"Адът: вечни мъки или унищожение?"

Страна 1 of 2 1, 2  Next

Преглед на претходна тема Преглед на наредна тема Go down

"Адът: вечни мъки или унищожение?"

Пишување by Естир on Пет Мар 06, 2015 10:13 pm

Глава VI от книгата "Безсмъртие или Възкресение?"
Samuele Bacchiocchi, Ph. D., Andrews University


Адът: вечни мъки или унищожение?

Малко са ученията, смущавали повече човешката съвест през вековете, от традиционната представа за ада, като място, в което погубените, в цялото си съзнание, в тялото и душата си, търпят наказание за цялата вечност. Перспективата, че един ден, огромен брой хора ще бъдат предадени на вечните мъки на ада, е най-тревожната и печалната за чувствителните християни. В крайна сметка, почти всеки има приятели или членове на семейството, които са умрели, без да се поверят на Христос. Перспективата, един ден, да ги видят агонизиращи в ада за цялата вечност, може лесно да накара мислещи християни да кажат на Бог: "Не, благодаря ти, Боже. Не се интересувам от подобно, като Твоя рай!"

Не е изненадващо, че традиционният възглед за ада, като място за вечни мъчения, е бил препъни-камък за вярващите и ефективно оръжие, използвано от скептиците, за да оспорят правдоподобността на християнското послание. Например, Бъртранд Ръсел (1872-1970), британски философ и социален реформатор, упреква Христос, заради това, че Христос учел (съгласно, като както се твърди от злите езици) на доктрината за адския огън и заради неизказуемата жестокост, случила се в християнската история, плод на тази доктрина. Ръсел пише: "По мое мнение, е налице един сериозен дефект в моралния характер на Христос, а именно, че Той е вярвал в ада. Аз не мога да приема, че някой, който е наистина дълбоко човеколюбив, може да вярва във вечното наказание. Христос сигурно, както е описано в Евангелията, е вярвал във вечното наказание и човек открива неведнъж една отмъстителна ярост срещу тези хора, които не биха се вслушали в Неговото проповядване – едно отношение, което е често срещано при проповедниците, но което доста накърнява надминаващото всичко, съвършенство. . . . Аз наистина не мисля, че човек, който в същината си е самото добро, би вкарал такива страхове и терор в света. . . . Аз трябва да кажа, че мисля, дето това учение, според което, мъките в ада са наказание за греха, е доктрина на жестокост. Това е доктрина, довела до жестокост в света и дала на света векове на жестоки изтезания, и Христос от Евангелията, като както Неговите хронисти Го представят, със сигурност трябва да бъде считан, като частично отговорен за това." (1)
Обвинението на Ръсел, че Христос е "отчасти отговорен" за доктрината на вечното наказание, която "е дала на света векове на жестоки изтезания", не може да бъде отхвърлена с лека ръка, като плод на агностичен ум. Ако Христос наистина е учел, че спасените ще се радват на вечно блаженство, а неспасените ще страдат във вечни мъки в ада, тогава ние бихме имали основание да поставим под въпрос моралната цялост на Неговия характер. Трудно е да си представим, че Бог, когото Исус Христос разкрива като милостивия "Авва - Отец", би изливал отмъщение върху Своите непокорни деца, изтезавайки ги цялата вечност!
Не е учудващо, че днес ние рядко чуваме проповеди за мъките в ада, дори от проповедници фундаменталисти, които все още теоретично са обвързани с тази вяра. John Walvoord, собствено фундаменталист, споменава, че нежеланието да се проповядват адските мъки, се дължи преди всичко на страха да се прокламира така непопулярна доктрина.(2) По мое мнение, проблемът не е само в подобно нежелание на днешните проповедници да казват истината (си) за ада, но преди всичко съзнанието, че традиционната представа за адските изтезания, е морално непоносима и библейски съмнителна.
Clark Pinnock остро отбелязва: "Тяхната сдържаност [да проповядват адските мъки], не се дължи толкова на отсъствие на почтеност да оповестяват истината, понеже не им е стискало да проповядват доктрина, въздигаща садизма до нови висоти на изтънченост. Нещо вътре в тях им казва, може би на инстинктивно ниво, че Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос, не е такова Божество, което би измъчвало хора (дори и най-лошите сред грешниците) по този начин. Приемам мълчанието на фундаменталистките проповедници, като свидетелство за техния копнеж да бъде преразгледана доктрината за естеството на ада" (3). Вярвам, че именно този копнеж насърчава теолозите днес, да ревизират традиционната представа за ада и да предложат алтернативни интерпретации на данните в Писанието.

Цели на настоящата глава.
Въпросът, който тази глава разглежда, е не фактът за ада, като окончателно наказание за неспасените, а естеството на ада. Фундаменталният въпрос е: Дали непокаялите се грешници, в цялото си съзнание, в тялото и душата си, изтърпяват наказание цяла вечност, или биват унищожени от Бог при втората смърт, като еднократен акт на наказание? Или другояче казано: Дали пламъците на ада изтезават вечно неспасените, или ги изпепеляват веднъж и завинаги? Този фундаментален въпрос е разгледан на първо място, чрез анализ на традиционния възглед и след това, чрез представяне на възгледа за унищожението, под който аз се подписвам.

Първата част на главата, анализира основните библейски текстове и аргументи, използвани за подкрепа на буквалния възглед за ада, като мястото за буквално вечно наказание на нечестивите.

Втората част на тази глава, разглежда накратко две алтернативни тълкувания на ада. Първото е метафоричният възглед, който счита ада за място, в което страданието е по-скоро психическо, отколкото физическо. Огънят не е буквален, а метафоричен, и болката се дължи по-скоро на усещането за отделяне от Бога, отколкото на физически мъчения. (4) Второто е универсалисткият възглед за ада, превръщащ ада в пречистващ, преобразяващ огън, който в крайна сметка дава възможност на всеки човек да иде на Небето.

Третата част на тази глава, представя възгледа за ада, като унищожение, като мястото на окончателната смърт на неспасените. Някои наричат този възглед условно безсмъртие, защото нашето изследване на библейския холистичен възглед за човешката природа, показва, че безсмъртието не е вродено и присъщо човешко притежание, то е дар от Бог, предоставен на вярващите, при условие, че Му откликнат с вяра. Бог няма да възкреси нечестивите за безсмъртен живот, за да ги накаже с подлагане на вечни болки. Напротив, нечестивите ще бъдат възкресени, като смъртни, за да получат своето наказание, което представлява окончателното им унищожение.

Някои могат да поставят под въпрос използването на термина "унищожение" за участта на нечестивите, защото първият закон на термодинамиката гласи, че нищо не се унищожава, а се превръща в нещо друго. Когато труповете се изгарят, остават дим и пепел. Това е вярно, но това, което остава, вече не е човешки живот. От библейска гледна точка, огънят, който поглъща грешниците, ги унищожава като човешки същества.

avatar
Естир

Број на мислења : 846
Join date : 2015-02-11

Преглед на профилот на членот

Вратете се на почетокот Go down

Re: "Адът: вечни мъки или унищожение?"

Пишување by Гостин on Пет Мар 06, 2015 10:28 pm

ЧАСТ I: ТРАДИЦИОННА ПРЕДСТАВА ЗА АДА
С няколко изключения, традиционната представа за ада, е доминираща в християнската мисъл, от времето на Августин до деветнайсти век. Просто казано, традиционният възглед твърди, че веднага след смъртта, безтелесните души на непокаялите се грешници слизат в ада, където изтърпяват наказанието на един буквален вечен огън. При възкресението, тялото се събира отново с душата, като по този начин, се засилват болките от мъченията в ада за погубените и, респ., блаженството на рая за спасените.

Живописни представи за ада.
Неудовлетворени от образа на огън и дим в Новия завет, някои по-креативни средновековни умове, са обрисували ада, като фантастична зала на ужасите, в която наказанията са основани на принципа "мяра според мяра". Това означава, че която част на тялото е съгрешила, тя ще бъде наказана в ада повече, от всяка друга част на тялото. "В християнската литература", пише William Crockett, "откриваме богохулници, окачени на езиците си. Блудни жени, които са сплитали косите си, за да примамват мъжете, висят над кипящо блато, окачени на косите си. Клеветниците дъвчат езиците си, докато нажежено желязо изгаря очите им. Другите злодейци страдат по подобни екзотични начини. Убийците са хвърлени в ями, пълни с отровни влечуги, и червеи ядат телата им. Жените, които са направили аборт, са заровени до шията в екскрементите на прокълнатите. Тези, които са си бърборели всуе по време на църковна служба, стоят в езеро от горящи сяра и катран. Идолопоклонниците са влачени от демони нагоре по стръмни скали, от които ги блъскат долу, само за да бъдат влачени нагоре отново. Тези, които са обърнали гръб на Бога, биват въртяни на шиш бавно в адкия огън" (5). Тези ранни изображения на ада, са били прецизирани и увековечени от известния италиански поет на 14-ти век, Данте Алигиери. В неговата Божествена комедия, Данте описва ада, като място на абсолютен терор, където прокълнатите се гърчат и крещят в мъки, докато светиите се наслаждават на славата на рая. В Дантевия ад, някои грешници ридаят силно във вряща кръв, докато други са подложени на изгарящ дим в ноздрите, трети пък бягат голи от орди хапещи змии.

По-предпазливият подход на Лутер и Калвин, не възспира видни проповедници и богослови, по-късно, да описват ада, като огнено езеро, в което нечестивите ще горят през цялата вечност. Прочутият американски богослов от 18-ти век, Джонатан Едуардс обрисува ада, като яростна пещ с течен огън, който изпълва тялото и душата на грешниците: "тялото ще е изпълнено с мъчения толкова, колкото може да побере, и всяка негова част ще е изпълнена с мъчение. Те ще бъдат в екстремна болка, всяка става, всеки нерв ще бъдат в неизразимо изтезание. Те ще бъдат измъчвани дори до края на пръстите им. Цялото тяло ще бъде изпълнено с Божията ярост. Сърцата им, вътрешностите им и главите им, очите им и езикът им, ръцете им и нозете им, ще бъдат изпълнени с яростта на Божия гняв. На това биваме учени в много Писания. . . " (6)
Подобно описание на участта на нечестивите, е дадено от известния британски проповедник от 19-ти век Чарлз Спърджън: "В огъня, тялото ти, досущ като каквото (тяло) имаме на земята, ще лежи, подобно на азбест, без никога да изгори, болката ще се движи по всичките ти вени до петите, всеки твой нерв ще е струна, на която дяволът ще свири сатанинските си мелодии - неописуеми вопли на ада".(7) Трудно е да се схване, как дяволът може да измъчва грешниците, в мястото на своето собствено наказание.
Днес тези, които вярват в буквалния вечен адски огън, са по-предпазливи в описанията, които дават на страданията, които ще изживяват грешниците. Например, Robert A. Peterson прави заключение в своята книга "Hell on Trial: The Case for Eternal Punishment": "Съдията и Властелинът на ада, е самият Бог. Той присъства в ада, не в благословия, но в гняв. Адът налага вечно наказание, пълна загуба, отхвърляне от Бог, ужасни страдания, и неописуеми скръб и болка. Продължителността на ада е безкрайна. Въпреки, че има степени на наказанието, адът е ужасен за всички осъдени. Неговите обитатели са дяволът, злите ангели и неспасените човешки същества." (Cool
В създаване на своя казус за ада, като място на вечно наказание, Peterson излага следните свидетелства: Стария Завет, Христос, апостолите, и църковната история (ранната църква, реформацията, и модерния период). Той посвещава глави на всяко едно от тези свидетелства. Подобен подход се използва и от други теолози, които подкрепят традиционната представа за мъките в ада.(9) Един обширен и подробен отговор на всички предполагаеми свидетелства относно вечното наказание на нечестивите, ще ни отведе извън обхвата на това изследване. Заинтересованите читатели могат да намерят такъв всеобхватен отговор в книгата "The Fire that Consumes" (1982) на Едуард Фюдж. Книгата, с предговор от F. F. Bruce, е похвалена от много теолози, за нейното балансирано и честно третиране на библейски и исторически данни. Нашият отговор е ограничен до няколко основни наблюдения, някои от които, ще бъдат разширени във втората част на тази глава.

Гостин
Гостин


Вратете се на почетокот Go down

Re: "Адът: вечни мъки или унищожение?"

Пишување by Гостин on Пет Мар 06, 2015 10:29 pm

1.Свидетелства на Стария завет.
Свидетелствата на Стария Завет за вечно наказание, почиват главно на употребата на sheol и на два основни пасажа, Исая 66:22-24 и Даниил 12:1-2. Що се отнася до sheol, John F. Walvoord, казва: "Sheol е мястото на наказание и възмездие. В Исая 14:9-10 вавилонците, убити от божието наказание, са изобразени като поздравени в sheol от тези, които са починали по-рано." (10)
Що се отнася до sheol, нашето изследване на думата в глава 5 показа, че нито един текст, не подкрепя възгледа за sheol, като място за наказание на безбожните. Думата обозначава мястото на мъртвите, където има безсъзнателност, неактивност, и сън. По същия начин, насмешливата ода на Исая против вавилонския цар, е една притча, в която героите - персонифицирани дървета и паднали монарси, са въображаеми. Те служат, не за да се разбули какво е наказанието на нечестивите в sheol, а за да се пророкува на иносказателен, образен език, Божията присъда над потисника на Израил и окончателната му позорна участ в калния гроб, където бива изяден от червеите. Да се тълкува тази притча, като буквално описание на ада, означава да се игнорира изключително метафоричния, притчов характер на пасажа, който просто е предназначен да изобрази участта на самовъзвеличилия се тиранин.

Исая 66:24: Участта на нечестивите.
Описанието на участта на нечестивите, намерено в Исая 66:24, се разглежда от някои традиционалисти, като най-ясното свидетелство за вечното наказание в Стария Завет. Постановката на текста, е контрастът между Божията присъда над нечестивите и
Неговата благословия над праведните. Последните ще се радват на благоденствие и мир и ще се покланят пред Бог от събота до събота (Ис. 66:12-14, 23). Но осъдените, ще бъдат наказани с "огън" (Ис. 66:15) и ще срещнат своя "край заедно" (Ис. 66:17). (Съгласно повечето български преводи "Те всички ще загинат", според Цариградския превод: "Те ще загинат купно", б.пр.) Постановката на решаващия стих 24, казва: "И като излязат те ще видят труповете на човеците, Които са престъпили против Мене; Защото техният червей няма да умре, Нито ще угасне огънят им; И те ще бъдат гнусни на всяка твар."
R. N. Whybray вижда в този текст "едно ранно описание на вечното наказание, макар и мъртви, непокорните ще живеят вечно".(10) В същия дух, Peterson тълкува израза "техният червей няма да умре, нито ще угасне огънят им ", в смисъл, че "наказанието и срамът на нечестивите не ще има край, участта им е вечна. Не е чудно, че те ще бъдат гнусни на цялото човечество."(11)
Описанието, дадено от Исая на участта на нечестивите, вероятно е вдъхновено от Господното порaзяване със смърт на 185,000 мъже от асирийската армия по време на царуването на Езекия. Казва се, че "когато станаха хора на сутринта, ето, всички ония бяха мъртви трупове"(Ис.37:36). Това историческо събитие може да служи, за да подсказва съдбата на нечестивите. Обърнете внимание, че праведните виждат "мъртви трупове" (еврейски - pegerim), а не живи хора. Това, което виждат, е унищожение , а не вечни мъки.
"Червеите", са споменати във връзка с труповете, защото те ускоряват разложението и представят позора на труповете, лишени от погребение (Ер.25:33, Ис. 14:11; Йов 7:5; 17:14; Деяния 12:23). Образът на огъня, който не угасва, се използва често в Писанието, за да представи огън, който поглъща (пояжда) (Езекиил 20:47-48) и довежда до небитие (изчезване) (Амос 5:5-6; Мат 3:12). Едуард Фюдж правилно обяснява, че "както червеят, така и огънят, говорят за тотално и окончателно унищожение. И двата термина също правят тази сцена да е ‘гнусна’."(12)
За да се разбере смисълът на фразата "огънят не ще угасне", е важно да се напомни, че поддържането на запален огън, с който да се изгарят трупове, изисква значителни усилия в Палестина. Труповете не могат лесно и бързо да изгорят и дървата, необходими за тяхното изгаряне, са дефицитни. В моите пътувания в Близкия Изток и Африка, аз често съм виждал трупове на животни, частично изгорени, понеже огънят е угаснал, преди да изгорят останките на животното. Образът на неугасващия огън, е предназначен, просто, за да изрази мисълта, нещо да бъде изгорено напълно и докрай. Той няма нищо общо с вечното наказание на безсмъртните души. Пасажът говори ясно за "труповете на човеците", които се изгарят, а не за безсмъртни души, които биват измъчвани вечно. Жалко е, че традиционалистите тълкуват този пасаж, и подобни изявления на Исус, в светлината на своята си концепция за вечно наказание, а не въз основа на това, което наистина изразява стилистиката на речта.

Гостин
Гостин


Вратете се на почетокот Go down

Re: "Адът: вечни мъки или унищожение?"

Пишување by Гостин on Пет Мар 06, 2015 10:30 pm

Даниил 12:2: "Вечно презрениe."
Вторият основен Старозаветен текст, използван от традиционалистите, в подкрепа на вечното наказание, е Даниил 12:2, което говори за възкресението на добрите и злите: "И множеството от спящите в пръстта на земята ще се събудят, едни за вечен живот, а едни за срам и вечно презрение." Peterson завършва своя анализ на този текст, като казва: "Даниил учи, че, докато божиите ще бъдат вдигнати за вечен живот, нечестивите ще бъдат вдигнати за вечен позор (Дан 12:2)." (13) Еврейският термин deraon, преведен, като "презрение", се появява и в Исая 66:24, където е преведен с "гнусни" и описва непогребаните трупове. В коментара си относно "Книгата на Даниил", André Lacocque отбелязва, че значението на deraon и в двата случая "тук [Дан 12:02] и в Исая 66:24, е погнуса от разлагането на нечестивите." (14) Това означава, че "презрението", е предизвикано от будещото отвращение, разлагане на телата им, а не от безкрайното страдание на нечестивите. Както Emmanuel Petavel го представя: "чувството на оцелелите е погнуса, не съжаление." (15)
За да обобщим: предполагаемите Старозаветни свидетелства относно вечното наказание на нечестивите са нищожни, ако не и несъществуващи. Напротив, доказателствата за пълно унищожение на нечестивите в есхатологичния Господен ден, са кънтящо ясни. Нечестивите ще "погинат" като "плява" (Пс. 1: 4, 6), ще се строшат като грънчарски съд (Пс. 2: 9, 12), ще бъдат умъртвени от дишането на Господ (Ис.11:4), ще бъдат изгорени в огъня "като отсечени тръни" (Ис 33:12), и "подобно ще измрат" (Ис.51:6). Може би най-ясното описание на пълното унищожение на нечестивите се намира на последната страница на Стария завет на английски (и български, б.пр.) (не на еврейски) на Библията: "Защото, ето, иде денят, който ще гори като пещ; И всичките горделиви, и всички, които вършат нечестие, ще бъдат плява. И тоя ден, който иде, ще ги изгори, Казва Господ на Силите, Та няма да им остави ни корен ни клонче."(Малахия 4:1). Тук образът на всепоглъщащия огън, който не оставя "ни корен ни клонче", говори за пълно унищожение, а не за вечни мъки. Същата истина е изразена от следващия Божи пророк, Йоан Кръстител, който проповядва в пустинята, призовавайки хората да се покаят, с оглед на приближаващия се огън на Божия съд (Мат. 3:7-12).

