Српските зверства (геноцид) кон бугарите в Македония и исторически лаги

http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=310:-1915-&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61
СРЪБСКИТЕ ЗЛОДЕЙСТВА НАД МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ ПРЕЗ ЕСЕНТА НА 1915 Г.

В Букурещ на 28 юли 1913 г. беше узаконено разграбването на българските земи. Докато „белите якички” дипломатствуваха и заблуждаваха света с лъжливи обвинения и клевети срещу „коварната” България, из земите, населени с огромно българско население, заграбени от бившите съюзници, и румънският лешояд започна непозната кървава вакханалия спрямо народа ни.

Единственото спасение за сънародниците ни от Южна Добруджа, от двата дяла на Македония и от двете Тракии беше емиграцията. Огромни маси бягащи българи напуснаха родните си огнища, които бяха населявали от повече от 13 века, и се заселиха в границите на ограбената, но свободна българска държава. Създадоха се нови квартали в големите градове и цели села от бежанците. По ирония на съдбата дори едни от софийските гробища и до днес се наричат Малешевски, а родните краища на бежанците също бяха превърнати на гробища.



А знаете ли, че Малешевията е област, околия която и днес се намира от другата страна на границата, в полите на Малешевската планина. Неуспелите да намерят спасение в Отечеството и останали по родните си места бяха подложени на издевателства, грабежи, изнасилвания и всички жестокости, на които бяха способни комшиите ни гърци, сърби, румънци и турци. В началото на второто десетилетие на ХХ век започна нечувана денационализация и истински геноцид над народа ни. И в други статии съм ви цитирал дословно какво е геноцид, дефиниран от международните хуманитарни и червенокръстки организации. И наистина съседите на България го извършваха точка по точка, и то пред очите на чуждестранните хуманисти и нашата освободителка Русия, която беше главният подстрекател за наказването на „непослушната България”. Единствен глас в защита на истината и за установяването на злодействата по време на Балканските войни беше издигнат както през Априлското въстание (1876), отвъд океана, в Съединените щати. Резултатите от Карнегиевата анкета, макар че бяха публикувани, не направиха впечатление на готвещия се за започване на Първата световна война свят. Изкристализиралата човешка жестокост над народа ни, скрита между кориците на анкетата, остана само едно от многобройните документални свидетелства за историците и изследователите.




Бежанци

Малко са примерите и в художествената ни литература, където злодеянията над народа ни да бъдат описани. Само ще ви припомня, че през онези години отново патриархът на българската литература Иван Вазов написа цикъл от стихотворения, които и днес четем с трепет и страх. Едно от първите сред тях е стихотворението му „Па ща си ти?”, посветено на малкото момиче, македонско българче, Васка Зойчева. Сръбските убийци, инквизитори и развратници бяха предвождани в Българска Македония от злодея Александър Караджорджевич, престолонаследник на кървавия сръбски трон и потомък на свинарите, които основаха сръбската държава и едната от управляващите династии. Възмездието щеше да го постигне, но чак в далечната 1934 г., а дотогава той щеше да има възможност да ръководи тази кървава скотобойна над народа ни.
Наричаха и наричат и днес Балканите „барутния погреб на Европа”. Да направим едно уточнение, че така почнаха да ги наричат и заради сръбските злодейства и провокации. За да се убедите в това, което ви казвам, ще припомня само някои от случаите на сръбските агресивни планове към земите и народа ни. Още през 1844 г. в начертанието си Илия Гарашанин планира заграбването на българските земи,  а през 1867 г. Сърбия е страна в Гръцко-Румънско-Черногорското споразумение за разпределение на българските земи. По време на Руско-турската война (1877-1878) с благословията на Русия успява да присъедини българските земи в Моравско с Нишко, Пиротско и Вранско и др., което е потвърдено и на Берлинския конгрес. През 1885 г. по време Съединението Сърбия напада в гръб България с аргументите, че е нарушено равновесието на Балканския полуостров. По същия начин и със същите аргументи се готви да удари страната ни в гръб след обявяването на независимостта през 1908 г., вместо да насочи погледите си към анексираните от Австро-Унгария Босна и Херцеговина. На няколко пъти (1897, 1904 и 1912 г.) се опитва да сключи споразумение с България за разпределение на Македония, което успява с руска благословия да стори през 1912 г.
Както подчертах и по-горе, Сърбия успява да заграби цялата Вардарска Македония с Букурещкия мирен договор от 1913 г. За времето от 1913 до 1915 г. Вътрешната македоно-одринска революционна организация подготвя на основата на огромен документален материал „Македонски мартиролог”, в който са описани голяма част от сръбските и гръцките жестокости над народа ни в Македония. Библиотека „Сите българи заедно” го публикува през 2005 г. като № 2 от поредицата. От него може да се запознаете с най-достоверните сведения за геноцида над народа ни през този малък промеждутък от време. Но отново искам да ви предупредя, че това, което ще прочетете, ще ви накара да ви настръхнат косите от ужаса, който е преживял народът ни от тези „православни скотове”, които и до днес имат подкрепата на цивилизования свят, тъй като българските държавници, политици и учени предпочитат да си гледат рахатлъка, отколкото да отворят очите на сънародниците ни и на чужденците.


В книгата си „Европа без маска” в навечерието на Втората световна война американският журналист Джон Гънтър припомня за опасността да започне нова световна война именно от Балканите. За това предупреждаваше преди него и френският журналист Анри Пози в книгата си „Войната се връща”, която беше извлечение от книгата му „Черна ръка над Европа”. А „Черната ръка” беше зловеща сръбска националистическа организация, каквато беше и „Бяла ръка”. Определено трябва да кажа, че и двете бяха окървавени с българска кръв ръце, а техните наследници и правоприемници разстрелваха, колеха, палеха и изнасилваха само преди десетина години из земите на бивша Югославия.


