Тодевъ, Иванъ Николовъ, Гълѫбъ Коцевъ, братъ му Саздо Коцевъ, Дѣдо Димо, внукъ му Коце Яневъ, Доне Димовъ, 16 годишенъ, Христо Васковъ, Доне Здравевъ, Иванъ Яневъ, Иванъ Дончевъ, Постолъ Дончевъ, Спасо Яневъ, Доне Славевъ, синъ му Христо Доневъ, 16 годишенъ, Мите Доневъ, Димо Костевъ, Пано Арсовъ, Камче Шапковъ, Стойче Пауновъ, Петре Салункинъ, Пано Ташкинъ, Стефко Анастасовъ, Кръсто Колевъ. Изклани въ сѫщото село отъ Бабунски сѫ Коце Яневъ, Евтимъ Ивановъ, Миладинъ Мановъ, Гиго Василевъ, 20 годишенъ, Тоде Яневъ и Петра Арсова.



— Въ с. Пиперово ограбени много кѫщи и изгорени двѣ, а пó-голѣмата часть отъ дребния и едъръ добитъкъ била задигната още прѣзъ 1913 г. Прѣзъ 1914 г. Бабунски изклалъ Христо Йовевъ, Тасо Лазаровъ, Богатинъ Георевъ, Коце Йовевъ, Петре Димевъ, Стоянъ Андовъ и Петрушъ Ильовъ отъ сѫщото село.



— Отъ с. Селце избити прѣзъ 1914 Траянъ Пановъ и Моне Зафировъ; а всичкиятъ добитъкъ отъ селото задигнатъ, понеже голѣма часть отъ младежитѣ избѣгали въ България.



— Село Калопетровци е било подложено на ужасенъ тероръ отъ четата на Бабунски, вслѣдствие на което всички мѫже забѣгнали въ България.



— Село Карбинци е било тероризирано и оплѣнено още на 1913. А прѣзъ 1914 чегата на Бабунски и сръбска жандармерия извикватъ една вечерь отъ кѫщи и извързватъ Коце Петревъ, Мите Наковъ и Стоянъ Кицовъ отъ сѫщото село, свещеникъ Панче Парнаджиевъ и Анастасъ Манолевъ отъ Щипъ; всички петима сѫ бити, мушкани съ ножове и звѣрски убити. Труповетѣ имъ сѫ намѣрени едва слѣдъ една година при дохождането на българскитѣ войски заровени въ мѣстностьта „Подъ чифлика" въ една ливада въ селската мера. Сѫщиятъ Бабунски е билъ и безмилостно изтезавалъ женитѣ Маца Йордева и Цика Ефремова, а завлекълъ 18 годишния младежъ Доне Ефремовъ.



— Въ с. Крупище бити до смърть прѣзъ 1914 г. Мише Арсовъ, Йованъ Магдинъ и Коце Трайковъ, два мѣсеца държани въ св. Николския затворъ, отдѣто първиятъ избѣгалъ въ България, поради което пъкъ жена му Маца била бита до смърть.

Нафора

Број на мислења : 90
Join date : 2017-08-17

Преглед на профилот на членот

Вратете се на почетокот Go down

Re: Српските зверства (геноцид) кон бугарите в Македония и исторически лаги

Пишување by Нафора on Сре Сеп 20, 2017 5:34 pm

Бити и арестувани въ сѫщия затворъ още Мирчо Паневъ, Коце Трайчевъ, Стоянъ Миовъ, Сотиръ Тасевъ, Ильо Илиевъ, които били тукъ безмилостно изтезавани, а послѣдниятъ отъ тѣхъ е умрѣлъ отъ изтезания. Наумъ Димитровъ тоже умрѣлъ отъ бой, а другитѣ лежали въ затвора по три мѣсеца.



Въ с. Криводолъ пръзъ 1913 г. сръбски жандари извикватъ нощно врѣме селянитѣ Моне Филиповъ, Г ьошо Христовъ, Гаврилъ Саздовъ, Гьошо Яневъ и Петре Ефремовъ, които и не се връщатъ вече у дома: слѣдъ нѣколко мѣсеца труповетѣ имъ сѫ намѣрени въ мерата на с. Бърсаково. Прѣзъ 1914 г. жандармерия и четата на Бабунски подложили на бой всички мѫже и жени отъ Криводолъ, изнасилили Сава Петрова и отвлѣкли Лазо Петрушевъ.



— Отъ с. Долни Балванъ избѣгали за България всички младежи, за да се отърватъ отъ неизбѣженъ тероръ. Вслѣдствие на гова сърбитѣ конфискували покѫщнината имъ, добитъка и всичкото жито.



— Отъ с. Шопуръ сърбитѣ завлекли прѣзъ 1913 г. Христо Митревъ, Траянъ Лазаровъ и Стойче Ивановъ, които изчезнали безслѣдно.



— Отъ с. Ново-село задигнатъ сѫщата 1913 г. селянина Симеонъ Манолевъ, намѣренъ отпослѣ закланъ въ „Дамянско поле".



— Отъ с. Брѣстъ Бабунски завлѣкълъ прѣзѣ 1914 г. Данаилъ Карамфиловъ който слѣдъ звѣрски мѫчения е билъ закланъ, а трупътъ му намѣренъ въ монастирската черква при с. Гарванъ; въ сѫщиятъ гробъ билъ намѣренъ закланъ съ слѣди отъ звѣрски мѫчения и селянина Стоянъ Гълѫбовъ.



— Отъ с. Тонатарци избѣгали въ България почти всички селяни, за да не изпитатъ сръбския тероръ; по тая причина немилостиво сѫ бити всички жени и роднини на избѣгалитѣ.



— Село Патрикъ е разорено отъ сърбитѣ прѣзъ 1913 г., които заграбили 3500 глави дребенъ добитъкъ и 200 глави пашитни говеда, събрали по-виднитѣ хора отъ селото и немилостиво ги измѫчвали, а въ кѫщата на Доне Домазетовъ изклали 16 души, нѣкои отъ които недоклани и слѣдъ това подпалватъ кѫщата, както и нѣколко околни кѫщи и вѫтрѣ изгарятъ Пане Постоловъ, Тоде Постоловъ, братя, Ефремъ Митревъ и синоветѣ му Георги и Митре Ефремови, Симе Постоловъ, Филе Йовчевъ, Коце Паневъ Мане Гелевъ, Иорде Маневъ, Христо Яневъ, Гуга Камева, Ильо Стояновъ, братъ му Коце Стояновъ, Мите Коцевъ и Стоянъ Милевъ. Спасилиятъ се отъ срѣдъ пламъцитѣ Филипъ Митревъ разправя, че всички горѣупоменати клани недоклани били натрупани въ кѫщата около която сърбитѣ поставили часовой, подпалватъ кѫщата и когато пламъцитѣ обхващатъ и съсѣднитѣ кѫщи, часовоятъ, застрашенъ да бѫде и той обхванатъ отъ пламъцитѣ, бѣгалъ. Въ туй врѣме раненъ въ лѣвата си рѫка, рамото и лѣвия кракъ, Филипъ съ мѫка успѣлъ да се спаси отъ изгаряне. Вж. обр. № 13. Тежко ранения въ гърдитѣ си Мите Коцевъ сѫщо е можалъ да излѣзе отъ пламъцитъ на горящата кѫща, но едва стигналъ въ двора и издъхналъ. Не слѣдъ много сърбитѣ опожаряватъ и останалитѣ кѫщи отъ селото като останала само черквата, въ която обаче всички светии сѫ изподупчени съ ножъ. Останалитѣ живи селяни се пръснали по разни посоки.



— Въ с. Уланци сърбитѣ почнали съ арести и тероръ върху цѣлото население. Камче Поповъ революционеръ отъ турско врѣме, е битъ и затварянъ нѣколко пѫти: спасилъ се като далъ 30 лири подкупъ. Прѣзъ 1914 г., неуспѣли да разбиятъ четата на Владимиръ Сланковъ, сърбитѣ нанесли побой на по-виднитѣ селяни. Убили и хвърлили въ Вардара Ильо Трайчевъ, кметъ въ селото; овчаритѣ Даме Димовъ и Коле Петковъ, убити въ селото били прѣнесени прѣзъ рѣката и заровени около гарата Градско. На сѫщото това мѣсто сѫ били заровени труповетѣ на мнозина българи. Петре Лазовъ, 60 годишенъ старецъ, битъ до смърть, занесенъ билъ въ кѫщи на носилка, и слѣдъ два дни издъхналъ. Бити до смърть сѫ и Бошко Петровъ, Коце Кузмановъ, Димо Давчевъ, Трайко Миновъ, Илия Лазовъ, Каменъ Гьошовъ и Паунко Йордевъ.



— Отъ с. Чардаклия бити сѫ отъ Бабунски Киро Рибарски и Манаско Рибарски, първиятъ отъ които е донесенъ на кола въ града на лечение и едва се е спасилъ отъ смърть. Вслѣдствие този тероръ по-вечето Чардаклийци избѣгали въ България. Извикани нощно врѣме отъ кѫщи и безслѣдно погубени отъ Бабунски сѫ Иванъ Милевъ, Христо Петревъ и Орде Тиквешански. Убитъ е сѫщо и Мите Наковски, чийто трупъ е намѣренъ въ мѣстностьта „Маслинка", чардаклийска мера. Ето и жени бити до смърть: Вида Смилева, Яна Наунова и Гена Иованова.



* * *



Такава е картината, която прѣдставлявала Македония подъ сръбския режимъ.



Прибавете при това и повикването на цѣлото мѫжко население да служи въ редоветѣ на сръбската армия. И като се има прѣдъ видъ нежеланието на това население да се отзове на поканага и ужаса му да се яви подъ диплитѣ на инородни знамена, а като послѣдица отъ това му съпротивление и въ силата на сръбскитѣ военни наредби — обезлюдяването на цѣли градове и особено на селата, опустошението на Македония, — картината ще се доближи до суровата и печална дѣйствителность. Грозотата на тая картина се допълва съ жестокоститѣ, извършени отъ сърбитѣ при тѣхното отстѫпление отъ тая измѫчена и чужда тѣмъ страна. А тия жестокости сѫ неописуеми и безбройни и ние ще се спремъ пакъ само върху положително установенитѣ.



Знае се, че въ послѣденъ моментъ до сръбското отстѫпление сръбскитѣ власги имаха грижата да прибератъ въ затворитѣ колкото можеха по-вече българи отъ градове и села. Сега при отстѫплението тѣ не бѣха въ положение да водятъ съ себе си такъвъ голѣмъ товаръ, та трѣбваше да се отърваватъ отъ него ; а това се постигаше просто като избиваха по-голѣмата часть отъ тѣзи затворници. Градове бѣха оплѣнявани, селата оплѣнявани и слѣдъ това опожарявани слѣдъ задигване на добитъка ; стопанствата опустошавани, сѣмейства обезчестявани. . . Но нека говорятъ сами фактитѣ!



При отстѫплението си отъ Скопйе сърбитѣ сѫ завлѣкли между мнозината неизвѣстни още и гражданитѣ Недѣлко Стойковъ, Иванъ Зафировъ и Санде Хаджи Митковъ. Но недалече отъ града тѣ сѫ били убити и заровени, а при дохождането на българскитѣ войски труповетѣ имъ сѫ били намѣрени. Убити сѫ сѫщо така и всички български милиционери и четници отъ с. Псача и други села отъ Кумановско, заловени слѣдъ сраженията на Куманавската чета съ сръбската войска при мѣстностьта „Бислимъ" въ края на м августъ 1915. г. Вж. обр. № 14.



Въ Скопския затворъ сѫ се намѣрили по това врѣме и десетки затворници отъ Велесъ, които заедно съ други голѣми групи затворници, между които и жени съ дѣца, сърбитѣ закарали чакъ до гр. Рѣсенъ при нечувани мѫки, лишения и изтезания. Въ тоя градъ заварва свободата тѣзи нещастници голи, боси, гладни и изнемощѣли. Само братското състрадание и помощь на Рѣсенчани турнали край на тѣхната мизерия. Друга часть отъ Скопскитѣ затворници, по-вече отъ 200 души българи и нѣкои турци, оковани въ вериги, придружили сърбитѣ къмъ Феризово и Качаникъ. На малки групи тѣ били избивани по пѫтя. Труповетѣ на избититѣ около града сѫ били фотографирани отъ влѣзлитѣ тукъ български войски и послѣ погребани въ присѫтствието на българскитѣ власти. Свидѣтели на сръбскитѣ злодѣйства били рускиятъ консулъ въ тоя градъ, както и чуждитѣ санитарни мисии, останали въ Скопйе слѣдъ опразването му отъ сърбитѣ.



Въ врѣме на отстѫплението отъ Гостиварско сърбитѣ обстрѣлваха непрѣкѫснато съ орѫдия всички околни села впродължение на нѣколко дена и въ резултатъ: отъ с. Добридолъ 50 кѫщи сѫ изгорѣли и 10 души селяни убити ; отъ с. Врабчица изгорена една кѫща и два дюкяна, задигнатъ и едрия добитъкъ; с. Чеграни нѣколкократно обстрѣлвано и разрушено, 20 д., убити ; отъ с. Чайле 7 д., убити и хвърлени въ Вардаръ ; с. Калища цѣлото опожарено (около сто кѫщи) и мнозина избити.



Въ Тетовско, с. Пирогъ — 8 д., убити, но селото се е спасило срѣщу 300 лири турски откупъ; въ с. Неготинъ изгорени 30 кѫщи и убити 12 д ; отъ с. Льрци дигнати селянитѣ (около 80 д., мѫже) и убити между Групчинъ и с. Желино, въ мѣстностьта Здравевъ Зобелъ ; въ с. Градецъ 50 кѫщи сѫ опожарени и 150 души избити



Въ Кичево около една седмица прѣди отстѫплението си сърбитѣ сѫ избили прѣзъ една нощь 18 души затворници българи. Убийството е било извършено близко до града и въ присѫтствието на свещеникъ Иванъ Попъ Кръстевъ, който трѣбвало да ги погребе въ единъ трапъ. Отъ с. Иванчища сърбитѣ сѫ убили, прѣди да напуснатъ това село, именуемия Арсо Христовъ, а жена му е била изнасилена и, вързана за прозореца, жива изгорѣла заедно съ подпалената кѫща.



Отъ Битоля малко врѣме прѣди отстѫплението си сърбитѣ сѫ изпратили 165 души затворници българи къмъ Охридъ. По пѫтя при с. Братинъ-долъ двама отъ затворницитѣ — синове на свещеникъ Василъ отъ с. Кукуречани, — били убити отъ стражата, която ги конвоирала. На шосето при прохода „Буково", западно отъ изгореното и унищожено отъ сърбитѣ едноименно село (Буково), билъ убитъ другъ отъ Битолскитѣ затворници, родомъ отъ Прилѣпъ, на име Димко. По-нататъкъ, при с. Опейнца, били убити още 10 души затворници отъ Мориховскитѣ села, на трима отъ които се знаятъ имената: Цвѣтко, Христо и Павле. Още по-нататъкъ при с. Косель убити сѫ двама затворници отъ с. Книжо-поле. Прѣди пристигането на останалитѣ живи затворници въ Охридъ, сърбитѣ сѫ отлѫчили трима родомъ отъ Велесъ, сѫдбата на които не е извѣстна. Отъ Охридския затворъ отдѣлили още 16 души сгарци и жени, които били изпратени къмъ Струга - Дебъръ. Други 35 души отъ затворницитѣ, между които и четникътъ Стоянъ Илиевъ отъ Рѣсенската чета (отдѣлението на Тале Андонозъ), въ деня на отстѫплението на сърбитѣ отъ Охридъ били изпратени въ Поградецъ. Какво се е случило съ останалитѣ затворници, не се знае точно. Но и до сега въ Охридъ се знае, че при отстѫплението си отъ тоя градъ сърбитѣ сѫ хвърлили трима нещастника въ бунара при старата черква „св. Климентъ" въ махалата „Имаретъ". Когато първитѣ разѣзди отъ българската кавалерия сѫ били вече въ Охридското поле, до самия градъ, сръбски войници още сѫ били заети съ разбиване на дюкянитѣ и магазинитѣ въ Охридската чаршия и съ оплячкосването имъ. Послѣдна жертва отъ тоя градъ на сръбската алчность за българска кръвь е станалъ гражданинътъ Василъ Дуковъ, който е билъ изведенъ отъ сръбски войници до градината на Абдула-ага и слѣдъ като му били взети всичкитѣ пари, тамъ е билъ закланъ.



Между Битолскитѣ затворници, които заедно съ отстѫпващитѣ сърби сѫ извършили одисеята Битоля Рѣсенъ—Охридъ—Струга—Дебъръ, сѫ били и отвлѣченитѣ селяни отъ с. Цапари, а именно: Христо К. Вельовъ, Петре Мукевъ, Спиро Христовъ, Петре Симеоновъ, Христо Михайловъ, Апостолъ Трайковъ, Илия Стойчевъ и Лазо К. Траяновъ, които, изнемощѣли и отпаднали, сполучили слѣдъ всички прѣмеждия да се върнатъ по домоветѣ си. При отстѫплението отъ Битоля сръбска жандармерия се е отбила и въ Цапари и потърсила селскитѣ св щеници и селянина Насе Димовъ, но като не намѣрила тѣхъ, задоволила се съ ограбване и побой надъ домашнитѣ имъ.


Нафора

Број на мислења : 90
Join date : 2017-08-17

Преглед на профилот на членот

Вратете се на почетокот Go down

Re: Српските зверства (геноцид) кон бугарите в Македония и исторически лаги

Пишување by Нафора on Сре Сеп 20, 2017 5:35 pm

(продължава)
Кратово малко останало да се обърне на развалини отъ орѫдията, които сърбитѣ при отстѫплението си отправили отъ височината „Черни връхъ" къмъ града. Но едвамъ бомбардировката започнала и мѣстната революционна чета заедно съ милицията се отправили къмъ въпросната височина, ударили сърбитѣ и ги пропѫдили отъ тамъ, та спасили града.



Въ Кочанска околия освѣнъ убититѣ въ разни врѣмена отъ сърбитѣ 201 човѣка, отвлѣчени сѫ били при отстѫплението като арестанти, за ангария, или като войници 122 души. Опожарени кѫщи въ околията 261, 6 дюкяни, 2 магазина и 2 хотела, а ограбени 4 дюкяна, 1 ханъ, почти всичкия едъръ и дребенъ добитъкъ и маса покѫщнина.



Въ гр. Свети Никола сърбитѣ сѫ разбили дюкянитѣ въ цѣлата чаршия и ги ограбили, както и много частни кѫщи. Жената на Наце Арсовъ е била въ послѣдния моментъ поставена на тѣсно отъ сърбитѣ, които сѫ ѝ искали пари. Заплашена съ смърть, тя едва се е отървала, слѣдъ като е била принудена да намѣри такива отъ другадѣ. Наце Богевъ е билъ потърсенъ отъ сърбитѣ въ момента на отстѫплението, но той успѣлъ да се укрие отъ тѣхъ. Тогава зарадъ него сърбитѣ немилостиво били дъщеря му Стана. На отстѫпване подкарани сѫ били съ войскитѣ 150 души граждани къмъ Велесъ, но благодарение на тъмната нощь, повечето отъ тѣхъ успѣли да избѣгатъ и се изпокриятъ изъ пѫтя; само Гаврилъ Арсовъ, 55 годишенъ, е билъ закланъ; а Йове Димитриевъ, Петре Стефановъ, Стойче Илиевъ, Иванъ Яневъ, Христо Капетановъ, Борисъ Траяновъ и Янко Арсовъ сѫ били отвлѣчени отъ сърбитѣ. И въ послѣдния моментъ сърбитѣ сѫ подпалили три кѫщи и три дюкяни въ града. — Отъ селата въ Свети-Николска околия сърбитѣ отвлекли 30 души селяни, които минали прѣзъ града. Освѣнъ това задигнали сѫ голѣмо количество едъръ и дребенъ добитъкъ, както и цѣли хамбари жито. Само отъ село Нѣманици били закарани 50 коня, 100 вола и 150,000 оки жито.