2. Свидетелствата на литературата от периода между Старозаветните и Новозаветните Писания.
Литературата, написана по време на 400-те години между Малахия и Матей, далеч не е единодушна по отношение на участта на нечестивите. Някои текстове описват нескончаеми съзнателни мъчения на погубените, докато други отразяват Старозаветния възглед, че нечестивите престават да съществуват. Тези контрастиращи помежду си възгледи, се дължат най-вероятно на напора на елинистичната култура, на който са били подложени евреите по това време, тъй като те са били разпръснати из целия древен Близък Изток. За съжаление, повечето хора не са наясно с различните възгледи, защото традиционалистите, като правило, се опитват да убеждават, че имало единен еврейски възглед за окончателното наказание под формата на вечни мъки. Тъй като Исус и апостолите не са изобличили подобен възглед, се приема, че са го потвърдили. Това предположение се основава по-скоро на фантазията, отколкото на фактите.

Гостин
Гостин


Вратете се на почетокот Go down

Re: "Адът: вечни мъки или унищожение?"

Пишување by Гостин on Пет Мар 06, 2015 10:30 pm

Вечни мъки.
Втора книга на Ездра, една апокрифна книга, приемана като канонична от Римокатолическата църква (включена под формата на “неканонически книги” и в Православната Библия - като “Трета книга на Ездра” и чиито глави не съответстват точно на главите на книгата, включена в Католическата Библия, б.пр.), пита дали душата на погубените, ще бъде подложена на мъки веднага след смъртта, или след подновяване на сътворението (2Esd 7:15). Бог отговаря: "Когато духът напусне тялото... ако той е един от ония, които показаха презрение и пренебрегнаха Моя закон, ще се скита всякога в жажда и мъки."(2 Esd 7:78-82) (16) Същият възглед е изразен в Книга Иудит (150-125 г. пр. Хр.), също апокрифна книга, включена в Римокатолическа Библия (и в Православната Библия, б.пр.). Завършвайки песента на победата си, героинята Иудит предупреждава: "Горко на народите, които въстават против моя народ: Господ Вседържител ще им отмъсти в съдния ден, ще прати огън и червеи върху телата им, - и ще чувствуват болка и вечно ще плачат." (Книга Иудит 16:17). Позоваването на огън и червеи, вероятно идва от Исая 66:24, но докато Исая вижда трупове на човеци, унищожени от огън и червеи, Иудит говори за "огън и червеи", като причиняващи вътрешна вечна агония в плътта. Тук имаме явно описание на традиционния възглед за ада.
Подобно описание на участта на нечестивите, се намира в "Четвърта Книга Макавейска", написана от евреин със стоически елинистични възгледи. Авторът описва праведните, издигащи се към съзнателно блаженство при смъртта (10:15; 13:17; 17:18; 18:23) и нечестивите, спускащи се към съзнателни мъчения (9:8, 32; 10:11, 15; 12:19; 13:15;18:5, 22). В глава 9, той разказва историята на една вярваща майка и нейните седем сина, които са били мъченици под тиранията на Антиох Епифан (вж. 2 Макавей 7:1-42). Седемте синове многократно предупреждават нечестивите си мъчители за вечните изтезания, които ги очакват: "Божественото отмъщение е запазено за вас, вечният огън и мъки, които ще ви държат за вечни времена"(4 Макавей12:12; срв. 9:9; 10:12, 15) "На опасността от вечни мъки са изложени тези, които престъпват заповедите на Бог."(4 Макавей 13:15).

Пълно унищожение.
В други апокрифни книги обаче, грешниците се унищожават, както е описано в Стария Завет. Товит (около 200г. пр. Хр.), например, описва края на времето, казвайки: "Всички деца на Израил, които са родени в онези дни, помнейки Бог в истината, ще се съберат заедно и ще се върнат в Ерусалим, и ще живеят в земята на Авраам в сигурност. . . и онези, които вършат грях и неправда ще изчезнат от цялата земя "(Tob 14:6-Cool. Същата позиция е изразена в Sirach, наречен също Ecclesiasticus (около 195 - 171 г. пр. Хр.), който говори за "яростен огън", от които нечестивите ще бъдат "изтребени" и "ще намерят гибел"(Eccl 36:7-10) (Виж Православна Библия, Книга "Премъдрост на Иисуса, син Сирахов", 36:7-10, б.пр.)
"Сивилински оракули", смесена творба, чието ядро идва от еврейски автор от може би втори век преди Христа, описва как Бог ще подложи на пълно унищожение нечестивите: "И Той ще изгори цялата земя, и ще унищожи цялата човешка раса. . . и ще остане черен прах" (Sib. 4:76). Псалмите на Соломон (Соломонов Псалтир), най-вероятно съставена от хасидски евреи в средата на първи век преди Христа, предсказват време, когато нечестивите ще изчезнат от земята и няма да се помнят: "Унищожението на грешника е завинаги, и той няма да се помни, когато праведният е отмъстен. Това е делът на грешниците завинаги "(Ps. Sol. 3:11-12).

Гостин
Гостин


Вратете се на почетокот Go down

Re: "Адът: вечни мъки или унищожение?"

Пишување by Гостин on Пет Мар 06, 2015 10:31 pm

Йосиф Флавий и свитъците от Мъртво море.
Традиционалистите често цитират описанията на вярата на есеите, дадени от Йосиф Флавий, относно безсмъртието на душата и вечното наказание на нечестивите, за да подкрепят твърдението си, че такова вярване е било широко прието в Новозаветните времена. Нека погледнем текста отблизо, преди да направим какъвто и да било коментар. Йосиф ни казва, че есеите са възприели от гърците не само представата, че "душите са безсмъртни и съществуват вечно", но и вярата, че "добрите души обитават в отвъдното", в селение, в което атмосферата е съвършена, докато "лошите души [са хвърлени в] един тъмен и яростен ров, изпълнен с никога неспиращи наказания." (17) Йосиф продължава с обяснението, че такава вяра произхожда от гръцките "басни" и е изградена "върху хипотезата, че душите са безсмъртни" и че "лошите човеци. . . изтърпяват безсмъртно наказание след смъртта."(18). Той нарича тези вярвания "неизбежно изкушение за тези, които веднъж са вкусили [гръцката] философия ."(19)
Показателно е, че Йосиф Флавий отдава вярата в безсмъртието на душата и вечното наказание не на ученията на Стария Завет, а на гръцките "басни", които някои еврейски секти, като есеите, намирали неустоими. Такива коментари предполагат, че не всички евреи са приемали тези вярвания. В действителност, има индикации, че дори и сред есеите е имало такива, които не са споделяли тези вярвания. Например, Кумранските ръкописи, които по принцип се свързват с общността на есеите, говорят ясно за пълно унищожение на грешниците.
"Документът от Дамаск" (CD), важен ръпокис от Мъртво море, описва края на грешниците, като сравнява тяхната участ с тази на предпотопните човеци, които погинаха по време на потопа, и с тази на неверните израиляни, които измряха в пустинята. Божието наказание на грешните не оставя "следа, останала от тях, или оцелял" (CD 2, 6, 7). Те ще бъдат, "като че ли не са били" (CD 2, 20). Същият възглед е изразен в друг свитък - "Дисциплинарен наръчник" ("Правилника на Кумран"), който
говори за "изтребление" на човеците от Велиал (Сатана), чрез "неугасващ огън". (1QS 2, 4-Cool (20)

Заслужава да се отбележи, че "Дисциплинарен наръчник" описва наказанието на онези, които следват Духа на нечестивостта, вместо Духа на истината, по един видимо противоречив начин, а именно, като безкрайно наказание, което води до пълно унищожение. Текстът гласи: "И както подобава за въздаянието на всички , които ходят в този [Духа на нечестивостта], то се заключава в изобилие от удари, нанасяни им от всички ангели на унищожението във вечносъществуващия ров, от яростния гняв на Бога на отмъщението, във вечен страх и срам, без край, и в позора на унищожението от огъня, в мястото на тъмнината. И цялото им време, от векове за векове, е в най-скръбна печал и горчиво нещастие, в гибелта на мрака, докато бъдат унищожени, без нито един да оцелее, или избяга."(1QS 4.11-14) (21)
Фактът, че "вечният страх и срам, без край" не са вечни, а траят само докато "бъдат унищожени", идва да покаже, че в Новозаветни времена, хората са използвали термини като "нестихващ", "без край", или "вечен", с различно значение от онова, което ние днес влагаме. За нас, "безкрайно" наказание означава "без край", а не докато нечестивите бъдат унищожени. Признаването на този факт, е крайно необходимо за тълкуване по-натам на казаното от Исус за вечния огън и за разрешаването на очевидното противоречие, което откриваме в Новия завет между "вечното наказание" (Мат 25:46) и "вечната погибел"(2 Сол 1:9). Когато става въпрос за наказанието на нечестивите, "безкрайно" просто означава "докато не бъдат унищожени."
Горевзетите примери от свидетелствата на литературата в периода между Старозаветните и Новозаветните Писания показват, че в този период, не е имало последователен "еврейски възглед" за съдбата на нечестивите. Въпреки, че повечето документи отразяват Старозаветния възглед за пълно изпепеляване на грешниците, някои ясно говорят за безкрайни мъки на нечестивите. Това означава, че ние не може да четем думите на Исус, или на Новозаветните автори, приемайки, че те отразяват една единна вяра във вечните мъки, поддържана от евреите по това време. Ние сме длъжни да разглеждаме учението на Новия Завет въз основа на Неговите собствени свидетелства.

Гостин
Гостин


Вратете се на почетокот Go down

Re: "Адът: вечни мъки или унищожение?"

Пишување by Гостин on Пет Мар 06, 2015 10:31 pm

3.Свидетелствата на Исус. Учел ли е Исус за вечните мъки?
Традиционалистите вярват, че Исус завещава най-силното доказателство по отношение на тяхната вяра във вечното наказание на нечестивите. Кенет Канцер, един от най-уважаваните евангелистки водачи на нашето време, твърди: "Тези, които приемат Исус Христос като Господ, не могат да подминават ясния, недвусмислен език, с който Той предупреждава за ужасната истината за вечно наказание." (22). Австралийският богослов Леон Морис, е на същото мнение като Канцер, и категорично заявява: "Защо никой не вярва в ада в тези просветени дни? Та Исус ясно учи за неговото съществуване. Той говореше много по-често за ада, отколкото за рая. Ние не можем да заобикаляме този факт. Ние можем да разберем, че има и такива, които не харесват идеята за ада. Аз самият, не я харесвам. Но ако сме сериозни в нашето разбиране за Исус, като въплътен Божи Син, ние трябва да се съобразим с факта, че Той каза ясно, че някои хора ще прекарат вечността в ада." (23)
Морис твърди с категоричност, че Исус е учил за съществуването на ада. В действителност, Исус използва термина gehenna (преведен като "ад" в нашите английски Библии) (в българските преводи се среща като "пъкъл", "геена", термини, със същата смислова натовареност, като "ад", б.пр.) седем от осемте пъти, в които терминът се среща в Новия Завет. Единственото друго споменаване на думата, се намира в Яков 3:6. Но спорният въпрос не е реалността на ада, като мястото на окончателното наказание на непокаялите се грешници. По този въпрос, повечето християни са съгласни. Спорът е относно естеството на ада. Дали Исус учи, че пъкълът–gehenna е мястото, където грешниците ще страдат във вечни мъки, или мястото на окончателното унищожение? За да намерим отговор на този въпрос, нека да разгледаме това, което Исус казва за ада.

Какво е адът (пъкълът) - gehenna?
Преди да разгледаме упоменаването на пъкъла-gehenna от Христос, може би е полезно да се разгледа произходът на самата дума. Гръцката дума gehenna е транслитерация на еврейската дума, означаваща "Долина на Еном (Долина на Еномовия син)", намираща на юг от Ерусалим. В древни времена, тя се е свързвала с практиката на жертвоприношения на деца на бога Молох (4 Царе 16:3, 21:6, 23:10). Това й спечелва името "Тофет" - място, предизвикващо погнуса, което бива заплювано.(26) Тази долина, очевидно, се превръща в гигантска клада за изгаряне на 185,000 трупа на асирийски войници, които Бог погубва в дните на Езекия (Ис. 30:31-33; 37:36).
Еремия предсказва, че мястото ще се нарича "долина на клането", понеже ще се изпълни с труповете на израиляните, когато Бог ги осъди за греховете им. "Затова, ето, идат дни, казва Господ, Когато няма да се нарича вече Тофет, Нито долина на Еномовия син, Но долина на клането; Защото ще погребват в Тофет понеже не ще остане място другаде; И труповете на тия люде ще бъдат Храна на небесните птици и на земните зверове И не ще има кой да ги плаши."(Еремия 7:32-33).
Йосиф Флавий ни информира, че същата долина е била отрупана с мъртвите тела на евреи след обсадата на Ерусалим през 70г. сл. Хр. (26) Видяхме, че Исая има видение за същата сцена, след посичането на грешниците от Бог в края на света (Ис. 66:24). В периода между Стария и Новия завет, в апокрифната и псевдоепиграфна литература, долината се превръща в място на окончателното наказание, и е наречена "прокълнатата долина"(1 Енох 27 (26):2,3), "място на мъст" и "бъдещи мъчения" (2 Барух 59:10, 11 - еврейски псевдоепиграф от края на I, началото на II век сл. Хр., б. пр.), "пещта на Геена" и "ямата на мъченията" (4 Esd 7:36). Въпреки, че образът на геената е често срещан в еврейската литература в този период, описанията на случващото се там, са противоречиви. Едуард Фюдж обобщава проучването си на тази литература, казвайки: "Ние видяхме няколко пасажа в псевдоепиграфите, които конкретно предвиждат вечни мъчения на съзнателни тела и/или души, както и някои такива стихове в апокрифите. Много други пасажи в рамките на литературата от междузаветната епоха, обрисуват нечестивите, като изгорени от огън, но това е всепоглъщащият, неугасим огън на Стария завет, който напълно унищожава завинаги, оставяйки само дим след себе си. Справедливо е да се каже това, че за тези, които за пръв път чуват Господ, геената би създала чувство на тотален ужас и отвращение. Отвъд това, обаче, човек трябва да говори с изключително внимание." (27)

Гостин
Гостин


Вратете се на почетокот Go down

Re: "Адът: вечни мъки или унищожение?"

Пишување by Гостин on Пет Мар 06, 2015 10:32 pm

Исус и огнения пъкъл.
Вземайки под внимание тази бележка за предпазливост, нека погледнем в седемте препратки към gehenna – огнения ад, които откриваме в Евангелията. В Проповедта на планината, Исус заявява, че който нарече брата си "бунтовни безумецо, излага се на огнения пъкъл [gehenna]." (Мат 5:22). Отново Той казва, че е по-добре да се извади окото, или да се отреже ръката, които съблазняват човек да съгреши, отколкото "цялото тяло да бъде хвърлено в пъкъла [gehenna]" (Мат 5:29, 30). Същата мисъл се изразява и натам: по-добре е да се отреже крака или ръката, или извади окото, които карат човек да съгреши, отколкото "да бъдеш хвърлен във вечния огън. . . да бъдеш хвърлен в огнения пъкъл [gehenna]" (Мат 18:8, 9). Тук огънят на ада е описан като "вечен". Същото се открива в Марк, където Исус три пъти казва, че е по-добре да отреже съблазняващият към съгрешаване орган, отколкото "да отидеш в пъкъла, в неугасимия огън, [дето "червеят им не умира, и огънят не угасва"]."(Марк 9:44, 46, 47-48). Другаде, Исус укорява фарисеите, "защото море и суша обикаляте, за да направите един прозелит"; а след това, "правите го рожба на пъкъла [gehenna] два пъти повече от вас" (Мат 23:15). Накрая, Той предупреждава фарисеите, че няма да "избегнат от осъждането в пъкъла [gehenna]" (Мат 23:33).
Когато разглеждаме споменаванията на пъкъла – gehenna, от Христос, първо трябва да отбележим, че нито едно от тях не показва, че пъкълът (gehenna), е място на безкрайни мъки. Което е наречено вечно или неугасимо, не е наказанието, а огънят. Ние отбелязахме по-напред, че в Стария завет, този огън е наречен вечен, или неугасим в смисъл, че той напълно унищожава мъртвите тела. Това заключение се подкрепя от предупреждението на Христос, че ние не трябва да се страхуваме от човеци, които могат да убият тялото, но "от оногова, който може и душа и тяло да погуби в пъкъла" (Мат 10:28). Изводът е ясен. Пъкълът е мястото на крайното наказание, което е пълното унищожение на цялото същество, душа и тяло.
Robert Peterson оспорва това, твърдейки, че "Исус не говори тук за буквално унищожение (погубване)", защото в паралелния пасаж в Лука 12:5 глаголът "погуби" не се използва. Вместо това, се казва: "бойте се от онзи, който, след като е убил, има власт да хвърля в пъкъла"(Лука 12:5). От това Peterson прави заключение: "унищожението (погубването), посочено в Матей 10:28, следователно, е еквивалентно на хвърлянето в пъкъла" (28), което е вечни мъки. Основният проблем на неговия аргумент е, че той първо предполага, че "хвърлянето в пъкъла", означава вечни мъки. След това, той използва своето субективно предположение, за да отрече очевидното собствено значение на глагола "унищожавам (погубвам)-apollumi". Peterson игнорира един основен принцип на тълкуване на Библията, който изисква неясни текстове да бъдат обяснявани въз основа на такива, които са ясни, а не обратното. Фактът, че Исус ясно говори за унищожаването от Бог на душата и тялото в пъкъла показва, че пъкълът е мястото, където грешниците окончателно ще бъдат унищожени, а не вечно измъчвани.