На 15 юни 1914 г. в Сараево Гаврило Принчип уби австро-унгарския престолонаследник ерцхерцог Франц Фердинанд, заедно със съпругата му. Сараевският атентат беше поводът за избухването на Първата световна война. Самозабравилата се Сърбия, награбила се с български земи, тръгна на война, подкрепена от Русия, срещу Дунавската империя. А какво представляваше по онова време австро-унгарската войска, може да си припомните само като разгърнете страниците на една от най-великите книги на нашето време „Приключенията на храбрия войник Швейк” от Ярослав Хашек и нейното продължение от Карел Ванек.
Престъпният безумец цар Фердинанд, който вкара страната ни в първата национална катастрофа след огромен подкуп от руския император Николай ІІ, беше поел пътя за довършване на пъклените си планове, щедро надарен този път от германския кайзер Вилхелм. Още от включването на страната ни във войната беше напълно ясно, че това е пътят към втората национална катастрофа. От нея не можа да ни спаси героизмът на обикновения български войник и на достойните му командири, въпреки многобройните победи.
Включването на България във войната на страната на Германия, Австро-Унгария и Турция предопредели поражението и разпада на руското протеже Сърбия, заради, която и Русия се включи във войната.
Още в началото на войната списание „Аз знам всичко” излиза непрекъснато със съобщения и фотографии от фронтовете на бушуващата война. През късната есен на 1915 г. излиза и с извънреден брой, в който българските военни кореспонденти дават своите отчети за това, което заварват из окупираните български земи в Македония. Един от кореспондентите е големият български писател-хуморист Ненчо Илиев Сириус, който ще бъде обвинен през 1944 г. за фашистка дейност и ще бъде убит без съд и присъда. Днес той е напълно забравен, но сега ще имате възможност да прочетете ужасяющия разказ на този голям български хуморист. От включените цели текстове от списанието ще видите как са действали сръбските злодеи при оттеглянето си към албанските планини. Описано е и взимането на заложници и тяхното избиване. В разрез с всички международни конвенции за воденето на военни действия и отношение към военнопленници и заложници, избиват по най-жесток начин българските заложници и австро-унгарските военнопленници и то дори не правят опит да заличат следите си. Снимките, които ще видите, колкото и да са некачествени, поради възможностите на тогавашната фотография, едва ли ще ви дадат и миг спокойствие с потресающите примери на жестокости над избити българи и изнасилвани жени и деца. Но сръбските военнопрестъпници се оказват жестоки инквизитори и над сънародниците си. Ще имате възможност да прочетете имената на българските жертви сред мирното население, което първо посреща сръбския удар, а може би ще срещнете и имената на вашите избити близки, за които факти скопските фалшификатори мълчат. Ще видите трагедията на българите в Скопско, Битолско, Гевгелийско, Малешевско и из цяла Македония. Страховити са и разказите за сръбските затвори, които само графики-фантазии на тъмници и подземия на италианския архитект и гравьор Джовани Батиста Пиранези и офортите на испанския художник Франциско Гоя „Ужасите на войната” могат да конкурират. В заключение ще си послужа с думите на кореспондента Ненчо Илиев „Една картина, за която приблизително представление може да ни даде само ада на Данте.”
Може би ще ви направи впечатление, че си служа с едни и същи думи при описанията на гръцките, румънските и сръбските жестокости, но за това не съм виновен аз. Просто думите не стигат, за да се изрази жестокостта и омразата на съседите ни към народа ни. Слабокултурните и недостатъчно цивилизованите народи, наши съседи, явно са еднакво жестоки в престъпленията си.
Предлагам да се запознаете с по-долу публикувания текст и с приложените фотографии, за да се убедите колко меки са моите встъпителни думи.

Цочо В. Билярски


В МНОГОСТРАДАЛНА МАКЕДОНИЯ





ЗАТВОРНИЦИТЕ В ПРИЗРЕНСКОТО КАЛЕ


Арестуванията на македонските българи Находката в Призрен. 70-те затворници
Щаб на Първа армия, януари 1916 г.

Войната завари всички затвори в Македония препълнени от нещастни българи, цялата вина на които се състоеше само в туй, че бяха българи и такива искаха да останат до края на живота си.
Едновременно с отстъплението си сърбите прибираха от затворите из Македония и влачеха със себе си всички мъченици на своя бесен шовинизъм.
И колкото повече под железния напор на българския войник освободител се намаляваше територията на вероломна и побесняла Сърбия, толкова повече нейните жалки креатури, облечени в каква-годе власт, проявяваха по-нечувано безумие и по-чудовищна жестокост. В агонията си Сърбия поразително напомня една змия, главата на която, макар че е смазана, пак я извива и като се мъчи да ухапе, излива и последната си капка отрова. Като не бе в състояние да даде отпор срещу стихийния устрем на българската армия, тя в безсилието си с един безподобен цинизъм изля всичката си злоба и злъчка върху ония беззащитни българи, които в момента още се намираха в мръсните й лапи.
За да не бъда голословен, ще изнеса няколко факти, които навяват чрезмерен ужас и които дори в историята на най-дивите народи нямат равни на себе си. (Извлечения от рапорта на н[ачални]ка на 3-а Балканска дивизия, № 1609 от 31.ХІІ.1915 г.)
Провидението бе предопределило щото Призрен да стане гробницата на покритите с всемирна слава короновани убийци. И там, пред отворения си гроб, издихающа и подла и пред самата си смърт, Сърбия, направи всичко, за да остане вярна на вродените си зверски инстинкти.
След нанасянето на последния смъртоносен удар в Призрен, нашите войски намерили във влажните подземия на „Калето” около 70 души българи. Всички тия нещастници са представлявали една гледка толкова страшна и плачевна, че тя надминавала всяко въображение. Всички били изтощени от глад, осакатени от мъчения и болни от измръзване на ръцете и краката. Една картина, за която приблизително представление може да ни даде само ада на Данте. Между тия мъченици са лежали и разлагающите се вече трупове на четирма българи, имената на които са останали неизвестни. Но известно и очевидно е било туй, че върху мъртвешките им лица са били отпечатани следите на страшни конвулсии, които свидетелствували за преждевременната им мъченическа смърт. Тия четири трупа били погребани от свещеника на 29-й Ямболски полк. Между тях се е борил със смъртта и един турчин. Той е бил заварен в момента, когато е агонизирал от глад и измръзване на краката и ръцете. Преди да издъхне, той успял да разкаже на нашите военни власти, че в затвора е имало около 800 души, почти всички българи, между които не липсвали и деца от 12-16-годишна възраст. Отначало всички тия нещастници, събрани от всички краища на измъчена Македония, били затворени в Гевгелийския затвор. Най-голямата вина на най-големите „престъпници” се е състояла в това, че на един брат му, вместо да се яви в редовете на сръбската армия, забягнал в България; че друг на въпроса - къде е забягнал съседът му - не можал да даде отговор. Изобщо, болшинството българи са били хвърлени в затворите все за „престъпления” от тоя род.
От разказите на останалите живи мъченици се установява по най-положителен начин, че при започването на военните действия между България и Сърбия, всичките тия 800 души били разкарвани из затворите ту в Гиляне, ту в Скопие, ту в Прищина. Гладни, голи и боси, мнозина от тях още през дългото и трудно странствуване завинаги оставали по мръзналите и пусти пътища своите мъченически кости.



Дори и днес в призренската болница още лежат от измръзване на краката някои от тия нещастници. Между тях сега се намират Михаил Стайков, 46-годишен, от с. Богданци, Гевгелийско, Димитър Христов, 53-год., и Туци Очков, 46-год., от Радовиш, чиято снимка даваме. Последните двама напълно потвърждават казаното от турчина, а за себе си разказват, че на 1-й март мин[алата] год., понеже сръбските власти ги подозирали като членове на някаква българска организация, хвърлили ги в затвора, гдето били изтезавани по най-жесток начин. Често пъти нощно време те били изкарвани на разпит и чрез глад, чрез ужасни побои и всевъзможни изтезания сърбите се мъчили да узнаят нещо от тях, ала напразно, тъй като те в нищо не били виновни. След известно време тия българи били изпратени в Щипския затвор, от там - в Скопие, а после разкарвани в Качаник, Феризович, Липлян, Прищина, Щимля и най-после в Призрен, гдето пристигнали на 5-й ноември и били затворени в „Калето”.