Малко врѣме прѣди отстѫплението отъ Щипска околия, въ с. Горни Балванъ е билъ пратенъ да квартирува единъ сръбски капитанъ съ 50 души войника. Тѣ сѫ изнасилили Яна Петрова на 35 години, Вана Ладева на сѫщата възрасть, Севда Тасева на 50 години, Гюргя Ильова на 40 години, Васа Иванова на 25 години, Ванга Митева на 30 години и Петра Ладева на 25 години. А при самото отстѫпление жительтъ Коце Везенковъ отъ сѫщото село е грозно изтезаванъ и мушканъ отъ войници съ ножъ въ гръклана, за да си каже паритѣ. Отъ с. Долно Трогерци, сѫщата околия, отвлѣчени сѫ при отстѫплението Яне Шаклевъ, 70 годишенъ старецъ, Яне Стойчевъ, на сѫщата възрасть, Санде Кузинъ и Саздо Иванчовъ по на 55 години и Лазо Янковъ и Иорданъ Иванчевъ по на 35 години, като заедно съ отвлѣченитѣ закаранъ е и по голѣмата часть отъ едрия добитъкъ, а взети пари въ брой отъ селото 3600 лв. — Отъ с. Сърчиево отвлѣчени сѫ Тимо Петровъ на 45 годишна възрасть, Тоде Паневъ на 50, Симе Митевъ на 60, Коле Тасевъ и Митко Доневъ на 25 годишна възрасть. — Отъ с. Таринци, сѫщата околия, отвлѣчени сѫ Тасе Стоиловъ на 45 години, Трайчо Ильовъ на 53 години и Петъръ Мановъ, който се е спасилъ съ бѣгство. — Отъ отвлѣченитѣ прѣзъ 1913. година 15 души отъ с. Люботенъ, слѣдъ отстѫплението на сърбитѣ на 1915. г. намѣрени били отъ Мито Пѫдарина труповетѣ на 8 души около Ново-селската мера, а труповетѣ на другитѣ 7 души намѣрилъ Дѣдо Киро и синъ му Лазо отъ с. Доляни въ мерата на това село. Освѣнъ това тукъ били немилостиво бити отъ сърбитѣ, съ цѣль да изнудятъ паритѣ имъ, всички мѫже и жени отъ селото. Селскиятъ писарь (родомъ отъ Сърбия) съ трима жандари извикалъ въ общинското управление селянитѣ, коиго били заставени да внесатъ 1500 л и 250 лири турски. А Зоя Манева съ дъщеря си Руса били бѣсени на гредата въ кѫщи и мушкани съ щикъ, задѣто мѫжътъ на първата е избѣгалъ. И при отстѫплението селото е било подпалено отъ сърбитѣ. (Вж. обр. № 15). — Въ с. Сарамзалино изклани сѫ всрѣдъ самото село Димко Спировъ, Симо Стоянчевъ, Сане Пановъ и Мишко Колевъ отъ с. Богословецъ. А завлѣчени къмъ Велесъ и послѣ заклани и хвърлени въ Вардара : Ване Димевъ, Коле Димевъ и Траянъ Димевъ — и тримата братя отъ сѫщото село. Отвлѣчени отъ сѫщото село още Гьошо Трайковъ и братовия му синъ Санде. — Отъ с. Крупище, сѫщата околия, отвлѣчени сѫ при сръбското отстѫпление Санде Коцевъ, Коце Доневъ и Величко Зафировъ и задигнатъ по-вечето отъ едрия и дребенъ добитъкъ отъ селото. — Отъ с. Шопуръ сърбитѣ задигнали при отстѫплението си всичкия едъръ добитъкъ — Отъ с. Брѣстъ отвлѣченъ е при отстѫплението Иванъ Тодевъ, а отъ с. Тонатарци — Данаилъ Стояновъ. Свещеникъ Наумъ отъ с. Мечкуевци е билъ диренъ въ кѫщи отъ сърбитѣ. Като не сѫ го намѣрили, подложени били на грозни изтезания домашнитѣ му и най-подиръ била изгорена кѫщата му, въ пламъцитѣ на която били хвърлени и живи изгорѣли четирима души отъ селото (Вж. обр. № 16). — Село Патрикъ е било подпалено отъ сърбитѣ прѣди отстѫплението (Вж. обр. № 17). Една часть отъ с. Лѣсковица сѫщо е била изгорена (Вж. обр. № 18).



Отъ гр. Радовишъ убити били при отстѫплението на сърбитѣ : Наджи ефенди на 15 октомври 1915 година въ гр. Кочани; Илия Зафировъ 60 годишенъ първенецъ и дѣецъ по църковния въпросъ убитъ на 6 ноември 1915 г. по пѫтя за гр. Призренъ; Мите Михайловъ — на 7 ноем. по пѫтя за гр. Призренъ; Григоръ Стояновъ — на 14 ноем. по пѫтя за гр. Шкодра; Ташо Андоновъ на 17 ноември по пѫтя за гр. Шкодра; Илия Карабашевъ — на 17 ноември по пѫтя за гр. Шкодра; Василъ Тазировъ — на 18 ноември по пѫтя за Шкодра; Бошнакъ Ахмедъ ага — на 18 ноем. по пѫтя за Шкодра; Стоянъ Мицевъ на 19 ноем. по пѫтя за Шкодра; свещеникъ Георги Икономовъ — убитъ на 2 4 ноември, вече въ гр. Шкодра. Въ сѫщия день и въ сѫщия градъ сѫ убити и Мехмедъ Расимовъ, Анифъ Ходжа и Наке Тошовъ. На 6 ноември и по пѫтя за гр. Призренъ е убитъ Коце Зафировъ; на 10 сѫщия мѣсецъ е убитъ въ гр. Призренъ Иванъ Тарабуловъ въ сѫщия день и въ сѫщия градъ сѫ убити и Туше Ташковъ и Иванъ Христовъ. Иосе Наковъ е убитъ въ гр. Дебъръ, Илия Бачковъ умрѣлъ въ гр. Охридъ, Георги Пецевъ умрѣлъ въ Санъ-Джовани. Отъ сѫщия гр. Радовишъ избѣгали слѣдъ като сѫ били отвлѣчени отъ сърбитѣ: Туше Христовъ, Григоръ Лозналиевъ, Георги Христовъ, Туше Кочкаровъ и Хафъзъ Исмаилъ — всички отъ Призренския затворъ; Георги Лозналиевъ, Туше Теохаровъ, Дончо Андевъ, Тодоръ Цвѣтковъ, Георги Андрѣевъ, Траянъ Бойковъ, Христо Витановъ, Туше Григоровъ и Григоръ Михаиловъ — отъ Шкодренския затворъ; Никола Зафировъ, Абдураманъ Кадриовъ, Василъ Джарта, Туше Шапковъ, Сали-бей и Василъ Брендовъ избѣгали отъ Албания. (Вж. обр. № 19.) Безслѣдно изчезнали по пѫтя за Албания Костаки попъ Гавриловъ, Илия Тренчовъ и Коце Пецевъ отъ сѫщия гр. Радовишъ. Тѣзи жертви на сръбския тероръ сѫ часть отъ арестуванитѣ на 3 мартъ 1915 г. и изтезавани граждани, съ цѣль да кажели какво се готвѣло противъ сръбската държава. Най-точни подробности и указания за сръбскитѣ жестокости при отстѫплението въ тая, както и въ други околии се намиратъ въ приложението къмъ цитираната и до сега книга „Сръбскиятъ режамъ и революционната борба въ Македония", 1917 г.



Призренъ. Каква гробница прѣдставлява тоя градъ личи и отъ единъ рапортъ на началника на 3-а Балканска дивизия подъ № 1609. отъ 31. XII. 1915. г. Българскитѣ войски намѣрили въ влажнитѣ подземия на „калето" въ тоя градъ 70 души българи, които прѣдставлявали плачевна гледка. Всички били изтощени отъ гладъ, осакатѣли отъ мѫчения и болни отъ измръзване на рѫцѣтѣ и краката. Между мѫченицитѣ лежали и разлагащитѣ се трупове на четирма българи; върху мъртвешкитѣ имъ лица сѫ били отпечатани слѣдитѣ на мѫчителни конвулсии, които свидѣтелствували за прѣждеврѣменната имъ мѫченическа смърть. Тѣ били погребани отъ свещеника на 29. Ямболски полкъ. Между тѣхъ се е борилъ съ смъртьта и единъ турчинъ. Прѣди да издъхне, той успѣлъ да каже, че въ затвора имало около 800 души, почти всички българи, между които и дѣца по на 12—16 годишна възрасть. Тѣ сѫ били разкарвани ту въ Гиляни, ту въ Скопйе, ту въ Прищина. На 5. ноември 1915. г. пристигнали въ Призренъ, дѣто и били затворени въ „Калето." На 16 с. м. сърбитѣ извадили изъ затвора всички способни да се държатъ на краката си и ги отправили за Дяково, като оставили да гниятъ въ подземията на Призренското кале само съвършенно болнитѣ.

Накрая има фотографии
http://macedonia.kroraina.com/knizhki/grigorov_1917.htm

Нафора

Број на мислења : 90
Join date : 2017-08-17

Преглед на профилот на членот

Вратете се на почетокот Go down

Re: Српските зверства (геноцид) кон бугарите в Македония и исторически лаги

Пишување by Нафора on Сре Сеп 20, 2017 5:48 pm

Изъ македонската земя. Впечатления и бележки
Скопйе — Гостиваръ — Тетово — Велесъ — Щипъ — Кочани — Радовишъ — Прилепъ — Крушово — Костуръ
Отъ Георги Баждаровъ
http://macedonia.kroraina.com/uchastnici/bazhdarov_1926.htm

Прилепъ и сръбскиятъ режимъ

Както е известно, споредъ сръбско-българския договоръ за съюзъ и приятелство, Прилепъ влизаше въ тази часть отъ Македония, която бѣ призната за безспорно българска отъ сърбитѣ. Но апетитътъ иде ядейки, казва една френска пословица. Та и на сърбитѣ се отвори голѣмъ ищахъ да обсебятъ цѣла Македония въпреки всѣки договоръ. Известниятъ руски ученъ и политически деецъ г. П. Н. Милюковъ бѣ дошелъ въ Солунъ въ началото на 1913 г. На минаване презъ Бѣлградъ сръбскиятъ професоръ Цвиичъ бѣ му излагалъ съ цифри, колко кв. килом. по договоръ се падали на България и колко малко на Сърбия! А престолонаследникътъ Александъръ твърдѣлъ, че извънъ „спорната зона" най-малко Прилепъ още трѣбва да се отстѫпи на Сърбия по национално-културни съображения! Въ сѫщность въ Прилепъ нѣма абсолютно никаква следа и никакъвъ споменъ отъ сръбска култура. . . При този свой манталитетъ сърбитѣ особено се взбѣсявали, когато прилепчани казвали, че сѫ българи. На 5 срещу 6 декември (ст. ст.) 1912 год. сръбскитѣ окупационни власти дали банкетъ по случай празника Св. Сава. На банкета били поканени двадесетина градски първенци. Държали се тостове за краль Петъръ, сина му Александъръ, „сяйната" сръбска армия и пр. Прилепчани седятъ като на тръне ; ужъ ядатъ, а самитѣ тѣхъ яде нѣщо отъ вѫтре. По едно време изправя се учительтъ Атанасъ Лютвиевъ, който наскоро билъ дошелъ отъ Солунъ, и държи тостъ:

„Въ този тържественъ часъ, когато сме се събрали на тази трапеза, казалъ е, той, трѣбва да си спомнимъ и за подвизитѣ на храбрата българска армия, която съсъ своитѣ велики победи при Лозенъ-градъ, Люле-Бургазъ и Чаталджа съкруши главнитѣ вражески сили и обезпечи освободителното дѣло на съюза. Нека прочее, да дигнемъ чашитѣ за доблестната българска армия и нейния върховенъ вождъ Н. В. Царя на българитѣ Фердинандъ I, ура!"

Сърбитѣ побледнѣли отъ злоба, българитѣ изтръпнали въ предчувствие, че нѣщо лошо ще стане; но че лошото ще стане още презъ вечерьта, това не искали да допуснатъ. Лютвиевъ, извиканъ вънъ, биль предаденъ на агенти на „Черната рѫка", които го завели въ „Голгота", и тамъ го удушили. Лютвиевъ изчезналъ още сѫщата вечерь, вачерьта на тържеството, безследно!...

Въвъ всѣки македонски градъ „Черната рѫка" имала свои терористи и свое помѣщение, въ горния етажъ на което ставалъ разпитътъ на подозрения и нарочения, а въ долния негового изчезване или затриване. Прилепчани нарекли това помещение „Голгота". Следъ Атанасъ Лютвиева „Голгота" погълнала много още жертви. Набързо можахъ да узная имената на следнитѣ изклани хора: Арсо Поповъ, отъ с. Попадия, Попъ Никола отъ Кадино-село ; Иванъ Мирчевъ отъ с. Никодимъ. Бившиятъ войвода Василъ отъ с. Раецъ и трима тиквешанчета били заклани въ село Трояци. Нѣкой си капитанъ Душанъ съ 50 души главорѣзи обикалялъ Прилепско, залавялъ всичко по-буйно и будно, изтезавалъ, биелъ и убивалъ. Нѣкои успѣли да се изтръгнатъ отъ рѫцетѣ на своитѣ палачи. Такъвъ е случаятъ напр. съ Д. Л-въ. Заведенъ въ „Голгота", той билъ обесенъ съ главата на долу и безчовѣчно изтезаванъ да каже сѫществуването на новата организация противъ сърбитѣ. Когато го отвързали, той съ едно мигновено движение счупилъ лампата и избѣгалъ; спасилъ се отъ неминуема смърть. Имало мнозина арестувани, отъ които особено тежко билъ битъ П-въ. „Страшно бѣше влизането въ „Голгота", разправяше г. П-въ. „Азъ и Я-въ, — продължи той — бѣхме тежко наклеветени предъ сърбитѣ и ни зеведоха въ „Голгота" на изследване. Мислехме, че нѣма вече излизане отъ тамъ. Следъ разпита, бѣхме закарани въ градския затворъ, отгдето бѣхме освободени. Доносътъ не хвана мѣсто." Последнитѣ арести сърбитѣ извършили въ края на владичеството си. На 7 октомврий били арестувани 27 души. А следъ 10 дена още 20. Закарани били въ Битоля, а следъ освобождението на този градъ се върнали въ Прилепъ. Григоръ Кондовъ, обаче, който билъ задигнатъ въ края на септемврий 1915 год., отвлѣченъ къмъ Скопйе и после върнатъ къмъ Кичево, билъ убитъ въ Гостиваръ.

Мнозина въ Прилепъ и Прилепско повели и активна борба противъ сръбското владичество. Когато сърбитѣ почнали да събиратъ войници, повечето отъ града и селата се изпокрили. Тѣ разбирали отлично, че ще ги взиматъ новобранци не за добро: ще ги каратъ единъ день да се биятъ съсъ своитѣ братя отъ свободна България, които ще воюватъ за тѣхното освобождение. Ако се мре, баре да има защо да се мре. Отъ такива бѣгълци Дамянъ Поповъ, долненецъ, събралъ една чета отъ около 70 души. Дамянъ Поповъ почналъ да обикаля селата и поделъ старата агитация, сега противъ новото робство. Той посетилъ нѣкои села въ Мориховско и Тиквешко. При село Заградъ, недалечъ отъ Прилепъ, Дамянъ Поповъ ималъ сражение съ сърбитѣ.

Друга чета отъ 7-8 души образувалъ А.Д. отъ Прилепецъ. Надъ село Варошъ, въ една пещера надъ „Маркови кули", се криели 40 души въорѫжени съ пушки.

Всичко това показва, че ако не бѣ избухнала толкозъ скоро общоевропейската война, въ която следъ една година се намѣси и България за освобождението на българитѣ въ Македония, последнитѣ щѣха да се подготвятъ за нови въстанически действия противъ омразното сръбско владичество.


Печатница П. Глушковъ, София 1926

Нафора

Број на мислења : 90
Join date : 2017-08-17

Преглед на профилот на членот

Вратете се на почетокот Go down

Re: Српските зверства (геноцид) кон бугарите в Македония и исторически лаги

Пишување by Нафора on Вто Окт 03, 2017 8:34 pm

АНРИ ПОЗИ – ВОЙНАТА СЕ ЗАВРЪЩА
http://www.makedonskatribuna.com/Voinata%20se%20vrushta_files/the_war.htm
БЪЛГАРИЯ  И   МИРЪТ



От четирите малки християнски държавици, кои­то въстанаха и се освободиха в последната  половина на XIX в. на Балканския полуостров. където турското владичество се оттегляше стъпка по стъпка. преди 20 години, в навечерието на тяхното последно и решаващо нападение срещу турците,   България  беше безспорно най – силната.

Тя не притежаваше още естествените си граници, благодарение на Австрия и Германия, които искаха да убягнат образуването в южната част на полуострова, Егейско море, на една българска държава, чиято мощ би се изпречила на пътя на австрийските планове. Те ревизираха на Берлинския конгрес в неин ущърб Сан--Стефанския договор, който беше обединил България. в 1885 г. тя си възвърна Румелия, но биде принудена да води по този повод война със Сърбия, която беше насърчавана от виенската дипломация; австрийците, които бяха обезпокоени от погледите на Сърбия, отправени към Адриатическо море, се стараеха да ги ограбят към долината на Вардара.

Но третата българска земя, Македония, оставаше турска.

Тя беше такава само в политическо отношение, благодарение на безспирните борби на ВМРО, които бяха пробудили националния дух.

В продължение на двадесет години тая организация беше така въодушевила християнското население в Македония, че първите победи на съюзниците през 1912 бяха нанесени в долината на Вардара от македонските доброволци.

Духовно, благодарение на дълбокото чувство. кое­то беше добило за своята солидарност и своето етническо единство, цялото българско население, разположено на Балканския полуостров от Черно море до Албания и от Дунава до Егейско море, образуваше един сплотен, единствен народ.

Човекът, който царуваше в София /цар Фердинанд/, благодаре­ние на големия си ум. способността си да интригува, пълната си безскрупулност и дълбокото презрение, което изпитваше към хората, беше достоен, както изглеждаше, да осъществи своите безкрайно горди мечти. Той беше успял да си осигури приятелството на Берлин и Виена и по този начин беше сигурен, че ще избегне ветото, което те бяха наложили на България в 1878 г. Русия беше предварително спече­лена. Най-сетне един тесен съюз беше сключен със Сърбия и Гърция, където всички възможни случаи бяха предвидени и уредени. Мобилизационната заповед в 1912 г. свика под българските знамена около половин милион души. Българската армия притежаваше голя­мо надмощие в артилерията. Стойността на тая армия. която, напредвайки непрестанно, достигна за по-малко от шест седмици чак до вратите на Ца­риград, и изкуството на нейните пълководци учудиха света.

По-нататък е известно: напразните усилия на по­бедителите да превземат Чаталджа, която щеше да им даде Цариград и бреговете на Босфора; намесата на великите сили, в чийто интерес не беше българите да разрешат Източния въпрос така, както преди 2000 год. Александър беше разсякъл Гордиевия възел; примирието на 3 декември 1912 г.; безкрайните преговори в Лондон, отказът на Сърбия да се подчини на договора. сключен през април 1912 г. в София, който уреждаше възможната подялба на завладените земи; прибързаната българска атака на сръбските постове на 16 юни 1913 г., гърците се притичват на помощ на сърбите; намесата на румънците, нападнали в тил победоносната, но из­тощена българска армия; Букурещкият мир на 10 август 1913 г. и Цариградският на 29 септември. които увенчаха провалянето на българските блянове.



В теорията на двете балкански войни е всеобщо прието, че България извърши измяната. като нападна сърбите, с чиято помощ беше победила турците, за­щото се беше решила да запази за себе си плодовете на общата победа и защото си мислеше, че тя е по-силната.

Победена, тя изкупи своята измяна.

В тази малка поучителна приказка, където виждаме две добри другарчета да си делят билетите на едно лошо наказано момче, което искало да им открадне билетите, има само една слаба страна – тя е, че легендата за българското нападение срещу сърби и гърци, имащо за цел да им отнеме законните печалби, не е нищо друго, освен приказка, която прилича като сестра по своето вдъхновяване, по своята цел, по почти всеобщата вяра, на която се радва, и по своята абсолютна лъжливост на легендата за непричастността на сърбите в сараевския атентат. която, поне у нас, във Франция, е не по-малко всеобщо приета.

Тук, както и там, намираме същото хладнокръвно измисляне, същата ловкост да се отхвърлят отговор­ностите, и чрез подобни средства да се спечелят всички симпатии, които са полезни.

Истината по Сараевския атентат блесна и по някаква ирония на съдбата последният удар на сръбската теза беше нанесен от този, който се стараеше да я засили (Al. Mousset: L’ attentat de Sarajevo, 1930, Paris).


Истината ще блесне - можем да бъдем уверени в това - и относно събитията, които се разиграха преди май 1913 год. и които направиха неизбежни скъсването между тримата съюзници в Междусъюзническата война. Държавните архиви днес не остават зат­ворени завинаги, и революциите. които от няколко родини ги разтварят с такава леснина, не щадят никого.

Малкото светлина, която документите са хвърлили до днес върху "българското предателство на 16 юни 1913 г." позволява, впрочем, да се установят още отсега главните отговорности в редицата събития, чиито последствия тежат и до днес върху съдбата на Европа.

Отговорният не е цар Фердинанд. Той носи бре­мето на достатъчно грешки, за да е нужно да му се прибавя и тази.

Авторът на втората балканска война, този. който я е желал веднага след подписване договора с България на 13 март 1912 г. за съюз и за подялба, и който с всички сили ускоряваше събитията, щом като турското поражение стана неизбежно, е Пашич, сръбският минис­тър-председател.

Нека ми бъде позволено да дам личния си принос към истината върху тази точка на историята.

Още през май и юни 1912 г., т.е. повече от 4 месеца преди нападенията на гърци, сърби и българи срещу турците, Пашич отправяше до чуждестранните си агенти инструкции, заповядвайки им да разпростра­няват, че Белград счита за сръбски и смята да си присъедини македонските области. Освен това, офици­алните представители на Сърбия в Париж доверяваха на някои френски политически мъже, че са натоварени да създадат през май едно информационно бюро. необ­ходимо за тяхната пропаганда, и че те са решени, в съгласие с гърците, да не зачетат договора за подял­бата, прибавен към съюзническия договор, сключен в София. Този договор даваше на България, в случай на победа, две трети от Македония и за половината от другата трета въпросът можеше да бъде подложен на арбитраж от цар Николай II.

Директивите, дадени на информационното бюро веднага след започването на преговорите в Лондон от белградското Прес-бюро и от сръбския министър в Париж, г-н Веснич, материализираха изявленията му, направени през април и юни пред неговите френски приятели. В резултат беше поведена от информацион­ното бюро, все по-остра и по-остра, една тенденциозна кампания във всички френски вестници под закрилата и с помощта на един голям вечерен парижки вестник.

Информационното бюро изглеждаше съвсем неза­висимо от сръбското правителство, и това последно­то си умиваше ръцете от обвиненията и нападенията, отправени срещу неговата съюзница, при все че ги използваше и. направляваше. в действителност Белград плащаше на бюрото 3000 франка месечно - и 25000 франка тайно – плащаше всички телеграфически разноски и поемаше върху себе си възнаграждението на всичките му специални кореспонденти. Тайното разби­рателство на Атина и Букурещ с Белград срещу София блясва, като се прибави, че от юли 1912 г., т.е. тогава, когато съюзът между България и Гърция беше най – приятелски и когато никой не мислеше за Румъния, гърци и румънци плащаха на това бюро, първите - 3000 фр., вторите - 5000 фр. месечно. към които се прибавяха тайно плащани суми, и че трите сили не искаха по никой начин България да бъде допусната в това бюро.