"Вечният огън".
Традиционалистите биха оспорили това заключение, защото другаде Христос споменава "вечния огън" и "вечното наказание". Например, в Матей 18:8-9 Исус повтаря това, което е казал по-рано (Мат 5:29-30) относно лишаването на част от тялото, за да се избегнe "вечният огън" на пъкъла - gehenna. Едно дори по-ясно позоваване на "вечния огън" се намира в притчата за овцете и козите, в която Христос говори за разделението, което ще се случи при Неговото пришествие между спасените и неспасените. Той ще приветства вярващите, в Неговото царство, но ще отхвърли нечестивите, казвайки: "Идете си от Мене, вие проклети, във вечния огън, приготвен за дявола и за неговите ангели.;. . . И тия ще отидат във вечно наказание, а праведните във вечен живот "(Мат 25:41, 46). (29)
Традиционалистите отдават фундаментално значение на последния пасаж, защото той обединява двете понятия - "вечният огън" и "вечното наказание". Комбинацията от двете се тълкува в смисъл, че наказанието е вечно, защото адският огън, който го причинява, също е вечен. Peterson отива толкова далеч, че казва, че "дори ако Матей 25:41 и 46 бяха единствените два стиха, които описват участта на нечестивите, Библията ясно учи за вечното осъждане, и ние сме длъжни да го вярваме и да го преподаваме на основание на авторитета на Божия Син."(30)
Тълкуванието на Peterson на тези два критически текста игнорира четири основни съображения. Първо, грижата на Христос в тази притча, не е да дефинира
естеството било на вечния живот, или на вечната смърт, а просто да увери, че има две съдбини. Естеството на всяка от тези съдбини не се обсъжда в този пасаж.
Второ, както Джон Стот правилно отбелязва, "Самият огън е наречен "вечен" и "неугасим", но би било много странно, ако това, което се хвърля в него, се оказва неразрушимо. Нашето очакване би било обратното: то би било унищожено веднъж и завинаги, не измъчвано вечно. На това се дължи и димът (доказателство, че огънят си е свършил работата), който "се издига до вечни векове" (Откр. 14:11; виж и 19:3). "(31)
Трето, огънят е "вечен-aionios", не поради безкрайната си продължителност, а поради пълното изгаряне и унищожение на нечестивите. Това се посочва ясно и от факта, че огненото езеро, в което нечестивите се хвърлят, изрично се нарича "втората смърт" (Откр. 20:14, 21:Cool, защото, то предизвиква последното, радикално и необратимо изчезване на живота.
Вечен като неизменно унищожение. "Вечен", често се отнася до неизмеността на резултата, а не до продължителността на процеса. Например, Юда 1:7 казва, че Содом и Гомор "носят наказанието на вечния [aionios] огън". Очевидно е, че огънят, който е унищожил двата града е вечен, не заради своята продължителност, а поради своите неизменни резултати. Подобни примери могат да бъдат намерени в еврейската междузаветната литература. По-рано отбелязахме, че в "Дисциплинарен наръчник" от свитъците от Мъртво море, Бог хвърля "изтребление" над нечестивите чрез "вечен огън" (1QS 2 4 -Cool. "Ангели на унищожението" причиняват "вечен страх и срам, без край, и позора на унищожението от огъня на селенията на тъмнината. . . докато бъдат унищожени, без никой да оцелее, или избяга."(1 QS 4. 11-14). Тук, срамният и унищожителен огън е "вечен. . . без край" и въпреки това, ще трае само "докато бъдат унищожени". За нашите съвременни критични умове, такова твърдение е противоречиво, но не и за хората от библейските времена. За да се интерпретира текстът правилно, е от жизненоважно значение, да се установи начинът, по който е бил разбиран от своите първоначални читатели.
Цитираните примери са достатъчни, за да покажaт, че огънят на окончателното наказание е "вечен", не защото трае вечно, а защото, както в случая на Содом и Гомор, той причинява пълното и окончателно унищожаване на нечестивите, състояние, което трае вечно. В своя коментар “Евангелието според Св. Матей”, R. V. G. Tasker изразява същия възглед: "Няма никаква индикация колко дълго ще продължи наказанието. Метафората на "вечния огън", погрешно изразена с вечнотраещ огън (everlasting fire) [KJV] в стих 25:41, има за цел, както логично може да се предположи, да свидетелства за окончателно унищожение."(32)
Четвърто, Исус предлага избор между унищожение (погибел), и живот, когато Той казва: "Влезте през тясната порта, защото широка е портата и пространен е пътят, който води в погибел, и мнозина са ония, които минават през тях. Понеже тясна е портата и стеснен е пътят, който води в живот, и малцина са ония, които ги намират" (Мат 7:13 -14). (33) Тук Исус контрастира охолния път, който води към погибел, с тесния път на изпитания и гонения, който води към вечен живот в небесното царство. Контрастът между погибел и живот подсказват, че "вечният огън" причинява вечна погибел на погубените, не вечни мъки.

Гостин
Гостин


Вратете се на почетокот Go down

Re: "Адът: вечни мъки или унищожение?"

Пишување by Гостин on Пет Мар 06, 2015 10:33 pm

"Вечно наказание".
Сериозната декларация на Христос: "И тия ще отидат във вечно наказание, а праведните във вечен живот" (Мат 25:46), по принцип, се смята за най-ясното доказателство за съзнателното страдание, което погубените ще изтърпяват в продължение на цялата вечност. Дали това е единственото основателно тълкуване на текста? Джон Стот правилно отговаря: "Не, това е да се чете в текста нещо, което не е задължително присъстващо в него." Това, което Исус казва, е, че както животът, така и наказанието ще бъдат вечни, но в този пасаж, Той не дефинира естеството на нито едно от тях. От това, че на друго място, Той говори за вечния живот, като за една съзнателна наслада от Бог (Йоан 17:3), не следва, че вечното наказание трябва да бъде едно съзнателно усещане за болка в ръката на Бог. Напротив, въпреки че обявява и двете като вечни, Исус контрастира две участи: колкото повече бъдат противопоставени, толкова по-добре." (34)
Традиционалистите четат "вечно наказание" като "вечно наказване", но не това е смисълът на фразата. Както Basil Atkinson остро отбелязва, "Когато прилагателното ‘aionios’, означаващо ‘вечен’, се използва в гръцкия с отглаголно съществително (съществително, означаващо опредметено действие - процес или състояние), има отношение към резултата на действието, а не към процеса. Така изразът ‘нескончаемо (everlasting – KJV) наказание’ е сравним с ‘нескончаемо изкупление’ и ‘нескончаемо спасение’ – и двете - библейски фрази (визиран е преводът на KJV – ‘everlasting redemption’ и ‘everlasting salvation’, в българските преводи е ‘вечно наказание’, ‘вечно изкупление’, ‘вечно спасение’, б.пр.). Никой не предполага, че биваме изкупувани, или спасявани, като някакъв нескончаем процес. Ние бяхме изкупени и спасени веднъж и завинаги от Христос с вечните резултати от това. По същия начин, погубените няма да преминават през процес на неспирно наказване, а ще бъдат наказани веднъж и завинаги с вечен резултат. От друга страна, съществителното ‘живот’, не е съществително, означаващо действие, а съществително, изразяващо състояние. По този начин, животът по себе си, е вечен." (35)
Подходящ пример в подкрепа на това заключение, се открива в 2 Солунци 1:9, където Павел, говорейки за тези, които отхвърлят Евангелието, казва: "Такива ще приемат за наказание вечна погибел от присъствието на Господа и от славното явление на Неговата сила". (36) Очевидно е, че погибелта на непокаялите се, не може да бъде вечна в нейната продължителност, защото е трудно да си представим един вечен, неспирен процес на погубване (унищожаване). Погибелта предполага унищожение. Погибелта на непокаялите се е вечна (aionios), не защото процесът на погубление (унищожаване) продължава вечно, а понеже резултатите от него са неизменни. По същия начин, "вечното наказание" в Матей 25:46 е вечно, защото неговите резултати са окончателни и неизменни. Това е наказанието, което води до тяхната вечна (окончателна) погибел (унищожение) .

Значението на "вечен".
Някои се аргументират, че "ако думата 'вечен' означава 'без край', когато се прилага към бъдещото блаженство на вярващите, то задължително следва, освен ако не е дадено ясно доказателство за противното, че тази дума също означава 'без край', когато е използвана да опише бъдещото наказание на погубените." (37) Harry Buis заявява този аргумент още по-категорично: "Ако aionion описва живот, който няма край, то aionios трябва да описва наказание, което няма край. По този въпрос, доктрината за небето и доктрината за ада или стоят заедно, или пропадат заедно." (38)
Такъв довод не успява да разпознае, че онова, което определя значението на "вечен", е обектът, който бива квалифициран от думата. Ако обектът е предоставеният от Бог живот на вярващите (Йоан 3:16), тогава думата "вечен" очевидно означава "безкраен, вечен, нескончаем", защото Писанието ни казва, че смъртнато естество на вярващите ще бъде направено безсмъртно от Христос при Неговото идване (1 Кор. 15:53). От друга страна, ако обектът, който бива квалифициран, е "наказание" или "погибел" на погубените, тогава "вечно" може да означава само "неизменно, пълно, окончателно", защото никъде Писанието не учи, че нечестивите ще бъдат възкресени в безсмъртие, за да могат да страдат вечно. Вечното наказване изисква или естественото притежание на безсмъртна човешка природа, или Божествен дар на безсмъртно естество по времето, когато се причиняват наказанията. Никъде Писанието не учи, че някое от тези условия съществува.
Наказанието на нечестивите е вечно, в качество и количество. То е "вечно" по отношение на качеството, защото принадлежи към ерата, която ще дойде - вечността. То е "вечно" в количествен аспект, тъй като резултатите от него са вечни – окончателни и необратими. Както "вечният съд" (Евр. 6:2), "вечното изкупление" (Евр. 9:12), и "вечното спасение" (Евр.5:9) - всички те са вечен резултат от веднъж завършени действия, така и "вечното наказание" е вечен резултат: пълно и необратимо унижощение на нечестивите.
Важно е да се отбележи, че гръцката дума aionios, преведена като "вечен" или "нескончаем", буквално означава "траещ един живот". Старогръцки папируси съдържат многобройни примери, в които римските императори са описвани като aionios. Има се предвид, че те са на власт за цял живот. За съжаление, английските думи (и българските, б.пр.) "вечен" или "нескончаем", не изразяват точно смисъла на aionios, което буквално означава "траещ един човешки живот (или по-преносно – една епоха)". С други думи, докато гръцката дума aionios изразява вечност в известни граници, на английски (и български), "вечен" или "нескончаем" означава неограничена продължителност във времето.

Значението на "наказание".
Би следвало също да се вземе под внимание думата "наказание", използвана за превод на гръцката дума kolasis. Един поглед към "Vocabulary of the Greek Testament" на Moulton и Milligan показва, че по онова време, думата е използвана със смисъла на "резитба" или "отсичане" (cutting down) на мъртва дървесина. Ако това е нейното значение тук, то тя отразява често ползвания Старозаветен израз "ще бъде изтребен измежду людете си" (Бит. 17:14; Изх.30:33, 38; Лев 7:20, 21, 25, 27; Числа 9:13). (Забележка: в английските преводи, изразът "ще бъде изтребен" е "shall be cut off", което отговаря на значението на еврейската дума, ползвана в посочените стихове и на "посечен", която в някои други стихове се среща и в българските преводи, б.пр.). Това би означавало, че "вечното наказание" на нечестивите, се състои в тяхното окончателно отсичане от човечеството, т.е. тяхното унищожение.
Като заключително наблюдение, е важно да се запомни, че единственият начин да бъде налагано наказание на нечестивите за цялата вечност, е, ако Бог ги възкреси в безсмъртие, така че, те да бъдат бъдат неунищожими и безсмъртни. Но според Писанието, само Бог притежава безсмъртие в Себе Си (1 Тим 1:17; 6:16). Той дава безсмъртие, като дар на благовестието (2 Тим 1:10). В най-добре познатия стих на Библията, ни се казва, че тези, които "не вярват в Него", ще "погинат [apoletai]", вместо да получат "вечен живот" (Йоан 3:16). Окончателната участ на погубените е унищожение от вечния огън, а не наказване с вечни мъки. Представата за вечните мъки на нечестивите, може да бъде единствено защитавана, ако се приеме гръцкия възглед за безсмъртието на душата, една концепция, която разбрахме, че е чужда на Писанието.

Гостин
Гостин


Вратете се на почетокот Go down

Re: "Адът: вечни мъки или унищожение?"

Пишување by Гостин on Пет Мар 06, 2015 10:34 pm

"Плач и скърцане със зъби."
Четири пъти в Евангелието на Матей ни се казва, че в деня на съда, "там ще бъде плач и скърцане със зъби" (Мат 8:12; 22:13, 24:51, 25:30). Вярващите в буквалния вечен огън на ада, по принцип, приемат, че "плач и скърцане със зъби" описва съзнателната агония, която изтърпяват погубените в продължение на цяла вечност. Един поглед в контекста на посочените стихове обаче, подсказва, че "плач и скърцане със зъби", се появява в контекста на разделението или изгонването, което настъпва при окончателната присъда.
Двете фрази произхождат най-вероятно от плача и скърцането със зъби, свързани с деня на Господа в Стария Завет. Така например, Софония описва Господния ден със следните думи: "Близо е великият ден Господен. Близо и много бърза, - Гласът на деня Господен; Там ще извика (изплаче) горчиво и силният." (Софония 1:14). (39) По подобен начин, псалмистът казва: "Нечестивият ще види това и ще се наскърби, Ще поскърца със зъби, и ще се стопи; Желаното от нечестивите ще погине."(Пс. 112:10). (40) Тук, псалмистът ясно посочва, че скърцането със зъби, е последица от произнесената присъда над нечестивите, която в крайна сметка, довежда до тяхното изчезване.
Едуард Фюдж схватливо отбелязва, че "изразът ‘плач и скърцане на зъби’ идва да покаже две отделни състояния. Първото отразява ужаса на обречените, когато те започват наистина да осъзнават, че Бог ги изхвърля, като презрени и предусещат изпълнението на Неговата присъда. Второто, изглежда изразява горчивата ярост и ожесточение, което те чувстват към Бог, Който ги е осъдил; и към изкупените, които ще бъдат завинаги благословени." (41)

4.Свидетелството на Павел.
Думата "пъкъл" (gehenna) не се среща в писанията на Павел. Вместо това, апостолът споменава няколко пъти Божията присъда, изпълнена върху злодейците в момента на идването на Христос. Традиционалистите се позовават на някои от тези пасажи, за да подкрепят вярата си във вечното наказание на погубените. По-напред ние изследвахме важния пасаж в 2 Солунци 1:9, където Павел говори за "наказание вечна погибел", което непокорните на Господ ще изпитат при идването на Христос. Отбелязахме, че унищожаването на нечестивите е вечно-aionios, не защото процесът на унищожаване продължава вечно, а защото резултатите му са окончателни и завинаги.

Денят на гнева.
Друг съществен пасаж от Павел, който често се цитира в подкрепа на буквалния безкраен огън на ада, е предупреждението му за "за деня на гнева, когато ще се открие праведната съдба от Бога. Който ще въздаде на всеки според делата му: ... гняв и негодувание на ония, които са твърдоглави и не се покоряват на истината, а се покоряват на неправдата. Скръб и неволя на всяка човешка душа, която прави зло, първо на юдеина, после и на гърка." (Римляни 2:5-9). "Гняв и негодувание, скръб и неволя", се разглеждат от традиционалистите, като описателни за съзнателните мъки в ада.(42)
Картината, която представя Павел, описвайки "деня на гнева", в който злодейците ще изпитат гняв, негодувание, скръб и неволя, най-вероятно произхожда от Софония, където пророкът говори за есхатологичния Ден на Господ като за "Ден на гняв... Ден на смущение и на утеснение, Ден на опустошение и на разорение, Ден на тъмнина и на мрак"(Софония 1:15). След това пророкът казва: "цялата земя ще бъде погълната От огъня на ревнивостта Му; Защото ще довърши, и то скоро, Всичките жители на земята."(Софония 1:18). Имаме основание да вярваме, че Павел изразява същата истина, че Денят на Господа ще донесе внезапен край на злодейците. Павел никога не прави и намек за вечни мъчения на погубените. Защо? Просто защото, за него, безсмъртието е дар от Бог, подарен на спасените, при идването на Христос (1 Кор. 15: 53, 54), а не е природна даденост на всеки човек. Апостолът заимства изобилно от пророческата лексика на Стария завет, но той осветлява визията за Господния Ден, с ярката светлина на благовестието, а не със сензационна подробна информация за съзнателни вечни мъки.

Гостин
Гостин


Вратете се на почетокот Go down

Re: "Адът: вечни мъки или унищожение?"

Пишување by Гостин on Пет Мар 06, 2015 10:35 pm

5.Свидетелството на "Откровение".
Темата за окончателната присъда е централна за книга Откровение, защото тя представя Божия начин за преодоляване на съпротивата на злото срещу Него и Неговите люде. Затова, не е изненадващо, че вярващите във вечния огън на ада, намират подкрепа за своя възглед в драматичната образност на окончателната присъда в Откровение. Виденията, цитирани в подкрепа на представата за вечно наказание в ада са: (1) визията за Божия гняв в Откровение 14:9-11, и (2) визията за огненото езеро и втората смърт в Откровение 20:10, 14-15. Ще ги разгледаме накратко.

Визията за Божия гняв.
В Откровение 14, Йоан вижда три ангела да разгласяват окончателната Божия присъда с прогресивно засилваща краските, реч. Третият ангел, вика със силен глас: "Ако някой се поклони на звяра и на неговия образ и приеме белег на челото си или на ръката си, той ще и да пие от виното на Божия гняв, което е приготвено чисто в чашата на гнева Му; и ще бъде мъчен с огън и жупел пред светите ангели и пред Агнето. И димът от тяхното мъчение ще се издига до вечни векове; и ония, които се покланят на звяра и образа му, не ще имат отдих ни денем, нито нощем, нито кой да е, който приема белега на името му."(Откр. 14:9-11).
Традиционалистите виждат този пасаж, заедно с Матей 25:46, като двата най-важни текста, които поддържат традиционната доктрина за ада. Peterson завършва своя анализ на този пасаж, казвайки: "В заключение смятам, следователно, че въпреки опитите да се докаже противното, Откровение 14:9-11 недвусмислено учи, че адът е свързан с вечни съзнателни мъчения за погубените. В действителност, ако имахме дори само този пасаж, ние бихме били задължени да учим на традиционната доктрина за ада, въз основа на авторитета на Словото Божие." (43) Робърт Morey категорично заявява същото мнение: "По всички правила на херменевтиката и тълкуването, единственото легитимно тълкувание на Откровение 14:10-11 е това, което ясно вижда вечното, съзнателно мъчение, очакващо нечестивите." (44)
Тези догматични тълкувания на Откровение 14:9-11, като доказателство за буквални вечни мъки, разкриват липсата на чувствителност към силно метафоричния език на пасажа. В коментара си върху Откровение, J. P. M. Sweet, уважаван британски новозаветен учен, предлага най-уместното предупреждение в коментара си на този пасаж: "Да се пита, на какво учи Откровение – вечни мъки или вечна погибел?", е да се използва (и злоупотребява) с Книгата, като източник на "доктрина", или на информация за бъдещето. Йоан ползва образи, както Исус използва притчи (срв. Мат 18:32-34; 25:41-46), за да набие в главите невъобразимото бедствие на отхвърлянето на Бог, и невъобразимото блаженство на съюз с Бог, докато все още има време да се направи нещо за това." (45) Жалко, че това предупреждение се игнорира от тези, които избират да тълкуват буквално силно метафоричните пасажи като коментирания.