На 10 ноември, когато сърбите почувствали приближаването на българския ураган, който ще ги помете от лицето на земята, напоена от тях с невинна българска кръв, извадили из затвора всички способни да се държат на краката си и ги отправили за Дяково.
В подземията на затвора били оставени само 62 души, съвършено болни.



Освен двамата българи на 1-й март м. г. в Радовиш били затворени 47 души, между които имало 5 българки и 1 туркиня. Всички били изпратени към Скопие и Прищина, но мнозина от тях измрели по пътищата поради нечуваните изтезания, на които били подлагани.
Ето и имената на една част от тия 47 души нещастници, родом от Радовиш: Туше Теохаров, Коце Пуцев, Илия Зафиров (умрял из пътя за Призрен), Митю Николов (също умрял из пътя за Призрен), Васил Апостолов, Григор Димитров Лознали, Сали Бей, Фаик Бей (умрели в Радовишкия затвор), Исмаил Рифат, Хаджи Ефенди, Тодор Цветков, Григор Стоянов, Георги Христов, Ташо Андонов (още в Радовиш се хвърлил от прозореца на затвора, защото не можал да изтърпи грозните изтезания), Иванчо Тарабуна Семерджия. От с. Богданци, Гевгелийско, били затворени: Христо Дялев, Теохар Гошов, Стоян Оков и Георги Дачев. От с. Неманци, Щипско, били затворени: Милан, Тимо, Гошо, Лазо и др. От Кавадарци: Нако Данов, един от най- видните първенци, който умрял по пътя.



Всички тия нещастници са на възраст, между 50 и 70 години.
Ненчо Илиев, кореспондент при щаба на 1-а отделна армия.

Жертва на сръбската жестокост



Грабежите на сръбските войски в Битоля



Една група от намерените в „Калето” в  Призрен затворени българи


ИЗБИВАНЕТО НА АВСТРИЙСКИТЕ ПЛЕННИЦИ


Хиляди жертви на сръбското злодейство. - Страшната участ на австрийските пленници в Сърбия

Избити австрийски пленници в Ниш



През първата австрийска офанзива в Сърбия, благодарение на едно предателство, австрийската армия достигнала до Валево и Рудник, бе разбита и принудена да се оттегли от сръбските земи.
Няколко десетки хиляди австрийски войници - сърбите в своите официални комюникета изчисляваха общия брой на австрийските войници в техен плен на около 50 000 души - имаха нещастието да попаднат в ръцете на сръбската армия. И още от първия ден започна едно страшно избиване на пленниците. Появи се в Сърбия петнистият тиф. Австрийските пленници бяха оставени на произвола на съдбата си. Измираха всеки ден стотици, без най-малката медицинска помощ, без да се вземат и най-малките мерки за ограничение на опасната болест.



Най-голямото изтребление и най-страшните дни за австрийските пленници в Сърбия настъпи след започването на нашата и австро-германска офанзива. За да не бъдат освободени тия пленници от бързо настъпващите съюзнически войски в сръбска територия, сръбското Главно командване разпореди пленниците от всички лагери да бъдат изпратени бързо към Албания и от там - в Италия. Ескортирането им бе поверено на сръбски комити, на които едновременно дали заповед да убиват всеки пленник, който падне, който не може да следва отряда. И започнала една страшна безмилостна сеч. Голи, гладни, изтощени, пленниците падали един след друг. Сръбските комити ги доубивали и оставяли насред пътя. Нямало нужда да се пита за пътищата, по които са минали австрийските пленници. Те били осеяни с техните трупове. Един голям отряд пленници трябвало да премине през лагера на разбитата два дни по-рано от германците Шумадийска дивизия. Войските от тая дивизия откриват огън по пленниците и малцина от тях успели да се спасят.
Из целия свой път към Албания нарядко пленниците получавали по малко царевично брашно, което забърквали със студена вода, и с него се хранили. Най-често употребявали за храна мършата на падналия по пътя добитък.
В Албания ги очаквал още по-голям ужас. Разсвирепелите сръбски войници си доставяли удоволствие да ги избиват. Успелите да избягат и се скрият из различни пещери пленници, за да дочакат настъпващите наши войски, приличали на същински сенки, излезли от гроба. Много от тях измрели от слабост.
В градовете, отгдето поради бързото наше настъпление сърбите могли да изтеглят пленниците, ги избивали преди отстъплението си, както е случаят в Ниш, една снимка от убитите австрийски пленници в тоя град даваме по-горе.

Убит австрийски пленен офицер от сръбските войски

https://melnica.forummk.com/t1336-topic#58272
(Продължение)
ИЗБИВАНЕТО НА МАКЕДОНСКИТЕ ПЪРВЕНЦИ

Прийомът на сърбите в Македония. - Система на заложници. - Избиването им.



Още при първите симптоми на близката война между България и Сърбия сърбите, за да могат да тормозят македонското българско население, прибягнали до системата на заложници. От всеки град, от всяко село те взимали като заложници най-първите хора, предупреждавайки населението, че при най-малките движения от негова страна взетите заложници ще бъдат избити. Заложниците на населението сръбските войски влачели навсякъде със себе си, за да могат веднага да пристъпят към тяхната екзекуция.



В Скопие е имало повече от 200 такива заложници българи и турци. Светкавичният поход на нашите войски и тяхното бързо появяване пред Скопие беше един страшен удар за сърбите. Принудени да опразнят града след кратък, но решителен бой, сръбските войски замъкнаха със себе си към Качаник и Прищина и взетите заложници. Последните са били принудени да ги следват, оковани във вериги. Няколко десетки от тях сръбските войници избили още край самия град. Преследващите ги наши войски, без да могат да предотвратят страшното престъпление на разсвирепелите се деморализирани от погромите сръбски пълчища, били свидетели на новото сръбско злодейство. Труповете на убитите били снети, за да останат снимките като един грозен паметник на сръбското безчовечие и отпосле погребани в присъствието на нашите власти в града и на населението. Свидетели по това сръбско злодейство са и руският консул в тоя град, както и чуждите санитарни мисии, които не последваха сръбската бягаща от Македония към Албания армия. Много от останалите заложници, които сръбските войски отвлекли със себе си, били избити по пътя на отстъплението, към Феризозич и Качаник.