Пашич е, който накара сръбските войски, които той беше изтеглил от фронта при Чаталджа. под претекст на пълното им безсилие, да завземат тези области на Македония, на които Сърбия беше хвърлила око - Скопие, Велес, Куманово, Щип и Прилеп.


Пашич е, който в съгласие с войводата Путник, началник щаба на сръбската армия, прати в тази Ма­кедония банди от нередовни бойници – четници, орга­низирани под началството на полковник Димитриевич от Народна отбрана. Щом като дойдеше моментът Сърби и гърци да нападнат българите, четниците тряб­ваше да потушат с кръв съпротивата на македонското население.

Пашич е най-сетне този. който пръв представи на цар Фердинанд, чието славолюбие чакаше само да бъде убедено, миража на едно коронясване в "Св.Со­фия" /цариградска джамия. бивш раннохристиянски храм/, и който го беше убедил, че това ще бъде възможно единствено, ако Цариград бъде превзет само от български войски. И докато старата нишка лисица беше излъгала един владетел. който не се съмняваше в нищо, защото се считаше много по-умен от всички политици по това време, генерал Путник прегрупираше и отпочиваше дивизиите си; гръцкият генерален щаб разполагаше своите по Беломорието и в тази част на Македония, която граничи с Албания; правителствата на Белград и Атина си разпределяха земите, обещаваха на Букурещ българска Добруджа, осигуряваха до най-малките подробности плана, който замисляха.

Аз чувам още възклицанието на сръбския министър Веснич, в което се четеше триумф: "Най-сетне! Те са в нашите ръце!" Това беше през оная сутрин на 30 юни 1913 г.. когато пристигна в Париж новината, че българските части атакували сърбите.

Наистина "те бяха в техни ръце", както ние бяхме в ръцете на Бисмарк след телеграмата на Емс, когато българите, за които днес се питаме как са били дотолкова заслепени, че не са знаели толкова дълго време нищо за удара, който се замисляше срещу тях, си дадоха сметка, че са обкръжени като в пръстен от сръбско-гръцките войски, беше много късно.

Обаче боеспособността на техните войници беше толкова голяма, толкова пламенно беше желанието им да се освободят от обръча, който ги стягаше, че те щяха да победят, ако не ги беше съсипала намесата на румънците, които ги нападнаха в тил по предвидения план.

И понеже българите бяха атакували първи - а те бяха заставени да го направят, единственият път да се спасят беше да нападнат те, преди да бъдат напад­нати от своите противници - и понеже бяха атакували без предупреждение, те останаха отговорни пред света.

България, през всичките политически и военни събития, които се нижеха на Балканите от декември 1911 г. до края на юни 1913 г., имаше само една единствена грешка, но тази грешка беше непростима: тя беше станала, за много късо време, много силна и много бързо го беше показала...

Аз чакам спокойно да бъдат опровергани фактите, които изнасям тук. Обаче истината не ще се промени, както сръбските "възмутени протести", отправени през юли 1914 г. и по-късно срещу австрийските обви­нения, че сърбите са вдъхновили и ръководили убийците в Сараево, не промениха истината по Сараевския атен­тат.

Хората, които биха ме обвинили в лъжа, знаят по-добре от всекиго какво положение заемах, за да зная това, което Белград и Атина, в пълно съгласие с Букурещ, подготвяха тайно срещу своята съюзница България. По-добре от всеки те знаят колко умерен съм в това, което изнасям... Тези същите хора, впрочем, в Париж и Лондон, които работиха заедно с Пашич и Венизелос през втората балканска война, използваха 6 години по-късно цялото си влияние над пълномощните Министри на Англия и Франция пак за личен интерес, за да завършат разпокъсването на България в полза на Сърбия а Гърция.

Те направиха това без  никаква предпазливост, не казвам срещу всяка справедливост, защото само "без­крайната честност на Уилсън и доверчивото незнание на Клемансо можаха  да  си   представят,  че  справедливостта се зачита понякога в международната политика. Благодарение на макиавелизма на   Пашич,  Сърбия триумфираше над своята стара съперница България.

Може да се каже, че той сполучи повече, отколкото очакваше, и че още един път целта оправда средствата. Той сполучи също, и това именно Франция не трябва да забравя, да лиши съюзниците в най-критичния момент на Световната война, в 1915 г., от помощта на България, която те толкова жадно очакваха и която би им позволила да спестят 2 000 000 човешки живота. И в това отношение може да се каже, че Пашич успя повече от всякакво предвиждане, и че хората. които във Франция помогнаха на сърбите да осъществят своя план през юни 1913 г., работиха в полза на родината си!

Защото България взе участие във войната само за да си върне земите в Македония, които беше загубила при поражението си във втората балканска война. Но тя направи това - то трябва неуморно да се повтаря, защото е истината, и защото, като узнаем тази истина, ще разберем миналите събития и ще предвидим тези. които идват - след като предложи помощта си на Съглашението.

В замяна на това, вън от тези 25 000 000, за чието искане са били толкова много укорявани цар Фердинанд и неговите министри Радославов и Тончев, тя искаше възвръщането от страна на Белград на земите, които й бяха изрично обещани в сръбско-българския договор от април 1912 г.

В 1915 г. общественото мнение в България беше франкофилско, а не германофилско, опозицията срещу решението на царя и министрите му беше толкова голяма, причини такива бунтове в няколко дивизии — напр. Плевенската, че софийското правителство биде принудено да хвърли в затвора всички политически мъже, които бяха против намесата на страната им срещу Русия и съюзниците й.

Българските войски, освен когато се биеха срещу сърби или румънци, се биеха без въодушевление. Те изпитваха такава антипатия към немците, че беше невъзможно войниците да живеят в съседство с тях. Още в началото на войната, щом Македония ц Добруджа бяха заети, България имаше само една мисъл – да се оттегли от борбата.

Мирът, наложен й с Ньойския договор, я смаза: наложиха й едни репарации, пропорционално много по-тежки от германските; тя даде през време на войната повече от 135 000 убити и още толкова инвалиди; биде принудена да даде на Сърбия нови български земи: Струмица, Босилеград, Цариброд, Тимошката долина; на Гърция - цяла южна Тракия с Дедеагач, Гюмюрджина и Ксанти; на Румъния - част от Добруджа; тя изгуби окончателно цяла Македония, също и надеждата за излаз на Бяло море. Никога никой победен народ - освен Унгария, която Трианонският договор разкъса - не е изпитал по-голямо нещастие. Нямам намерение да пиша историята на България след войната. Тези, които се интересуват от този въпрос, могат да намерят всичко в книгата на Henri Prost, което е най-добре документираното проучване, най-безпристрастната книга, която в излязла след 1918 г. върху някоя от победените държави

Споменах за двете балкански войни и за участието на България в световната касапница, за да мога, след като изясня известни факти и отговорности, по-добре да обясня сегашното положение, и по-точно "опасност­та от балканска война", която се появява пак на европейския хоризонт.

Аз се опитах да обясня тази опасност, да посоча зародиша и, това, което я поддържа и я прави все по-сериозна от ден на ден, чрез анкетата, която пред­приех в "опасната зона" на Централна и Източна Ев­ропа. Единствената ми заслуга е, че казвам високо истините. когато толкова хора, които ги познават така добре, колкото и аз, не смеят да ги подшушнат даже на сянката си. Аз се опитах да посоча освен това кои са хората. които за отвратителни лични цели работят за избухването на конфликта,

От всичките ни предишни неприятели, бих казал – ако не съществуваха унгарците – българите са ни останали най - подозрителни.

Нищо обаче не оправдава подобни чувства. Българите се биха срещу нас без всякаква омраза, тъй да се каже, въпреки волята си. Към нашите военнопленници у тях са се отнасяли по – добре,  отколкото във всяка друга страна. Нас ни посрещат толкова добре днес в България  (ако не и по-добре), колкото в Белград. Нашата страна се радва на безподобен интелектуален и морален престиж в  България. Малко се интересуваме от това! За девет французи от десет българите са един народ, в който трябва да се съмняваме.

Легенда, още един път легенда! От. същия вид и същите вдъхновители, както всички легенди, които от 1918 г. не спират да замъгляват европейското небе, където те са успели, както искаха техните автори, да създадат бури. които започват вече да бушуват на хоризонта.

Разбира се, българите чувстват дълбоко жестокостта на режима, на който са подложени техните братя в анексирана Македония...

Те посрещнаха с отворени обятия половин милион, изгонени от родината си благодарение на преследванията и жестокостите на новите господари.

Никое българско правителство, каквито и да са политическите му убеждения, не ще може да се подчини, даже и да иска, на някой ултиматум, заповядващ му да разтури организациите, създадени в България от приютените македонци. Стамболийски даже, всемогъщият диктатор, който в своето желание да спечели сръбското благоволение не се спря пред никакво унижение не посмя да го направи.  Разбира се, българите са още възмутени от безмилостната жестокост, която показаха спрямо тях съюзниците в 1919 г. Те знаят всичко: намеренията на Белград спрямо тяхната независимост и завистта, която възбуждат с търпеливото си възс­тановяване. Всеки ден те се срещат със систематич­ните   провокации, с безпричинната омраза на своите могъщи съседи.

Никой българин не скрива огорчението си от всичко това. Но аз не срещнах нито един, повтарям, нито един, бил той министър, народен представител, шофьор, земеделец или овчар, който да не се прекланя пред свършения факт. Даже самите македонски води тели, които не са спрели нито секунда от четиринадесет години насам да се борят за освобождението на поробените земи, очакват това освобождение да дойде не чрез война, а по мирен начин.

- Ние загубихме войната. Трябва да плащаме!

Тези думи - думите на един стар селянин, когото разпитвах по пътя за Пловдив – колко пъти ги  чу тази година и миналата във всички среди. Колко пъти чужденците, французите. живеещи в България – някои от 1918 г. – и заемащи в индустрията, търговията и финансите първи места, които ги турят непрестанно в контакт с всички класи на народа, колко пъти са ми потвърждавали искреността им.

Непрестанно, от войната насам, победените бъл­гари са се мъчили да се сдобрят със своите победители сърби.

Нищо не успяха да постигнат; останаха безрезултатни даже и двете посещения. които направи в Бел­град водителят на земеделската партия Стамболийски, който беше 4 години пълен господар на властта. Първия път Пашич даже не го прие. Втория път, след като го остави да чака три дни, го прие за четвърт час.

Сърбите са останали непреклонни, изпълнени с омраза; официалната сръбска пропаганда не е преста­нала да търси случаи, за да увреди, по какъвто и да е начин, на българските интереси. Най-ясният пример, който зная за тази омраза, е телеграмата, изпратена на 20 ноември 1928 г. до агенция Авала от границата при Цариброд от първия съветник на югославската легация в София Ячич.

На следващия ден в Париж, на по-следващия в Лондон, Прага, Милано и Амстердам трябваше да се открие публична подписка за българския заем 7,5 %, чиято цел беше да направи възможна стабилизацията на лева и да спаси българските финанси. Телеграмата, изпратена от Цариброд в целия свят, гласеше, че се убивали по софийските улици и провинцията се била разбунтувала, че в цялата страна било обявено военно положение. всички вестници в Европа и Америка възп­роизведоха телеграмата. Нямаше нито дума вярна в цялата тази работа, но българите напразно опровергаха всичко след това. Беше много късно; злото беше нап­равено, подписката компрометирана... Без хладнокръвието на парижката борса; която сигурно си спомни, че България и Югославия са единствените балкански заематели, които връщат заетото, сделката щеше да пропадне.

Нищо не показва тъй добре атмосферата, която цари от едната и другата страна на границата и истинските отношения на двете правителства, както приема, който всяко от тях оказва на излизащите от

съседната държава.

В България югославските поданици идват и си отиват тъй свободно, както италианските, американските, френските.

В Югославия българските поданици – ако случайно са получили разрешение да проникнат, а Господ знае какви пречки им прави сръбската легация, преди да визира паспортите им - са подложени на най-обиден полицейски надзор. Грубото изпъждане от страната ги дебне всеки миг. Онези, които само преминават през Югославия, нямат право да излязат от гарата, когато трябва да сменят трена.

Сутринта на 6 юли миналата година върху перона на Люблянската гара, където, идвайки от Триест, чаках, за да взема бързия влак за Загреб, видях да бият един българин, идващ от Лион и отиващ в София, който се молеше да му позволят да иде да купи в една аптека, на петдесет крачки от гарата, лекарство, нужно за едно дете, което го придружаваше.

Двамата полицаи, които го биеха, след като му бяха издърпали яката, и след като го бяха заплюли, го пуснаха едва след моята намеса, която беше много енергична, защото бях видял, че болното дете беше едно малко французойче, което отиваше при родите­лите си, настанени в България.

В Белград, в продължение на 3 месеца, България нямаше министър. Един обикновен консул я представя­ше. Защо? Защото белградското правителство систематически отказваше да даде своя агреман на всички кандидати, които българското правителство последо­вателно му представяше.

В София, напротив, всеки знае, че югославската легация, управлявана от един от най-ловките и умни дипломати, с които разполага сръбската диктатура, г-н Вукичевич, както и консулството, са център за свръзка на всички противници на днешния ред в България. Никой от чуждите дипломати в София, които ми дадоха сведения по този въпрос, и които не са нито унгарци, нито немци, нито италианци, не ще ме опровергае.

От две години скандалът е взел такива размери, делата на помощниците на югославския министър са дотолкова надминали всяка позволена на чуждите агенти дейност в една чужда страна, колегите им от дипломатическото тяло показваха спрямо тях такова отвращение, че Белград беше принуден да отзове най-компрометираните.

Достатъчно ми е да кажа, че военният аташе, полковник Скечич, е създал една истинска  организация платени убийци, натоварени да избиват най-верни­те македонски водачи.

Много малко дипломати в София се съгласяваха да подадат ръка, и неговото заминаване миналия месец май беше – това са думите на един от най-големите чуждестранни висши чиновници. който и сега е в София – “истинско облекчение”.

Самият аз срещнах повече от 20 пъти в София да се движат спокойно в най-различни квартали агенти на сръбската легация, придружавани от големи кучета, за които агенти всички знаят, както в чуждестранната колония, така и в македонските среди, че са вдъхнови­телите, ако не авторите на скорошните политически убийства в София, именно на убийствата на Д. Михайлов, председател на Националния комитет на македонските братства през миналия юни и на директора на в. "Македония"  Симеон Ефтимов на 28 декември.

Никой обаче не се е опитал да ги накаже.

"Вие играете много опасна игра", казах аз миналото лято на г-н Вукичевич, с когото се познавам   от доста дълго време и при такива обстоятелства, че мога да му говоря направо.

"Ако един македонец пребие на улицата един от вашите хора, вие трябва да се съгласите, че има пълно право, след всичко това, което според вашите думи сте направили; на какви ли усложнения ще присъстваме? Ще започна да вярвам, драги министре, че сам търсите инциденти!..."
.............................

Нафора

Број на мислења : 90
Join date : 2017-08-17

Преглед на профилот на членот

Вратете се на почетокот Go down

Re: Српските зверства (геноцид) кон бугарите в Македония и исторически лаги

Пишување by Нафора on Вто Окт 03, 2017 8:37 pm

http://www.makedonskatribuna.com/Voinata%20se%20vrushta_files/the_war.htm (Продължение)
МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС



ОБСТАНОВКАТА




В сърцето на Балканския полуостров, от Охридското езеро, което достига до албанската граница, до Драма на Егейско море, от Солун до Шар планина – на обор от Скопие, има една страна с 64 000 км. повърхнина, т.е. два пъти по-голяма от Белгия, обита­вана от 2 500 000 души, говорещи един език, с еднаква култура, почти всички с еднаква религия. От този народ 70 % са чисти българи.

Дивна природа – грамадни планински масиви Пинд, Олимп, Родопа, Рила; непроходими гори; една голяма река Вардар, безброй рекички; езера измежду най-живописни­те в Европа, несравнимо богатство и изблик на живот; полета, където никнат всички плодове; хиляди села, сто пъти горени, сто пъти построявани отново; градове, през които в течение на години е минала цялата интелектуална и икономическа дейност на полуострова, някои измежду които до вчера бяха търговски центрове на Ориента: Солун, Скопие, Велес, Битоля.

Двадесет века бурна и трагична история: Рим, варварите. кръстоносците, Венеция, турците. Незатихваща слава от легенди: Александър и царството на древността. Един от най – мощните на днешно време стремеж за свобода: тридесет години въстания против турците, непрестанно потушавани, непрестанно зараждащи се, до победата на балканските съюзници в 1912 г. Първа подялба на македонските земи между Белград и Атина след първото българско поражение в 1913 г. Втора подялба след Световната война и второто българско поражение. Днес: робство, по – тежко от старото, защото новите господари са по – силни от турците, по – жестоки и защото този път Европа ги поддържа и оправдава.



НАСЕЛЕНИЕТО



500-600 000 македонци, цял един народ, след заграбването на тяхната родина от Гърция и Сърбия, са потърсили прибежище в България. всички, които са могли, са се изселили веднага след юлския мир в 1913 г., веднага след примирието в 1918 г., предпочитайки да се изселят, отколкото да понасят робството.

Хиляди други, цялата интелигенция, всички учите­ли, всички свещеници, всички, които са били нежелани и подозрителни за властта поради своето минало или своите връзки, са били изгонени след настаняването на победителите. Хиляди и хиляди, докато границите не се затвориха херметически, са избягали, изоставяйки целия си имот, често даже оставяйки там част от семействата си, за да се изтръгнат от преследванията и жестокостите на победителите. От една и съща кръв, с еднакъв език и традиции като тези на бълга­рите, те бяха посрещнати като братя в България.

Докато овчарите, селяните, занаятчиите се натрупаха в граничните области. към Петрич, Тополника, Мелник, Кюстендил, Горна Джумая, работниците, тър­говците, интелигенцията нахлуха към София и към другите важни центрове.

Най – сетне, след като гръцките власти, подир поражението при Смирна, изгониха наведнъж хиляди македонски семейства, за да настанят на тяхно място, в техните земи и в конфискуваните им къщи гърците от Мала Азия, македонските бежанци бяха отправени от българското правителство с помощта на ОН към Бургас, към брега на Черно море и към Добруджа.

Те са превърнали в цветуща градина това, което преди тях беше само камънаци и блата.

Тези македонски българи не се различават вече никак по външност от българите в царството, между които живеят. Те са техни съседи в села и градове, част от тях са заели високо обществено положение, някои са станали министри, министър-председатели даже. Тяхната дейност, техният ум, тяхната морална стойност, тяхната работоспособност са им осигурили място между елита на народа. Всички обаче непрестан­но отправят поглед към любимите полета. към замъг­лените хълмове, към малките селища от другата стра­на на границата. където те са родени. където повечето от тях са живели толкова дълго време и закъдето достъпът им е забранен.

Земеделци, търговци, работници, интелигенция – всички в един порив утре, ако преградите. които ги отделят, се събореха, ако им бъде върната възмож­ността да живеят мирно, биха се завърнали.

"Ами твоите ниви, ами земята, която българското правителство ти даде и която ти и децата ти обработвате от 15 години" попитах аз един стар македонец-земеделец близо до Белица, "ще ги напуснете ли?" "Моите земи?" отговори той. "Те са там, в нашата Македония. Те ме чакат. Надявам се да доживея до времето, когато ще мога да се върна и седна на каменната пейка, която моят баща беше поставил под зарзалите пред нашата вратня. И той ме чака." Половин милион македонци в България, където те са у дома си, където са се женили, където нямат от що да се страхуват, живеят и учат децата си да живеят в същото очакване като неговото. Милион и половина македонци в анексираните земи, техни другари от детинство, техни роднини. които годините, задълженията, материалната и морална невъзможност да избягат са принудили да живеят под гръцко или сръбско робство, живеят и карат децата си да живеят в очакване и с надежда.

Те не могат да направят нищо друго.

След анексията, когато започваха да ги погърчват н посърбват и когато те се опитаха за първи път да се възбунтуват или защитят, те онемяха пред смазващата жестокост на новите господари – като не­послушно дете, стреснато от безмилостните камшични удари. които една силна ръка му нанася.

Стражарите, затворът, бързо добитата сигур­ност, че не могат да очакват помощ отникъде и от никого, ги научиха след 15 години да вървят право по пътя, който са им начертали. Те са видели с какво се заплаща непокорството. Те са станали меки, почтител­ни, послушни. Те са се научили да се смеят през сълзи.

Аз ги видях – и споменът за обаяното положение, в което е изпаднал този по – рано горд народ, още бунтува кръвта ми.

Те чакат.

Приютените в България македонци също чакат Но понеже са свободни, понеже нищо не им се проти­вопоставя, те са се отдали от 15 г. пламенно, упорито на освободителното дело. Всички сили и средства, с които разполагат, са пожертвани. Всеки един от тях, където и да го е поставила случайността, се числи към някое дружество, дружба, група, определени да поддържат в членовете си, специално в младежта, чувството на солидарност и култа към временно изгубената ро­дина. Дружба на жените македонки, студентска дружба, дружба за подпомагане на старците, сираците, болните, външна пропаганда, сказки, ревюта, ежедневни вестници – всичко е ангажирано – всеки македонец в България, всеки македонец в странство. Начело на тази органи­зация, заповядвайки, централизирайки средствата, насочвайки тази дейност с легални начини и методи, стои Македонският национален комитет. В мрака, до Националния комитет, но съвършено различна от него, съвършено чужда на неговите дела, групирайки други хора, управлявани от други вождове, има една органи­зация, на която неизброимите разклонения се прости­рат отвъд България, до дъното на най-отдалечените македонски земи — ВМРО.

Ще се върнем пак на нея.