Четирите елемента на присъдата.
Нека сега разгледаме четирите основни елемента във вестта на ангела относно Божията присъда над отстъпниците, които се покланят на звяра: (1) Наливане в- и пиене от чашата на Божия гняв, (2) мъчения с огън и жупел пред светите ангели и пред Агнето (3), димът от тяхното мъчение ще се издига до вечни векове, и (4) не ще имат отдих ни денем, нито нощем.
Пиенето от чашата на Божия гняв е утвърден и добре познат Старозаветен символ на Божията присъда (Ис.51:17, 22; Ер. 25:15-38; Пс 60:3; 75:Cool. Бог е приготвил в чашата виното да е "чисто", т.е. неразредено, за да осигури неговия смъртоносен ефект. Пророците използват подобен език: "ще пият и ще поглъщат, И ще бъдат като че не са били" (Авдий 1:16, виж и Еремия 25:15-16, 18, 27, 33). Същата чаша на Божия гняв е сервирана на Вавилон, градът, който покварява хората. Бог я "почерпва двойно" и резултатът е "мор, печал и глад, и тя ще изгори на огън." (Откр. 18:6, Cool. Имаме основание да вярваме, че краят на Вавилон, унищожен от огън, е също и краят на вероотстъпниците, които пият от "чисто приготвеното" в чашата на Бог.
Участта на нечестивите е описана чрез образа на най- ужасната присъда, която някога е падала на тази земя, унищожаване с огън и жупел (сяра) на Содом и Гомор. "Ще бъде мъчен с огън и жупел пред светите ангели и пред Агнето." (Откр. 14:10). Образът на огън и жупел (сяра), който е унищожил двата града, често се използва в Библията да изрази пълно унищожение (Йов 18:15-17; Ис. 30:33; Езекиил 38:22).
Исая описва участта на Едом с език, който е поразително сходен с този в Откровение 14:10. Той казва: "Потоците на Едом ще се превърнат в смола. И пръстта му в сяра, И земята му ще стане пламтяща смола. Няма да угасне ни нощем ни денем; Димът й ще се издигне непрестанно;" (Ис. 34:9-10). Както в Откровение 14:10-11, тук имаме неугасимият огън, сярата и димът, който се издига непрестанно, ден и нощ. Означава ли това, че Едом е горял вечно? Не е потребно да ходим далеч, за да намерим отговора, защото стихът продължава: "Из род в род ще остане опустошена; Никой не ще мине през нея до века."(Ис. 34:10). (46) Очевидно е, че неугасимият огън и издигащият се непрестанно дим, са метафорични символи на пълно разрушение, изтребление и унищожение. Ако това е значението на този образ в Стария завет, ние имаме основание да вярваме, че същият смисъл, се отнася за разглеждания от нас текст.
Това заключение се подкрепя от образите на огъня и дима, които използва Йоан, за да опише участта на Вавилон, градът, отговорен за съблазняването на Божиите люде към отстъпничество. Градът "ще изгори на огън" (Откр. 18:8 ) и "димът се издига до вечни векове" (Откр. 19:3). Означава ли това, че Вавилон ще гори цяла вечност? Очевидно не, защото търговците и царете оплакват "мъченията", които виждат, и викат: "Горко, горко на тебе, велики граде Вавилоне... понеже в един час дойде съдбата ти ... и няма вече да се намериш."(Откр. 18:10, 17, 19, 21). Очевидно е, че димът от измъчвания Вавилон, който "се издига до вечни векове", представя пълното унищожаване, защото градът "няма вече да се намери". (Откр. 18:21). Поразителната прилика между участта на отстъпниците и участта на Вавилон, еднакво характеризирана - като измъчвани от огън, чийто дим "се издига до вечни векове" (Откровение 14:10-11; сравни с 18:8-9, 19:3), ни дава основание да вярваме, че съдбата на Вавилон, е и съдбата на онези, които са участвали в греховете му, и ще бъдат подложени на едно и също разрушение и унищожение.
"Не ще имат отдих ни денем, нито нощем." Фразата "не ще имат отдих ни денем, нито нощем" (Откр. 14:11), се интерпретира от традиционалистите, като изобразяваща вечните мъки на ада. Фразата обаче, обозначава цялостта (непрекъсваемостта), а не безкрайната продължителност на дадено действие. Йоан използва същата фраза "ден и нощ", да опише живите същества, хвалещи Бога (Откр. 4:Cool, мъчениците, служещи на Бог (Откр. 7:15), сатана, обвиняващ братята ни (Откр. 12:10), и сатанинската троица, подложена на мъки в огненото езеро (Откр. 20:10). Във всеки от тези случаи, изразената мисъл е една и съща: действието продължава (не се прекъсва), докато трае. Harold Guillebaud правилно обяснява, че фразата "не ще имат отдих ни денем, нито нощем" (Откр. 14:11), "със сигурност казва, че няма да има почивка (пауза за отдих), или прекъсване по средата на страданията на последователите на звяра, докато те продължават, но тя по себе си не казва, че те ще продължат вечно." (47).
Подкрепата за това заключение ни е предоставена от използването на фразата "ни нощем ни денем" в Исая 34:10, където, както видяхме, огънят на Едом "няма да угасне ни нощем ни денем" и "димът й ще се издигне непрестанно" (Ис.34:10). Образността е предназначена да предаде, че огънят на Едом, е щял продължи, докато не унищожи всичко, което е било; и след това, да угасне. Резултатът е щял да бъде окончателно унищожение, не нескончаемо горене. "Из род в род ще остане опустошена"(Ис. 34:10).
За да обобщим - четирите образа, намиращи се в сцената на Откровение 14: 9-11, се допълват взаимно в описанието на окончателното унищожение на отстъпниците. "Чистото" вино на Божия гняв, излято в пълната си сила, предполага присъда, чийто резултат е погибел. Горящият жупел (сяра) обозначава, в някаква степен, осъзнатото наказание, което предшества погибелта. Издигащият се дим, служи като едно постоянно напомняне на справедливата Божия присъда. Страданието ще продължи ден и нощ, докато нечестивите бъдат напълно унищожени.

Гостин
Гостин


Вратете се на почетокот Go down

Re: "Адът: вечни мъки или унищожение?"

Пишување by Гостин on Пет Мар 06, 2015 10:36 pm

Огненото езеро.
Описанието в Библията на окончателното наказание, съдържа два силно значими метафорични израза: (1) огненото езеро, и (2) втората смърт (Откр. 19:20, 20:10, 15; 21:Cool. Традиционалистите отдават фундаментално значение на "огненото езеро", защото за тях, както е изразено от John Walvoord, "огненото езеро е, и служи, като синоним на мястото за вечни мъчения." (48).
За да определим значението на "огненото езеро", трябва да разгледаме четирите негови появи в Откровение, единствената книга на Библията, в която фразата се намира. Първото споменаване се среща в Откровение 19:20, където ни се казва, че звярът и лъжепророкът "бяха хвърлени живи в огненото езеро, което гори с жупел". Второто споменаване се намира в Откровение 20:10, където Йоан описва изхода от последната голяма атака на Сатана срещу Бог: "И дяволът, който ги мамеше, биде хвърлен в огненото жупелно езеро, гдето са и звярът и лъжепророкът; и ще бъдат мъчени денем и нощем до вечни векове." Бог хвърля дявола в огненото езеро и неговите обитатели се увеличават от двама на трима. Третото и четвъртото споменаване, се откриват в Откровение 20:15 и 21:8, където всички нечестиви също са хвърлени в огненото езеро. Очевидно е, че има едно кресчендо, показващо как всичките зли сили и хора, в крайна сметка, са изправени пред окончателното наказание на огненото езеро.
Основният въпрос е дали огненото езеро изобразява един вечногорящ ад, където нечестивите се предполага да бъдат мъчени за цялата вечност, или то символизира окончателното унищожение на греха и грешниците. Пет основни съображения ни карат да вярваме, че огненото езеро изобразява окончателното и пълно унищожение на злото и на злодеите.
Първо, звярът и лъжепророкът, които са хвърлени живи в огненото езеро, са два символични персонажа, които изобразяват не конкретни реални човеци, а диктатурни граждански правителства и покваряваща фалшива религия. Политически и религиозни системи не могат да претърпяват съзнателни мъчения навеки. Тоест, за тях, огненото езеро представлява пълно, необратимо унищожение.
Второ, образите на дявола и неговото воинство, които са погълнати от небесния огън и после хвърлени в езерото от огън и жупел, са предимно произхождащи от Езекиил 38 и 39, където се намират равнозначните кодови имена "Гог" и "Магог", и от 4 Царе 1:10, който говори за огъня, слизащ от небето, да изгори военачалника и петдесетте му войници, изпратени срещу Илия. И в двата случая, огънят води до унищожението на злодейците (Езекиил 38:22; 39:6, 16). Сходството на образите предполага, че същото значение и функция на огъня, като пълно унищожение, се ползва и относно участта на дявола в Откровение 20:10.
Трето, невъзможно е да си представим, как дяволът и неговите ангели, които са духове, могат да "бъдат мъчени [с огън] денем и нощем до вечни векове" (Откр. 20:10). Все пак, огънят принадлежи на материалния, физически свят, а дяволът и неговите ангели не са физически (материални) същества. Eldon Ladd правилно отбелязва: "Като как едно буквално езеро от огън може да причини вечни мъчения на нематериални същества, е невъзможно да си представим. Очевидно е, че това е картинен език, описващ един реален факт в духовния свят: окончателното и завинаги унищожение на силите на злото, които причиняват страдания на човеците от Едемската градина натам." (49)
На четвърто място, фактът, че "и смъртта и адът (Hades) бидоха хвърлени в огненото езеро" (Откр. 20:14) показва, че значението на огненото езеро е символично, защото смъртта и Hades (гробът) са абстрактни реалности, които не могат да бъдат хвърлени в- или изгорени с- огън. Посредством образа на хвърлените в огненото езеро смърт и хадес, Йоан просто изявява окончателното и пълно унищожение на смъртта и на гроба. Чрез Своята смърт и възкресение, Исус победи властта на смъртта, но вечният живот не може да бъде живян, докато смъртта не бъде символично унищожена в огненото езеро и прогонена от Вселената.

"Втората смърт."
Петото и решаващо съображение, е фактът, че огненото езеро е определено като "втората смърт." Преди да разгледаме употребата на израза "втората смърт", е важно да се отбележи, че Йоан ясно обяснява, че "огненото езеро е втората смърт" (Откр. 20:14; виж и 21:Cool.
Някои традиционалисти интерпретират "втората смърт", не като окончателната смърт, а като окончателното отделяне на грешниците от Бога. Така например, Robert Peterson твърди: "Когато Йоан казва, че 'смъртта и адът (Hades) бидоха хвърлени в огненото езеро' (Откр. 20:14), той разкрива, че преходното състояние отстъпва пред окончателното. Той потвърждава това, разкривайки, че 'огненото езеро е втората смърт' (Откр. 20:14). Както смъртта означава отделяне на душата от тялото, така втората смърт означава окончателно отделяне на нечестивите от любовта на техния Създател. Съответно, Бог събира отново душите на неспасените мъртви с телата им, за да подложи погубените на вечното наказание. Ако вечният живот е познаването завинаги на Отец и Сина (Йоан 17:3), неговата антитеза, втората смърт, включва в себе си лишаване от общение с Бог за цялата вечност. "(50)
Трудно е да се разбере как Питърсън може да тълкува "втората смърт" като вечно осъзнавано отделяне от Бога, когато, както е отбелязано в глава 4, Библията е пределно ясна, че няма съзнание в смъртта. "Втората смърт" е антитеза на "вечния живот", но антитезата на вечния живот е "вечна смърт", а не вечно осъзнавано отделяне от Бог. Освен това, представата за повторното събиране на душите на неспасените с техните тела след преходното състояние, така щото да станат подходящи за вечно наказание, може да бъдат подкрепена само на основата на дуалистичното разбиране на човешкото естество. От Библейска гледна точка, смъртта е прекратяване на живота, а не отделяне на душата от тялото. Смисълът на фразата "втората смърт", трябва да се определя въз основа на собственото свидетелство на книга "Откровение" и на съвременна на епохата, еврейска литература, а не въз основа на гръцкия дуализъм, чужд на Библията.
В цялата книга Откровение, Йоан обяснява смисъла на първия термин, чрез употребата на втория. Така например, той обяснява, че чашите, пълни с тамян, са молитвите на светиите (Откр. 5:Cool. "Висонът е праведните дела на светиите"(Откр.19:Cool. Оживяването на светиите и тяхното царуване с Христос хиляда години "е първото възкресение" (Откр. 20:4, 5). Следвайки същия стил, Йоан еднозначно обяснява, че "огненото езеро е втората смърт" (Откр. 20:14; виж и 21:Cool.
Някои традиционалисти искат да определят втората смърт, като да е огненото езеро, така щото да могат да аргументират, че втората смърт не е окончателна смърт, а вечни мъки в огненото езеро. Един бърз прочит на Откровение 20:14 и 21:8 е достатъчен, за да покаже, че е вярно точно обратното. Йоан недвусмислено заявява: "огненото езеро е втората смърт", а не обратното. Смисълът на втората смърт произтича и е в зависимост от смисъла на първата смърт, изпитана от всяко човешко същество при прекратяването на живота. Втората смърт се различава от първата смърт не по естество, а по резултата. Първата смърт е временно състояние, защото тя е последвана от възкресението. Втората смърт е постоянно и необратимо заличаване, защото няма възкресение.
Препратки към "втората смърт." Тъй като Йоан ясно дефинира огненото езеро, да е втората смърт, е от решаващо значение за нас, за да разберем смисълът на "втората смърт." Тази фраза се среща четири пъти в Откровение, но не се появява на други места в Новия завет. Първото споменаване се открива в Откровение 2:11: "Който победи, няма да бъде повреден от втората смърт" Тук "втората смърт" се различава от физическата смърт, на която всяко човешко същество е подвластно. Подразбира се, че спасените ще получат вечен живот, и няма да изпитат вечната смърт.
Втората препратка към "втората смърт", се появява в Откровение 20:6, в контекста на първото възкресение на светиите в началото на хилядолетието: "над такива втората смърт не ще има сила". Отново, заключението е, че възкресените светии няма да изпитат втората смърт, сиреч - наказанието на вечната смърт, очевидно, защото те ще бъдат възкресени за безсмъртен живот. Третата и четвъртата препратки са в Откровение 20:14 и 21:8, където втората смърт се идентифицира с огненото езеро, в което дяволът, звярът, лъжепророкът, смъртта, хадес, и всички, които вършат беззаконие, биват хвърлени. В тези случаи, огненото езеро е втората смърт, в смисъл, че то реализира вечната смърт и унищожението на греха и на грешниците.
Смисълът на фразата "втората смърт", е разяснена чрез употребата й в Таргум *** (виж пояснителната бележка), който представлява арамейски превод и тълкувание на Стария Завет. В Таргум, фразата е употребена няколко пъти, за да обозначи окончателната и необратима смъртта на нечестивите в края. Според Strack и Billerbeck, Таргум на Еремия 51:39, 57 съдържа едно предсказание срещу Вавилон, което казва: "Те ще умрат с втората смърт, и няма да живеят в света, който ще дойде." (51) Тук, с категорична яснота, втората смърт е изразена, като смъртта, резултат на окончателната присъда, която предотвратява това, злодейците да живеят в света, който ще дойде.
*
(*** Пояснителна бележка: Таргум е наименованието на арамейските преводи на Танаха, т.е. Стария завет. Преводът е компилиран в двата центъра на възникване на юдаизма – Юдея и Вавилон в периода от времето на Втория храм до ранното средновековие. Етимологията на името „таргум” идва от староеврейското обозначаване на арамейските диалекти, използвани от евреите в областта на Кюрдистан. Арамейският език е лингва франка в целия Близък изток и на територията на Палестина, в частност по времето на Исус Христос, т.е. в началото на нашата ера. Преводът на Танах от староеврейски на арамейски, цели свеждането му, посредством публичните му прочити, до знанието и разбирането му от народа. Таргумът предлага не само превода на староеврейския текст на Светото писание, но и обяснения и тълкувания към него. Коментарите към текста са широко повлияни от равинските тълкувания на Танах, наричани Мидраш. Двете основни части на Таргум, използвани по време на богослужение са Таргум Онкелос върху Тората и Таргум Йонатан бен Узиел върху Пророците (Невим) – източник - «Уикипедия»)
*
В своето изследване "The New Testament and the Palestinian Targum to the Pentateuch" ("Новият завет и Палестинският Таргум на Петокнижие") M. McNamara, цитира Таргумите на Второзаконие 33:6, Исая 22:14 и Исая 65:6, 15, където се употребява фразата "втора смърт", за да се опише крайната, необратима смърт. Таргум на Второзаконие 33:6 гласи: "Нека Рувим живее в този свят и нека не умре с втората смърт, с която смърт, умират нечестивите в света, който ще дойде." (52). В Таргум на Исая 22:14, пророкът казва: "Това беззаконие няма да ви се прости, докато не умрете от втората смърт, казва Господ Иеова на Силите." (53) И в двата случая, "втората смърт" е най-последното унищожаване, което ще постигне нечестивите при крайната присъда.
Таргум на Исая 65:5-6, е много близо до Откровение 20:14 и 21:8. Той гласи: "Тяхната отплата ще бъде в геена, където огънят гори ден и нощ. Ето, писано е пред Мене; Няма да дам отдих през живота им, но ще им въздам отплата за беззаконията им и ще предам телата им на втората смърт." (54). Отново Таргум на Исая 65:15 гласи: "И ще оставите името си на избраните Ми, за да проклинат с Него; и Господ Бог ще те умъртви с втората смърт, а слугите Си праведни, ще нарече с друго име." (55) Тук, втората смърт изрично е приравнена с умъртвяването на нечестивите от Господа, един ясен израз на окончателното унищожение, а не на вечни мъки.
В светлината на предходните съображения, ние заключаваме, че изразът "втората смърт", се използва от Йоан, за да определи естеството на наказанието в огненото езеро, а именно, наказание, което води до вечна, необратима смърт. Както Robert Mounce посочва, "Огненото езеро показва не само суровото наказание, очакващо враговете на правдата, но също и тяхното пълно и окончателно поражение. Това е втората смърт, която е участта на онези, чието временно възкресение води само до завръщане към наказанието на смъртта." (56) Същата позиция е изразена убедително от Henry Alford, който пише: "Така, както има втори и по-възвишен живот, така също има и втора, по-дълбока смърт. И така, както след този втори живот, не ще има повече смърт (Откр. 21:4), така, след тази втора смърт, не ще има повече живот." (57) Това е едно разумно определение за "втората смърт", като окончателната, необратима смърт. Да се тълкува изразът по друг начин, като вечни съзнателни мъчения, или като отделяне от Бога, означава да се отрече библейският смисъл на "смъртта", като прекратяване на живота.

Гостин
Гостин


Вратете се на почетокот Go down

Re: "Адът: вечни мъки или унищожение?"