ОБЕЗОБРАЗЕН СИГНАЛИСТ
1 октомври. Един артилерийски вистрел в ранни зори, понесе своето ехо от хълм на хълм, от рът на рът по сръбско-българската граница край Цариброд.
Първи полк минава в настъпление. Ротите се пръскат във вериги и пуснали пред себе си патрули минават границата.
13-а рота, командвана от капитан Горов, се движи в една рядка гора. Сърбите посрещат нашите храбреци с град от куршуми. Момчетата са огладнели и ротният праща сигналиста да иде назад и получи хляб за борците.
Ожесточеният сръбски огън следва непрекъснато. Да се остане на същото място, значи да се дават излишни и безполезни жертви.
Ротата се дръпва малко назад, за да може, посредством странични и обходни движения, да настъпи без жертви.
Сигналистът не подозира, че другарите му са напуснали позицията си, и натоварен с цял чувал хляб, свил се одве под неговата тежест, бърза за там, следвайки пътя, който току-що бе изминал и който му е добре познат. Стигнал на позицията, той изведнъж се вижда обкръжен от група сръбски войници, които го ограбват, събличат, събуват. Няколко десетки ножа се забиват в тялото на нещастника, който пада облян в кръвта си. По-късно нашите войски настъпили, намериха трупа на тоя нещастен сигналист, обезобразен, гол, с превърнато на решето тяло от безбройните щикови удари.
Изглежда, че сърбите са изпитвали острието на своите ножове и над мъртвия му труп.

МЪЧЕНИКЪТ КАВАЛЕРИСТ
Пленените от сърбите наши войници и офицери, които са имали щастието да се спасят живи и здрави от сръбски плен, разказват потресающи работи как сърбите са доубивали ранени наши войници или пък са убивали по най-зверен начин попадналите в плен.
Един поручик ни предава следния случай на ужасно сръбско зверство, проявено спрямо един български войник кавалерист:
След разбиването на сърбите по целия фронт на Българска Морава ние продължихме да ги преследваме. Нашата част настъпваше по посока на Гиляне. Тъкмо на 2 км от града, на самия път, по който настъпвахме, момчета от моята рота, с израз на ужасяване на лицето, ме повикаха да се приближа към близката кория. Но това, което видях там, не ще забравя никога. На едно дърво, обесен надолу с главата, още жив, висеше един наш войник кавалерист; ушите му бяха отрязани, очите извадени, а в устата му... (колко отвратителна трябва да е сръбската душа!) беше натикан срамния член на нещастния момък, отрязан от невидените по изобретателността на жестокостите си негови джелати. Войникът беше още жив, правеше ужасни конвулсии, придружени от хъркане, което най-ясно свидетелстваше за ужасните мъки, които изпитваше обезобразеното му тяло.
Дадох веднага заповед да се помогне на нещастния наш герой, който, отивайки с разузнавателна цел към разположението на неприятеля, беше попаднал в плен и подложен от сръбски войници изверги на инквизиция, невидяна досега. Но всички усилия да се спаси тоя мъченик за свободата на поробените братя, бяха напразни; той издъхна в ръцете ми, като изхърка продължително и силно. В последния момент - стори ми се, че отделните хрипливи звукове съставляваха: „Да живее България!”...





СТРАШНАТА НАХОДКА
Инквизиция, по-страшна от средновековната – Избитите първенци на Пехчево, Берово и Владимирово
Веднага след обявяването на нашата мобилизация сърбите арестували една нощ тайно осем души от първенците на Берово, Пехчево и Владимирово. На втория ден барабанчик бил, уведомявайки, че ако тия осем души не се явят в разстояние на 20 дни, ще бъдат осъдени на смърт. Това с цел да скрият тяхната участ от населението, на което съобщили, че те забягнали уж в България.
29 ноември. Денят на изгонването англо-френците и от последните селища на Македония. Посветените в това злодейство няколко сърбомани, виждайки, че всяка надежда сърбите да се завърнат по тия места е изгубена, за да се покажат услужливи пред нашите власти, издали извършеното от сръбските власти злодейство и посочили местата, гдето били погребани осемте първенци. Наредено било тяхното разравяне. Сърбите ги били заровили в един сипей, гдето земята постоянно се свличала и постепенно все повече и повече затрупвала техните гробове. Картината, която се открила, би накарала да настръхнат косите и на най-коравия човек. Краката на осемте нещастници били обвързани с дебели въжета. Ръцете вързани над лактите отзад. Между всяко въже, с което били вързани ръцете, вкарано по едно късо дърво. Посредством въртение на дървото, въжето, с което били пристегнати ръцете на тия нещастници, се стягало все повече и повече, докато гърдите им се разпуквали. Така, всред най-ужасни и безчеловечни мъки, били убити осемте първенци.

ГРАБЕЖИТЕ В КРАГУЕВАЦ
Редовните сръбски войски са разбити и не могат да устоят пред стремителния напор на австро-германците, които са вече пред Крагуевац. Сръбската дивизия, която защищава града, се оттегля и последният, изпълнен с хиляди бежанци от Белград и околните градове остава в ръцете на сръбските комити. Цял ден и цяла нощ, до навлизането на германците, те се предават на грабежи и плячкосване. Маса жени биват избити само за да могат да бъдат ограбени ценностите и парите, които носят със себе си. Друго не взимат, защото сами те скоро трябва да потърсят спасение в бягство, а тежки товари не могат да носят със себе си.
В една стая са намерили подслон няколко по-богати сръбкини, които отказват да дадат парите си. Един комита хвърля бомба. Труповете на избитите от тая бомба жени бидоха намерени при влизането на германците да се валят още в собствената си кръв.

ГРАБЕЖИТЕ



Система е било щото сръбските войски при своето отстъпление да ограбват всички останали магазини. Това е навсякъде, в Стара Сърбия, в Санджак, в Македония. Няма град, в който при влизането си нашите войски да не са намерили десетки магазини разграбени от отстъпающите сръбски войски. Това беше в Княжевац, в Пирот, в Ниш, Неготин, Зайчар, Битоля, Прилеп, с една дума навсякъде.

ЗВЕРСТВАТА В СТАРА СЪРБИЯ
Сърбите и крайграничното население – „Бугараши” - Кланетата в Червена река, Врагодинац и Старо село
В различни времена, използувайки сложилите се политически обстоятелства, сърбите присъединяваха към територията си чисто български области, в които навсякъде звучеше кристалният български език. Такава бе съдбата на Ниш, Лесковац, Враня, Пирот, Княжевац. И всякога първата грижа на сърбите се насочваше към посърбяването на това население. Отидоха далеч, направиха много, но все пак те чувстваха, че това не са сърби и прави сърби се наричаха ония от Шумадия, а моравчени обидно зовяха „бугараши”.
Започна се войната. Настъпающи в сръбска територия наши войски на много места срещнаха, особено между старите, запазена живата българска реч. Всички жители на областта край Морава много по-лесно можеха да се разберат с един българин, отколкото с един сърбин от Белград или из Шумадия. Те сами не скриваха от нашите, че сърбите ги презират и ги наричали бугараши.
В най-многото села, там, гдето населението не бе принудено от сръбските войски да напусне жилищата си, нашите войски срещнали от населението най-радушен прием. Цялото население на селата Врагодинац, Червена река и Старо село, разположени между Бела Паланка и Лесковац, посрещнало българските войски с цветя, бели знамена и вино. Както е известно обаче, сърбите срещу две наши бригади хвърляха тук цели пет техни дивизии. Нашите бидоха принудени временно да отстъпят и сръбските войски заеха отново селата Врагодинац, Старо село и Червена река. Злобата си сърбите били излели вече над мирното население, което посрещнало с цветя и вино българите. Селата били предадени от сърбите на плен и пожар. Не пощадили нито деца, нито жени и старци. Всичко било разграбено, всичко живо избито. Успели да избягат жители от селата, потърсили и спасение, и закрила от нашите войски. Когато два дни по-късно нашите войски отново настъпили, намерили цели касапници.
Неколко снимки от тия страшни кланета даваме по-горе.
Нека да не се мисли, че изстъпленията от сръбските войски са били вършени само над населението в пограничните на България области. Не по-малко са ужасите, извършени от сръбските войски в самото сърце на Сърбия, в Крагуевац, Тръстеник и пр. местата, в които оперираха австро-германските войски. Най-големите ужасии там се дължат на комитските отряди, образувани от сръбски четници, поставени под началството на известния сръбски майор Танкосич, името на когото стана общо достояние след Сараевския атентат, в който и той беше намесен. Комитите са разграбвали всичко пощадено от редовните сръбски войски. Избивали населението, за да могат да го ограбят. Хиляди са случаите, в които села и градове на Стара Сърбия изпращаха при нашите и съюзническите войски депутации с молба да заемат по-скоро градовете им, за да ги спасят по такъв начин от изстъпленията и грабежите, вършени от редовните сръбски войски и от комитите.