Нафора

Број на мислења : 90
Join date : 2017-08-17

Преглед на профилот на членот

Вратете се на почетокот Go down

Re: Српските зверства (геноцид) кон бугарите в Македония и исторически лаги

Пишување by Нафора on Вто Окт 03, 2017 8:42 pm

http://www.makedonskatribuna.com/Voinata%20se%20vrushta_files/the_war.htm
.......
Жестокостта в Сушица? На 14 юли в Сушица, където бях отишъл с автомобил, докато сръбските официални власти и шпионите, аташирани към мене, ме мислеха, че разговарям с нашия консул във френс­ките гробища в Скопие, аз видях с очите си белезите на двете жертви. Чух с ушите си от устата на трима свидетели, чиито имена и адреси имах от сигурен източник, разказа за отвратителната сцена. жесто­костите в Добрево и Ястремник? Тяхната истинност ми беше удостоверена от един френски дипломатически представител, чието име не мога да назова.

Единият от докладите на нашите дипломатически агенти – а те бяха два и аз ги държах в ръцете си в едно от нашите консулства на изток — описвайки жестокостите, свършва така:

"Такива факти, които, ако бяха известни, биха ужасили нашето обществено мнение, нямат никакво извинение и оправдават за жалост отмъщението на македонските революционери. Те поддържат у народа омразата и жаждата за мъст, които чакат само удобен случай, за да избухнат."

"Страна, която си служи с един Лазич" ми каза френски дипломат, "се позори! Фактът, че югославското правителство, познавайки моралното падение на Лазич, можа да го направи началник на държавната полиция в анексирана Македония, е вече нещо недопус­тимо! Но че крал Александър го е избрал за един от най-важните си министри, тук вече няма какво повече да се каже! Този човек е затънал в кръв и нечистотии! Аз съм го виждал да действа."

И аз също.

Беше в Белград, през юли 1923 г. обядвах в рес­торант Екселзиор, зад двореца, с моя стар приятел Драгомир Стефанович, бивш charge d’ affaires /(фр.) изпълняващ длъжност на диплома­тически представител / през време на войната в Париж. Лазич седна при нас. Стефанович, който го познаваше, ми го представи. Един вулгарен тип, с умни, но жестоки очи, с животинска челюст. Ноктите му бяха мръсни, но говореше добре. Току – що се беше завърнал от Македония, където беше отишъл да реорганизира държавната полиция.

Разказвайки с дяволски хумор пикантни истории за жени, той не преставаше да лови с бърз жест мухите по покривката. После, без да прекъсва разказа си, полека, една по една им откъсваше крилете, туряше тогава осакатената муха на чинията си и с края на цигарата си, с леки удари, без да бърза, караше мухата да върви, изгаряйки коремчето й.

"На македонките, за да ги направим по – влюбчиви, когато са безчувствени, им туряме огън на надлежното място."

Д-р Станишев стана леко прегърбен, мачкайки ма­шинално с пръсти една вече угаснала цигара; той се разхождаше в малката стая с почти манастирска мебелировка, където ме беше приел. Дълбоко вълнение, което отпечатва на лицето му безмилостно изражение, го разтърсва.

Вън, по слънчевата улица, чиновниците от Народ­ната банка бързат за обяд, трамваите скърцат.

Бившият председател на НК рязко се спира. Хлад­нокръвието му се е възвърнало.

- Да, г-не - подзе той, - тези ужаси, тази дива грубост, срещу които нашите нещастни съотечественици не са защитени с нищо, правят толкова мъчно, да не кажа невъзможно, мирното разрешаване на маке­донския въпрос. Откакто сърбите са я заели, Македония и станала ад. Стотици къщи и чифлици, цели села, под предлог, че наказват жителите за симпатията им към революционерите, са били изгорени от сръбските стражари или нередовни войски.

- Всичките ни гробища са поругани, паметниците, издигнати за нашите паднали на бойното поле, са унищожени, богатствата на нашите черкви, манастири, библиотеки – ограбени.

- Безброй жени и моми са били изнасилени. Без­брой македонци са били измъчвани, бити, затваряни, избити без съд.


- Нашите свещеници бяха изгонени, нашите учи­тели – също; децата ни нямат право да говорят родния си език, да носят собственото си име, защото то е българско! Те са заставени да си прибавят сръбско окончание! Цял народ трябва да говори, да мисли, да се моли само така, както господарите му желаят, не може да отиде без позволение от едно село в друго, не може да излиза вечер, цял народ е смазан от данъци и реквизиции, не може да очаква никаква справедливост от съда, не може да протестира срещу престъпленията на администраторите и полицаите, на които е подчи­нен.

- Ето македонския въпрос, г-не. Агонията на един народ, когото измъчват и който не иска да умре. Много по лесно наистина да се хвърля вината върху роднините и приятелите на жертвите, които отиват, за да от­мъстят. Ще посмеете ли да наречете "убийство" екзекуцията, която е извършил съпругът, когато се е научил в България, където е успял да се подслони; след като дълги седмици се е крил в планината, че жена му, останала на село, е послужила за играчка, пред очите на всички уплашени селяни, на стражарите, дошли да претърсват у него; бащата, към чиято дъщеря са се отнесли като към проститутка; братът, чиято обезчестена сестра се е удавила от отчаяние? Ще считате ли тези отмъстители за престъпници? Това са, г-не, "бандитите на Ориента"!

- Много по – просто е, нали, да се пишат фейле­тони за нашите тайни арсенали, за нашите адски машини, за нашите училища за терористи, отколкото да се каже истината!

- Нека вашата страна, на която белградското правителство не може нищо да откаже, да изпрати една анкетна комисия в Македония, една комисия, със­тавена от хора, чиято присъда ще се наложи на всички.

- Тя ще види, тя ще отсъди! Тя ще отсъди в чий лагер са лъжите и бандитите.

- Хиляди жертви ще се надигнат от гробовете си, за да искат справедливост.

- Карнегиевата комисия, в която взеха участие наред с белгийския министър Вандербелде и двама ваши съотечественици, г-н Естурнел де Констен и г-н Жустен Годар, публикува по – рано върху жестокостите, които откри в Македония, един доклад, който е по – смазващ от което и да е наше обвинение.

- Опитайте се да намерите поне един екземпляр от този доклад! Белград скъпо плати, за да изчезнат всичките!



Аз се разделих с д-р Станишев на ъгъла на ул."Ма­рия Луиза".

Един миг, докато той бързаше към бедните, които го чакат в кабинета му, аз проследих в тълпата неговия тънък и висок силует.

Той вървеше направо, с бързи крачки, безгрижен както към жаркото слънце, тъй и към убиеца, който може би го дебнеше пред прага на къщата му, за да го повали, както бе издебнат и убит миналия юли него­вият приятел и наследник в председателството на комитета Д. Михайлов; както падна на 25 декември миналата година Симеон Ефтимов, който беше един от най – бистрите умове, едно от най – благородните сърца на млада Европа, както умряха за македонската кауза в продължение на 15 г. толкова хора, които живееха само за нея.
................

Нафора

Број на мислења : 90
Join date : 2017-08-17

Преглед на профилот на членот

Вратете се на почетокот Go down

Re: Српските зверства (геноцид) кон бугарите в Македония и исторически лаги

Пишување by Нафора on Вто Окт 03, 2017 8:46 pm

Продължение
"Господине" ми бе казал бащата на малката ранена, "вие видяхте как се отнасят с нашите деца. Това, което правят с децата, го правят с всички. Една македонка, която влиза в полицейското бюро или жандармерина, я посрещат като проститутка; един тър­говец – македонец, който дава на кредит на сръбски чиновник, не получава никога парите си и ако рекламира вземането си, той е предварително разорен; нашите селяни се огъват под тежестта на данъците и ако закъснеят с един ден в плащането им, те биват изх­върлени на улицата. Овчарите, които живеят в плани­ната, не могат да отнасят провизии за повече от един ден; един от тях всяка сутрин трябва да идва за провизии и да дава показания в полицията за това, което е видял, чул, за това, което той и другарите му ще правят през деня. Писмата ни отварят, децата ни разпитват в училище за всичко, станало вкъщи; нямаме също право да отидем от селце в селце без позволи­телно. Но никога племето ни, което живее в мизерия и сълзи, не е било по-вярно на Македония, когато ще трябва да се излее върху сърбите отмъщението ни, ще бъде безмилостно като Божието правосъдие."

"Това, което ви е казал тоя човек" ми заяви след няколко часа един от нашите съотечественици, чието дълго пребиваване в Македония е сближило с нещата и хората, "е за жалост самата истина; няма една дума. казана в повече, която трябва да зачеркнем. Нищо не може да ви даде идея за ужасния режим, поддържан от сръбската администрация над македонското население. Нищо повече от мъстта. която се надига. Аз познавам башибозуците. Те бяха агънца пред сърбите! Това ще свърши лошо, ще видите."

Бащата на малкото момиченце ме отведе сред бурята в края на турския град, от другата страна на Вардар, при старците, чийто адрес ми бе даден с препоръки същата сутрин у консула от един от гос­тите на г-н Ги.

"Боже мой, господине" ми каза жената, "ние сме погубени, ако някой ви е видял да влизате!"

Мъжът и тя, при светлината на лампата. която пушеше в ъгъла на масата, гледат с учудване тоя французин, който не се бои от полицията. Те ме разпитват. Дали ще ида във Велес? В Щип? В Неготин? Също, може би, и в Битоля? Аз ще бъда добре посрещнат, защото сърбите ги е страх от французите, но не ще видя нищо.

Мъжът е прегърбен и неговите 50 години изглеж­дат 70. Кракът му? Той е бил счупен с удар от тояга затвора, където е престоял две години, защото брат му избягал. Затворниците полирали моливи и металически перодръжки. Хиляди на ден. Два пъти седмично, посред нощ, стражарите го водели в малката тъмна стаичка за изтезания, където всеки затворник получа­вал 25 удара с тояга по стъпалата на краката и 25 по ръцете, предварително изкиснати половин час в хладка вода. Един килограм чер хляб на ден и две чаши вода по обяд. железните вериги тежели двадесет килограма. краката и ръцете, деформирани, носят покъртителни белези. Под коляното костите, някога си пречу­пени, срасли без да бъдат наместени, образуват нещо като стъпало под кожата.

"Вие го видяхте?" ми каза същият, който ме бе изпратил там. "Ако това не е опасно за самите тях, бих могъл да ви посоча десет – двайсет други, всички, които излизат от затвора, са в същото състояние, и половината, да не кажем две трети, излизат само за да бъдат хвърлени в общата яма. Това, което става в "жилищата на смъртта", е невъобразимо! Достатъчно бе при това да видите в какво състояние се завръщат от разпита при следователя. Аз видях в Охрид един обвиняем, на когото бяха "запушили" естествените отходи, отпред и отзад, за да му развържат езика и когото хранеха и пояха изобилно, насила, от три дни. Той пищеше от болки, но не признаваше. Възможно е да няма нищо да признава, но това няма никакво значение тук. Тогава започваше страшен бой, не му оставяха никакъв зъб отпред."

Д-р Трумбич, бивш министър на външните работи на Сърбия, когато ме прие в Загреб; Стефанич и Меслич в Белград; и една висока сръбска личност от опозицията, с когото обядвах у един общ приятел в Земун, ми възпроизведоха такива детайли за режима на диктатурата.

- Ако се знаеше – ми бяха казали те – това, което става в нашите затвори, ще се разнесе един вик за срам на Европа. Кабинетите на следователите са стаите на изтезанията. Затворите са ад на мъките и позора! Хиляди човешки същества, мъже и жени, дори до децата, там са измъчвани адски и агонизират без надежда. Политическите затворници, събрани в клетки, където са тъй притиснати, че не могат да направят никакво движение, ги оставят така със седмици, в една невъзможна за дишане атмосфера, в урина и изпражнения до колене. Изтеглят ги само за да ги бият до смърт, за да ги измъчват с желязо и огън. Влашкото безчинство, в което толкова изобличаваха турците, е понастоящем в действие, когато нищо не сполучи да бъдат изтръгнати признания от заподозрените. Също­то е със старците, същото е с жените...

- Невъзможно !

- Невъзможно ? – ми изкряска моят гост от Земун. – Невъзможно ? Но само бандитите, които безчестят страната ни, да отворят – ако смеят да отрекат – пред една комисия от лекари и международни съдии един затвор, който и да било. Тогава ще се види дали това, което ви казвам, е невъзможно!

...................
Вярно е, че всички македонци са посърбили своите имена на -ов с прибавяне на окончанието -ич. От единия край на страната до другия всяка следа от "македонизъм" е изчезнала: надписите на магазините, етикетите по будките на търговците, актовете за раждане, венчавка и смърт, менютата по ресторантите, надписите по паметниците в гробищата – всичко е на сръбски в цялата Македония не ще намерите един вестник, една книга, една брошура, един само надпис на български – единствения говор в Македония преди 15 години.

Да! Всяко забавяне с посърбяване на името, обу­чението, търговската реклама, подписа; притежаването на най – малката книга на български език, би коствало на виновния от 6 месеца до 5 години затвор и една такава доза от бой с тояга преди, през време на излежаването и след, че стремежът на македонците да се посърбят се обяснява сам по себе си.

Вярно е, че лоялността на македонското население е безупречна, тяхното различно отношение към всичко, което притежава частичка от авторитета на нещо "вълнуващо" – употребявам думата, която ми се каза в Белград – и която те изразяват високо, когато ги изпитват публично, тяхната радост, че са "станали отново сърби".

Да, но тая лоялност, това различно отношение, тая радост, когато се види що крият, стават страшни!

- Никой няма нужда – ми казаха македонски бежанци в България – да проповядва на сънародниците ни омраза към сърбите. За да бъдат убедени най – дълбоко, нужно е да отворят само очите си. При това, как нашите пропагандисти от ВМРО и от София биха проникнали до македонското население? Никой не можеше вече да проникне в отнетите територии; нито едно писмо, нито един вестник, нито една книга. Ми­лион и половина македонци са отделени от останалия свят, чужди на всичко това. което става на земята, като че живеят на Сириус.

Точно така е.

Напуснах Македония покрусен, развълнуван. Отвра­тен от това. което видях там, чух, разбрах, проверих лично аз – благодарение на възможностите за проуч­ване, с които разполагах и въпреки големите усилия на белградските агенти да ми попречат на всяка цена да открия истината.

И аз заявявам, аз, французинът, който дълбоко обича Сърбия и който достатъчно го е доказал в течение на 20 години – заявявам с чувството, че моята преценка изразява много по – малко, отколкото е в действителност, че хората. които представляват днес в Македония настоящите господари на Югославия, които са чиновници, съдии, свещеници или полицаи, петнят своята страна.

Преди да бях отишъл на мястото, преди да бях видял със собствените си очи, аз се отказвах да възприема, въпреки тяхната точност, действител­ността на обвиненията, насочени от македонските организации в България против сръбската администра­ция 8 Македония.

Сега аз го признавам: те не съдържат нито една невярна дума. Всички случаи на жестокост, на насилие, на деспотизъм, на аморалност, които можах да проверя, признавам ги за верни – без никакво изключение. Материално и морално поробените са потиснати, ограб­вани, измъчвани извън всякаква представа. Никаква възможност за тях да потърсят правосъдие, никаква по­мощ, никакво покровителство за никого, каквото и да бъде социалното му положение, полът му, възрастта му. В Македония конфискуват, затварят, измъчват, убиват легално, систематично. спокойно, жестоко.

"Там изпратиха" ми казваше миналия август в Топчидере един френски чиновник, чието име трябва да премълча, за съжаление, за да не му напакостя, "гнилото на югославската администрация, всички, които бе невъзможно да назначават или задържат другаде, една шайка от разбойници, садисти, грабители на общест­вените средства. Тяхното невежество, тяхната гран­домания, аморалността им са невъобразими."'

Аз видях следното:

В Битоля на сто метра от участъка, в една от най – слабо оживените улици в града. ужасни викове, истински вой се разнасяше от отворените прозорци на едно първоначално училище. Двама учители с рит­ници, с линията биеха шест момчета, привързани за чиновете им. "Мръсен българин! Македонска свиня! Аз ще те науча сръбски!"

Запасният поручик, който ме придружаваше – един хърватин от Загреб, с когото се запознах, идейки от Белград – ми каза: "И това. което тия хора правят тук, ще искат да върнат у нас. Това са демони - не хора."

Аз видях следното:

При строежа на телените мрежи, между Гюргево и Валандово, македонски селяни, мъже и жени, копаеха вълчи ями под надзора на сръбски жандарми. Горещи­ната бе ужасна, повече от 40° на сянка.

Един подофицер се нахвърля върху едно съвсем младо момиче, което се бе спряло до своята количка, очевидно изморено. Той я нагрубява, удря й плесница. жертвата протестира. Един знак. Хваната от двама войника, просват жената по корем върху една купчина пръст, държат я за рамената и краката, смъкват й дрехите и десет пъти последователно бичът на подо­фицера се уби около кръста и ханшовете й. Наказанието е свършено, виновната е пусната, окървавена и олюлявайки се взема отново своята количка. Нито един от присъстващите на работа не бе подигнал даже очи.

Аз видях следното:

Един селянин, близо до селището Орасак, между Куманово и Ново село, бе привързан със смъкнати потури за едно дърво. Цялото му лице, гърбът и коремът бяха в кръв. Заобиколен бе от трима жандарми и един подофицер. Четвърти жандарм излизаше от една къща. Той носеше котка, която правеше усилия да се освободи от торбата. Дигнаха потурите на жертвата, привързаха ги под всяко коляно и поставиха вътре котката, вбесила се вече. Цялото село, мъже, жени и деца, гледаха мълчаливо. Човекът, комуто разяреното животно раздираше месата, виеше от страшни мъки.

"Да си вървим!" ми каза французинът, който ме заведе там със своя автомобил. "Ако се намесим, ще го оставят, но ще му раздробят черепа, след като извърнем гръб."



В 1915 г., когато армиите от Белград, които бяха заели Македония от две години, бяха разбити и се оттегляха към Албания, македонците се нахвърляли безмилостно върху ранените и останалите назад вой­ници. Имало ли е жестоки изстъпления? Аз бях от тези, които ги разгласиха по света. Днес, знаейки това, което зная, като видях това, което можах да видя, не ще имам повече силата да обвинявам! Кръвта зове кръв!

Нафора

Број на мислења : 90
Join date : 2017-08-17

Преглед на профилот на членот

Вратете се на почетокот Go down

Re: Српските зверства (геноцид) кон бугарите в Македония и исторически лаги

Пишување by Нафора on Вто Окт 03, 2017 8:46 pm

Продължение
Във всички гробища, във всички църкви на поробена Македония, по заповед на Белград изтриха надписите на български, които се намирали в олтарите, по сте­ните на постройките, върху гробовете; надгробните паметници са изпочупени, гробовете разровени.

В Скопие например повече от 40 тела са били изровени от черквата "Св.Димитър".

- Какво ги направиха? - попитах сътрудника на г-н Йованович, който ме придружаваше при визитата в черквата и ми разказваше това.

- Хвърлиха ги във Вардара – ми отговори.

Във Велес българските офицери, загинали при пос­ледните сражения по време на френско-сръбската офан­зива през септември 1918 година, били погребани в старата църква "Св. Пантелеймон". Те били изровени от сърбите и остатъците им хвърлени в каналите за градските нечистотии.

Видях известни гробища – в Щип, Градско, Кума­ново, Скопие, Радовист, Криволак, Велес. Кратово, Ох­рид – където всички надгробни паметници бяха разру­шени, имената и надписите на български език изличени с удари на чук, църквите разрушени, надгробните плочи махнати и изпочупени. Тия места за покой приличат на развалини.

Независимо от почитта. която във всички циви­лизовани страни се отдава на мъртвите, тези гробища бяха покровителствани също и от договорите.

Предпочитам да не говоря за състоянието, в което са военните гробища, малките островчета с гробове, срещани по протежение на пътя, който са следвали при отстъплението българските армии, капитулирали при Скопие.

Има извършени кощунства, които отвращават.

И от тоя ад никой не може да избегне. Границата е затворена като затвор и никаква молба за паспорт за заминаване в чужбина не се уважава. Двадесет пъти в Южна Сърбия ми се повтори същата история: обе­зумели родители отчаяно се молят да им се разреши да отидат и прегърнат умиращите си деца в Швейца­рия, Франция, България; стара жена моли да отиде при своя мъж, избягал от 10 или 15 години; гимназист иска да отиде в един френски университет. Отговорът е един и същ: не!

"Мислите ли" ми казваше Йованович, "че те ще се завърнат вече!"

Един от пунктовете, на който се опира най – лесно пропагандата на диктатурата, е грижата за народното здраве, хигиената и прогресът, които са постигнати в Македония след сръбската окупация. "От една страна, където се ширеше маларията, тифусът, венерическите болести, където населението тънеше в невежество и мръсотия" ми бе казал д-р Радованович и директорът на хигиенния отдел при югославското Министерство на вътрешните работи, "ние направихме благодарение на Франция, която има великодушието да ни авансира, една от най-напредничавите и оздравени страни на Европа."

Действителността, която видях, е малко по – друга.

В Скопие например стотици милиони са пожертвани за постройката на едно грамадно военно казино, по – голямо от клуба на сухоземните и морски армии в Париж; направено е също грамадно здание за клона на Народната банка в Белград и луксозни квартали с жилища за чиновниците и офицерите, но облаците от комари след залез, слънце изскачат от блатата на Вардара, от отворите на каналите, от всички локви, изобилстващи в стария град и предградието му. Цен­търът на Скопие е сравнително чист, но старите квартали, където живеят повече от петдесет хиляди души, никога не се измиват, никога не се помитат, тънат в разлагащи се боклуци. Един хубав "Институт за изследване и опазване на здравето", където видях да минават тълпи от нещастници, сифилитици, болни от малария, от туберкулоза, жени и деца до последната степен на изнемощяване и анемия, се издига зад гарата. Персоналът е опитен и отдаден на работата си, има специални отделения, но инсталациите са жалки и не­достатъчни, мърсотията отвратителна. Аз видях една стая за преглед. където чаршафите не бяха сменени от 15 дни и бяха изпоцапани с кръв и засъхнала гной.