Пишување by Гостин on Пет Мар 06, 2015 10:36 pm

Заключение.
В заключение на това изследване на традиционния възглед за ада, като мястото на буквалното, вечно наказание на нечестивите, могат да бъдат направени три най-основни наблюдения.
Първо, традиционната представа за ада, основно разчита на дуалистичния възглед за човешката природа, който изисква вечното оцеляване на душата - или в райското блаженство, или в адските мъки. Ние открихме, че такава вяра е чужда на холистичния библейския възглед за човешката природа, където смъртта обозначава прекратяване на живота на цялостната човешка личност.
Вторo, традиционният възглед почива предимно на буквалното тълкуване на такива символични изображения като gehennah, огненото езеро, и втората смърт. Такива образи, собствено, не подлежат на буквалното тълкуване, защото, както видяхме, те са метафорични описания на неизменното унищожение на злото и злодейците. Между другото, езерата са пълни с вода, не с огън.
Трето, традиционната представа не може да предложи рационално обяснение на Божията справедливост, в налагането на безкрайно божествено възмездие, за грехове, извършени в продължение на един кратък живот. Доктрината за вечното съзнателно мъчение е несъвместима с библейското откровение за Божествената любов и справедливост. Този момент е разгледан по-натам, във връзка с моралния аспект на вечните мъки.
В заключение, било е в рамките на нормалното, традиционният възглед за ада да бъде приет през Средновековието, когато повечето хора живеят под тираничните режими на деспотични владетели, които биха могли и са изтезавали и унищожавали човешки същества безнаказано. При такива социални условия, богослови с чиста съвест са могли да приписват на Бог непримирима отмъстителност и ненаситна жестокост, която днес може да се разглежда, като демонична. Днес, богословските идеи са обект на етична и рационална критика, която забранява да се приписва на Бог моралната извратеност, която са Му приписвали в миналото. Чувството ни за справедливост изисква наложеното наказание да бъде съизмеримо със стореното зло. Тази важна истина се игнорира от традиционния възглед, който настоява за вечно наказание за греховете, сторени дори в един кратък живот.

Гостин
Гостин


Вратете се на почетокот Go down

Re: "Адът: вечни мъки или унищожение?"

Пишување by Гостин on Пет Мар 06, 2015 10:37 pm

ЧАСТ II: АЛТЕРНАТИВНИ ПРЕДСТАВИ ЗА АДА
Сериозните проблеми, поставени от традиционната представа за ада, са довели
някои учени до търсенето на алтернативни интерпретации. Тук е представен кратък преглед на два нови опита да бъдат разбрани библейските данни и да бъде предефинирана същността на ада.

1.Метафоричен възглед за ада
Най-семплото ревизиране на традиционния възглед за ада, включва да се тълкува като метафорично, естествотото на безкрайните мъки на ада. Според това схващане, адът продължава да се разбира като безконечно наказание, но е в по-малка степен буквално адско, защото материалният огън вече не измъчва или изгаря плътта на нечестивите, а изобразява болката от това, да бъдат отделени от Бог. Billy Graham изразява метафоричния възглед за адския огън, казвайки: "Често съм се чудел, дали адът не е ужасно горене в сърцата ни за Бог, за да имаме общение с Бог, един огън, който ние никога не можем да угасим." (58) Тълкуването на Graham на адския огън като "ужасно горене в сърцата ни за Бог" е най-находчивото. За съжаление, то игнорира това, че "горенето" не се случва вътре в сърцето, а е отвън, там, където се изгарят нечестивите. Ако нечестивите са имали горене в сърцата си за Бог, те не биха изпитали страданието на окончателното наказание.
Символичен образ. В своето примамливо звучащо представяне на метафоричния възглед за ада, William Crockett се опитва да докаже, че християните не трябва да изпитват смущение от вярването, че "част от творението се намира в покой на Небето, докато останалите горят в ада." (59) Неговото разрешаване на този казус, е, да се приеме, че "адският огън и жупел не са буквални описания на ада, а символични изрази, предупреждаващи нечестивите за надвисналата гибел." (60) Crockett цитира Калвин, Лутер, както и редица съвременни учени, които "интерпретират адския огън метафорично, или поне допускат възможността адът да бъде нещо различно от буквалния огън." (61)
Крокет поддържа, че "най-сериозната причина да се приемат [образите на ада], като метафори, е, противоречивият език, използван в Новия Завет, за да се опише адът. Как би могъл адът да е буквален огън, когато същевременно е описан като тъмнина (Мат. 8:12; 22:13, 25:30, 2 Петр. 2:17; Юда 1:13)?" (62) Той продължава, задавайки един уместен въпрос: "Дали новозаветните писатели са възнамерявали думите им да бъдат приемани буквално? Със сигурност, не и Юда. Той описва ада като "вечният огън" в стих 7, и след това допълнително го изобразява като "мрачна тъмнина" в стих 13... Огънят и мракът, разбира се, не са единствените образи, които имаме за ада в Новия Завет. За нечестивите се казва, че ще плачат и скърцат със зъби (Мат 8:12, 13:42, 22:13, 24:51, 25:30, Лука 13:28), че червеят им няма да умре (Марк 9:48), и че ще бъдат много бити (Лука 12:47). Никой не мисли, че адът ще включва реални побои, или е място, където червеите на мъртвите постигат безсмъртие. По същия начин, никой не мисли, че скърцането със зъби е нещо друго, освен образ на неумолимата действителност на ада. В миналото, някои са се чудели относно хората, които влизат в ада беззъби. Как ще скърцат със зъби?" (63) Отговорът, който някои са дали на последния въпрос е, че "ще им бъдат предоставени протези в отвъдния свят, така че прокълнатите да бъдат в състояние да плачат и скърцат със зъби." (64)
Въз основа на метафоричното си тълкувание на адския огън, Crockett заключава: "Адът, следователно, не трябва да бъде представян като ад, бълващ адски огън, подобно огнената пещ на Навуходоносор. Най-многото, което можем да кажем, е, че непокорните ще бъде отхвърлени от присъствието на Бог, без никаква надежда за връщане. Както Адам и Ева, те ще бъдат прогонени, но този път във "вечна нощ", където радостта и надеждата са изгубени завинаги." (65)
Оценка на метафоричния възглед. Трябва да се отдаде заслуженото признание на защитниците на метафоричния възглед за ада, за това, че правилно посочват, че образите, ползвани в Библията да опишат ада, като огън, тъмнина, ненаситни червеи, жупел и скърцане със зъби, са метафори, а не са реални описания на действителността. Когато се тълкува текст, е важно да се прави разграничение между функцията му и известието. Метафорите са предназначени да комуникират определено известие, но те не са самото известие. Това означава, че когато тълкуваме силно символичните изображения на ада, ние трябва да се стремим да разберем посланието, което те предават, вместо да ги приемаме, като буквално описание на действителността.
Поддръжниците на метафоричния възглед, имат право, като посочват, че фундаменталният проблем на традиционната представа за ада, е, че тя се основава на буквализъм, който игнорира изключително символичното естество на използвания език. Но проблемът на метафоричния възглед за ада е, че той просто иска да замести физическото мъчение с едно по-поносимо умствено (психическо) мъчение. Но, чрез намаляването отчасти на болката, в един не-буквален ад, те не променят по същество естеството на ада, тъй като той все още остава място на вечна мъка. Някои дори могат да поставят под въпрос, дали едно вечно психическо мъчение е по-хуманно, отколкото физическото мъчение. Душевното страдание може да бъде толкова болезнено, колкото и физическата болка. Правейки ада по-хуманен, метафоричният възглед не напредва много, защото той все още е обременен със същите проблеми, като възгледа на традиционалистите. Хората все още са карани да вярват, че Бог измъчва грешниците безкрайно, макар и вероятно, по-малко сурово. По мое мнение, решението се намира не в хуманизирането, или в придаването на по-приемлив вид на ада, така щото, да може, в крайна сметка, да се окаже по-приемливо място, в което нечестивите ще прекарат вечността, а в разбирането на естеството на окончателното наказание, което, както ще видим, е окончателно унищожение, а не вечни мъки.

Гостин
Гостин


Вратете се на почетокот Go down

Re: "Адът: вечни мъки или унищожение?"

Пишување by Гостин on Пет Мар 06, 2015 10:38 pm

2.Универсалистки възглед за ада
Второ и по-радикално ревизиране на ада, са опитали да направят универсалистите, които са редуцирали ада до временно състояние на постепенно преминаващи наказания, които в крайна сметка водят до Небето. Универсалистите вярват, че в края, Бог ще успее да доведе всяко човешко същество до спасение и вечен живот, така че, никой всъщност, на последния съд няма да бъде осъден: било на вечни мъки, или на унищожение. Това вярване, за пръв път е предложено от Ориген в трети век, и е спечелило устойчива подкрепа в съвремието, особено чрез писанията на такива хора като Friedrich Schleiermacher, C. F.D. Moule, J. A. T. Robinson, Michael Paternoster, Michael Perry, и John Hick. Аргументите, представени от тези и други автори в подкрепа на универсализма са както богословски, така и философски.
Теологични и философски аргументи. Теологично, позоваването се прави на "универсалистките пасажи" (1 Тимотей 2:4; 4:10; Колосяни 1:20; Римляни 5:18; 11:32; Ефесяни 1:10, 1 Коринтяни 15:22), които изглеждат като да дават надежда за универсално спасение. Въз основа на тези текстове, универсалистите твърдят, че ако всички човешки същества в последна сметка не бъдат спасени, тогава Божията воля "да се спасят всичките човеци и да достигнат до познание на истината" (1 Тим 2:4), ще бъде неудовлетворена и осуетена. Само чрез спасението на всички човешки същества, Бог може да демонстрира тържеството на Своята безкрайна дълготърпелива любов.
Философски, универсалистите намират да е неприемливо, един любящ Бог да позволи милиони хора да страдат във вечни мъки за грехове, извършени в рамките на един ограничен период от някакви години. Jacques Ellul изразява този възглед по един чудесен начин, задавайки за размисъл следните въпроси: "Нима не можем да съзрем невъзможността да си помислим, че създаването на това ново творение, тази възхитителна симфония на любовта, биха могли да съществуват заедно със света на гнева? Бог все още ли е двуличен: една визия на любовта, обърната към Своя небесен Ерусалим и една визия на гнева, обърната към този 'ад'? Нима мирът и радостта на Бог са пълни, щом Той продължава да е Бог на гнева и на яростния огън и жупел? Може ли раят да бъде това, което Ромен Гари така прелестно е описал в 'Tulipe', когато казва, че бедата не е концентрационният лагер, а 'изпълненото с мир, много щастливо мъничко селце в непосредственост до концентрационния лагер – малкото селце редом, където хората са необезпокоени, докато милиони биват жестоко измъчвани в концентрационния лагер."(66)
Процес за очистване. Универсалистите твърдят, че е немислимо, че при последния съд Бог ще осъди на вечни мъки неизброимо число не-християни, които не са откликнали на Христос, понеже никога не са чували християнското послание. Решението, предложено от някои универсалисти, е, че Бог ще спаси всички неверници, като им даде възможност постепенно да се преобразят чрез "очистителен" процес след смъртта. Този възглед представлява една ревизия на Римо-католическата доктрина за чистилището, която ограничава този изправителен процес само до душите на вярващите. Универсалистите разширяват тази привилегия също и за душите на неверниците. По този начин, след смъртта, Бог продължава да привлича всички неспасени към Себе Си, докато в крайна сметка, всички ще отговорят на Неговата любов и ще се възрадват в Неговото присъствие на цялата вечност.
Един привлекателен, но небиблейски възглед. Никой не може да отрече, че теологичните и философски аргументи на универсализма, са привлекателни за християнската съвест. Всеки човек, който е усетил дълбоко любовта на Бог, копнее да Го види да спасява всеки човек и мрази да мисли, че Той ще бъде така отмъстителен, да накаже милиони хора - особено онези, които са живели в неведение, на вечни мъки. И все пак, нашата положителна оценка за загрижеността на универсалистите да подкрепят триумфа на Божията любов и справедливо да опровергаят небиблейската концепция за вечното страдание, не трябва да ни заслепява за факта, че тази доктрина, е сериозно изопачаване на библейското учение.
На първо място, "универсалистките пасажи" декларират обхвата на Божието универсално спасително намерение, но не факта на универсалното спасение на всяко човешко същество. Например, в Колосяни 1:19-23, Божият план "да примири всичко със Себе Си", е казано, че включва вярващите колосяни "ако останат основани и твърди във вярата". По същия начин, в 1 Тимотей 2:4, Божието желание "да се спасят всичките човеци", е изразено заедно с факта на окончателната присъда, която ще донесе "разорение и погибел" на неверниците (1 Тим 6:9-10; виж 5:24, 4:Cool. Бог простира до всички предоставеното спасение, но Той зачита свободата на тези, които отхвърлят Неговото предложение, въпреки че това Му причинява най-голяма мъка.
Второ, аргументът, че Бог в крайна сметка ще спаси всички, защото учението за вечните мъчения на неспасените, е невъзможно да бъде прието, тъй като то отрича всякакво чувство за божествената справедливост, а така също и всичкия мир и радост на рая, е валиден аргумент. Обаче, такъв аргумент, както показахме, почива върху погрешно тълкуване на библейското учение за естеството на окончателното наказание на нечестивите. Възгледът за универсалното спасение не може да е правилен, само защото възгледът за вечното страдание е погрешен.
Трето, идеята за някакво изправително наказание, или за постепенно преобразяване след смъртта, е напълно чужда на Писанието. Участта на всеки човек е твърдо фиксирана при смъртта. Този принцип е категорично изразен от Христос в притчата за богаташа и Лазар (Лука 16:19-21). В Евреи 9:27, също ясно е изказано, че "е определено на човеците веднъж да умрат, а след това настава съд". За непокаялите се грешници, "очакването на съда" е "страшно", защото те ще претърпят не универсално спасение, а "едно огнено негодуване, което ще изпояде противниците" (Евр. 10:26-27).
Четвърто, що се отнася до приемането на тези, които не са имали възможност да научат и да се отзоват на посланието на Христос: не е необходимо да се откажем от вярването за спасение единствено чрез Исус Христос, нито да изпращаме всички не-християни на вечни мъки. По-малко привилегированите могат да намерят спасение въз основа на техния искрен отговор на онова, което са знаели за Бог. Павел споменава, че езичниците, които не познават закона, ще бъдат съдени съгласно действието на закона, което е "написано на сърцата им" (Римляни 2:14-16).
Универсализмът, макар и привлекателен на пръв поглед, е погрешен, защото не успява да разпознае, че Божията любов към човечеството, се проявява не чрез замазване на греховете, нито чрез ограничаване на човешката свобода, а чрез предоставянето на спасението и свободата то да бъде прието. Тази истина е уместно изразена в най-добре познатия текст за Божията любов и опасността при отхвърлянето й: "Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот" (Йоан 3:16).

Заключение. Както метафоричният, така и универсалисткият възгледи за ада представляват достойни опити "да се извади адът от ада". За съжаление, те не успяват да съчетаят справедливостта и правосъдието с библейските данни и по този начин, те в крайна сметка, представят невярно библейската доктрина за окончателното наказание на неспасените. Разумното разрешаване на проблемите на традиционния възглед, се намира не като се намали или елиминира частично болката на буквалния ад, а като се приеме адът, като каквото той е – окончателно наказание и унищожение на нечестивите завинаги. Както Библията казва: "нечестивият не ще го има вече" (Пс. 37:10), защото "тяхната сетнина е погибел"(Фил 3:19).

Гостин
Гостин


Вратете се на почетокот Go down

Re: "Адът: вечни мъки или унищожение?"

Пишување by Гостин on Пет Мар 06, 2015 10:38 pm

ЧАСТ III: АНИХИЛАЦИОНИСТИЧЕН ВЪЗГЛЕД ЗА АДА (ВЪЗГЛЕДЪТ ЗА АДА, КАТО УНИЩОЖЕНИЕ)

"Сектантска вяра." Възгледът за ада, като унищожение, е бил свързван най-вече със "секти" като: Църквата на Адвентистите от Седмия ден, Свидетелите на Йехова, и някои по-малки съботянски църкви (Църква на Божия седми ден, Световна Божия Църква, Обединена Божия църква, Глобална Божия Църква, Международна Божия Църква). Този факт, е накарал много евангелисти и католици (и православни, б.пр.) да отхвърлят анихилационизма априори, просто защото той е "сектантска" вяра и не е традиционна протестантска или католическа вяра. Такава вяра се счита за "абсурд" (67) и продукт на секуларна сантименталност.(68)
До голяма степен, всички ние сме деца на традицията. Вярата, която сме получили, е стигнала до нас с посредничеството на християнската традиция, под формата на проповеди, книги, християнско обучение у дома, в училище и в църквата. Ние четем нашата Библия в светлината на това, което вече сме научили от тези различни източници. Заради това, е трудно да се разбере, колко дълбоко традицията е формирала нашето тълкуване на Писанието. Но като християни, ние не можем да си позволим да бъдем поробени от човешка традиция, независимо дали е "католическа" традиция, "евангелистка" традиция, или дори нашата собствена "деноминационна" традиция. Ние никога не бива да приемаме за абсолют, правилността на нашите вярвания, само защото те са били следвани и почитани в някаква традиция. Ние трябва да съхраним правото и дълга си да проверяваме нашите вярвания в светлината на Писанието, и да ги реформираме, когато е необходимо.
Тактиката на компрометиране. Стратегията на отхвърляне на една доктрина априори, заради асоциирането й със "сектантски" църкви, намира израз в тактиката на компрометиране, предприемана срещу онези евангелски учени, които в последно време отхвърлят традиционния възглед за ада, като за вечно съзнателно мъчение, и вместо него, възприемат анихилационистичния възглед за ада. Тактиката, както е отбелязано в глава I, се състои в оклеветяване на такива учени, посредством асоциирането им с либерали, или със „сектанти”, като адвентистите. Уважаваният канадския теолог Clark Pinnock пише: "Изглежда, че е открит нов критерий за истината, който гласи, че ако адвентистите или либералите поддържат какъв да е възглед, то този възглед, няма начин да не е погрешен. Очевидно, претенцията за истина, може да бъде решена чрез асоцииране и не е потребно да бъде проверена посредством общи критерии, в открит обществен дебат. Такъв аргумент, ако и да е безполезен в една интелигентна дискусия, е доволно ефективен за невежите, които биват измамени от такава реторика." (69)
Въпреки тактиката на компрометиране, анихилационистичният възглед за ада печели почва сред евангелистите. Публичната подкрепа на този възглед от John RW Stott, високо уважаван британски теолог и популярен англикански проповедник, несъмнено съдейства за тази тенденция. "С възхитителни късчета ирония", пише Pinnock, "това е създаване на мерило за акредитация чрез асоцииране, обратно по знак на същите тактики, използвани срещу него. Това прави почти невъзможно да се твърди, че само еретици и почти еретици [като адвентистите от седмия ден], поддържат тази позиция, въпреки че съм сигурен, че някои ще отхвърлят правоверието на Стот тъкмо на това основание." (70)
Джон Стот изразява загрижеността си относно последствията на разделение в Евангелската общност, където той е всепризнат лидер, заради неговите нови възгледи. Той пише: "Аз съм разколебан дали трябва да пиша тези неща, отчасти защото имам голямо уважение към дългогодишната традиция, която твърди, че е вярното тълкувание на Писанието, и не е лесно да се остави това настрана, и отчасти защото единството на световната евангелска общност винаги е означавало много за мен. Но въпросът е твърде важен, за да бъде премълчан, и аз съм ти благодарен [на Дейвид Едуард], задето ме призова да декларирам настоящото си мнение. Аз няма да говоря догматично относно позицията, до която стигнах. Аз я поддържам колебливо. Но аз наистина пледирам за откровен диалог сред евангелистите на основата на Писанието." (71)
Причините, да се откаже Джон Стот от традиционната представа за ада и да приеме възгледа за унищожението, са емоционални и библейски. Стот пише: "Емоционално, аз намирам концепцията [на вечните мъки] непоносима и не разбирам как хората могат да живеят с нея, без или да притъпят чувствата си, или да се пръснат от напрежение. Но нашите емоции са променливи, ненадеждни водители към истината и не трябва да бъдат издигани до позиция на висш авторитет в нейното определяне. Като един отговорен евангелист, моят въпрос трябва да бъде- и е- не какво ми казва сърцето, а какво Божието Слово казва. И за да отговорим на този въпрос, ние трябва да проучим библейския материал наново и да отворим ума си (не само сърцата си) към възможността Писанието да сочи в посоката на анихилационизма, и че "вечните съзнателни мъки" е една традиция, която трябва да отстъпи пред върховния авторитет на Писанието." (72)
В отговор на основателния довод на Стот да погледне с нови очи на библейското учение за окончателното наказание, ние накратко ще проучим свидетелствата на Стария и Новия Завет, чрез разглеждане на следните точки: (1) смъртта като заплата на греха, (2) езика на унищожението, (3) моралните измерения на вечните мъки, (4) правосъдните измерения на вечните мъки, и (5) космологичните измерения на вечните мъки.