Публ. в сп. Аз знам всичко. Седмично илюстрована списание. Издател Ат. Петров. Сръбските зверства. Извънреден брой. 8 с.

Французин описва сръбските зверства в Македония
http://www.e-79.com/news-56803.html

Въпреки опитите да го заглушат Френски писател и журналист пръв разкрива геноцида на панславяните от Белград към българите от Македония



В днешния си брой вестник „Телеграф“ публикува обширен материал за впечатленията на френския журналист и писател Анри Пози.

“В сърцето на Балканския полуостров, от Охридското езеро до Драма и Кавала на Егейско море, от Солун до Шар планина над Скопие има една земя с 64 000 кв.км. повърхнина, т.е. два пъти по-голяма от Белгия, обитавана от 2 500 000 души, говорещи един език, с еднаква култура, почти всички с еднаква религия. От този народ 70 % са чисти българи!” - така започва книгата си “Войната се връща” (”La guerre revient”) френският журналист и писател Анри Пози /Henri Pozzi/. И прави на пух и прах пропагандата на страните-победителки след Първата световна война. От 1914 до 1933 година той обикаля пет пъти Балканите, Унгария и Австрия като кореспондент на различни френски издания. Не е тайна, че журналистът и писател Пози служи близо 30 години на френските и английските разузнавателни служби на Балканите и Централна Европа. Затова той не може да бъде обиняван в пристрастност в защитата си каузата на България за Македония. Напротив!



ЗА АВТОРА

Анри Пози /1879-1946/ произлиза от семейство на потомствени протестанти. Баща му е французин, а майка му е англичанка, пряка наследница на благородническия род Хампден, дал на Англия видни политически личности, включително Оливър Кромуел. През 1933 година по време на петото си посещение в окупираната от сърбите част от Македония, която след Ньойския договор/1919/ се е наричала вече Южна Сърбия, както и при посещението му в България тогава той прави  задълбочена анкета, поръчана му от френското правителство. Пози е имал възможността да проникне там, където стоновете на всичко, що носи българския дух, не са стихвали вече 14 години. Там където е поругавана паметта и се кощунства с костите на загиналите за човешките права.  Където с невъобразими изтезания сърбите още не можеха да убият националното българско съзнание на хората...

Книгата “Войната се връща” излиза в Париж през 1934 година. Тя е насочена против буквалния геноцид, който извършват победителите, в случая панславянските империалисти от Белград към българите от Македония. Насочена е и към безкритичната подкрепа, която оказват Франция и Великобритания към Югославия. Цялата книга е страстен призив към морала като неотменна част от международните отношения.

Веднага след излизането й от печат, книгата е забранена в Гърция и Югославия. Във френския печат е посрещната с мълчание или с потоп от хули. Два месеца след издаването на “Войната се връща” Върховният съд в Белград осъжда задочно автора й Анри Пози на 20 години принудителен труд, а сръбската шовинистична организация “Бяла ръка” го осъжда на смърт.



МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС

“Македония - пише в 1917 г. в "Панславизмът и френските интереси" прочутият ориенталист и историк D. Leger, професор в College de France, когото учените от цял свят признават за свой учител по славянските въпроси - Македония е почти изключително населена с българи, въпреки че сърби и гърци настояват за противното. Техните претенции падат след безпристрастните констатации на етнографи, като Legeau, Kiepert, Kitich, Grigorovich, Hilferding и Makenzie. Едва след като Сърбия видя, че и са отнети според Берлинския договор Босна и Херцеговина, на някои нейни държавници им дойде наум да търсят компенсация откъм Македония, и тогава те започнаха да твърдят за съществуването на сърби в тази страна, населена изключително от българи.” Така най-кратко и достоверно се обяснява експанзионистичната агресивна политика на Белград към победената на масата на победителите България.  



СВИДЕТЕЛСТВАТА

Ето малка част от потресаващите свидетелства на автора, разказани във “Войната се връща”.

“...Беше в Белград, през юли 1923г. Обядвах в ресторант "Екселзиор", зад двoреца с моя стар приятел Драгомир Стефанович, бивш charge d'affaires /изпълняващ длъжност на дипломатически представител/ през време на войната в Париж. Жика Лазич/вече министър на вътрешните работи/  седна при нас. Стефанович, който го познаваше, ми го представи. Един вулгарен тип, с умни, но жестоки очи, с животинска челюст. Ноктите му бяха мръсни, но говореше добре. Току що се беше завърнал от Македония, където беше отишъл да реорганизира държавната полиция. Разказвайки с дяволски хумор пикантни истории за жени, той не преставаше да лови с бърз жест мухите по покривката. После, без да прекъсва разказа си, полека, една по една им откъсваше крилете, туряше тогава осакатената муха на чинията си и с края на цигарата си, с леки удъри, без да бърза, караше мухата да върви, изгаряйки коремчето и. "На македонките, за да ги направим по-влюбчиви, когато са безчувствени, им туряме огън на надлежното място."



ВЪЛЧИТЕ ЯМИ

... Представете си една стена, изплетена от бодлива тел, висока 1.75 м, дебела 2, чиито телове са толкова гъсти, усукани, толкова обтегнати от железните колове, които я поддържат от самата повърхност на земята до върха и, че едно куче не може да се провре. На всеки два метра по средата на тази стена са изкопани кръгли ями, широки един метър, дълбоки - два, полузакрити с изсъхнали шубраци. В центъра на всяка острието на един железен кол. Преди шест седмици близо до Гюешево една жена, след като била бита и изнасилена и се е опитала да мине е агонизирала два дни с разкъсан корем върху един подобен кол. На всеки километър един блокхаус от бетон-арме, прилепен до телените мрежи, със стени дебели метър и половина, издигнат на тераса. От височината на която от ранна утрин до късна вечер един часовой не престава да наблюдава хоризонта.  Четири картечници на всяко укрепление - трите обърнати към българската територия така, че да държат всички пътища към заграбените селища. Човек се пита защо е това, ако е вярно, че населението им се признава за югославяни?