"Няма пари!" ми каза директорът.

Във Велес, Щип, Ново село, Градско, Криволак, по дължината на вардарската долина и притоците й, детската смъртност от дизентерия, общата смъртност от малария и туберкулоза, числото на сифилитиците са ужасни. Нехигиеничността, недоимъкът, мизерията на селяните, работниците, търговците също надмина­ват, въображението. Навсякъде водата, която употре­бява населението, е заразена от най – вредни огнища – разлагащи се боклуци, гробищата, изпражненията – ако не се употребява направо от реката. Потиснати от данъците, печелейки с мъка прехраната си, хората оставят да се срутват къщите им, живеят сбито в жилища без въздух и светлина.

Изразходвано е без сметка, признавам го, за постройка на казарми, официални здания, затвори, стратегически железници, но пътищата. които използва населението, са в едно неописуемо състояние, не ще намерите никъде болници, нито диспансери. Нищо, съв­сем нищо не е направено от сърбите в Македония от гледна точка на народното здраве, хигиената, матери­алния и моралния прогрес. Малкото, което е същест­вувало при идването им, поради лошо поддържане, не съществува вече.



Напуснах Скопие, заявявайки на Йованович, че ще ида в Битоля, откъдето бих взел автомобил за Охрид. вярвах по тоя начин да отбягна грижите на властите.

Два часа по-късно аз слизах от влака във Велес.

Полицейският инспектор Джаганетич, който ме поздравяваше на прага на хотела едва пет минути след пристигането ми – службата по осведомяването дейс­твително добре действа в Македония! - е един очарователен човек. Той говори френски с акцента от Ариеж /департамент във Франция, състоящ се от Боа, част от Гаскон и Лангедок/ (там е прекарал четири години през време на войната) и не се поколеба да изгуби и следобеда си, за да ме развежда из града при горещината на палещото слънце.

Из пътя той ми разказа своите приключения с комитите на ВМРО.

"Идват ли още дотук?"

Аз му поставих въпроса в момента, когато вли­захме в бюрото му, в подпрефектурата – при една хладина, на която тия, които не са се разхождали два часа при 38° на сянка, в един град без сянка, не познават цената й.

- Ние хванахме последните преди три години близо до село Катзибегово. Четиринадесет мъже и две жени, хубави стройни момичета при това. Държа им се компания цяла нощ! '

- Навярно са се забавлявали!

- Колкото за това, да! На сутринта, когато трябваше да тръгнат, не можеха повече да се държат прави. Но знае се лекът: няколко удара с бича по бедрата и те тичаха като сърни.

- Най – същественото при това беше да се прину­дят да проговорят тия мръсници. Защото ясно ви е, че те не бяха дошли от България, без да са били укрити и подпомогнати из пътя. Трябваха ни имената и адре­сите на техните приятели.

- Е, добре, вярвайте ми, ако желаете, господине, всичко опитахме: железен тел, пристягай около главата и колената с една тояга, премазване на ушите с чук, а е рядкост типът да не признае преди втория удар! Това е като зъбите. Известно ли ви е? Не? Едно великолепно средство! Прикрепят лицето на един стол, главата преметната на облегалото. Държат му отворена уста­та и избиват един, два, три зъба. Аз видях твърди натури, които изпаднаха в ужас още на втория зъб. На третия – те казваха всичко! Това струва повече от 50 удара с тояга.

- Но ни един тоя път не пожела да говори. Те правеха знак да спрем, и после не казваха нищо. Жените бяха най – ужасните! Избиха им четири зъба: два предни и два кътника. Те пребледняваха, но това бе всичко; имаше една, която, когато я развързаха, се изхрачи в лицето ми. Щях да я убия! Исках да ги поставя да седнат на разгорени въглища, както г-н Лазич ни по-казваше към Кратово. Но много на лошо мирише. Гос­подин подпрефектът не се съгласи.

- Тогава ненадейно изнамерих.

Той бръкна в чекмеджето си и ми подаде един стар бръснач с ръждиво острие.

- С това за два часа мръсниците издадоха повече от двадесет сподвижници: селяни, овчари, жени, дори деца! Нямах време да пиша! вие познавате г-н префекта на полицията Киап, защото има печата му на паспорта ви – е добре! вие бихте могли да му дадете рецеп­тата.

Изведнъж всичко, което ми бе казано в Загреб, София, Белград за начините за разпит, употребявани в сръбските затвори: нос и уши изрязвани, дланите и ходилата пристягани, прищипване на гръдните зърна с нажежени клещи, разкъсване на половите органи, нажежени железа, положени на кръста и под краката – се възвърна в паметта ми.

Аз изброявам тия "начини" на инспектора.

Той почна да се смее.

- Но, не, господине! Вие вярвате, че един тип, на когото пристегнат ходилата, който изпитва страшни мъки със зъбите и който е подложен на всички мъчения с рязане в течение на два дни, се страхува от оста­налото! Най – вече, когато е сигурен, че не ще увисне на въжето, и да говори, и да не говори. Моята идея, господине, бе именно тая – страхът от въжето.

- Поставих всички съвсем голи тук в ъгъла и накарах да държат един пред мен, разкрачен с по една тежест от 20 кг на всеки крак. Аз бях седнал там, където сте Вие.

- Не искаш ли да кажеш?

Всеки път, когато кимнеше "не" с глава, стражата му отправяше юмрука си в устата или очите. Аз приближавах стола си. На третия път бях близо до него, колкото да се допра.

- Добре ! Виждаш ли тоя бръснач? Ако откажеш сега да отговаряш, ще го опитам на теб. След това – на въжето! Но ако ни кажеш през къде си минал, кой те подслони и осведоми по пътя, ще бъдеш пощаден и освободен. Разбра ли ?

На първия направих две изрязвания. Той проговори, когато взех отново бръснача... Едно дознание от две страници... Беше поставена хартия върху килима, между краката, за кървавите петна.

- И вие го пуснахте на свобода?

Аз чух тия си думи, като че някой ги бе казал отстрани. Всичко, каквото имаше в малката стаичка, където бяхме инспекторът и аз, като че в тоя момент го виждам: стария скъсан килим, бюрото с досиетата и купа папки; портрета на крал Петър, вдясно, на стената; една фотография на краля и кралицата върху един бял шкаф. На склона пред отворения прозорец едно магаре, измъчвано от топлината, хрупкаше изсъхнали тръни.

- На свобода? Впрочем как? Но тъй, само тъй ги накарвах да говорят ! Когато първият каза всичко, двама жандарми го отведоха уж долу при доктора. При вра­тата му поставяха въжето на шията и го окачваха на дървото, което е пред малкото кафене, на площада. И четиринадесетте минаха!

А най – забавното бе, че кафеджията не е имал никога толкова клиенти; не се опразваше кафенето. Селяни идваха отдалеч, за да видят това! Обаче зами­рисаха толкова много, че след два дни трябваше да ги хвърлим във Вардара. Знаете ли, господине, всички тия "македонци" седяха там, някои с децата си, без нищо да кажат, с часове да гледат мъртвите. Г-н подпрефектът направи рапорт до г-н бана /управител на голяма област в Югославия / в Скопие, описвайки му хубавия пример, който това даде.

- Вие ще говорите с г-н подпрефекта, когато след малко бъде тук. Другите типове, като видяха първия, признаха изведнъж.

Прекрачил стола със запотено лице, инспекторът Джеганетич си играе със затворения бръснач...

- Това ви вълнува ? Вижда се добре, че не позна­вате тези разбойници! Те пребиха дузина хора и под­палиха в Кратово и Крупище къщите на сръбските полковници, където всичко бе изгорено. Комитаджиите от ВМРО, виждате, трябва да намажат въжето! Един куршум в корема, два – три удара с тоягата, това е, което заслужават!... Една цигара? И едно турско кафе с прясна вода?

Кафето бе донесено – от дюкянчето, засенчено от столетните дървета, където 16-те нещастници са се били разложили от слънцето – а инспекторът, докато аз се разхождах, даваше нарежданията си на полицаите, дошли на доклад.

Ето ни отново сами.

- Ами двете жени? Умряха ли, без да признаят?

- Без да признаят? А! Гарантирам ви, че това не ще допуснем. Със свещта!

Значи така, това е също вярно, тази жестокост, за която ми бяха говорили д-р Трумбич в Загреб и префектът П. в Белград, което аз мислех за невероят­но, неокачествимо безчестие и за което бившият ми­нистър на вътрешните работи ми бе казал, че е в употреба, откак диктатурата съществува, за да разтворят полицаите и най – здраво стиснатите устни.

- Да! Свещта! Както в такъв случай се налага, предупреждават жената. Ако тя отрича, поставят я права, разкрачена, запалват една свещ и приближават малко по малко. Малките (има три години оттогава, когато бяха тук) виеха като вълчици. Не можеше да са стои в стаята от миризма.

- И после?

- После ги окачихме на дървото. Но повече не видяхме комитаджии в областта. Нито един! Знаят що ги очаква. Вижте! Г-н подпрефектът може да отиде тая сутрин, съвсем сам, чак до Караслар през пусти пътища, тъй спокойно, като че ли си е бил на терасата на Калемегдан.

Разбирам поздравите, с които бяхме посрещани преди малко, като посещавахме града.

Месарят, който прекъсна да разсича агнето, за да дойде да ни се поклони на прага на бараката си, с една голяма усмивка, няма нищо общо с бандитите на ВМРО. Не, не! И той иска да се знае това... И тоя дърводелец, и тоя обущар, също и тоя градинар. също и тоя кафеджия.

Един път – това бе в старата търговска улица на левия бряг на Вардара, аз се обърнах случайно, изведнъж. Разбирам сега изражението на поглед, пълен със злоба.

Съвсем евтино платих словенското вино, което инспекторът намери толкова хубаво, на закуската, ко­ято направихме заедно в хотела в компанията с френ­ския инженер, който строи новия стратегически път Велес-Прилеп, г-н Матийо.

Комарите са непоносими, но подпрефектът г-н Николич притежава една любезност, която прави да забравите техните парливи ухапвания. Когато му раз­правих историята с бръснача, той прояви явно безпокойство, но схващайки, че аз познавам добре нещата, се успокои. Пошегува се даже, смеейки се за усещанията, "малко силни, несъмнено, но все пак – кой знае? - може би не толкова неприятни", които бяха изпитали двете екзекутирани нещастници.

След едно ново посещение на Велес, възхитен от същия изглед към възвишенията на Ветерско, Раковак и Йеловце, както през време на разходката ми с инспектора Джаганетич, ние се настанихме на терасата на хотела, където г-н Николич непрекъснато се нали­ваше с бира.

Всичките маси са заети от офицери и пред нас по прашната улица минава и заминава целият Велес, под острите погледи на двама полицаи. които дежурят пред хотела; други офицери непрекъснато кръстосват, зачервени в своите униформи, безупречни в облеклото и походката, въпреки ужасната горещина.

Но когато се заглеждаха в хубавите момичета – македонки, които закачаха, минавайки, последните не им отговаряха. Също патрулите, които се движеха измежду тълпата и изправяха снаги и продължително козируваха, когато срещнеха по – висш чин, като че някаква невидима стена разделя цивилни от военни.

Близо до мене. забавлявайки се да ме гледа как махам из въздуха с ръка, за да пъдя комарите, подпре­фектът пие халба след халба ледена бира. Той изглежда много се интересува да знае впечатленията ми от това, що видях. когато се научи, че аз вече съм преминал с автомобил цялата област до Щип, остана слисан със зинала уста. С автомобил ? Впрочем, наел съм го в Скопие? И не съм срещнал полицаи? Това е много вече! И те не са ми казали нищо? Не!?

А в Кратово? Смятам ли да посетя Кратово? Не трябва да пропущам, ако желая да отида, да видя капитан Мина.

- Един ветеран от войските на крал Петър, който посмя да отиде и се установи съвсем сам в една област, кипяща от революционери. Един истински сърбин! – Той извика в Кратово двадесетина от старите си приятели и ги настани в изоставените земи и къщи, раздаде им пушки, които поиска от полковника на велешкия гарнизон и за няколко месеца, благодарение на него, страната бе очистена от българите. които заварихме при идването си. Със собствените си ръце той е убил девет. Той даде такъв пример на патриотизъм и енергия, че Негово величество, когато идва миналата година в Скопие, го поздрави, произведе го офицер и го декорира с орден.

- Господин Йованович не ви ли разправи истори­ята с женитбите? Не? Заслужава да я чуете и това в една от заслугите, за която Негово величество най – много възхвали Мина.

Подпрефектът прекъсна, за да прати по дяволите сина си, който бе дошъл за трети път да предупреди, че съпругата му го очаква за вечеря.

Детето, обогатено с половин динар, отиде да си купи бонбони, а г-н Николич продължи.

- Представете си, четиринадесет от приятелите на Мина дошли ергени в Кратово, не намират жени да. се оженят. При все това жени не липсваха, вследствие на факта, че половината от мъжете бяха забягнали или лежаха в затворите, но никоя не искаше сърбин.

- А ! Това не трая дълго. Една неделя Мина събра жените от градчето и каза на приятелите си да избират. Те взимат 11 жени, чиито съпрузи бяха минали в България. Жените крещят, че са вече омъжени.

- Аз разтрогвам брака ви! – каза Мина. Въпреки това те отказват, а също отказаха и трите млади момичета, които бяха избрани.

- Тогава Мина ги привърза за масите, четирина­десетте, и те бяха бити от мъжете, които трябваше да станат техни съпрузи, докато загубиха сили да викат. После Мина ги предупреди, че ще повтори същото следваща неделя, и после всяка следваща неделя, докато е нужно.

- И това се повтори три последователни недели пред очите на цялото градче, докато казаха "да".

Мина повика един поп от Стара Сърбия и венчаха ония, които Мина в името на краля бе развел, а другите - веднага след това. като сватбен подарък всеки съпруг отнесе в къщи тоягите, с които току-що бяха си служили, всичките имаха деца. Една от разведените има две наведнъж!

Аз нямах време да отида да видя поручик Мина и съжалявам за това. Но често след тая юлска вечер, когато добрият г-н Николич във Велес ми разказа историята за женитбите в Кратово. аз си мислех за радостта, която са изпитали, след като са се научили единадесетте прокудени там, в България.

Изразих на Йованович възторга си от поручик Мина и съжаленията, че неговият пример не се следва масово.

- Но следва се! – ми възрази представителят на Прес-бюрото. – Нашите свещеници не се колебаят да венчаят веднага един военен или чиновник, който желае да се ожени за съпругата на някой забягнал. Само в Скопие и околностите му мога да ви наброя повече от 20 примера.

- Трябва ли жената да даде съгласието си?

- Слава Богу – ми отговори Йованович, смеейки се, - в Южна Сърбия не ни липсват орехови дървета, които правят да омекне и най – упоритата жена. В повечето случаи, обаче, те сами схващат задълженията си. И родените от тия бракове деца, чудно нещо, са почти винаги момчета, сърби сто на сто.

Аз видях в едно село между Велес и Щип една от тия "повторно омъжени". Тя играеше на прага на пор­тата си със сина на сърбина, едно хубаво дете на 3 – 4 години. Бе тъй нежна с него, че, познавайки историята й чрез своя водач – един югославянин от Хърватско – останах почуден. Споделих учудването си на френски с моя спътник. Информирана за мисията ни, младата жена се усмихна:

- Кажи му – добави тя, - че аз искам моят син да ме обича толкова, че самата аз, жива или мъртва, в деня на освобождението да насоча там, където тряб­ва, куршума на неговата пушка.

Сръбските колонисти, и в частност чиновниците, които успяват по добра воля или насилствено да се оженят за македонки, са предмет на предпочитание и специална почит. Белград вярва действително, че няма по – добро средство за сърбизирането от смесените бракове.

Йованович, Николич, Раданович, Шичич ме уверяваха в това, доволни от резултатите, които са последвали официалните инструкции.

Македонците, които разпитвах по тоя въпрос, именно във Велес, Скопие и Битоля, също и различ­ните съотечественици или френски протежета, кои­то срещнах в Македония, ми дадоха ясна представа за употребяваните методи и за успеха на тази "бракова сърбизация".

От многото случки, които ми бяха разказани, аз можах лично да проверя две.

Във Велес ми казаха, че дъщерята на един търговец от града — Грозданка Зафирчева — отказваща да се омъжи за един стар сръбски подофицер, чиновник в дирекцията на полицията, била изнасилена, после убита от него.

- Това стана в тая къща, която виждате там, до черквата – ми каза едно лице от Велес, чийто живот и тоя на близките му, ако сърбите знаеха, че той ме осведоми, не би струвал скъпо. - Грозданка, когато сърбинът я освободи, казвайки й, че сега тя ще има дете от него и ще трябва да се омъжи за него, го заплю в лицето. Тогава той извади револвера си и я застреля.

- И той бе подведен под отговорност?

- Не, господине, и вие бяхте седнали до него вчера вечер на терасата на хотела, когато разговаряхте с господин Матийо, френския инженер. А г-н подпрефектът заповяда никой да не присъства на погребението на Грозданка. Той също нареди нейният баща незабавно да заплати данъците си и понеже не можа, имотите му бяха отнети и той разорен.

Другата история се е разиграла в Скопие. Тя ми бе разказана на 14 юли в автомобила, който ме отвеждаше в Черна гора, когато моят "телохранител" ме чакаше пред френските гробища.

Директорът на полицията Арсо Попович решил да "посърби" едно от най – хубавите момичета на ул."Петър I", Гена Велева. Много пъти, извиквайки я под различни предлози в бюрото си, той се постарал да постигне това, но безуспешно.

Тогава решил да арестува г-ца Велева. В затвора, несъмнено, работите стават бързо и без усложнения.

- Този Попович - казваше информаторът ми (който не бе нито македонец, нито от техните приятели) – е най – мизерната личност, която досега съм срещал. Той желаеше всички жени, дори деца още, и ги имаше всичките, нещастните ! С терора, който упражняваше. Той бе достоен представител на своя шеф, Бана Жика Лазич. Не ме интересува кой предупреди малката Велева и как тя се справи с положението – не искам и да го зная – сигурно е, че когато Попович пратил да я арестуват, тя била вече забягнала. Телеграфират напразно на границата: тя я преминала. Попович позеленява от яд. Родителите на момичето и шест нейни приятелки заплатиха за нея: затвор, бой в продължение на седмици, глад, гащи за признания /гащи, измислени от г-н Лазич - настоящ министър на вътрешните работи – който в невъзможност затворника, който ги носи, мъж или жена да задоволява естествените си нужди/.

За жените особено това не е било никак забавно. Една от тях, когато я освободиха, бе надебеляла.

- Все пак... – казвам.

- Така е! – отвърна спътникът ми. – И как искате да бъде другояче?

- Когато пазачите на затвора или стражарите бият една жена, окачат я гола, с главата надолу, за да я бият по ходилата, или я поставят седнала на разгорени въглища, за да й улеснят признанията, както те се изразяват. О, да! Това съвсем не са светии! Имайте също предвид, че турците владееха Сърбия в течение на повече от 400 години. От всички племена, които бяха покорили, сърбите са тия, които най – добре възп­риеха отоманския манталитет. А пък турските зат­вори съвсем не бяха образцови и пашите, за да пречупят най – голямата съпротива на подсъдимите, употребяваха известни власи за куриозни работи.

Същата вечер един французин ми даваше за извършените мъчения върху бащата и интимната приятелка на забягналата, г-ца Донка Иванова, следните факти: бащата е бил обут цели 4 дни с "гащите за признанията" и получил на пет пъти 600 (словом шест­стотин) удара по ходилата и по дланите на ръцете, предварително изкиснати в хладка вода един час. Г-ца Иванова, окачена с главата надолу, е била бита с бич два пъти последователно – по кръста, корема и гър­дите – до изгубване на съзнание. Подложена после на наказанието със свещта, тя признала всичко, каквото са искали.

Бяха ми казали преди да напусна Париж, че вуйчото на г-ца Велева. Петър Пенов, предприемач във Велес, обвинен, че я е снабдил с необходимите й пари да избяга, е бил "премахнат" от полицията в тоя град. Затворен без присъда? Интерниран в някое затънтено селище на Стара Сърбия? Убит? Нищо не се знае.

Във Велес опитах с хитрост да се осведомя:

- Моят брат – казах аз на подпрефекта, - беше военен лекар.,причислен към сръбската армия през вой­ната. Като такъв, казал ми е, че е лекувал в 1916 година един ранен българин – някой си Петър Пенов, който е бил, струва ми се, предприемач-строител във Велес. Ако тоя Пенов живее още тук, ще ми бъде много приятно да го видя.

- Това бе един безподобен мръсник – ми отговори комисарят, който присъстваше на нашия разговор. – Най – добрият агент на ВМРО в областта! Спомняте ли си, г-н Николич? Пенов, същият, който снабди с фалшив паспорт малката Велева от Скопие. Не ще може вече никому да услужва.

- В затвора ли е?

- Да, на дъното на Вардара, с два куршума под кожата.





Във вагон-ресторанта на българския влак, отнасящ ме, излязъл от кошмара, който току – що преживях в Македония, към Татар-Пазарджик и Пловдив, конт­рольорът е седнал близо до мен. Встрани на една маса той прелиства книжата си. Тъй като келнерът ме разбира лошо, съседът ми се почувства задължен да ми помогне. Той говори френски с такава чистота, че не можах да се въздържа да не му направя комплимент.

- Аз съм лисансие по литература от Лозанския университет – ми отговори той с усмивка. – Две години прекарах в Швейцария. Преди изучавах френски в гимназията в Кюстендил.