Гостин
Гостин


Вратете се на почетокот Go down

Re: "Адът: вечни мъки или унищожение?"

Пишување by Гостин on Пет Мар 06, 2015 10:39 pm

1.Смъртта като наказание на греха.
"Заплатата на греха е смърт." Логична отправна точка на нашето изследване, е основният принцип, залегнал в двата Завета: "душата, която е съгрешила, тя ще умре" (Езекиил 18:4, 20); "Заплатата на греха е смърт"(Римляни 6:23). Наказанието на греха, разбира се, обхваща не само първата смърт, която всички изпитват, като резултат от греха на Адам, но също и това, което Библията нарича втората смърт (Откр. 20:14, 21:Cool, която, както видяхме, е окончателната, необратима смърт, която ще изпитат непокаялите се грешници. Този основен принцип поставя фундамента за изучаване на естеството на окончателното наказание, защото той ни казва в самото начало, че крайната заплатата на греха, не е вечно мъчение, а окончателна смърт.
Смъртта в Библията, както е отбелязано в глава 4, е прекратяване на живота, а не отделяне на душата от тялото. Тоест, наказанието на греха, е прекратяване на живота. Смъртта, както знаем, наистина би била прекратяване на нашето съществуване, ако не беше факта на възкресението (1 Коринтяни 15:18). Именно възкресението е, което превръща смъртта в сън, състоянието на окончателен край на живота, в състояние на временен сън. Но няма възкресение от втората смърт. Тя е окончателното прекратяване на живота.
На тази фундаментална истина учи Старият завет, особено чрез жертвената система. Наказанието за най-тежкия грях, е било винаги и само смъртта на заместителната жертва и никога не е било продължително изтезание или осъждане на мъки на жертвата. James Dunn схватливо отбелязва, че "Начинът, по който приносът за грях, се отдава за греха, е посредством неговата смърт. Жертвеното животно, идентифицирано с грешника в греха му, трябва да бъде унищожено, за да се унищожи грехът, който то олицетворява. Поръсването, намазването и изливането на жертвената кръв, показва в очите на Бога, че животът е изцяло разрушен, а с него и грехът и грешникът." (73) Казано с други думи, извършването на приноса за грях, изобразява по драматичен начин крайното унищожение на греха и на грешниците.
Крайното ликвидиране на греха и унищожението на грешниците, особено ярко е разкрито чрез ритуала на Деня на умилостивението, който изобразява изпълнението на окончателната присъда на Бог над вярващите и невярващите. Искрено вярващите, бяха онези израиляни, които през цялата година са се разкайвали за греховете си, отдавали са определените приноси за грях на светилището, и които в Деня на умилостивението, отпочинали, постили, се молеха, покаяли се и смирили сърцата си пред Бог. След завършване на очистващите ритуали, тези хора са бивали обявени за "чисти пред Господа" (Лев 16:30).
Неверниците са тези израиляни, които през годината, са избрали да съгрешат предизвикателно срещу Бог (срв. Лев. 20:1-6) и не са се покаяли, като не са принесли изкупителни жертви на светилището. В Деня на умилостивението, те не са се въздържали от тяхната си работа, нито пък са се ангажирали с пост, молитва, и очистване на душата (виж Числа 19:20). Поради предизвикателното отношение, в Деня на умилостивението, тези хора са "изтребени" из Божия народ. "Защото всеки човек, който не се смири в тоя ден, ще се изтреби измежду людете си. И всеки човек, който извърши каква да е работа в тоя ден, тоя човек ще изтребя изсред людете му."(Лев. 23:29-30) .(74)
Отделянето, което е ставало в Деня на умилостивението между искрено вярващите израиляни и израиляните неверници, символизира разделението, което ще се случи при Второто пришествие. Исус сравнява това разделение с онова, което се извършва по време на жътва между житото и плевелите. Тъй като плевелите са засяти сред доброто жито, което е образ на "чадата на царството" (Мат 13:38), очевидно е, че Исус има наум църквата. Житото и плевелите, искрено вярващите и лицемерите, ще съжителстват в църквата до Неговото идване. При Неговото идване, драстичното разделение, символизирано от Деня на умилостивението, ще се случи. Злодейците ще бъдат "хвърлени в огнената пещ", а "праведните ще блеснат като слънцето в царството на Отца си." (Мат. 13:42-43).
Притчата на Исус и ритуалът на Деня на умилостивението, учат на една и съща важна истина: искрените християни и лицемерите безбожници, ще съществуват съвместно до Неговото идване. Но в съдния ден, при Второто пришествие, изобразен чрез Деня на умилостивението, ще се случи окончателното разделение, когато грехът и грешниците ще бъдат изкоренени завинаги и ще се установи новият свят. Както при символичната служба в Деня на умилостивението, непокаялите се грешници са "изкоренени" и "изтребени", така и в несимволичното изпълняване на крайната присъда, грешниците "ще приемат за наказание вечна погибел"(2 Сол 1:9).

Гостин
Гостин


Вратете се на почетокот Go down

Re: "Адът: вечни мъки или унищожение?"

Пишување by Гостин on Пет Мар 06, 2015 10:39 pm

Смъртта на Исус и наказанието на грешниците.
В много отношения, смъртта на Исус на кръста, разкрива как Бог в края, ще се отнесе с греха и грешниците. Смъртта на Христос на кръста, е върховната видима проява на Божия гняв срещу цялото човешко нечестие и неправда (Римляни 1:18; виж и 2 Кор 5:21; Марк 15:34). Онова, което изпита Исус, праведният ни Спасител на кръста, е не просто физическа смърт, обща за човечеството, но смъртта, която грешниците ще изпитат при окончателната присъда. Това е и причината, заради която Той "захвана да се ужасява и да тъгува, .... Душата Му е прескръбна до смърт" (Марк 14:33-34).
Леон Морис ни напомня, че "Не толкова смъртта беше това, от което Той се страхуваше. Смъртта, с която Той умря, беше особена смърт, това беше смъртта, която е "заплатата на греха", както подчертава Павел (Римляни 6:23), смъртта, в която Той беше едно с грешниците, сподели тяхната участ, понесе техните грехове, умря с тяхната смърт." (75) Не е учудващо, че Исус се чувстваше изоставен от Отца, защото Той претърпя смъртта, която очаква грешниците при окончателната присъда. По времето на Своята страст, Исус премина през период на все по-мъчителна агония, чиято кулминация беше смъртта. Страданието е продължило няколко часа.
"Няма причина, поради която да не може да приемем това [смъртта на Христос], като образец и пример за окончателното наказание на греха. Вероятно не би било твърде погрешно, ако заключим, че Неговото страдание беше най-крайното, което ще бъде наложено на най-непокорния, най-виновния и компрометиран грешник (?Юда Искариотски) и покриващо всички по-ниски степени на заслуженото. Когато Господ Исус накрая умира, това беше умилостивение за греховете на целия свят (1 Йоан 2:2), святият Божи закон беше удовлетворен и всички грехове - потенциални или реални, бяха изкупени. Щом Той понесе наказанието за нашите грехове, това наказание не може, при никакви обстоятелства, да бъде вечно съзнателно страдание или мъки, понеже Той никога не е изстрадал това, и е невъзможно да би го изстрадал. По този начин, фактите на страданията и смъртта на Исус Христос, доказват убедително, че наказанието за греха е смърт, в нейния естествен смисъл на загуба на живота ." (76)
Някои оспорват и твърдят, че смъртта на Христос не може да се сравнява с окончателното наказание на грешниците в ада, защото Той беше безкраен (неограничен от начало и край) Човек, Който може да изтърпи безкрайното наказание в рамките на един миг. От друга страна, грешниците трябва да страдат с безкрайни мъки, защото те са крайни (ограничени от времето). Това изкуствено разграничение между "крайни" и "безкрайни" наказание и жертви не произхожда от Писанието, а от средновековни спекулации, основани на феодалната концепция за чест и справедливост.(77) Тя се състои също така от добавяне, надграждане, мултиплициране, abd разделителни безкрайности, което на езика на математиката, е безсмислица.
Няма индикации в Библията, че Бог е променил естеството на наказанието за греха специално за случая на нашия Господ от вечни мъчения в буквална смърт. Едуард Уайт правилно казва: "Ако се твърди, че присъствието на Божеството е онова, което е освободило от причиняването на безкрайната болка посредством заместване за едно Безкрайно Величество за безкрайно продължаващото страдание на едно крайно същество, ние отговаряме, че това е "мисъл на теологията", която не намира място в авторитетния запис." (78)
Кръстът разкрива естеството на ада, като израз на Божия гняв, който води до смърт. Ако Исус не беше възкресен, Той - подобно на починалите в Него - просто би загинал (1Коринтяни 15:18), а не би изтърпявал безкрайните мъки на ада. Неговото възкресение ни вдъхва увереност, че вярващите не трябва да се страхуваме от вечната смърт, защото смъртта на Христос, отбеляза смъртта на смъртта" (2 Тим 1:10; Евр. 2:14, Откровение 20:14).

Гостин
Гостин


Вратете се на почетокот Go down

Re: "Адът: вечни мъки или унищожение?"

Пишување by Гостин on Пет Мар 06, 2015 10:40 pm

2.Езикът на унищожението в Библията
Езикът на унищожението в Стария Завет. Най-основателната причина да се вярва в унищожението на неспасените, при крайната присъда, е богатата лексика и образи на "погубването", често използвани в Стария и Новия Завет, за да опишат участта на нечестивите. Авторите на Стария завет, изглежда са изчерпали ресурса на еврейския език, който владеят, за да изявят с категоричност пълното унищожение на непокаялите се грешници. Според Базил Аткинсън общо 28 съществителни и 23 глагола на еврейски се превеждат като "унищожение" или "унищожи" в нашата английска Библия. Приблизително половината от тези думи са използвани за описание на окончателното унищожение на нечестивите.(79) Да се представи подробен списък на всичките места, на които те се срещат, ще ни отведе отвъд ограничения обхват на настоящата глава, като оставим настрана, че би било досадно повторение за читателите. Заинтересованите читатели могат да намерят обширен анализ на тези текстове в проучванията на Базил Аткинсън и Едуард Фюдж. Тук са разгледани само някои примери на по-значимите текстове.
Няколко псалма описват окончателната гибел на нечестивите в драматична образност (Пс. 1:3-6, 2:9-12; 11:1-7, 34:8-22; 58:6-10; 69:22-28; 145:17, 20). В Псалм 37, например, четем, че злосторците "като зелена трева ще повехнат"(ст. 2), "ще се изтребят ... и нечестивият не ще го има вече" (стихове 9-10), "ще загинат ... като дим ще изчезнат" (ст. 20), "престъпниците всички заедно ще се изтребят"(ст. 38). Псалм 1, обичан и запаметен от мнозина, контрастира пътя на праведния с този на нечестивия. В края си, той казва, че "нечестивите няма да устоят в съда" (ст. 5). Те ще бъдат "като плявата, която вятърът отвява" (ст. 4). "Пътят на нечестивите ще бъде погибел" (стих 6). Отново, в Псалм 145, Давид е категоричен: "Господ пази всички, които Го любят; А ще изтреби всичките нечестиви" (ст. 20). Тези отделни примери на препратки към окончателото унищожение на нечестивите, са в пълна хармония с онова, на което учи останалата част от Писанието.
Унищожението в Господния ден. Пророците често известяват окончателното унищожение на грешниците, във връзка с есхатологичния Господен ден. Във встъпителната си глава, Исая провъзгласява, че "Беззаконниците и грешниците ще се съкрушат заедно, и тия, които са оставили Господа, ще загинат"(1:28). Картината тук, е картина на пълно унищожение, която е доразвита от образи на хора, горящи като прахан, без да има кой да угаси огъня: "И силният ще бъде като кълчища, и делото му като искра; и то ще изгори заедно с него, без да има кой да ги гаси"(1:31). Софония нарежда образ до образ, които да обрисуват разрушителността на деня на Господа. "Близо е великият ден Господен. Близо и много бърза; ... Ден на гняв е оня ден, Ден на смущение и на утеснение, Ден на опустошение и на разорение, Ден на тъмнина и на мрак, Ден на облак и на гъста мъгла, Ден на тръба и на тревога; .... цялата земя ще бъде погълната от огъня на ревнивостта Му; Защото ще довърши, и то скоро, всичките жители на земята" (Софония 1:14, 15, 18). Тук пророкът описва унищожението в Господния ден, в контекста на историческата присъда срещу Ерусалим. Посредством пророческата перспектива, пророците често виждат окончателното наказание през призмата на предстоящи исторически събития.
Осия, както и Софония, използва различни образи, за да опише окончателния край на грешниците. "Ще бъдат като утринния облак, и като росата, която рано прехожда, като прах, който вихрушката отвява от гумното, и като дим губещ се из комин" (Осия 13:3). Сравнението на участта на нечестивите с утринен облак, с прехождаща утринна роса, с вихрушка и с дим, надали навежда на мисълта, че грешниците ще страдат вечно. Напротив, подобни образи подсказват, че накрая, грешниците ще изчезнат из Божието творение, по същия начин, както облакът, росата, вихрушката и димът се разсейват от лицето на земята.
На последната страница на Стария Завет в английския превод (и в българския, б.пр.) на Библията (не и в еврейската Библия), ние откриваме най-колоритното описание на контраста между крайната участ на вярващите и на неверниците. За вярващите, които се боят от Господа, "ще изгрее Слънцето на правдата с изцеление в крилата си" (Малахия 4:2). Но за неверниците в Господния ден: "иде денят, който ще гори като пещ; и всичките горделиви, и всички, които вършат нечестие, ще бъдат плява. И тоя ден, който иде, ще ги изгори, Казва Господ на Силите, Та няма да им остави ни корен ни клонче."(Малахия 4:1). Денят на крайното наказание на погубените ще бъде и ден за въздаяние на правда за Божия народ, защото "Ще стъпчете нечестивите; защото те ще бъдат пепел под стъпалата на нозете ви в деня, който определям, Казва Господ на Силите "(Малахия 4:3).
Не трябва да тълкуваме това пророчество буквално, защото в него се срещаме с характерни за Писанието, символи. Но посланието, което предават тези символични образи, е ясно. Докато праведните се радват в спасението на Бога, нечестивите са изгорени, като "плява", така че няма да останат "ни корен ни клонче". Това е ясно изображение на цялостно погубление от унищожителния огън, а не изображение на вечни мъки. Това е Старозаветната картина на участта на нечестивите: цялостно и окончателно унищожение, не вечни мъки.

Гостин
Гостин


Вратете се на почетокот Go down

Re: "Адът: вечни мъки или унищожение?"

Пишување by Гостин on Пет Мар 06, 2015 10:41 pm

Исус и езикът на унищожението. Новият завет следва плътно Стария завет в описването на участта на нечестивите с думи и изображения, обозначаващи унищожение. Най-често срещаните гръцки думи са глаголът ‘apollumi’ (унищожавам) и съществителното ‘apoleia’ (унищожение). В допълнение, се използват множество живописни илюстрации от неодушевения и одушевения свят, за да се опише окончателното унищожение на грешниците.
Исус също използва някои образи от неодушевения свят, за да опише пълното унищожение на нечестивите. Той го сравнява със следното: плевели, които са вързани на снопове, за да бъдат изгорени (Мат 13:30, 40), лоша риба, която се изхвърля (Мат 13:48), плевели, които ще се изкоренят (Мат 15:13), безплодни дървета, които се отсичат (Лука 13:7), и сухи пръчки, които се изгарят (Йоан 15:6). Исус също така използва илюстрации от човешкия живот, за да обрисува участта на нечестивите. Той я сравнява с: непочтените земеделци - наематели, които са погубени (Лука 20:16), злия слуга, който ще бъде разсечен (Мат 24:51 – виж по-коректния Цариградски превод и Верен 2002), загиналите галилеяни (Лука 13:2-3), осемнадесет души, смазани и убити от силоамската кула (Лука 13:4-5), допотопните хора, унищожени от потопа (Лука 17:27), содомците, унищожени от огъня (Лука 17:29), и непокорните слуги, посечени при завръщането на господаря им (Лука 19:14, 27).
Всички тези образи показват смъртно наказание: или индивидуално, или общо. Те идват да покажат насилствена смърт, предшествана от по-голямо или по-малко страдание. Илюстрациите, ползвани от Спасителя, много нагледно описват крайното унищожение или смърт на нечестивите. Исус пита: "И тъй, когато си дойде стопанинът на лозето, какво ще стори на тия земеделци?" (Мат 21:40). И отговорът е: "Злосторниците люто ще погуби [apollumi]"(Мат 21:41).
Исус учи относно окончателното унищожение на нечестивите, не само посредством образни илюстрации, но също и в прав текст. Например, Той казва: "Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; но по-скоро бойте се от оногова [Бог], който може и душа и тяло да погуби в пъкъла." Джон Стот правилно отбелязва: "Ако, да се убие, е да се лиши тялото от живот, пъкълът, изглежда, е лишаване както от физическия, така и духовния живот, т.е., е изчезване на съществуванието". (80) В нашето изследване на този текст в глава 3-та, ние посочихме, че Христос не разглежда пъкъла, като място на вечни мъки, а като окончателно и завинаги унищожение на цялото същество.
Често Исус контрастира вечния живот със смъртта или унищожението. "И Аз им давам вечен живот; и те никога няма да загинат" (Йоан 10:28). "Влезте през тясната порта, защото широка е портата и пространен е пътят, който води в погибел, и мнозина са ония, които минават през тях. Понеже тясна е портата и стеснен е пътят, който води в живот, и малцина са ония, които ги намират" (Мат. 7:13-14). Тук имаме прост и директен контраст между живота и смъртта. Няма основание в Писанието, да бъде усуквана думата "погине" или "загине", за да се изкара, че означава вечно мъчение.
По-напред отбелязахме, че седем пъти Христос използва образа на геена, за да опише унищожението на нечестивите там. При изследването на алюзиите, направени от Христос към пъкъла - геена, ние открихме, че нито една от тях не сочи, че геена е място на безкрайни мъки. Онова, което е вечно или неугасимо, не е наказанието, а огънят, който, както в случая на Содом и Гомор, причинява пълно и вечно унищожение на нечестивите, унищожение, което е завинаги. Огънят е неугасим, защото не може да бъде угасен, докато не изгори всичко.