  Много са селищата, неизброими са нивите, които пресича телената мрежа. Аз видях това на двадесетина места - в Петрич, Стразимировци, Извор, Гюешево и пр. – по цялата дължина на българо-югославската граница. Има къщи, където дворът е сръбски, кухнята българска. Дините и тиквите от градината имат различни националности, които телените мрежи се стараят да напомнят и на тия, които биха посмели да забравят.. Аз видях гробища, разделени на две...Нещо повече: гробове! Главата на мъртвия е между телените мрежи, краката извън. Вълчите ями са изкопани върху ковчезите. Аз видях български майки, гробовете на чиито деца са на югославска земя, да идат и да плачат на няколко метра от скъпите им гробове, понеже им е забранено да се приближават



АЗ ВИДЯХ...

... На 11 август 1931 година, някъде си между Безика и Незаполи трупът на едно дванадесетгодишно момиченце от анексирана Македония на което родителите - то е било тогава 6 годишно - са забягнали в България. То бе оставено в продължение на четири дни на едно възвишение, на сто метра от телените мрежи, при температура 40° на сянка! Било е убито с картечница в момента, когато е изпращало с ръка целувки на своята майка, намираща се на съседния хълм в българска територия.

... Един селянин близо до селището Орасак, между Куманово и Ново село, бе привързан със смъкнати потури за едно дърво. Цялото му лице, гърбът и коремът бяха в кръв. Заобиколен беше от трима жандарми и един подофицер. Четвърти жандарм излизаше от една къща. Той носеше котка, която правеше усилие да се освободи от торбата. Дигнаха потурите на жертвата, привързаха ги под всяко коляно и поставиха вътре котката, вбесила се вече. Цялото село, мъже, жени и деца гледаха мълчаливо. Човекът, комуто разяреното животно раздираше месата, виеше от страшни мъки.

...Аз видях във Велес българските офицери, загинали при последните сражения по време на френско-сръбската офанзива през септември 1918 г. и били погребани в старата църква "Св.Панталеймон". Те били изровени от сърбите и остатъците им хвърлени за градските нечистотии. Видях известни гробища - в Щип, Градско, Куманово, Скопие, Радовиш, Криволак, Велес, Кратово, Охрид - където всички надгробни паметници бяха разрушени, имената и надписите на български език изличени с удари на чук, църквите разрушени, надгробните плочи махнати и изпочупени. Тия места за покой приличат на развалини. В Скопие, например повече от 40 тела са били изровени от черквата "Св.Димитър". “Какво ги направихте? - попитах сътрудника на г-н Йованович, който ме придружаваше при визитата в черквата и ми разказваше това. - Хвърлихме ги във Вардара” - ми отговори

...Полицейският инспектор Джаганетич, който ме поздравяваше на прага на хотела едва пет минути след пристигането ми / службата по осведомяването действително добре действа в Македония!/ е един очарователен човек. Той говори френски с акцента от Ариеж /там е прекарал четири години през време на войната/ и не се поколеба да изгуби и следобеда си, за да ме развежда из града при горещината на палещото слънце:

- Е, добре вярвайте ми господине, всичко опитахме- железен тел, пристяган около главата и коленете с една тояга, премазване на ушите с чук.  Мълчат и мълчат. Тогава приложихме едно великолепно средство! Прикрепваме лицето на един стол, главата преметната на облегалото. Държим му отворена устата и се избиват с чук един, два, три зъба. Аз видях твърди натури, които изпаднаха в ужас още на втория зъб. На третия - те казваха всичко! Това струва повече от 50 удара с тояга. Жените бяха най-ужасните!  Имаше една, избихме й четири зъба и когато я развързвахме, се изхрачи в лицето ми. Щях да я убия! Исках да ги поставя да седнат на разгорените въглища, както г-н Лазич ни показваше в Кратово.

... Подпрефектът Николич продължи: “Представете си, четиринадесет от приятелите на подофицера Мина дошли ергени в Кратово, не намират жени да се оженят. При все това жени не липсваха - половината от мъжете им бяха забягнали в България или лежаха в затворите, но никоя не искаше сърбин. Една неделя Мина събра жените от градчето и каза на приятелите си да си избират. Те взеха 11 жени, чиито съпрузи бяха минали в България. Жените крещят, че са вече омъжени. Аз разтрогвам брака ви! - каза Мина. Въпреки това те отказват, а също отказаха и трите млади момичета, които бяха избрани. Тогава Мина ги привърза за масите и четиринадесетте,  и те бяха бити от мъжете, които трябваше да станат техни съпрузи, докато загубиха сили да викат. После Мина ги предупреди, че ще повтори същото следваща неделя, и после всяка следваща неделя, докато е нужно. ... И това се повтори три последователни недели пред очите на цялото градче, докато казаха "да". Като свадбен подарък всеки съпруг отнесе в къщи тоягите, с които току-що бяха си служили.



ПОСЛЕСЛОВ ОТ АНРИ ПОЗИ

... Напуснах Македония покрусен, развълнуван. Отвратен от това, което видях там, чух, разбрах, проверих лично аз - благодарение на възможностите за проучване, с които разполагах и въпреки големите усилия на белградските агенти да ми попречат да открия истината.

И аз заявявам, аз, французинът, който дълбоко обича Сърбия и който достатъчно го е доказал в течение на двадесет години - заявявам с чувството, че моята преценка изразява много по-малко, отколкото е в действителност, че хората, които представляват днес в Македония настоящите господари на Югославия, които са чиновници, съдии, свищеници или полицаи, петнят своята страна…  В Македония конфискуват, затварят, измъчват, убиват легално, систематично, спокойно, жестоко.

Защо в Македония и днес продължава геноцидът над българите?
22.12.2010
https://frognews.bg/politika/zashto-makedoniia-dnes-prodaljava-genotsidat-nad-balgarite.html
Диваци и варвари, сърбомани, унищожават всичко, свързано с изконната българщина в най-българския край.