- Вие сте македонски бежанец?

Да, такъв е – както почти всички чиновници по българските железници.

- От дълго ли сте напуснали отечеството си?

- Наскоро ще станат десет години, господине. Бях тогава на 17 години. Ние живеехме в Близенци, близо до Кратово. На 1 януари сръбските стражари дойдоха у нас. Два или три дни по – рано те бяха имали сражение с четници от ВМРО. Изискаха от моя баща да каже през къде бяха дошли комитите. Понеже не знаеше нищо, сърбите го окачиха с главата надолу над един огън, в който бяха поставили пиперки. Той умря задушен. Майка ми бе бита до кръв. Аз получих повече от 50 тояги по ходилата и прекарах 6 месеца в затвора, загдето защитих сестрите си, които сърбите малтретираха. Спасих се, щом ме пуснаха на свобода. Пре­минах границата през нощта.

Нищо ново. Подобни мръсотии вече видях!

- Има 10 години оттогава! – казвам. - Непри­язънта от войната бе още твърде прясна! Оттогава нещата трябва да са се изменили много в Македония!

Той не ме остави да довърша.

- Нищо не се е изменило, господине, напротив! Чуйте! Няма дори шест месеца, откак кметът на Лукавица, близо до Цариброд (това е селището, което е отляво, малко преди гарата) - Давидко Иванов, бе обесен, без да бъде съден, от сръбски полицаи, след като му извадили дясното око и горили краката с нажежено желязо!

Аз знаех тая история. Аташето на една приятелска държава ми я бе разказал в Белград, няколко часа преди заминаването ми за Македония. Той бил в Цариб­род, когато се разчула.

- Ако тоя нещастник Иванов – бе заключил той, - вместо да бъде българин от Македония, беше един германец от Силезия, неговите обгорени крака биха направили хубава разходка из дипломатическите канце­ларии.

С поглед, впит в далечината. контрольорът съзерцаваше пейзажа, който се разстилаше пред нас.

- Принадлежите ли на ВМРО?

- Аз съм контрольор по българските железници, господине. Но двама от моите братовчеди, Лазар Станишков и Яне Алексов, са членове. Преди да дойдат тук, те живееха в Нежилово, в Македония. Сполучили да избягат. Жените им, Стоя Лазарова и Коцана Янева, останали в селото в очакване да могат да избягат при тях. Дошли стражари. Те настояли братовчедките ми да кажат кой е подпомогнал в бягството съпрузите им. Понеже не знаели нищо, подофицерът – наричал се Дочо Црцорийски – им изрязал с бръснач кожата на дланите и пръстите на краката, след това ги поставил седнали на разгорени дървени въглища. После ги малтретирали. И двете са мъртви. Техните съпрузи научиха това четири месеца по – късно от един съселянин, който сполучил да премине границата. Те се върнали една нощ в Нежилово, подпалили казармите и избили всичките стражари и жените им един по един, в момента, когато излизали. Да, господине! Осъждате ли ги ?

Аз не отговорих.

Аз мислех за стария селянин, привързан за дърво­то, на когото вбесената котка, пристегната в поту­рите му, раздираше корема. Мислех за двете малки дечица в Прибор, които стражарите пред очите ми биха по улицата с бичовете си.



- Каквото и да видите, каквото и да констати­рате в Южна Сърбия – ми бе заявил д-р Радованович в Белград, - кажете го! Ние не се боим от истината!



Аз го казах...

Нафора

Број на мислења : 90
Join date : 2017-08-17

Преглед на профилот на членот

Вратете се на почетокот Go down

Re: Српските зверства (геноцид) кон бугарите в Македония и исторически лаги

Пишување by Нафора on Саб Окт 07, 2017 10:10 am

Политически терор в Социалистическа република Македония
Политическият терор в Социалистическа република Македония през периода 1944 - 1991 г. включва репресии срещу изявени българи и дейци на ВМРО, срещу борци за Независима или Обединена Македония, македонски националисти и антикомунисти.

По нареждане на югославското ръководство през есента на 1944 и зимата на 1945 година са ликвидирани около 1200 българи, списъците за които са одобрени от Лазар Колишевски. Български източници допускат общо над 23 000 жертви на тоталитарния режим. Хиляди други напускат Югославия вследствие на репресиите.[1] Над 130 000 българи са изселени, изгонени и преследвани, изпращани с концлагерите на Титова Югославия.[2]
Хронология

На 26 декември 1944 г. по нареждане на Светозар Вукманович-Темпо са убити 72 български офицери, желаещи да освободят Солун, а не да се бият на Сремския фронт.
След Скопския войнишки бунт 1000 войници са затворени в Скопското кале, измъчвани са и са оставени да умрат от студ и глад.
Кървавата Коледа, при която за няколко дни са избити десетки видни граждани във Вардарска Македония: в Скопие - 63 души, във Велес - 54, в Куманово - 48, в Битоля - 36, в Щип - 77, при с. Владимирово, Беровско - 330 души.
Убийствата и гоненията на ръководители на комунистическото движение и общественици, несъгласни с крайната югославска политика като Васил Иванов, Коста Тренчев, Коста Терзиев, Методи Андонов - Ченто, Димитър Гюзелов, Спиро Китинчев, Димитър Чкатров, Венко Марковски, Павел Шатев, Панко Брашнаров и други.
Политическите процеси срещу организации като Демократическия фронт на Македония „Илинден 1903“ и около стоте на брой ученическите тайни организации, най-известни сред които са на Методи Калкашлиев от Струмица, Наум Койзаклиев от Щип и Крум Чушков от Велес
През януари 1949 г. в лагера Добой, Босна са убити около 600 души членове на ВМРО.
На 13 август 1951 г. служители на УДБА застрелват 5 млади студенти, известни като Струмишката петорка.
Между 1948 - 1956 г. хиляди души са затворени и репресирани заради политическите им убеждения, сред които и Методи Андонов-Ченто.
Според проф. Димитър Гоцев между 1945 и 1990 г. над 4000 българи, главно членове на ВМРО, са избити в политическия концлагер Идризово.
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%BE%D1%80_%D0%B2_%D0%A1%D0%BE%D1%86%D0%B8%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D1%80%D0%B5%D0%BF%D1%83%D0%B1%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%B0_%D0%9C%D0%B0%D0%BA%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D1%8F

Нафора

Број на мислења : 90
Join date : 2017-08-17

Преглед на профилот на членот

Вратете се на почетокот Go down

Re: Српските зверства (геноцид) кон бугарите в Македония и исторически лаги

Пишување by Нафора on Саб Окт 07, 2017 10:11 am

Масакрот во Велес
Велешкото клане е (на македонска литературна норма: Масакрот во Велес) е масов разстрел на 53 затворници от страна на службите за сигурност на Югославия (ОЗНА).

Разстрелът се провежда на 15 януари 1945 г., когато служители на ОЗНА застрелват 53 затворника във велешкия затвор. За повечето от затворниците е имало съмнение, че са противници на комунистическата съпротива[1].

В своята книга „Моят татко - Методи Андонов - Ченто“, синът му Илия Андонов казва, че първи председател на Президиума на АСНОМ разбира случайно за този случай и че такива действия започват още в края на 1944 г. в Скопие, когато там е Едвард Кардел, като гост на Второто заседание на АСНОМ[2]. Коста Църнушанов смята, че затворниците са убити, защото са се смятали за българи. Според него сред тях е имало дейци на ММТРО и ВМРО. Църнушанов смята, че отговорни за разстрела са Ратко Петровски, тогава помощник-началник на ОЗНА, Боро Коробар и Киро Попадиче.

Част от избитите според Църнушанов са[3]:

Благой Попгьорчев - деец на ММТРО
Благой Георгиев – 36-годишен, служител.
Димко Крепиев – деец на ВМОРО
Лазар Крепиев – 64-годишен, братовчед на Димко.
Пере Торопан – 50-годишен, шивач.
Раде Торопан – син на Пере.
Димко Нацев, 52-годишен, манифактурист.
Петре Дърндаров, 52-годишен.
Димe Сребров, 55-годишен.
Панче Караколев.
Асен Варналиев, часовникар, млад мъж, от родолюбивото семейство Варналиеви, дало герои в освободителната борба.
Коце Църното – шивач.
Димко Цифкалама.
Тоде Порецов, касапин.
Пано Николов - деец на ВМРО, войвода на контрачета
Лазо Илиев Сълпянецот, бакалин и брашнар.
Георги Ставрев Валавичарот
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D1%88%D0%BA%D0%BE_%D0%BA%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B5

Нафора

Број на мислења : 90
Join date : 2017-08-17

Преглед на профилот на членот

Вратете се на почетокот Go down

Re: Српските зверства (геноцид) кон бугарите в Македония и исторически лаги

Пишување by Нафора on Саб Окт 07, 2017 10:12 am

Масакрот во Куманово
Кумановското клане (на македонска литературна норма: Масакрот во Куманово) е масов разстрел на 48 осъдени лица през януари 1945 г. от страна на службите за сигурност на Югославия (ОЗНА).

На 14 януари 1945 г. 48 лица от Куманово и околията са осъдени с присъда на военнополевия съд в Куманово. Лицата са отведени на тайно място и са разстреляни като „сътрудници на окупатора“.[1] Според Коста Църнушанов част от тях са осъдени като привърженици на великобългарската кауза. Той дава следния списък:[2]
Номер Име От Години Забележка
1. Йосиф Андонов Куманово 44 според обвинението „голям привърженик на великобългарската кауза“, проявен през кралския режим в Македония, като член на ММТРО
2. Кръстю Лазаров Конюх виден войвода на ВМОРО и ВМРО
3. Димитър Алексиев Атанасов Кратово 58
4. Борис Лазаров Зафиров-Муто Куманово 22
5. Тодор Стойчев Сопотски Сопот 60 виден войвода на ВМРО
6. Петър Андонов Кралевски Куманово 48
7. Христо Атанасов Петров-Шаика Куманово 32
8. Тренко Петров Джимревски Куманово 38
9. Киро Костов Атанасов-Мургашански Куманово
10. Стоян Летков Атанасовски-Новоселски Новоселяни 38
11. Страхил Стойчев Апостолски Ругинци 30
12. Стойче Спасов Стоименов Орашац 45
13. Игнат Манев Мангъров Кратово 64 деец на ВМРО
14. Стефан Велков Атанасов Талашманци 66
15. Трайко Герасимов Арсов Горно Кратово 25
16. Александър Иванов Цеков Горно Кратово 57 известен с популярното име Санде Върлото
17. Радивой Даков Арсовски Гризилевци 59
18. Иван Попстоицев Велков Крива Паланка 40
19. Антон Димитров Узунов Милутинци 53 според вестника „великобългарски фашист“, бивш комита
20. Славко Спиров Иванов Кратово 33
21. Теодосий Джартов бивш български учител и член на БАК, кмет на Куманово. В списъка на осъдените фигурира под № 21.[3] Скача от прозореца на къщата си при опит да бъде заловен и отведен от властите.
22. Богдан Шекерджийски Куманово не фигурира в списъка
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D1%83%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%BE_%D0%BA%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B5

Нафора

Број на мислења : 90
Join date : 2017-08-17

Преглед на профилот на членот

Вратете се на почетокот Go down

Re: Српските зверства (геноцид) кон бугарите в Македония и исторически лаги

Пишување by Нафора on Саб Окт 07, 2017 10:13 am

Масакрот во Прилеп
Прилепското клане е (на македонска литературна норма: Масакрот во Прилеп) е масов разстрел на привърженици на Методи Шаторов - Шарло и българи от страна на службите за сигурност на Югославия (ОЗНА).

Според Коста Църнушанов клането се извършва през 1945 г. по заповед на Цветко Узуновски - Абаз и Светозар Вукманович - Темпо. Така са убити привържениците на Шаторов:

Димче Топличанец – Клайнето, шивач, около 43-годишен, потомък на един от героите на "Ножот" (1907 г.); мъж умен, приятен, твърд, обичан;
Ордан Дебеламесо, вече възрастен, към 70-годишен, основател на комунистическата партия в Прилеп;
Неговия син Х. Йорданов – Дебеломесо, студент;
Трайче Електротехника от с. Селце;
Кице Кюркчиев, също един от основателите на партията в града, възпитател на много партийни кадри. При опит за арестуването му той се самоубил.

Отделно като българи са разстреляни и следните лица[1]:

Александър Хаджиздравев, юрист, потомък на възрожденското семейство Хаджиздравеви. Застрелян е на улицата.
Чичо му Панче Хаджиздравев, завършил Физико-математическия факултет в Лиеж, бивш български учител в турско време, от дълбока скръб за любимия си племенник и тежко разочарован от новия поход срещу българщината, се самообесва с думите: "По-добре ужасен край, отколкото ужаси без край!"
Христо (Ицко) Иванов Сърчар, търговец на стъклария, застрелян пред вратата на собственияму дом от д-р Дулян от Ресен, зъболекар, женен за французойка, голям злодей. Търсил е и сина му Кирил Христов Иванов, също проявен българин, но той успял да избяга и бива осъден задочно на смърт (сега се намира в Америка).
Илия Ристески Лажо, шивач и също проявен българин от народа, обесен.
Дончо Северски от с. Варош, край Прилеп, бивш дългогодишен организационен четник, кмет в едно сърбоманско село в Прилепско.
Никола Стоянов – Мамин Кольо, шивач, активен българин, критикувал насилията над българщината от страна на сърбоманите партизани.
Миро Симоновски, 65-годишен мъж, кмет на албанското с. Десово, роднина на Димитър Талев (зет от братовчедка) – обесен лично от Вера Ацева.
Илия Оровчанец – Никодинец
Ицко Радески
Милан Гюрлуков - деец на ВМРО
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D1%80%D0%B8%D0%BB%D0%B5%D0%BF%D1%81%D0%BA%D0%BE_%D0%BA%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B5

Нафора

Број на мислења : 90
Join date : 2017-08-17

Преглед на профилот на членот

Вратете се на почетокот Go down

Re: Српските зверства (геноцид) кон бугарите в Македония и исторически лаги

Пишување by Нафора on Саб Окт 07, 2017 10:16 am

Насилствената македонизация в Пиринска Македония
Македонизацията в Пиринска Македония е процес, при който от страна на властите в Народна република България и Югославия се провежда политика по зараждане на общност в Пиринска Македония с изявено македонско национално самосъзнание. На преброяванията преди 1945 година в България няма регистрирани етнически македонци, но според преброяванията от 1946 и 1956 година в България живеят 160 541, съответно 178 862 етнически македонци. Тази статистика е резултат от процеса на македонизация в Пиринска Македония, който протича между 1944 и 1958 година, като социално-политически експеримент за промяна на националното самосъзнание на населението от българско към македонско и като стъпка към създаването на Обединена Македония в рамките на Югославия. Този процес е следствие на установяването на комунистическия режим в България след края на Втората световна война и промяната на геополитическите условия. След като Тито и Сталин влизат в открит конфликт през 1948 г., идеята за Балканска федерация пропада, а политиката на т. нар. културна автономия е частично изоставена от БКП. Въпреки това, македонизацията продължава с намаляваща интензивност до 1958 г. и дава известен резултат, като малка част от населението в Пиринско приема или запазва трайна македонска идентичност.
Съпротива срещу насилствената македонизация
Отказващите да приемат новата идентичност биват преследвани от официалната власт. Изявени общественици, бивши революционери и други, които отказват да се подпишат на преброяването като македонци биват интернирани във вътрешността на България. Такъв е случаят с войводата Ичко Бойчев[13], а общият им брой надхвърля 40 000 души[12]. Заради засилването на политическия терор и насилствената македонизация много жители на Пиринска Македония минават в нелегалност и се включват в Горянското движение. Главен организатор на съпротивителното движение в Санданско-Разложко-Гоцеделчевско е Герасим Тодоров, който организира голяма въоръжена чета[14]. В училищата, където се преподават така наречените македонски език и история често се стига до конфликти между ученици и югославските учители, а самите курсове са слабо посещавани[11].

Опозиционният печат в България също се противопоставя на насилствената македонизация. По повод предвиденото присъединяване на Пиринска Македония към Югославия Кръстьо Пастухов пише във вестник „Свободен народ“: „Не е съновидение, че е имало проект за присъединяване, ние ще кажем, за затриване от картата на независима България – но за сега изоставен по скоро от външни причини“, а политиката водена от БКП определя така: „Тя не е нито социализъм, нито марксизъм, нито народна, а чисто и просто антинационална.“ Във вестник „Знаме“ от 19.11.1946 година се казва: „Значи картите се разкриха: действително се замислюва отцепването на Пиринския край от България. Това е ясно, но съвсем не е ясно защо само за сметка на България трябва да стане „обединението на македонския народ“, още по-малко убедително е, защо „бъдещето мирно развитие на България в най-близко сътрудничество с братска Югославия“ е възможно само на базата, че част от българската земя заедно с населението ще трябва да отиде под чуждо владичество
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D0%BA%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F_%D0%B2_%D0%9F%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%9C%D0%B0%D0%BA%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D1%8F#.D0.A1.D1.8A.D0.BF.D1.80.D0.BE.D1.82.D0.B8.D0.B2.D0.B0_.D1.81.D1.80.D0.B5.D1.89.D1.83_.D0.BD.D0.B0.D1.81.D0.B8.D0.BB.D1.81.D1.82.D0.B2.D0.B5.D0.BD.D0.B0.D1.82.D0.B0_.D0.BC.D0.B0.D0.BA.D0.B5.D0.B4.D0.BE.D0.BD.D0.B8.D0.B7.D0.B0.D1.86.D0.B8.D1.8F

Нафора

Број на мислења : 90
Join date : 2017-08-17

Преглед на профилот на членот

Вратете се на почетокот Go down

Re: Српските зверства (геноцид) кон бугарите в Македония и исторически лаги

Пишување by Нафора on Саб Окт 07, 2017 10:18 am

Български контрачети във Вардарска Македония
Българските контрачети във Вардарска Македония са паравоенни отряди създадени с помощта на българските власти с цел борба срещу комунистическите партизани. Те са активни през периода на българското управление в региона от 1941 до 1944 година. Отрядите съдействат на органите на полицията и армията, като обикновено се водят от ветерани на михайловисткото крило на ВМРО, като войводата Кръстю Лазаров. Формироването им е одобрено от вътрешният министър Петър Габровски по предложение на скопския полицейски началник Стефан Симеонов, който е бивш четник на ВДРО.[1] Първата контрачета, която е създадена в края на 1942 година е Велешката, начело с Пано Манев.[2] Между по-известните контрачети са Гевгелийската начело с Георги Хаджимитрев,[3] Кавадарската начело с Атанас Калчев,[4] Кочанската контрачета, начело на която е Димитър Медаров, както и Битолската и Прилепската контрачети. Други контрачети, които се създават са кумановската начело с Кръстьо Лазаров, Кратовската начело с Мите Опилски, в село Муртина се създава контрачета начело с дееца на ВМРО Дончо Аладжов от Моноспитово, в Ново село начело с Атанас Нушката от Габрово, във Василево начело с Манчо Калпаков от беровското село Русиново, в Истевник начело със Спиро Георгиев[5]. Освен тях се формират контрачета в Бродско през 1943 г., начело с Димитър Арсов Йовевски с 20 контрачетници, в Ресенско през май 1943 г., в Белица начело с Диме Соколески - Брадата.