Павел и на езикът на унищожението. Езикът на унищожението се използва често и от новозаветните автори, за да опишат участта на нечестивите. Говорейки за "враговете на Христовия кръст", Павел казва, че "сетнината им е погибел [apoleia]" (Фил 3:19). Завършвайки посланието си до галатяните, Павел предупреждава, че "който сее за плътта си, от плътта си ще пожъне тление [phthora], а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот" (Гал. 6:Cool. Господният ден ще дойде неочаквано, "като крадец нощем ... тогава ще ги постигне внезапно погубление [olethros]"(1 Сол 5:2-3). При Христовото идване, нечестивите "ще приемат за наказание вечна погибел [olethron]" (2 Сол 1:9). Ние отбелязахме по-рано, че погубването на нечестивите не може да бъде вечно като продължителност на процеса на погубване, понеже е трудно да си представим един вечно продължаващ, нескончаем процес на погубване. Погубването предполага (по)гибел.
Джон Стот схватливо отбелязва: "Следователно, би изглеждало странно, ако за хората, за които е казано, че ще бъдат погубени, в действителност, не са погубени; и, .... ‘трудно е да си представим един вечен и нескончаем процес на погубване.’ На това не би могло, мисля си, да бъде отговорено, че е невъзможно да се унищожат човешките същества, понеже те са безсмъртни, защото безсмъртието - и следователно - неразрушимостта на душата е гръцка, а не библейска концепция. Според Писанието, само Бог притежава безсмъртие в себе си (1 Тим 1:17, 6:16), което Той разкрива и ни подарява чрез благовестието (2 Тим 1:10)." (81)
В Римляни 2:6-12 Павел дава едно от най-ясните описания на окончателната участ на вярващите и на неверниците. Той започва, формулирайки принципа, че Бог "ще въздаде на всеки според делата му" (Рим. 2:6). След това, той обяснява: "вечен живот на тия, които с постоянство в добри дела търсят слава, почест и безсмъртие; а пък гняв и негодувание на ония, които са твърдоглави и не се покоряват на истината, а се покоряват на неправдата; скръб и неволя на всяка човешка душа, която прави зло, първо на юдеина, после и на гърка,"(Римляни 2:7-9).
Обърнете внимание, че "безсмъртието" е дар от Бог за вярващите, който се отсъжда при възкресението, а не е присъщо човешко качество. Нечестивите не получават безсмъртие, а "гняв и негодувание", две думи, свързани с окончателната присъда (1 Солунци 1:10, Откровение 14:10, 16:19, 19:15). Павел в много голяма степен, повтаря думи и изрази, намиращи се в класическото описание на Софония на великия Господен ден, като "ден на гняв ... на смущение и на утеснение"(Софония 1:15). Бог ще "погълне" целия свят с "огъня на ревнивостта Му" и Той "ще довърши, и то скоро, всичките жители на земята" (Софония 1:18).
Това е най-вероятно картината, която има наум Павел, когато говори за изявата на Божия "гняв и негодувание" над нечестивите. Това се показва и със следния стих, където той казва: "Защото тия, които са съгрешили без да имат закон, без закон ще и да погинат [apolountai]"(Римляни 2:12). Павел прави контраст между тези, които ще "погинат" и тези, които ще получат "безсмъртие". В целия този пасаж, няма и намек за вечни мъки. Безсмъртието е Божият дар за спасените, а унищожението, смъртта и гибелта, е заплатата за греха и грешниците.
Разглеждайки окончателната участ, която очаква вярващите и неверниците, Павел често говори за първите, като "за нас, които се спасяваме—[hoi sozomenoi], а за вторите, като "за тия, които погиват—[hoi apollumenoi]" (1 Кор. 1:18; 2 Кор 2:15, 4:3; 2 Сол. 2:10). Това обичайно охарактеризиране, е показателно относно разбирането на Павел за участта на неверниците, като окончателна погибел, а не вечни мъки.

Гостин
Гостин


Вратете се на почетокот Go down

Re: "Адът: вечни мъки или унищожение?"

Пишување by Гостин on Пет Мар 06, 2015 10:42 pm

Петър и езикът на унищожението. Петър, също както и Павел, използва езика на унищожението, за да обрисува участта на неспасените. Той говори за лъжливите пророци и учители, които тайно въвеждат в гибелни ереси и които "ще навлекат на себе си бърза погибел"(2 Петр 2:1). Петър сравнява тяхната погибел с онази на древния свят при потопа и на градовете Содом и Гомор, които бяха превърнати в пепел (2 Петрово 2:5-6). Бог "ги постави за пример на ония, които щяха да вършат нечестие" (2 Петр 2:6). Тук Петър недвусмислено изразява, че заличаването на Содом и Гомор от огъня, служи като пример за участта на погубените.
Петър отново използва примера на унищожението на света от потопа, по отношение на подигравателите, които се подиграват на обещаното пришествие на Христос (2 Пет 3:3-7). Той напомня на своите читатели, че както "тогавашният свят, потопен от водата загина" по заповед на Бог, "така със същото слово, и днешните небе и земя са натрупани за огън, пазени до деня на страшния съд и погибелта на нечестивите човеци."(2 Петр 3:7).
Картината тук е, че огънят, който ще стопи елементите, ще доведе и до гибелта на нечестивите. Това ни напомня за плевелите от Христовата притча, които ще бъдат изгорени в нивата, в която са израснали. Петър визира отново за участта на погубените, когато казва, че Бог "заради вас търпи за дълго време; понеже не иска да погинат някои, но всички да дойдат на покаяние"(2 Петр 3:9). Алтернативите на Петър между покаянието или погиването, ни напомнят за предупреждението на Христос: "ако се не покаете, всички така ще загинете"(Лука 13:3). Последното ще се случи при пришествието на Господ, когато "стихиите нажежени ще се стопят, и земята и каквото се е вършило по нея ще изчезнат"(2 Петр 3:10). Едно такова картинно описание на унищожението на земята и на злодеите с огън, едва ли дава възможност за безкрайни мъчения в ада.

Други алюзии към окончателното унищожение на грешниците. Няколко други податки в Новия Завет, подсказват за окончателното унищожение на погубените. Накратко ще споменем някои от тях тук. Авторът на Евреи предупреждава неведнъж относно отстъпничеството, или неверието. Всеки, който съзнателно продължава да съгрешава "след като сме познали истината", ще се срещне с "едно страшно очакване на съд и едно огнено негодуване, което ще изпояде противниците" (Евр. 10:27). Авторът изрично посочва, че тези, които упорстват в съгрешаването срещу Бог, в края ще бъдат подложени на присъдата на един яростен огън, който ще ги "изпояде". Обърнете внимание, че функцията на огъня, е да изгори грешниците, не да ги мъчи цяла вечност. Тази истина се повтаря последователно в цялата Библия.
В цялото си послание, Яков увещава и съветва онези, които не практикуват вярата, която изповядват. Той предупреждава вярващите, да не позволяват на греховните желания да пуснат корен в сърцата им, защото "грехът, като се развие напълно ражда смърт". (Яков 1:15). Както Павел, и Яков обяснява, че крайната заплата на греха е смърт, прекратяване на живота, а не вечни мъки. Яков говори също и за Бог "Който може да спаси и да погуби"(Яков 4:12). Контрастът е между спасение и погибел. Яков завършва посланието си с насърчаване на вярващите да съблюдават за добруването на другите, защото "нека знае, че който е обърнал грешния от заблудения му път ще спаси душа от смърт и ще покрие много грехове" (Яков 5:20). Отново, спасението е от смъртта, не от вечните мъки. Яков последователно визира резултата от греха, като "смърт" или "погибел". Между другото, Яков говори за спасение на "душа от смърт", което предполага, че душата може да умре, защото тя е част от цялостната личност.
Посланието на Юда е поразително подобно на 2 Петрово в своето описание на участта на неверниците. Подобно на Петър, Юда се насочва към унищожението на Содом и Гомор, "за пример като носят наказанието на вечния огън" (Юда 7). Ние отбелязахме по-напред, че огънят, който е унищожил двата града, е вечен не в своята продължителност, а поради неизменните си (вечни) резултати. Юда завършва, увещавайки своите читатели да се изградят във вярата, като се грижат един за друг - "други спасявайте, като ги изтръгвате из огъня" (Юда 23). Огънят, който визира Юда, е очевидно от същото естество, като огънят, който изгори Содом и Гомор. Това е огън, който води до окончателно унищожение на нечестивите, както се предвижда от Исус, Павел, Петър, Яков, Евреи, и от целия Стар Завет.
Езикът на унищожението присъства особено в книгата Откровение, защото тя представя начина, по който Бог ще се справи с противопоставящото се Нему и на Неговите люде, зло. Ние отбелязахме по-напред как Йоан описва с ярка образност, изпращането на дявола, на звяра, на лъжепророка, на смъртта, на хадес (гроба), и на всички нечестиви в огненото езеро, което той определя като "втората смърт". Открихме, че фразата "втората смърт", е често използвана, за да опише последната, необратима смърт.
Един текст, неспоменат до момента, е Откровение 11:18, където на фона на звученето на седмата тръба, Йоан чува 24-те старейшини да казват: "дойде Твоят гняв и времето да се съдят мъртвите .... и да погубиш губителите на земята". Тук отново, окончателната присъда не е осъждане на вечни мъки в ада, а унищожение (погубване). Бог е строг, но е справедлив. Той не се радва и не благоволи в смъртта на нечестивите, камо ли да ги мъчи цяла вечност. В края, Той ще накаже всички злодейци, но наказанието ще доведе до цялостно заличаване, не до вечни мъки.
Това е фундаменталната разлика между библейския възглед за крайното наказание, като пълно заличаване и традиционната представа за ада, като безкрайни изтезания и мъчения – един възглед, споделян от редица жестоки езически общества. Езикът на унищожението и образът на огъня, които намираме последователно в Библията, ясно говорят, че крайното наказание на нечестивите, е окончателно заличаване, а не безкрайни мъки в ада. В светлината на това непреодолимо библейско свидетелство, аз се присъединявам към Clark Pinnock в изказването му: "Искрено се надявам, че традиционалистите ще престанат да казват, че няма библейска основа за анихилационистичния възглед, когато има такава здрава основа за него." (82)

Гостин
Гостин


Вратете се на почетокот Go down

Re: "Адът: вечни мъки или унищожение?"

Пишување by Гостин on Пет Мар 06, 2015 10:43 pm

Езикът на унищожението е метафоричен. Традиционалистите възразяват на нашата интерпретация на езика на унищожението, на която току-що направихме преглед, защото те поддържат становището, че думи като "погине", унищожи", "погълне" "смърт", "изгори", "огненото езеро", "издигащ се дим" и "втората смърт", често се използват в преносен смисъл. Това е вярно, но тяхното преносно значение произхожда от буквалното им, основно значение. Има един общоприет принцип за тълкуване на Библията и той е, че думите, срещащи се в неалегорични текстове, се тълкуват в съответствие с основното им значение, освен ако няма някаква причина да им се придаде различно значение.
Писанието никъде не загатва, че тези думи не трябва да бъдат разбирани в съответствие с обичайното им значение, когато се отнасят до участта на нечестивите. Нашето проучване на употребата на тези думи в Писанието и в допълнителна към Библията литература, показва, че те описват буквално окончателното унищожение на нечестивите. Например, видението на Йоан на "дима, който се издига до вечни векове" (Откр. 14:11), се среща в Стария Завет, за да обрисува тихото свидетелство за пълно унищожение (Исая 34:10), а не за вечни мъки. По същия начин, "огненото езеро" е ясно дефинирано като "втората смърт", фраза, използвана от евреите, за да обозначи окончателната, необратима смърт. Между другото, щом "огненото езеро" унищожава смъртта и хадес (гроба), имаме причина да вярваме, че то, надали може да запази живи, в съзнателни мъчения за цялата вечност, погубените човеци. Ние искрено се надяваме, че традиционалистите ще намерят кураж да хвърлят един обстоен и задълбочен поглед към библейските данни, които визират ада, като необратимо унищожение на погубените.

3.Моралните измерения на вечните мъки. Традиционната представа за ада в наши дни се оспорва не само въз основа на езика на унищожението и образа на пояждащия огън, които се намират в Библията, но също така и поради морални, правосъдни и космологични съображения. Към тях сега ние трябва да насочим вниманието си. Нека разгледаме, първо, моралните измерения на традиционната представа за ада, която изобразява Бог като един жесток мъчител, който изтезава нечестивите през цялата вечност.

Има ли Бог две лица? Как е възможно възгледът за ада, който превръща Бог в един жесток, садистичен мъчител за цялата вечност, да бъде основателно помирен с естеството на Бог, разкрито в- и чрез- Исус Христос? Има ли Бог има две лица? Той е безгранично милостив от една страна и неутолимо жесток от друга?! Може ли Бог да обича грешниците така много, че да изпрати Своя възлюбен Син, за да ги спаси, и същевременно да мрази непокаялите се грешници така силно, че да ги подложи на безкрайни жестоки изтезания? Можем ли с основание да славим Бог за Неговата благост, ако Той измъчва грешниците векове наред във вечността?
Разбира се, не е наша работа да критикуваме Бог, но Бог ни е дал съвест, която да ни позволява да формулираме морални оценки. Може ли интуицията за морал, която Бог е вложил в рамките на нашата съвест, да оправдае необузданата жестокост на едно Божество, което подлага грешниците на нескончаеми изтезания? Clark Pinnock отговаря на този въпрос по един много красноречив начин: "Налице е силно морално отвращение спрямо традиционната доктрина за естеството на ада. Вечните мъчения са непоносими от морална гледна точка, тъй като те описват Бог, действащ като едно кръвожадно чудовище, което поддържа един вечен Аушвиц за Своите врагове, на които дори не дава възможността да умрат. Как може някой да обича такъв Бог? Предполагам, че човек може да се страхува от Него, но бихме ли могли да Го обичаме и уважаваме? Бихме ли поискали да се стремим да бъдем като Него в тази безпощадност? Идеята за вечните, съзнателни мъчения, със сигурност, издига проблема „зло” до невиждани висоти. Antony Flew е имал пълното право да възрази, че ако християните наистина вярват, че Бог е създал хората с пълното намерение да измъчва някои от тях в ада вечно, защо пък те да не се откажат от усилията си да защитават християнството." (83)
Pinnock правилно пита: "Как могат християни да измислят едно Божество на такава жестокост и отмъстителност, чиито методи включват причиняването на вечни изтезания на Неговите създания, колкото и грешни да са били те? Със сигурност, един Бог, който би направил подобно нещо, е повече като сатана, отколкото като Бог, поне съгласно най-обикновените морални стандарти, а и съгласно самото Евангелие." (84) John Hick се изразява по подобен начин: "Идеята за едни вечногорящи тела, страдащи неспирно от силната болка на трета степен изгаряне, като нито биват изгорени, нито губят съзнание, е като научна фантастика, като тя е и морално отвратителна ... Мисълта за такова мъчение, преднамерено причинявано от божествено постановление, е напълно несъвместима с идеята за Бог, като безгранична любов." (85)

Гостин
Гостин


Вратете се на почетокот Go down

Re: "Адът: вечни мъки или унищожение?"

Пишување by Гостин on Пет Мар 06, 2015 10:43 pm

Адът и Инквизицията. Човек се чуди, дали вярата в ада, като място, където Бог вечно ще гори грешниците с огън и жупел, има начин да не е вдъхновила Инквизицията да затваря, измъчва, и накрая да изгаря на кладата т. нар. "еретици", които отказвали да приемат традиционните учения на църквата. В книгите по история на църквата, принципно, не се установява връзка между двете, очевидно защото инквизиторите не са обосновавали своите действия с вярата си в адския огън за нечестивите.
Но човек се пита, какво е вдъхновявало папи, епископи, църковни събори, доминикански и францискански монаси, християнски крале и принцове да изтезават и изтребват християни дисиденти, като албигойци, валдензи и хугеноти? Какво повлиява например, Калвин и неговия общинския съвет в Женева, да изгорят Серветус на клада, заради това, че отстоява своите анти-тринитарни убеждения? Прочитането на присъдата на Серветус, издадена на 26 октомври 1553г. от Градската управа на Женева, ми говори, че тези калвинисти фанатици са вярвали, подобно на католическите инквизитори, че имат правото да изгарят еретици, по същия начин, както Бог ще ги гори в ада. Присъдата гласи: "Ние те осъждаме, Мигел Серветус, да бъдеш вързан, и заведен в Шампел, където да бъдеш прикован на кол и изгорен жив, заедно с твоята книга ... докато тялото ти се превърне пепел, и така да завършат дните ти, за да служи за пример на други, които биха пожелали да се въвлекат в подобно". (86)
На следващия ден, след като Серветус отказва да се признае за виновен в ерес, "палачът го приковава с железни вериги за кол сред наръч дърва, поставя корона от листа, покрити със сяра, на главата му, и връзва за него книгата му. Гледката на горящия факел, изтръгва от него пронизителен писък ‘misericordia’ [милост] на родния му език. Зрителите отстъпват с ужас. Пламъците скоро го достигат и поглъщат неговото смъртно тяло в 44-тата година от живота му". (87)
Philip Schaff, известен историк на църквата, завършва този разказ за екзекуцията на Серветус, като казва: "Съвестта и набожността на онази епоха, одобряват екзекуцията и оставят малко място за емоции на състрадание." (88) Трудно е да се повярва, че не само католици, но дори благочестиви калвинисти, биха одобрили и гледали равнодушно изгарянето на испански лекар, който има значим принос в медицинската наука, просто защото не може да приеме божествеността на Христос.
Най-доброто обяснение, което мога да намеря за подобна прегоряла морална съвест на на християни в онова време, са ужасяващите образи и описания на адския огън, на които християните били системно подлагани. Такава визия на ада, е осигурявала морално оправдание да се подражава на Бог, като се изгарят "еретици" с временен огън, с оглед на вечния огън, който ги очаква в ръцете на Бог. Не е възможно да се оцени колко далеч стига влиянието, което доктрината за нескончаемия адски огън е имала през вековете, в оправдаването на религиозната нетърпимост, мъчения и изгаряне на "еретиците". Обосновката е проста: ако Бог ще гори еретиците в ада за цяла вечност, защо църквата да не ги гори до смърт, сега? Последиците и прилагането на практика на учението за буквален вечен адски огън, са стряскащи. Традиционалистите трябва да обмислят тези отрезвяващи факти. В края на краищата, Исус каза: "От плодовете им ще ги познаете" (Мат 7:20). А плодовете на учението за адския огън, са далеч от доброто.
Един колега, който чете този ръкопис, постави под съмнение опита ми да установя причинната връзка между вярата във вечните мъки на ада и политиката на инквизицията да изтезава и гори "еретици", които отказват да се отрекат от своите убеждения. Неговият аргумент е, че окончателното унищожение на нечестивите, чрез огън, е не по-малко жестоко от наказанието да горят в един вечно продължаващ адски огън. Проблемът на подобен довод, е, неспособността да се признае, че смъртното наказание, чийто резултат е смърт, не закоравява и не обгаря християнската съвест, както наказанието, което причинява безкрайни брутални страдания.
Разликата между двете може да се направи, като се сравни гледането на едно бързо изпълнение на смъртна присъда на престъпник на електрическия стол и гледането на една безкрайна екзекуция на същия престъпник на електрически стол, която разтърсва неговото, усещащо в пълно съзнание тяло, цяла вечност. Очевидно е, че да бъде човек свидетел на последното за неопределен период от време, или ще го докара до лудост, или ще притъпи моралнатата му съвест. По подобен начин, само системното подлагане на средновековните хора на художествени и литературни изображения на ада, като място на абсолютен терор и вечни мъки, е могло да предразположи хората, да приемат репресирането на "еретици" от религиозните власти, които твърдели, че действат като представители на Бог на тази земя.