Никола Григоров, водещ на предаването "Сите българи заедно"

За най-голямо съжаление вятърът на демократичните промени в Европа не обхвана и БЮР Македония. Затова там и днес продължава безмилостният терор над българите по всички направления с една-единствена цел - доунищожаването на всичко българско. И сега по Вардарско пред очите на цяла Европа и целия свят се провежда един долнопробен, целенасочен, последователен и добре обмислен геноцид, извършван от една озверяла банда етнически сърби и сърбомани, които управляват БЮР Македония като същински варвари от най-дивите племена и времена на човечеството. И тези диваци и варвари, опирайки се на традиционния великосърбизъм и сърбокоминтерновската теория за македонизма, унищожават всичко, което е свързано с изконната българщина в този най-български край от Средновековието до наши дни - гробища, църкви, паметници, книги, списания, вестници, училища, читалища, т.е. цялостната българска история, култура, фолклор и археология. Всичко, което носи българско име, е подложено на македонизиране и унищожение. Така например съвсем наскоро в църквата в Щип бе поруган дори гробът на войводата Христо Чернопеев (един от най-славните дейци на освободителните борби на Македония), както и гробовете на негови бойни другари, родени в Македония. В този сръбски звероподобен поход срещу българите там е наложена най-зловещата античовешка цензура днес в света спрямо дадена народност. В Македония можеш да бъдеш, ако щеш аварин, илирец, викинг, даже джагатаец, но не и българин. И в тази чудовищна денационализация на българите са впрегнати полиция, съд, прокуратура, разузнаване, училище, църква, вестници, списания, радио и телевизия - цялата държавна машина, ръководена от етнически сърби и техните еничари, която тоталитарна машина работи денонощно за фалшифициране и унищожение на всичко българско и превръщането на македонските българи чрез македонизма в „прави сърби”. Този див антибългаризъм съвсем спонтанно ни подсеща за прочутото стихотворение от 1913 г. на Вазов „Па ща си ти”, от което припомняме няколко стиха:

„Но ти пази се, прав ответ не давай,
Кажи се португалец, кюрд, сириец,
Лапонец, негър, циганин, индиец -
Но българин се само не признавай.
Че този грях смъртен прошка там не знай
Влече позор, побой, затвор, изгнание -
Невидени при прежните тирани.
Скрий, че си българин в най-българския край.”

С голяма мъка сме длъжни да признаем, че Вазов сякаш описва сегашното положение на българите в БЮР Македония. Там книжовният български език не се изучава в училищата, липсват български списания и вестници, местните българи не смеят открито да заявят своята националност от страх за живота си, за бизнеса си, за работата си - тяхната и на техните близки. А не дай боже в Македония някой, който се самоопределя за българин, да попадне под ударите на техните съдилища - все едно е да бъде хвърлен човек на гладните хиени в Африка - той ще бъде разкъсан най-жестоко с най-арогантни и брутални „доводи” по идиотските закони за честта на македонската нация, които важат само за българите там.
И оттук възникват въпросите:
Защо и днес пред очите на Европейския съюз и на целия свят вече 66 години продължава да действа безнаказано и без прекъсване тази зловеща сръбска машина за унищожението на един народ?
Защо не се намериха достатъчно чужди честни политици и учени, които да издигнат своя глас в защита на подложения на денационализация български народ в Македония?
Защо днес не се намериха честни журналисти като Анри Пози, които съвсем открито и смело да опишат този маскиран и безмилостен геноцид, провеждан от сърбоманските управници. И то геноцид, сравним по мащабите и жестокостите само с унищожаването на евреите от хитлеризма през Втората световна война.
За да отговорим на този въпрос, следва да направим кратка историческа разходка из историята на македонските българи.
По време на Възраждането Македония бе основен просветен център за събуждането и опазването на българския род. Тук бе и главното полесражение на борбата срещу бруталната гръцка пропаганда, която си бе поставила за цел на всяка цена да погърчи българите от Македония чрез църквата, гръцките училища, по-късно чрез жестокостите на андарските чети и най-вече с активната помощ на турските власти.

В тази отчаяна борба за опазването на българската народност се включиха по-голямата част от македонските българи, водени от своите верни велики синове: Паисий Хилендарски, Неофит Рилски, братя Миладинови, Григор Пърличев, Йордан Хаджиконстантинов - Джинот, Кузман Шапкарев, Христо и Нако Станишеви, Методи Кусев, Райко Жинзифов и още много други. Отстоявайки интересите на българския народ за собствена църковна и светска просвета, в тази безмилостна борба трагично загинаха братя Миладинови, наклеветени, хвърлени в тъмница и отровени там коварно от гърците.
А в жестокия кръстоносен поход срещу българите Гръцката патриаршия, главният водач на гръцката пропаганда, за голяма изненада, получаваше най-ревностна подкрепа от имперска Русия, тази Русия, която за малко смекчи подкрепата си за гърците само тогава, когато се яви реална опасност отчаяните българи да станат католици.

В края на ХІХ век в помощ на фанатизираните гърци в борбата за унищожение на българите и всичко българско се включи и сръбската въоръжена пропаганда, която, сеейки интриги, коварства, подкупи, смъртни заплахи и жестоки убийства, разчиташе да подготви почвата за завоеванията на Сърбия към Солун и Бяло море. Враговете на българите в Македония вече съвсем се умножиха - турци, гърци, сърби и всичките те като глутница зверове се нахвърлиха върху изстрадалия български народ, жадни за земите му, за имотите му, за неговата душа, жадни за убийства, гаври и злодейства над мирните българи. И в това тяхно варварство, за наше най-голямо съжаление, те бяха подкрепяни най-ревностно от Матушка Русия, от тази Русия, която българският народ боготвореше, обожаваше и в която вярваше повече от Господ. Тази любима на българите Русия помагаше най-ревностно на чуждите пропаганди да провеждат геноцида срещу българския народ. Разбира се, тук става въпрос не за обикновения руски народ, който е един от най-изстрадалите в света от собствените си жестоки и безмилостни управници и който народ ние, българите, уважаваме и обичаме като истински брат. Става дума за управляващия елит в Русия, който вече повече от столетие неуморимо и неумолимо помага най-активно на поробителите за унищожаването на българите в Македония. Не случайно руските консули и дипломати в поробена Македония са били възприемани като личности, тясно свързани с гърцизма и сърбизма, а в много случаи и с турските власти, и на които македонските българи в повечето случаи са нямали никакво доверие.
И понеже тук става дума за дейността им във Вардарска Македония, ще посочим няколко примера за „заслугите” на руските дипломати и политици по денационализацията на българите в най-българския край - Македония, и то в полза на вековния и непримирим враг на България - Сърбия.
В своите спомени легендарният революционер Борис Сарафов разказва как руският дипломатически агент Бахметиев му казал: „Ключовете на македонския въпрос са в Петербург”, „вашата организация тук и оная там ще станат на пух и прах”.
Руският цивилен агент Демерик стига до абсолютен цинизъм в своята антибългарска откровеност: „… една от главните ни задачи е да омаломощим българското мнозинство в Македония, да го направим еднакво с другите малцинства…”, „ако можем да го сведем под тях”.