От друга страна през март 1943 година командирът на 15-та пехотна дивизия дислоцирана в Беломорието Иван Маринов въоръжава първата контрачета в региона, а Владимир Куртев, Димитър Цилев и Георги Настев участват в организирането на отряди за борба с гръцките комунистически партизани. През лятото на 1944 година на територията на Вардарска Македония действат около 200 контрачети.[6] След оттеглянето на българската администрация от региона и последвалия отказ на Иван Михайлов да формира марионетна държава, повечето от участниците в тях са избити в престрелки с партизаните или впоследствие са заловени и осъдени от комунистическите власти в Югославия

Нафора

Број на мислења : 90
Join date : 2017-08-17

Преглед на профилот на членот

Вратете се на почетокот Go down

Re: Српските зверства (геноцид) кон бугарите в Македония и исторически лаги

Пишување by Нафора on Саб Окт 07, 2017 12:02 pm

КАК СЕ СЪЗДАДЕ СКОТОБОЙНАТА ЗА БЪЛГАРИ ЮГОСЛАВИЯ И КАК СЕ БОРЕШЕ НАРОДЪТ НИ СРЕЩУ НЕЯ?
http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=835:im&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61
ТЕРОР И ПОСЪРБЯВАНЕ НА МАКЕДОНИЯ.
Сръбският терор, както и посърбяването на македонското българско население в самата Македония начеват малко преди македонските реформи от 1904 г. и малко след Младотурската революция от 1908 г. Те се изразяват реално в появяването на сръбски разбойнически чети, организирани от самото сръбско правителство, както същото направи и гръцкото правителство, с гръцки разбойнически чети. И едните и другите бяха абсолютно незначителни в деянията и злодеянията си над българското население в Македония, но при все това очертават ясно манталитетът и на Белград и на Атина. Тези сръбски и гръцки разбойнически чети действуваха срещу освободителните чети на самото българско-македонско население, бореха се срещу тях, разбира се, за да бъдат унищожавани и от българските чети и от самото българско население на Македония, защото те нямаха за идеал свободата на последната от турското робство, както македонските-български чети, а разбойничествуваха, тероризираха и плашеха македонските българи. Те бяха тайни съюзници, срещу българските освободителни чети на Вътрешната Македонска Революционна Организация, на турската власт, на турската войска и на турската джандармерия, когато българските се бореха с оръжие тъкмо срещу произволите на последните. За туй сега може още и с пълно право и с най-голяма положителност да се допусне, че сръбските чети, както и гръцките са бивали инспирирани и пращани не само от правителствата на Сърбия и Гърция, но и при туй организирани и богато плащани от самата турска власт, ако не от Цариград, то от македонските турски власти (губернатори). Разбира се, сръбските и гръцките чети, които бяха съвършено чужди на българското население в Македония и които никога и никъде не влязоха в борба с турската джандармерия и войска, биваха немилостиво избивани от четите на Революционната Македонска Организация. Но, те, в услуга на турската власт, срещу българските чети, плащани за тази им услуга от турското управление, бяха в услуга, в „национално“ отношение, и за туй пък плащани отделно за тази услуга от сръбското и гръцко правителства, и на Сърбия и на Гърция. Последните смятаха, че България поддържа в големи размери и основно, а не самото македонско-българско население четите на Революционната Македонска Организация, за да „пипне“ тя един ден „плячката“ Македония от Турция само за себе си. За туй именно казаните, незначителни сръбски и гръцки чети в Македония, издържани и от Гърция, и от Сърбия, и от Турция, с двойната мисия за тях, както я посочихме, имаха значението и за Сърбия и за Гърция, да кажат тези на света, при изгонването един ден на турците от Европа, че Македония не е само българска, а и „сръбска“ и „гръцка“...
Наред с четнишката сръбска и гръцка дейност в българска Македония вървеше и сръбската и гръцка пропаганда. Тя се изразяваше, особено след създаването на Сръбската митрополия в Скопие (Фирмилиян) в разпространението на сръбски и гръцки книги, брошури, позиви, вестници и „награди“, а особено пари, безплатни учители, безплатни училища, безплатни учебници, но богато платени учители и свещеници... С парите си само диреха сърбите и гърците да купуват „мъртви български души“, в Македония, както Гоголевия Чичиков купува такива, наред с живите. Но в Македония „живите“ български души са много, твърде много, за да има между тях само 1 % „мъртви македонски български души“. И те купуваха само такива, както русите с пропагандата им в България купиха ония „мъртви български души“, които бяха останали под впечатлението на факта, че са дошли при тях руските войски, че ги видели, че видяха и боевете им с турците, и повярваха, че руският цар е пратил тези войски за „свободата на българите“, - „мъртви български души“, които са невежи, които нямат понятия исторически, които са непросветени и не научиха и не видяха, как именно Берлинският конгрес изгони завоевателите на България - русите, и даде свобода на последната... С тези „мъртви български души“ само можа дълги години да експлоатира руската политика и руската пропаганда, чрез русофилството, в България. Подобно нещо диреха да създадат за себе си в Македония, чрез нейните „мъртви български души“ и Сърбия и Гърция за своите политически цели и намерения.
Тъй че и терорът на четите им и богатата им парична пропаганда в Македония бяха само за „плячката“ Македония, както туй посочихме. Но тази Македония имаше опитът на своята сестра България с русите. Тя не допусна плановете на Сърбия и Гърция да се осъществят. Тя не допусна между нейните села и градове да поникнат сърби и гърци искуствено или временно създадени, особенно сърби, когато тук-таме имаше „гърци“, обаче гръкомани (по Патриаршията) - българи.
Но, но, но! Нещастна българска Македония!... Тя чрез тъй нареченият Балкански съюз, между България и Сърбия, от 1912 г., срещу Турция, още когато българските войски заедно с македонските си отряди се бият срещу турската армия, и когато сръбските и гръцките войски нямат почти никаква работа, но окупирали и разделили си Македония, - е отворила широко, приятелски, селата и градовете си, и за Сърбия и за Гърция, не само военно да я имат, но и да нахлуят сръбски и гръцки джандарми, чиновници-финансови, учители, свещенници, търговци, владици, адвокати и т.н., за да обхванат цялата страна и да положат първият основен камък на един организиран систематически терор, чрез който да посърбят и погърчат Македония, особено да я посърбят... И то тъкмо тъй, както мисионерите някъде „покръстват“ диваци, знаейки, че пред тях е не само мисионерът, а и респективната негова военна сила.
Още от навлизането на сръбските власти и на сръбската официална държава в „плячката“ - нещастна Македония - 1912 г. - сръбската държава и сръбската власт счете тази „плячка“ за своя. И не само за своя, но и за част от Сърбия, както днес я нарича „южна Сърбия“. Първата задача на сърбите в Македония, при траенето на войната с Турция, бе да узнаят, где именно са най-корави българите в тази земя и там, на техните врати и къщи да похлопат и настанят войскови части, да настанят при това от тези и в училищата, за да не могат последните да функционират, да настанят висшите офицери в митрополиите български, да направят военните си складове, а също и да настанят обозите си в богатите къщи на българите и т.н. и да пристъпят към реквизициите на съестни продукти и фуражи, без да ги плащат, пак при българите, коравите в патриотизма си българи, за да ги изтощат; да отстранят учители и свещеници, а също и владици от службите им, или да ги тероризират и заплашват, че тук вече няма нищо българско и пр., ако ли не, ако те държат на българщината си, да ги арестуват, съдят и осъдят, или да им дадат пътят за България..., ако мнозина от тях не са убити вече тайно, по един или друг предлог. Така училищата и църквите, така монастирите и митрополиите, така къщите на богатите хора, така селата и градовете, в по-голямата част на Македония, която е сега в сръбски ръце, са поставени под терористичния режим на Сърбия. „Българите не ще дойдат тук!“ - казват сърбите на македонските българи, от които още се бият, с хиляди, заедно с българската армия срещу Турция. Значи и тези македонски българи не ще се върнат в родните си места в Македония, ако се не върнат те, предварително признали се за „прави и истински“ сърби... Ето разковничето на целия сръбски терор в Македония, под формата и закрилата на „Българо-сръбския“ съюз срещу Турция, за „освобождението на българска Македония!“ Там, сега, гдето има възможност да се отворят българските училища, поради липса на учителите, които са на бойните полета срещу турците в Източна Тракия, заедно с българската армия, а също и църквите, свещениците на които са войскови свещеници, бързо сърбите поставят свои учители и свещеници, докарани от Сърбия, със съмнителни способности и качества - и като учители и като свещеници, без да знаят български език, но като добри сръбски патриоти и сръбски шовинисти... Те влизат сега в ролята на мисионерите, опряни на помощта на щиковете на сръбската армия, за да посърбват бързо българското македонско население, което се заставя сега насила да даде то и децата си на сръбските учители, а още и да посещава църкви, със сръбски свещеници насила, под заплашване... На туй население, както и навсякъде и от всички сърби, в Македония, се разправя, че то е сръбско, че то трябва да остане сръбско!... И всичко туй, още преди всякакъв изход на войната, като българите продължават да я водят срещу турците, и туй още, преди всичко, преди всека конференция и опит за мир между „съюзните“ балкански държави и Турция; туй, преди всичко, още когато е неизвестно, дали Македония ще остане сръбска, защото тя е „безспорна“ в по-голямата си част за България и защото е „спорна в по-малката си част между българи и сърби, но в тежест и полза тази „спорна“ Македония за България, както и туй още, когато се не знае, дали Великите сили не ще оставят Сърбия и Гърция до бреговете на Адриатическото море, т.е. в Албания...
Така се постави основното начало или основният камък на сръбския терор и на „погубването“ на Македония още в 1912 г., за да стане той - терорът, а също и погубването с по-голяма сила през 1913 г., когато България бе съкрушена от румъни, турци, сърби и гърци, въз основа на руската царска политика срещу нея и когато във втората Балканска война от същата година българо-македонските (македонските) войски се нахвърлиха в боеве срещу сръбската и гръцката армия с яростта на звяра за своята земя - за своята родна земя Македония, в която нито можеха да отидат в отпуск, нито пък от нея можеха да получат писма и др., - от близките си. Още в 1912 г. сърбите изпълниха Македония с една фалшива книжнина във всяко отношение - безплатно и насила раздавана на македонците чрез която се „доказваше“ на последните, че Македония е била от векове сръбска. Всички български книги: учебници, вестници, библиотеки и пр. се поставиха под сръбски контрол направо, ако не се унищожаваха. Те се наричаха от сърбите „безумни и глупави книги“, книги на „татари“, на „хуни“, на „варвари“, на „глупци“... И, наистина на „глупци“, защото българските русофили с наивността си и с глупостта си, и чрез същия договор със Сърбия и чрез съюзната военна конвенция продадоха за „паница леща“ Македония на сърбите, т.е. за две сръбски дивизии при Одрин и за няколко сръбски топа при него! Сръбската книжнина, заета във вековете от българската, но на сръбски език сега, чисто национална сръбска книжнина, измести българската книжнина на вековете. Български вестници и български книги в 1912 и 1913 г. не стигаха открито в Македония. Сръбската военна, шовинистическа цензура, не допущаше туй, за да подготви нарочно и насилствено пътя на сръбското погубване на Македония бързо, чрез сръбските вестници и книги - с органите, разбира се, на прочутото сръбско величие, всестранно „прочуто“ сръбско „величие“, за сръбската „велика история“, за сръбската „сяйна (храбра) армия“, за сръбското юначество?! Естествено, българите от Македония, по неволя, търпяха и търпят и сега още всичко туй. Но националната душа не се мени и създава лесно, за година, за десет, за сто, за двеста и т.н. Македонската българска душа е създадена заедно с българската от IX столетие, още преди хилядо години. Сърбите туй го забравиха и забравят. Те виждат в македонците нещо мизерно, нещо, като че ли са те от кал или от тесто направени, за да си играе всеки с родната им или националната им душа. Там, в българска Македония, на първо място се появи тогава теорията на един сръбски-белградски професор - Цвиич, какво македонският език е сръбски! Е, добре, от туй нещо по-голямо доказателство няма за „великия и безсмъртен“ сърбски шовинизъм: македонският език, според Цвиича, да е сръбски! Но Цвиич го нарича тоз език преди всичко „македонски“! Как тогава „македонският“ език може да бъде „сръбски“, както и сръбският език „македонски“, а где е вековният български език? Защо македонският език да не е този вековен български език, щом, например, „французкият“ език може да бъде „немски“ и обратното? Где е „българският език“, който е от векове и исторически и култово- културно в Македония и македонският - от векове и култуво-културно в България, а никога, никога, никога, не и сръбският, нито във вековете, нито в историята между Македония и Сърбия, нито в култа и културата им!? Но тука, наистина, трябва да има едно голямо недоразуме-ние, когато големият сръбски шовинист, заслепен от голямата сръбска държавническа шовинистична политика, вижда само едно, а именно: „македонският“ равен на „сръбския“ - „сръбският“ равен на „македонския“ език, чрез медиумът на „славяните“. А тези славяни, или техният медиум, са и в България, и в Македония и в Сърбия, от векове... Но те са формирани национално вече, чрез македонци - славяни, а по-после и българи в „българи“, както сърби и славяни (без македонци), по-после в „сърби“. Сега само на базата на този славянски медиум Цвиич иска да изкара македонските българи сръбски македонци. Какво научно нещастие е наистина всичко туй за учената, но в същност недоучена и безумна глава на един университетски професор от Белград! И срам и позор за нацията, за филологията, особенно за „славянската филология“, част от общата философия на науката за цялото человечество, но не и със значение за отделните „славянски“ нации, между които има и една сама за себе си и по кръв и по език, а тя е: македоно-славяно-българската, както и за себе: славяно или сърбо-славянската. Ясно е как се отнесоха „чистите и кръвни слависти“ към „теорията“ на Цвиича за „македоно-сръбския“ език на македонците и за „сръбско-македонския“ език на сърбите. Във всеки случай, ако, наистина, македонският език бе сръбски, или най-малко, в строгата смисъл на науката, близък на сръбския, то защо той да не е, ако не тъй наречения български език, то близък на българския, толкова повече, че Кирил и Методи и Климент Охридски, които създадоха културният български език са: първите „славяни“-македонци от Солун, а вторият е българин-славянин-македонец от пределите на Македония. Защо братята Миладинови от Струга събраха само „български песни“, а не и сръбски? Защо руският професор-филолог Григорович откри в Македония само български, но не и сръбски език? Защо немският професор Вайганд откри само македонският и т.н.
Ето така започнаха сръбският терор и посърбяването на Македония от 1912 г., по основно: терор и насилия, пропаганда и сръбска мизерия над кръвта на българските жертви за свободите на Македония. И за този терор и за туй посърбяване, от него време, ни дава най-удивителна ис-тория и свидетелство, г. професор Милетич от Софийския университет, чрез събраните и печатани от него материали: писма, окръжни, наредби, оплаквания и пр., и пр., през време на сръбската окупация на Македония в 1912-1913 г., които, изобилни, като материали за мартирологията на Ма-кедония, под сръбски режим, той издаде и напечати и които за вечни времена ще останат като голяма светла звезда над тъмнината на сръбското дело в Македония.
След Букурещкия договор от 1913 г., който преди всичко е голямо нещастие за Македония и който я предаде официално вече на Сърбия и Гърция, терорът и посърбяването се изграждат бързо в нечувани размери, в кули на нещастия за македонското българско население. Те са вече брутални, безчовечни и смъртоносни. Те предизвикват голямото нещастие на много македонски българи, със стотици хиляди да напуснат родните си огнища и бягат в България, за да разпорежда шовинизмът сръбски, сега, още по-жестоко в тази българска земя, наричана не по името й Македония, а „сръбска“ Македония, а по-късно „южна Сърбия“...
В тази Македония („южна Сърбия“) имаше в 1912 г., когато влязоха сърбите в нея с войските и властите си: 761 български църкви с 6 епископи (владици), 833 свещенници и 1600 български училища, с 1013 български учители и 78 000 ученици. Туй намериха сърбите в тази българска Македония, а не сръбска, за да я наричат днес „южна Сърбия“, защото в сръбска земя не може да има по силата на сръбския шовинизъм и империализъм никакви български училища, църкви, владици, учители, свещеници и ученици. Всичко трябва да бъде сръбско, както е „всичко“ сръбско по отношение и на другите народности в туй отношение в сегашна сръбска-диктаторска „Югославия“... Тази сръбска диктатура не признава дори никакви права на никакви малцинства, дори на малцинството на съюзната си Румъния, с „Югославия“. Но тя същата направи същото и с българските църкви и училища в земята, наречена от българите: „Западни български покрайнини“ - земя завзета от пределите на България по стратегически съображения (и то когато България е вече без право на армия и оръжие по силата на Ньойския диктат - договор!) - земя, която тя взе от България в 1920 г., в която няма нито един сърбин или от друга народност и която земя притежаваше 45 църкви и 116 училища, на едно население от 67 000 българи...
Но понеже сега е думата тук, какво е намерила Сърбия в българска Македония в 1912 г. и какво тя направи с него в 1913 г., след Букурещкия договор, като изгори всички български книги и разгони владици, свещенници и учители, - то в паралел с туй, в името на македонската българска целокупност нека кажем, какво намери Гърция в същата 1912 г. в частта от Македония, която по Букурещкия договор се падна на нея. В „гръцка“, но българска Македония и Тракия, Гърция намери 300 български църкви, 78 параклиси, 11 монастири, 408 основни училища, с 17 210 ученици, 23 прогимназии с повече от хилядо ученици и 3 средни училища с 825 ученици... Тя се опитва, разбира се, по пътя на Сърбия, да ги унищожи... При това нека кажем, че и в „сръбска“ Македония имаше много монастири, параклиси, прогимназии и средни училища и то много повече, отколкото в „гръцка“ Македония.
Тези културни блага не ги създаде България насила и искуствено в Македония, през времето на турския й режим до 1912 г. Самите македонци ги създадоха, в името на вековете, като българи, и те ги искаха да са български. Защото, ако македонското население бе сръбско и гръцко под турски режим, то султаните не можаха да му налагат нищо българско, толкова повече като се има предвид, че и Сърбия и Гърция, като самостоятелни държави заживяха, едната седемдесет години по-рано, а другата петдесет години, - отколкото България...
И, ако сега, т.е. в 1915 г. българите навлязоха в своята Македония и се помъчиха да възстановят изгубеното в 1912-1915 г. в нея, чрез сръбският терор и то при голяма несгодност и липса на средства, както във време и през време на война, то в 1918 г., когато се върнаха сърбите отново в тази българска Македония, и по-нататък, до днес, тe унищожиха не само всичко българско там, но и вдъхновено-сатанински забраниха на българите да говорят и българския си, родния си език - в улици, в църкви, в дом, навсякъде!... Нека сега каже цивилизованият свят, где и кога е било туй в историята?!... Дали то е било при фараоните в Египет над евреите, дали то е било в старата гръцка държава при робите, дали то е било в римската държава, при испанската инквизиция или при турците в Европа?!...
А при туй ето що казва в. „Акрополис“ от Атина, от ноемврий 1929 г. - между друго: в Гърция се говорят много езици... между които от Солун до Лерин „славянски“ (български). Разбира се, тази статия на „Акрополис“ не е, за да похвали Гърция пред светът, че в нея има свобода и търпимост на езици, а да застави гръцкото правителство, да направи същото, както сръбското туй направи, щото в Гърция да се говори само гръцкия език!... Така действуват всички шовинисти на земята, които в самите си души се чувствуват роби на миналото си...
При наличностьта сега на всички тези данни и аргументи, които толкова неопровержимо издигат справедливият и сърдечен, честен и безкористен глас на Македония, че тя живее под чужди терор и че се опитват главно да я посърбят, ето какво прави дивият султан, господар на Македония, преди „благородният“ сръбски крал, господар на Македония сега - от 5 декемвриий 1847 г.: „Василаки ефенди (погърчено име, б. авт.), член на Земледелския съвет, може да му се позволи да издава „един вестник на български език“ и пр., и пр..., но преди време „сръбският капукехая“ в Цариград, е изпросил издаването на „български“ на един търговски вестник. Министерският съвет нимира, че ще бъде полезно да се позволи. Султанът позволява. Султанското позволително за този вестник на Василаки е от 11 декемврий същата година. По-нататък „дивият“ султан се грижи за подигането на „българската“ просвета в Скопско и Солунско - от 21 февруарий 1868 г., когато още нито в Австро-Унгария, нито даже в Англия няма задължение за просвета и посещение на училище...
При възраждането на българите в Македония пак се грижи самият султан, „дивият“ султан. .. И то не въз основа на туй, че го принуждава някой или Парижкият договор от 1856 г. Този договор е без значение и забравен. Само Русия бе го споменавала пред Турция, но тя бе бита от последнята, в съюз с Англия и Франция... И ето за какво се грижи султанът: 1) На 16 февруарий 1858 г. гърците от Битоля искат да изпъдят като лекар Константин Мишайков и го заместят с един грък Атанас Каначо. Но указва се, че този Атанас Каначо не е никакъв лекар (доктор). Султанът отхвърля искането на тези „гърци“. Константин Мишайков е български лекар, градски лекар в Битоля, в туй време... 2) Султанът запрещава от 5 юлий 1872 год. да се изнасилват българите в Битоля, чрез турската власт, да се отнасят до Гръцката митрополия, защото си имат своя самостоятелна църква и Екзархия. Чрез солунския валия, той дава ин-струкция, да се задоволят българите и бащински да ги пазят. Туй нареждане на султана е тайно. Чрез него, отправено през Солун за битолския мутесариф (окръжен управител), той иска, щото последният да бъде „баща на българите“. 3) Турското население в Битолско иска с про-шение от султана да се изгонят някои българи, защото развивали българска агитация. Султанът се противи на туй искане в септемврий 1876 г.
Тези факти, изнесени въз основа на официални турски документи, още от времето на турското управление в Македония, свидетелствуват твърде прекрасно, че в тази същата Македония е имало и има не само българско население, но и българи видни, български лекари, църкви, български вестници, и пр., и пp., а е нямало сърби, нито в Скопие, нито в Битолско, нито в Солунско - няма ни един документ в тяхно име, като жители на Македония и че те напразно днес, сърбите, твърдят, че Македония е сръбска, защото турците в XV столетие я взели от тях. Охо!.. А сърбите пък я взели от турците в 1912 г.! Официалните турски документи за българщината в Македония са много и премного. Но нашата задача не е тук да ги изнасяме всички, а само чрез някои от тях да посочим мимоходом, че турците са знаели, какво в Македония има само българи, турци и „гърци“ (българи гъркомани, признаващи Гръцката патриаршия), но никакви сърби.
И само благодарение на туй обстоятелство, макар вече и при един сръбски владика в Скопие от 1902 г., подарен на Сърбия или на „несъществуващите“ сърби там от България, под руско влияние, както туй вече разгледахме подробно по-рано, сърбите днес, знаейки, че Македония е българска, знаейки при това че с десетки учени хора, които са я посетили в разни времена и от разните краища на света и са описали българският й характер - решиха, от злоба, като „победители“, в подарената им Македония от Франция да изтребят чрез терор българите, толкова повече, като знаят, че покровителката на Македония - България е обезоръжена и без армия ... Но, в своя терор сърбите прескачат и съвестта на тъй наречената „Карнегиева анкета“ върху Македония. Те прескачат и съвестта на много учени, на много чистосърдечни и добросъвестни хора от цял свят, които по едни или други причини може да мразят България и българите, но които обичат истината, и само чрез нея, да бъдат полезни и на България и на Македония. Например, най-големите защитници на сърбите: Скотус Вияторос (англичанинът Сейтон Уатсон) и Херман Вендел (германец) никога не са казали, че Македония се населява от сърби. А никой учен, журналист, публицист или пътешественник до днес не е казал, че Македония е населена със сърби. И всички ония от тях, които си плюят на съвестта сами, най-малко казват, че Македония е населена със „славяни“... но тези славяни не могат да бъдат без национален характер, толкова повече Македония, която от хилядо години живее с българите заедно, а не със сърбите, и не и с гърците.