Опити да се направи адът по-приемлив. Не е изненадващо, че в хода на историята, е имало редица опити да се направи адът по-малко адски. Августин е измислил чистилището, за да намали населението на ада. Съвсем неотдавна, Charles Hodge и B. B. Warfield също се опитаха да намалят населението на ада, чрез развиване на пост-милениална есхатология и чрез допускането за автоматично спасението на бебета, които умират в ранна детска възраст. Мотивите, изглежда са, че ако общият брой на тези, които ще бъдат измъчвани, е относително малък, няма причина за прекалено безпокойство. Такова разсъждение едва ли разрешава проблема за морала на Божия характер. Дали Бог ще причини безкрайни мъки на един милион, или на десет милиарда грешници, не променя факта, че Бог ще измъчва вечно човешки същества.
Други са се опитали да извадят ада от ада, чрез замяна на физическите мъчения на ада, с по-поносими умствени мъчения. Но, както отбелязахме по-горе, чрез частично намаляване на болката в един не-буквален ад, метафоричният възглед за ада не променя съществено неговото естество, тъй като той все още, остава едно място на безкрайни мъки.
В крайна сметка, всяка доктрина за ада, трябва да може да издържи моралния тест на човешката съвест и доктрината за буквални нескончаеми мъки, не може да издържи този тест. Анихилационизмът, от друга страна, може да издържи теста по две причини. Първо, той не разглежда ада като вечни изтезания, а като неизменно заличаване на нечестивите. На второ място, той приема, че Бог уважава свободата на онези, които са избрали да не бъдат спасени. Бог морално е оправдан заради унищожението на нечестивите, защото Той зачита техния избор. Бог желае спасението на всички хора (2 Петр 3:9), но зачита свободата на онези, които отказват милостиво предоставеното от Него, спасение. Божието наказание на нечестивите в края, не е отмъстително, изискващо вечно мъчение, а рационално, водещо до тяхното окончателно унищожение.
Нашето време отчаяно се нуждае от възпитаване в страх от Бога, и това е една причина да се проповядва окончателната присъда и наказание. Ние трябва да предупреждаваме хората, че онези, които отхвърлят Христовите принципи на живот и предоставеното спасение, накрая ще преживеят една страшна присъда и "ще приемат за наказание вечна погибел"(2 Сол 1:9). Възстановяването на библейския възглед за окончателното наказание, ще освободи езика на проповедниците, защото ще могат да прокламират жизненоважната алтернатива между вечния живот и вечната погибел, без страха, че ще представят Бог като чудовище.

Гостин
Гостин


Вратете се на почетокот Go down

Re: "Адът: вечни мъки или унищожение?"

Пишување by Гостин on Пет Мар 06, 2015 10:44 pm

4.Правосъдните измерения на вечните мъки
Противно на библейската визия за правосъдие. Традиционната представа за ада, днес се оспорва и въз основа на библейската визия за правосъдие. Както Джон Стот сбито и ясно го поставя: "Фундаментът по отношение на справедливостта, е вярата, че Бог ще съди хората ‘според делата им’ (например, Откровение 20:12), което предполага, че наложеното наказание, ще бъде съизмеримо със стореното зло. Този принцип е бил прилаган в еврейските съдилища, в които наказанията са били ограничавани до точното възмездие "живот за живот, око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, нога за нога"(например, Изход 21:23-25).
Няма ли, в такъв случай, да е налице сериозна диспропорция между съзнателно извършените грехове за определен краен период от време и мъченията, които се изтърпяват през цялата вечност? Аз не олекотявам тежестта на греха, какъвто е бунтът срещу Бог, нашия Създател, но аз питам дали ‘вечното съзнателно мъчение’, е съвместимо с библейското откровение за Божията справедливост." (89)
Трудно е за нас да си представим, що за бунтарски начин на живот, би заслужил да бъде наказан с нескончаеми, съзнателни мъки. Както John Hick отбелязва, "Справедливостта никога не би могла да изисква за крайни грехове, безкрайно наказване с вечна болка; такова безкрайно изтезание никога не може да служи на някакви положителни, или изправителни цели, именно защото никога не свършва; и то прави за всеки последователен християнин теодицеята [тоест, защитата на Божията доброта, с оглед на присъствието на злото] невъзможна, давайки вечна опора на злото на греха и страданието в рамките на Божието творение." (90)
Представата за безкрайно отмъщение, е непозната на Библията. Моисеевото законодателство поставя граница на наказанието, което може да бъде наложено за различните видове нанесена вреда. Исус поставя още по-голяма граница: "Чули сте още, че е било казано ... Но Аз ви казвам" (Мат. 5:38-39). Според етиката на Евангелието, е невъзможно да бъде оправдан традиционният възглед за вечно, съзнателно мъчение, защото такова наказание би създало сериозна диспропорция между греховете, извършени в продължение на човешки живот и резултата от тях - наказание с продължителност за цяла вечност.
Част от проблема е, че като човешки същества, не можем да си представим колко дълга е вечността. За нас е невъзможно да си представим, какво наистина означава ‘вечни мъки’. Ние измерваме продължителността на човешкия живот в рамките на 60, 70 и в отделни случаи – на 80 години. Но вечни мъки означава, че след като грешниците са агонизирали в ада милион години, тяхното наказание тепърва започва. Такава концепция е отвъд човешкото разбиране.
Някои разсъждават, че ако нечестивите биха били наказани с унищожение, "това би било щастливо освобождаване от наказание и следователно не е никакво наказание изобщо."(91) Такова разсъждение е ужасяващо, най-меко казано. Това предполага, че единственото справедливо наказание, което Бог може да наложи на неправедните, е онова, което ще ги изтезава вечно. Трудно е да се повярва, че Божията справедливост може да бъде удовлетворена само от причиняването на вечни мъки. Човешкото чувство за справедливост намира смъртното наказание за най-тежката форма на наказание, която може да бъде наложена за криминални престъпления. Няма причина да вярваме, че Божието чувство за справедливост следва да е по-взискателно, като изисква повече от реалното унищожение на неправедните. Това не е отказ от принципа на степента на отговорност, който, както ще видим, обуславя "градацията" на страданието на неспасените. Страданието на наказанието, обаче, няма да продължи вечно; то ще се прекрати с унищожението на неспасените.

Противно на човешкото чувство за справедливост. Схоластици, като Анселм, са се опитвали да оправдаят представата за нескончаемото наказание, с аргумента, че грехове, извършени срещу безкрайното величие на Бог, заслужават безкрайни мъки. Такива разсъждения може и да са били приемливи във феодалното общество на средновековието, когато човешката стойност на крепостните селяни, които са били на дъното на социалната пирамида, е бледнеела в сравнение със стойността на краля, който бил на върха.
Но днес, както Pinnock отбелязва, "Ние не приемаме неравенство пред съда, въз основа на социалното положение на жертвата, тъй като, да се краде от лекар, дори е по-лошо отколкото да се краде от просяк. Фактът, че сме съгрешили срещу един безкраен Бог, не оправдава едно безкрайно наказание. Никой съдия днес не би определял степента на наказанието по скалата на социалното положение на ощетения. Старите аргументи за ада, като вечно наказване, не вършат работа." (91)
Освен това, вечните мъки не служат на никаква положителна, поправителна цел, просто защото те само измъчват грешниците, без да ги поправят. Такъв възглед не прави друго, освен да представя едностранчиво един отмъстителен Бог, което несъмнено, е в противоречие с онова, което Исус ни разкрива за любовта на Своя Отец към грешниците. Hans Küng правилно изтъква, че във време, в което нашите наказателна и образователна системи, постепенно са изоставили идеите за наказателни мерки, които не дават възможност за пробация и поправяне, "идеята, не само в рамките на един човешки живот, ами за цялата вечност, да бъдат наказвани тялото и душата, изглежда на много хора, като абсолютно чудовищна." (93)
Tрадиционната представа за ада, се основава на концепция за наказателнo правосъдие, което изисква грешниците да заплатят на Бог всичко дължимо и отвъд него. Тази гледна точка представя Бог като крайно жесток, суров и неутолим Съдия. Анихилационизмът, от друга страна, представя Бог като разумен и справедлив. Хората, които отказват да Му се покоряват и да приемат подареното от Него спасение, ще бъдат споходени с наказанието, което заслужават, а именно, пълно заличаване.
Въпросът, с който се занимаваме, не е дали в края, нечестивите ще бъдат наказани от Бог, или не. Въпросът е, дали нечестивите ще бъдат наказани с вечни страдания, или ще загинат и изчезнат след страданието, каквато и да е степента на болката, която Бог може да им причини. По наше мнение, второто по-добре хармонира с цялостното библейско учение и визия на правосъдието.
Градация на наказанието. Заличаването, не изключва възможността за степени на наказанието. Принципът на степенуване на отговорността, въз основа на получената светлина, се изразява от Христос на няколко места. В Матей 11:21-22, Христос казва: "Горко ти Хоразине! горко ти, Витсаидо! защото, ако бяха се извършили в Тир и Сидон великите дела, които се извършиха у вас, те отдавна биха се покаяли във вретище и пепел. Но казвам ви, на Тир и Сидон наказанието ще бъде по-леко в съдния ден, отколкото на вас." (вж. Лука 12:47-48). Жителите на Тир и Сидон ще бъдат третирани по-снизходително в съдния ден, отколкото тези от Витсаида, защото те са имали по-малко възможности, да научат Божията воля за живота си.
Христос се позовава на същия принцип в притчата за верните и неверните слуги: "И онзи слуга, като е знаел волята на Господаря си, но не е приготвил нито постъпил по волята му, ще бъде много бит, а онзи, който не е знаел и е сторил нещо, което заслужава бой, малко ще бъде бит. И от всеки, комуто много е дадено, много и ще се изисква; и комуто са много поверили, от него повече ще изискват."(Лука 12:47 -
48). В последния съд, на всеки човек ще бъде отсъдено не по еднакъв стандарт, а съгласно собствения му отговор на светлината, достигнала до него. (виж Езекиил 3:18 - 21; 18:2-32; Лука 23:34; Йоан 15:22; 1 Тим 1:13; Яков 4:17).
Милиони хора са живели и живеят днес, без познанието за Христос, като най-висшето Божие откровение и средство за спасение. Тези хора могат да намерят спасение, поради доверчивия отклик на онова, което знаят за Бога. Бог ще прецени доколко Неговата воля е оповестена на всеки човек, чрез определена религия.
В Римляни 2, Павел обяснява, че "когато езичниците, които нямат закон, по природа вършат това, което се изисква от закона, то, и без да имат закон, те сами са закон за себе си, по това, че те показват действието на закона написано на сърцата им, на което свидетелствува и съвестта им, а помислите им или ги осъждат помежду си, или ги оправдават, в деня, когато Бог чрез Исуса Христа ще съди тайните дела на човеците според моето благовестие." (ст. 14-16).
Тъкмо защото Бог е заложил някои основни морални принципи във всяка човешка съвест, всеки човек може да бъде държан отговорен - "без извинение" (Римляни 1:20) на последния съд. Приятна изненада ще бъде, да се срещнат сред изкупените "езичници", които никога не са учили за добрата вест на спасението чрез човешки посредници. Елън Уайт изразява този момент красноречиво: "Сред езичниците са онези, които се прекланят пред Бог невежо, онези, до които светлината никога не е достигала посредством човеци, но те няма да погинат. Въпреки, че са в неведение относно писания Божи закон, те са чули гласа Му да им говори в сърцата и са вършили нещата, които законът изисква. Техните дела са доказателство, че Светият Дух е докоснал сърцата им, и те са приети, като деца на Бог." (94)

Гостин
Гостин


Вратете се на почетокот Go down

Re: "Адът: вечни мъки или унищожение?"

Пишување by Гостин on Пет Мар 06, 2015 10:45 pm

5.Космологичните измерения на вечните мъки.
Едно последно възражение към традиционната представа за ада е, че вечните мъки предполагат вечното съществуване на един космически дуализъм. Раят и Адът, щастието и болката, доброто и злото, ще продължат да съществуват вечно едно до друго. Невъзможно е да се съчетае този възглед, с пророческото видение на новия свят, в който "смърт не ще има вече; нито ще има вече жалеене, ни плач, ни болка; първото премина" (Откр. 21:4). Как биха могли плачът и болката да бъдат забравени, ако агонията и страданията на погубените са в обсега на погледа, като в притчата за богаташа и Лазар (Лука 16:19-31)?
Наличието на неизброими, милиони вечно страдащи в невъобразими мъки, та било то и в "лагера" на неспасените, може да служи само, за да се унищожи мирът и щастието на новия свят. Новото творение ще бъде опорочено от първия ден, тъй като грешниците ще останат една вечна реалност в Божията Вселена и Бог никога не би бил "все във все" ("всичко у всички" – Православен превод) - (1 Кор 15:28). Джон Стот пита: "Как би могъл Бог, в каквото и да е смислено значение, да се нарича "всичко у всички", докато един неустановен брой хора, все още продължават да са в бунт срещу Него и под Негово осъждение. Би било по-лесно да се съвместят ужасната реалност на ада и универсалното царуване на Бог, ако адът означава унищожение на непокаялите се и нищо повече." 95
Целта на Божия план за спасение е, в крайна сметка, да се изкорени наличието на греха и на грешниците в този свят. Само ако грешниците, сатана, и бесовете, в крайна сметка, бъдат унищожени в огненото езеро и заличени завинаги чрез втората смърт, ние наистина можем да кажем, че Христовата изкупителна мисия е една категорична и окончателна победа. "Победата означава, че злото е отстранено и не е останало нищо друго освен светлина и любов. Традиционната теория на вечните мъки означава, че сянката на тъмнината виси над новото творение завинаги."(96)
За да обобщим, можем да кажем, че от космологична гледна точка, традиционният възглед за ада, предлага един космически дуализъм, който противоречи на пророческото видение за новия свят, където присъствието на греха и грешниците завинаги е заличено. (Откр. 21:4).

Заключение.
В заключение на това изследване на различните възгледи за ада, е важно да си припомним, че доктрината за крайното наказание, не е доктрината на Евангелието, а е резултат от отхвърлянето на Евангелието. Тя по никакъв начин не е най-важното учение на Писанието, но със сигурност се отразява на начина, по който разбираме онова, на което Библията учи в други жизненоважни области – като човешката природа, смъртта, спасението, характера на Бог, участта на човека и новият свят, който ще дойде.
Традиционният възглед за ада като вечно мъчение, или е библейски, или е небиблейски. Ние потърсихме отговор в Божието Слово и не открихме библейска подкрепа за него. Това, което открихме е, че традиционалистите са се опитвали да интерпретират богатия език и образност на унищожението на нечестивите, в светлината на елинистичния възглед за човешката природа и на църковната догма, а не въз основа на приетите методи за тълкуване на Библията.
Днес, традиционният възглед за ада, се оспорва, отхвърля и изоставя от уважавани учени теолози от различни религиозни вероизповедания, въз основа на Библейски, морални, правосъдни и космологични съображения. Библейски, вечните мъчения отричат основния принцип, че крайната заплата на греха е смърт, прекратяване на живота, а не вечни мъки. Освен това, богатата образност и езикът на унищожението, които се използват в цялата Библия, за да опишат участта на нечестивите, ясно показват, че резултатът на крайното наказание е унищожение, а не вечно, съзнателно мъчение.
Морално, доктрината за вечното съзнателно мъчение е несъвместима с библейското откровение за Божествената любов и справедливост. Моралната интуиция, която Бог е вградил в рамките на нашата съвест, не може да оправдае ненаситната жестокост на един Бог, който подлага грешниците на безкрайни изтезания. Такъв Бог, е като кръвожадно чудовище, а не като любящ Баща, разкрит ни от Исус Христос.
От гледна точка на правосъдието, учението за вечните мъки е в противоречие с библейската визия за правосъдие, която изисква нанесеното наказание да е съизмеримо със стореното злото. Идеята за неограничено отмъщение, е непозната на Библията. Справедливостта не може да изисква като наказание - вечна болка - за грехове, извършени в ограничените рамки на един обикновен човешки живот, особено когато такова наказание не изпълнява поправителна цел.
Космологично погледнато, доктрината за вечните мъки увековечава космическия дуализъм, което противоречи на пророческото видение за новия свят, в който грехът и грешниците завинаги са заличени. Ако агонизиращите грешници биха останали, като една вечна реалност в новата Божия вселена, тогава надали би могло да се каже, че "смърт не ще има вече; нито ще има вече жалеене, ни плач, ни болка; първото премина"(Откр. 21:4).
Традиционният възглед за ада, като съзнателно мъчение, е в сериозни затруднения в наши дни. Възраженията срещу този възглед са толкова силни, а подкрепата му толкова слаба, че все повече и повече хора го изоставят, приемайки вместо него, идеята за универсално спасение, за да избегнат садистичния ужас на ада. За да се съхрани важната библейската доктрина за окончателната присъда и наказание на нечестивите, е важно за библейски мислещите християни, да преразгледат онова, което Библията наистина учи за участта на погубените.
Нашето внимателно изследване на съответните библейски данни показа, че нечестивите ще бъдат възкресени за целите на божествената присъда. Това ще включва отстраняване от Божието присъствие, в място, където ще има плач и скърцане със зъби. След период на съзнателно страдание, индивидуално, както е изисквано от Божията справедливост, нечестивите ще бъдат погубени, без надежда за връщане, или възстановяване. Окончателното възстановяване на вярващите и окончателното заличаване на нечестивите от този свят, ще докаже, че Христовата изкупителна мисия, е една абсолютна победа. Победата на Христос означава, че "първото премина" (Откр. 21:4), и само светлината, любовта, мирът и хармонията ще господстват през несвършващите векове на вечността.

Гостин
Гостин


Вратете се на почетокот Go down

Re: "Адът: вечни мъки или унищожение?"

Пишување by Sponsored content


Sponsored content


Вратете се на почетокот Go down

Страна 1 of 2 1, 2  Next

Преглед на претходна тема Преглед на наредна тема Вратете се на почетокот


 
Permissions in this forum:
Не можете да одговарате на темите во форумот