Нафора

Број на мислења : 90
Join date : 2017-08-17

Преглед на профилот на членот

Вратете се на почетокот Go down

Re: Српските зверства (геноцид) кон бугарите в Македония и исторически лаги

Пишување by Нафора on Саб Окт 07, 2017 12:13 pm

(Продължение)
Ето сега, например, какво пише за Македония и македонците един американски професор в 1922 година. Той е печатил статията си във вестник „Daily News-Sun“ от 13 октомврий с.г. - излизащ в Спрингфилд, Охайо. Този професор се казва Ф. К. Крюгер - професор по политически науки във Витемберг Колидж; той пише за теглото на македонците и за борбите за тяхното освобождение, като към статията си придава една карта на Балканския полуостров. От голям интерес е да се знаят следните пасажи от неговата статия за Македония и за македонците.
„Една от най-интересните групи между чужденците в Спрингфилд, казва професор Крюгер, са българите от Македония. Хиляди от тях емигрират през последните години в Америка, установявайки се или в Канада, или в С.А. Щати. Нашата страна е станала второ отечество на 40 000 души от тях. Най-големите групи от тях са в Торонто, Канада, Инчстаун, О. Детроит, Мичитор. Почти всички от македонците в Спрингфилд принадлежат към Българската православна църква. Те са всичко 120 души в града ни. От тях 20 семейства. Те са съдържатели на дукяни и работящи по фабрики и железнопътни линии. Те работят непрекъснато и тежко, имат си състояние, обичат домът си, приятни и любезни са и благодарни на случая, който им се удаде за напредване в тази страна. Повечето от тях най-добре използуват този случай. Те силно желаят да научат английски, те скоро успяват да научат разговоримия английски. Малцина от тях се връщат в родината си. Мнозинството от тях добива американско гражданство веднага, щом законът им даде право.
Както всички балкански народи, те силно се интересуват от политика. Макар американски граждани, те са само зорки наблюдатели на политическит условия в тяхната родна страна, и не могат, освен да подкрепят аспирациите на народа в татковината им, за добиване на по-голяма свобода и накрай за самоуправление. В тази си борба за свобода те значително се въодушевяват и насърчават от историята и идеалите на новото си, второ отечество“ (Америка, б. авт. на т. кн.).
Тук авторът-професор дава няколко исторически бележки за най-старата история на Македония; за завладяването на тази област по-късно, в средните векове, от турците, за Руско-турската война; за образуването на Вътрешната Македонска Революционна Организация през 1893 г., за Балканските войни и за подялбата на Македония след тези войни, особено след Световната войиа. По-нататък професор Крюгар дава сведения за числото на населението в Македония, а именно, че то е 2 800 000 и предава следните цитати от „Британската енциклопедия“:
„По-голямата част на Македония е населена със славянско население, главно българско в своите отличителни черти; крайбрежната линия и южните части на запад от Солунския залив са гръцки, а турски, влашки и албански заселища съществуват пръснати тук-там или на групи в много части на тази страна. - Почти всички независими авторитети приемат, че мнозинството от славянското население е българско. (Значи няма сърби - и в „Британската енциклопедия“ в Македония. Туй казват всички „независими авторитети“. Б. на авт.).
Езикът, продължава професор Крюгер, е твърде близък с българския. Турците управляваха в Македония, пише същият, твърде строго. Управлениито на сърбите, обаче, е безкрайно тираническо. Езикът на македонците, училища, църкви, вестници, читалища и пр. - всичко е било забранено. Не се позволява изразяване на национално самосъзнание. Страната се управлява с железна ръка от чужда за населението, сръбска, бюрокрация, на която се дават нареждания от Белград. Желанието е просто да се унищожи всяка македонска култура и да се замести тя от сръбски идеи и инструкции. Но македонците са с твърде високо национално съзнание и са решили да осигурят признаването на елементарните им човешки и народностни права, които им са гарантирани с клаузите за малцинствата на договорите за мир.“ По-нататък същият професор, между друго, все в защита на българите-македонци, споменава в същата си статия за големия и заслужил на българския народ и приятел на Македония, американецът Макгахан.
„Македонците от Спрингфилд силно се надяват, че духът на този обичащ свободата син на Охайо (Макгахан), ще се намери и между американските граждани в днешно време и че те ще следват заедно с тях интересът към родината им и аспирациите им за една Автономна Македония, като демократическа република, основана на същите високи идеали и принципи, на които се изградиха С.А. Щати - тяхното любимо вторично отечество“...
Така, сега, констатацията и присъдата над сръбския терор и режим в Македония, идящи не само от Европа, но и от задокеанска Америка, могат да служат за утеха на поробените българи в Македония под сръбския шовинизъм, който се е запретнал „мъжествено“ да посърбява Македония от 1918 г. до сега. Но туй „мъжествено“ посърбяване, чрез терор, на Македония, нищо чудно, среща и истинско мъжественият отпор на македонците. Тъй че, всички ония, които чуват и четат за деянията на Вътрешната Македонска Революционна Организация срещу сръбският терор и срещу посърбяването на Македония, нека не се нито възмущават, нито мръщят от тези деяния. Всяка сила, която насилва, има и намира своята контрасила. Това е един елементарен физически закон. Че сърбите със своя нечуван и позорен терористичен режим в Македония искат да разрушат всичко национално, култуво и културно в Македония, за да разширят и затвърдят сърбизма си там, че те чрез разрушение искат да създадат своето разширение и затвърдяване в Македония, - с и чрез разрушението на всичко българско, съградено в течение на десет века с борби, кръв и страдания, че те по един тиранско-насилнически начин, с какъвто си служи „болшевизмът“ срещу „буржоазията“, искат да господствуват, искат да наложат своята диктатура, за да консолидират една сръбска държава, наречена „Югославия“, но сръбска, - то нека се не види никому чудно, че срещат отпорът на македонците, които не рушат нищо друго с деянията си, а пазят правата си национални и културни от безсъвестни и безчестни похитители, похитители-рушители. За туй ма-кедонските акции не са нито разрушителни, нито античовешки, щом се противопоставят те на македонското разрушение и человекоядство, налагани от сърбите...
Но ние споменахме вече за една анкета в Македония - тази на Карнеги. Фондацията Карнеги, основана, от дарителя си американец, да служи на истината и мира, предприе анкетата в Македония, непосредствено след втората Балканска война от 1913 г., след Букурещкия договор, когато се говореше около него за ревизията му. Тази анкета, произведена в Македония, за да установи, какво е населението и културата на Македония, толкова оспорвани от гърци и сърби, изкуствено и чрез платената им пропаганда, особено в чужбина, не установи нищо друго, въз основа изследването на разните статистики, турски, български и др., освен, че в болшинството си населението, като най-голяма компактна маса, е българско, чувствува се българско, говори български, има църкви и училища български, с нуждния им български персонал: владици, свещеници, учители, ученици и пр. Тя даде в подробности имената на македонските градове и села и кои от тях са чисто български и кои смесени с българи и др., както и тези, в които няма българи. Тя, същата тази анкета, установи също, документално доказано и събрано всичко туй в едно голямо печатно издание, на французки език;, под името „Enquete dans les Balkans“, - че надмощието в Македония е българско, като същевременно посочи и на сръбските и на гръцките изстъпления над българското население в Македония и над културните му блага там през време на самата война срещу Турция от „държавите“ на Балканския съюз, при отсъствието на българските войски, които се биеха срещу турските и т.н. Тази анкета на Карнеги в Македония бе произведена от трима големи, със светска известност - благородни хора: един англичанин, един французин и един русин, от царска Русия, който не е споделял никога царската руска - панславянска политика, която наистина една година по-късно въвлече зарад Сърбия цяла Европа в голямата катастрофа на войната, за да пропадне и самата Русия - и военно, и вътрешно - в най-голямата катастрофа за себе си. И, сигурно, ако не бе започнала Голямата европейска война, голямата тази Карнегиева анкета щеше да има някакъв резултаг за ревизията на Букурещкия договор, в полза на Македония. Англичанинът от тази анкетна комисия бе Кентенбери, французинът бе Констан д’Естуриел, а руснакът – Павел Милюков. Тъй че, единственият най-голям паметник на сръбското и гръцко престъпление над българското население в Македония, с което се чувствуват по съдба заедно и турци, и албанци, и куцовласи, е тази анкета. Но тя, колкото и справедлива, кол-кото и добросъвестно и колкото обективно изпълнила дългът си, бледнее пред стореното в Македония от сърби и гърци, особено от сърбите, след Голямата европейска война. При все това, от нея същата анкета, преди всичко, трябва всеки да се убеди, че тогавашното българско правителство, което води войната срещу Турция за „свободата“ на Македония, със своята наивност, е било създало, предварително, не само една „спорна“, но „две спорни“, при една „безспорна“ македонска българска земя, а именно от север една със сърбите, а от юг една с гърците...
Разбира се, цялото българско население и от България, и от Македония остана извънредно благодарно на Карнегиевата анкета в Македония, тъй като цял свят може да види чрез нея чия е Македония, ако този същият свят се урежда от едно право не обосновано на силата и наси-лието, а на разума и истината, в името на които поне се кълне, уж, съвременната култура и цивилизация. А щом туй е така, то за вечни времена туй право ще бъде българско, щом то не ще бъде никога принудено да бъде защитено и от българска военна сила и насилие. Но и чрез тези то защитено, то никога, нито на съвестта на человечеството, нито на българите ще падне в укор и тяжест, че наистина за правата и свободата на Македония, че и за всички други български кътове с българско население, където и под чийто робство и насилие да се те намират, са упо-требили българите сила за освобождението им...
Насилието над населението в Македония след Голямата война се изрази в писък и сълзи до небеса от същото население спрямо „славяните“ сърби, за жестокостта и насилието им над „славяните“-македоно-българи. Там се втурнаха всички тъмни сръбски сили, всичкият шовинистичен бес, делото онова чувство на алчност за забогатяване и делото онова чувство болно до неизцеримост за властвуване - и с една животинска свирепост от тях бе избито, преди всичко, всичко по-живо българско, - свирепо от върналите се няколко хиляди сръбски войски, окупирали отново Македония, когато французки и др. войски държаха вече окупирана българската държава. Там се прогони всичко, което представлява българската култура и култ, възстановено през войната, до колкото се можа, като продължение от 1912 г., за българите, но прекъснато и унищожено от сърбите от 1912 до 1915 г. Владици, свещеници, учители, лекари, адвокати, съдии и редица още други - всичко туй бе избито или прогонено - и тайно и явно. Училищата се заключиха, църквите се отнеха, всичко българско, в културна смисъл, се унищожи; премахна се, тъй да се изразим, ядката на благородничеството, представляваща българското население там, за да няма водител в неговото лице македонското българско население. Къщите на туй благородничество се унищожиха, села се изгориха и опустошиха, градове запустяха и т.н. И над всичко туй синове се отнемаха от обятията на майките си, за да бъдат разстрелвани или немилостиво, до смърт и до изпочупване на костите, бити публично и в полицейските участъци и в затворите. Военните съдилища бързо действуваха. „Ставайте бързо сърби!“ бе адското сръбско искане в нещастна Македония, а и е и до днес!... Пари и богатства, земи, добитък, дрехи, жилища - всичко туй се бързо обсебваше от сърбите, толкова повече, че синовете на тази нещастна Македония бяха още или в демобилизирующата се българска армия или в онази й част, която бе предадена с оръжието й заедно на Съглашението. Така сега при окупирана България, особено от французите, се помага на сърбите - на военни и цивилни - да окупират, избият, прогонят и оберат във всяко отношение Македония, като създадоха в нея един ад неописуем, ужасен, небивал, даже във фантазията на един Гьоте, даже и във фантазията на един Данте, даже и във фантазията на един Милтон и даже на Сократа и на Йоан Златоуста - „Откровението“. Българският поет Яворов писа стиховете си „Бежанци“, както един Гьоте писа за немски бежанци, пред французите от XVIII столетие, но Яворов писа за бежанци от Македония при турския режим. Той, нещастният, бил се лично за свободите на Македония, при и срещу турския режим, не доживя да види сега „бежанците“ от същата, при сръбския терор и не само от нея, а също, по-после, и от гръцкия в гръцка - българска Македония. И честит е, че не доживя всичко туй да го види... Той не би могъл да го опише, колкото и духовит и голям български поет да бе...
Създаденият ад, по-страшен и от този на Данте, в Македония, след новото връщане на сърбите, е отразен и до днес не само в Македония, но и в свободна България. В Македония всичко българско е опустошено. Нейните владици, свещеници, учители, търговци и т.н. са вън от нея и се намират, ето вече повече от 10 години от свършването на голямата война в свободна България. От сръбска и гръцка Македония са избягали в България 600 000 души... Тези нещастни българи от Македония се намират в България на своя братска, родна земя. Те са тежък товар на България, на българската свободна държава, но са скъп и мил братски товар. Те могат само с туй да се утешават, че братята им българи от Бълга-рия им дадоха просълзени, след проливаните за тях кърви за свобода, своята братска ръка и подслон... Тези емигранти на Македония не предпочетоха да останат в Македония, под сръбски и гръцки режим, не ги съблазниха нито хубавите изгледи за чиновничество и търговия, нито от държавата скъпо плащани служби, защото не искат да станат, преди всичко „сърби“... защото не са сърби и не могат да бъдат сърби!.. Туй е още един път великата истина, която трябва да се знае от цял свят, че Македония е била и ще остане пак българска, а не „южна Сърбия“ или „северна Гърция“... Принципът за дележа на Македония на българска, сръбска и гръцка, е принцип на разбойника. .. Когато македонците казват, че искат възстановяването на единна Македония, то от сръбска и гръцка страна никой не казва, че частта от Македония, която е в държавните днешни предели на България, е сръбска или гръцка... Турците клаха българи в македонските градове, напр. в Щип, Кочани и Дойран и др. Те не клаха там сърби и гърци, за да бъдат тези градове днес сръбски или гръцки...
В Осмият редовен конгрес на Македонските братства в България, в които влизат всички емигранти, отпратени и прогонени от сръбския и гръцкия режим на Македония, председателят на тези братства г. д-р Станишев държа една велика реч за съдбата на Македония и за нейната емиграция в България. Той казва, че шестотинхилядната емиграция в България от Македония е разпределена в 200 братства и от които, значи от емиграцията, изхождат 20 хиляди организирани младежи - и всички: и братства и младежи, не са за нищо друго, освен за свободата на Македония. Младежта е надеждата, преди всичко, и упованието за бъдещето на Македония. „Всички македонци, по разни пътища, в разни групи, живеят с едно сърце, мислят и работят само за Македония“ - казва г. д-р Станишев. Последният очертава след туй на какво се надява Македония - и намира, че за нея е необходима истинска човешка помощ, както на запрегнатия кон, претоварен да влачи не по силите си товар и жестоко при това бит от господаря си. Чужденците, следователно, Европа трябва да даде помощта си на нещастна Македония, при жестокия и груб господар... Но при все това той казва: „Защо ние, македонците, да не направим (за Македония) всичко възможно, за да можем да създадем за нея един човешки живот, да улесним нейната тежка участ“? Д-р Станишев говори фигуративно в този смисъл, за претоварения и нещастен кон, който не е никой друг, освен поробена и нещастна Македония. Същият казва, по-нататък, че македонският въпрос съществува, макар че наглед Македония е поделена и то при условие, че България е бедна, изтощена и обезоръжена, а Румъния, Гърция и „Югославия“ са въоръжени до зъби, т.е. за да не мисли първата за Македония. Но! - „Не, това не е било във вековете, няма да бъде и днес“ ... По-нататък той излага пред конгресът, какво правят сърбите в Македония, те даже съдят и българският език в Скопие, в лицето на младежи, които свършиха и първоначално, и средно и висше образование само в сръбски учебни заведения, младежи, които никога не бяха живели с нас, живущите в България, които не бяха посетили никога България. Как да обясним този факт? и по-нататък отговаря: „Ние македонските българи претендираме да сме по-българи от българите в царството“. Българите в Скопие бяха съдени преди 2 години, защото искаха да говорят своя език. И как да го не говорят, като Македония е гробница на бащите им, на братята им, на дедите им, на всички ония починали в мир, във войни, във въстания, от терор и насилие в името на българска Македония?! И тези именно българи, както казва г. д-р Станишев: „Ще мислят по български и няма да станат сърби“… Преди всичко, той добавя, че македонците се надяват само на себе си за свободата на родината си, защото 3 милиона сърби не могат да владеят 9 милиона несърби. А при това македонци и хървати са си дали вече ръка и работят заедно срещу насилническа сръбска „Югославия“, в която са и те нещастно попаднали след Голямата европейска война. Така, освен това, се печелят и симпатиите на света. А над всичко туй той добавя: „Нашата сила е в нашето, македонското, единодушие. Нашата сила е в нашата воля, македонската, да бъдем свободни. И всеки, който ни спъва в това отношение и в това направление, бил той чужденец или неразбран българин, ще си опари ръцете от този огън“.
Тази стихия се противопоставя сега вече ясно и открито на сръбския терор и погубването на Македония от сръбската власт и шовинизъм. Но нека видим сега, е ли възможно всичко туй, щото този терор и този шовинизъм да минат безнаказано и да се постигне казаното посръбване? - Всеки терор и всеки безумен шовинизъм, които имат за цел и задача преди всичко злодеянието, а не доброчестините и мирът над управляваните, свършват катастрофално и сами по себе си. Историята на народите е пълна с примери и доказателство в туй отношение. Преди всичко, самите сърби, още под турското си робство, се противопоставиха на турския терор за извоюването на своята свобода и на своя вътрешен национален мир, за да си не служат сега над македонските българи с терор..., а при това и с посърбяването им... Но пък за туй да отричат правото на същите тези македонски българи да се борят не еднократно, а двойно срещу техния терор и срещу посърбяването им! Каузата на сръбския терор, на по-сърбяването, и на сръбската диктатура не само в Македония, но в цяла сръбска „Югославия“ е изгубена още при самото й рождение. Тя носи в себе си, още с рождението си и собственото си отрицание. Самите сърби, поради тяхното освобождение, преди повече от един век от турците, са учители за свобода днес не само на македонските българи, но и на всички потиснати в тяхната „Югославия“. Могат ли, следователно, да отрекат битието си, историческото си битие, те в туй отношение? Но не само туй. Ние споменахме вече, че Кралството на сърбите, хърватите и словенците, при образуването си, пое тържествено задължение пред всички Велики сили, които го създадоха, благодарение помощта, която указа за създаването му г. Клемансо, че ще даде права на всички намиращи се в пределите му меншенства още от 1 януарий 1913 г., т.е. преди подписването на Букурешкия договор срещу българите от същата година. Но то не даде тези права на българите, поне от Македония, понеже само сърбите от същото туй кралство заявиха, че в Македония няма българи, а днес, когато туй кралство е преименувано в „Югославия“, дали то не смята, че не съществува за него поетото по-горе задължение? Няма Македония, казват сърбите, няма българи казват те в Македония. Македония е „южна Сърбия“, в тази последнята има само сърби. Е добре, от кога стана Македония „южна Сърбия“ със сърби, без българи, когато е известно, че самото Сръбско кралство от 1912 г., в подписания договор с България, за войната срещу Турция, признава и Македония и българите в нея, поне в безспорната македонска зона и в „спорната“, - че е тя населена с българи, т.е., че Македония е с българи и е българска! Или днес Сърбия представлява от себе си една фабрика, в която се лесно фабрикуват сърби, преди всичко  такива, каквито са потребни и нужни на сръбския шови-низъм? И не са ли този шовинизъм и този пансръбски жест, които искат да кажат на Европа и на цял свят: „Само в Сърбия се обръщат другите националности в сърби лесно, забравете, че в Македония има българи, а в „Югославия“ и други националности!“...
Сръбският терор и посърбяването на Македония, както и терорът и посърбяването и на другите националности в „Югославията“ на сърбите, извиква и своята контраакция, извиква и реакцията срещу себе си. Тогава нищо чудно, че съществува и една Вътрешна Македонска Революционна Организация, като реакция и контраакция. За тази организация ще бъде дума в следната глава. Но не само тази реакция предизвика срещу себе си сръбския шовинизъм. Той със своето безумие губи вече почвата си в цяла Европа и в цял свят. Най-напред го напущат и малките симпатии, които му се отправиха от хора като англичанинът Сейтон Уатсон (Скотос Вияторос) и германецът Херман Вендел. Тези доскорошни защитници на сърбите и държавата им, са днес дълбоко възмутени от шовинизма на сърбите в „държавата на Югославия“. Първият изказва възмущението си в „The Times“, а вторият във „Vorwartz“.
Да се погуби Македония, да се каже, че в нея няма българи, че последните са в България, туй ще каже, да се невиждат милионите очи от България и Македония, очите на всички българи, които се срещат с поглед вперен в Рилския вековен български монастир, гдето мълчаливо си шепнат и над който българската душа, целокупната тази българска душа, се издига и понася към Бога и му казва: „Ние сме очи на българите, туй е душата на българите“ - „Милост искаме, кураж искаме! Помогни ни да бъдем свободни и обединени!...“ Туй ще каже, че живущите, прокудени в България българи-македонци, дирят гробищата и изтеклата във вековете кръв. а и до днес течаща от близките им, в родната им земя Македония, за да се кланят с горест пред тях и че в последната има още техни сестри, братя, родители, деца и т.н. за да милеят по тях... А само един шовинизъм, черен шовинизъм, може да твърди и отрича това.
Тогава, какво заслужава един такъв черен шовинизъм, какъвто е сръбският!? - Преди всичко: бързото ревизиране на мирните договори, относно Македония и даване права на последната по всички направления. Иначе - Революция!...
Публ. в Ив. Коларов, Македония и българското племе (от Александра Великий до днес). София, 1932, с. 391-427.

Нафора

Број на мислења : 90
Join date : 2017-08-17

Преглед на профилот на членот

Вратете се на почетокот Go down

Re: Српските зверства (геноцид) кон бугарите в Македония и исторически лаги

Пишување by Sponsored content


Sponsored content


Вратете се на почетокот Go down

Страна 3 of 3 Previous  1, 2, 3

Преглед на претходна тема Преглед на наредна тема Вратете се на почетокот


 
Permissions in this forum:
Не можете да одговарате на темите во форумот