В спомените си войводата Стефан Аврамов разказва как, след като е бил пленен с няколко свои четници от сръбска чета, е бил отведен заедно с тях при руския и сръбския консул, за да бъдат проагитирани да се обявят за прави сърби. След отказа на всички български четници руският консул избухнал и изкрещял вбесен: „Волята на Цар Николай е да бъдете сърби!”.
В мемоара си до Министерския съвет от 1901 г. Стоян Михайловски, Иван Цончев и Стефан Николов пишат:
а) Руският консул Ястребов едно време се провикваше: „Македонската българщина е едно грозно заблуждение, историческо и етническо, и аз ще изкореня това заблуждение!” Няколко български учители запитали този Дон Кихот защо действа така, а той отговорил: „Вий сте чудни хора! Нима вий си въображавате, че аз работя по свои частни побуждения! Аз съм проводник на идеите на моите началници! Каквото ми диктуват свише - туй върша!”
б) Руският консул Машков в Скопие изказа едно време пред събраната тълпа следните думи: „Вий не сте българи, а сте сърби! Тук няма ни един българин! Аз забранявам да ми говорите за някаква българска народност!”
Същият руски консул Машков отне един манастир от българите и го предаде на сърбите.
Владимир Руменов разказва още за руския консул Машков: „На Петров ден в една къща наши младежи пеели песни от време на Сръбско-българската война, в които имало нещо оскърбително за крал Милан. Сърбите се оплакали на Машкова и той веднага лично отива при валията и иска да се арестуват и накажат тия младежи.
Сръбският митрополит Фирмилиян бе назначен в Скопие през 1902 г. след много интриги и голям натиск от Русия върху Турция и върху българското правителство въпреки липсата на каквито и да било сърби в Македония.
От посочените само няколко примера ясно се вижда, че Русия в края на ХІХ и началото на ХХ век, освен че помага на гърците в църковната борба срещу българите, много активно и всеотдайно работи с всичките си възможности за сърбизирането на българите в Македония. Даже нещо повече - дори и след Октомврийската революция съветските ръководители продължават тази руска имперска антибългарска политика. И отново в посока на сърбизиране или унищожаване на българите във Вардарска Македония. С активната помощ на Коминтерна, който е едно послушно оръдие на Сталин, в България започва да се лансира и налага през 30-те години на ХХ век сръбският план за денационализирането и унищожението на българите в Македония чрез богохулната, античовешка и престъпна теория на македонизма. В това мръсно антибългарско сърбокоминтерновско дело чрез Цвятко Радойнов е привлечен за известно време дори и нашият гениален български поет Никола Вапцаров, който снема решенията на ЦК за образуване на македонска нация на ръководения от него Македонски литературен кръжок.

Веднага след 1944 г. с активната подкрепа на Сталин македонизмът се налага от сръбските власти с огън и меч във Вардарска Македония, при което са избити над 30 000 българи, а над 200 000 са вкарани в сръбските затвори. Но и това сякаш е било малко за враговете на България и за Йосиф Висарионович. С решителната „милиционерска” агитация на „дебелата тояга” и под угрозата от комунистическите затвори около 250 000 българи от Пиринския край са принудени да се пишат македонци. Добре, че по-късно при следващото действително свободно преброяване жителите на Благоевградски окръг можаха да изявят своето българско самосъзнание и почти всички се записаха като етнически българи.
Така е и до днес. Във Вардарска Македония продължава да бушува и върлува арогантно и безсрамно антибългаризмът с кратко затишие при управлението на Любчо Георгиевски. В последните години маскиралият се като ВМРО-вец Никола Груевски се показа като най-ревностния еничар на сръбските поробители и при налагането на македонизма се изяви като по-голям сърбин и от самите сърби. Омразата му към всичко българско стигна дотам, че заповяда да бъдат поругани дори войнишките гробове и паметници в град Щип, а костите на Христо Чернопеев и неговите бойни другари да бъдат варварски унищожени като повторение на мародерствата на сърбите над тленните останки на български офицери, описани най-подробно от Анри Пози в книгата „Войната се връща”.

И за съжаление през цялото време от 1944 г. до днес нито веднъж ръководителите на СССР и на днешна Русия не отрониха нито една добра дума за подложените на денационализация българи в Македония и не посочиха нито един факт за разобличаване на абсурдната лъжа македонизма. Напротив, в руските държавни университети бяха открити катедри по така наречения „македонски език”, катедри по езика, специално съчинен в пропагандните лаборатории на Белград и Москва за денационализация /сърбизация/ на македонските българи. Президентът пък на БЮР Македония, Киро Глигоров, който следва да лежи до живот „на хляб и вода” в затвора в Хага за извършване на геноцида срещу българите, бе най-тържествено награден с руска държавна награда. Върхът на антибългаризма бе достигнат от руските ръководители през 2006 г., когато заедно със Сърбия подкрепиха в Съвета на Европа регистрацията на антибългарската партия ОМО „Илинден”, базираща своята дейност на главната цел - унищожаването на българите не само във Вардарска Македония, но и в Пиринския край. Това те извършиха не от невежество, защото науката, и руската и световната, а даже сръбската и гръцката отдавна са доказали, че такова двуного млекопитаещо животно „етнически македонец” няма нийде по света, даже и в Московския зоопарк, че такова полезно изкопаемо още не е открито никъде по света, дори и в прочутите Уралски планини. Те дадоха своята подкрепа само защото следват целенасочено своята просръбска политика за денационализация на македонските българи в полза на Сърбия.

Тогава защо Русия така ревностно и последователно подкрепя унищожението на българския народ в Македония? Отговорът, към който ни насочват историческите факти и сегашната обществено-политическа действителност, е страшен - защото руските държавници неистово мразят българския народ и търсят най-различни начини за дебългаризацията му в посока сърбизация и работят умишлено в изгода на традиционните си съюзници Сърбия и Гърция. Явно в руската външна политика продължават да са приоритетни древните гръко-византийски интереси на „Третия Рим”, наследника на Древна Византия, т.е. българи да няма на Балканите. Затова е и руската подкрепа за ОМО „Илинден” - сиреч, за унищожението на нас, българите от Пиринския край. И точно руската подкрепа е главният коз на Сърбия и на нейните слуги в Македония. Оттук идва „лъвският” кураж на скопските управници да се държат така нагло и арогантно и да продължават терора и геноцида над българите в Македония.

Съобразяването с Русия и нейните древни гръко-византийски геополитически интереси на Балканите обяснява:
1. Защо Франция потули случая с убийството на македонския президент Борис Трайковски и покри показанията на черната кутия от самолета?
2. Защо Холандия, Дания, Швеция, Финландия, Норвегия, Швейцария и Турция подкрепят геноцида срещу българите, чрез неграмотната си, арогантна и престъпна подкрепа за ОМО „Илинден” в Съвета на Европа?
3. Защо Европейският съюз мълчи за унищожението на българите в Македония, въпреки наличието на толкова много посланици и журналисти, следящи за човешките права?
4. Защо САЩ и другите велики сили пасуват за геноцида над българите в Македония, въпреки че прекрасно знаят истината за македонските българи?
5. Защо Германия мълчи сега за българските ужаси в Македония, тази Германия, на която винаги сме били верни съюзници, особено по време на двете световни войни и която никога не сме предавали и в най-тежките за нас и за нея моменти?
6. Защо в периода на демокрацията всички наши държавни ръководители и политически лидери мълчат позорно относно геноцида над българите в Македония и не правят нищо за неговото премахване?
7. Защо повечето европейски и световни учени не смеят да кажат истината за унищожението на македонските българи, независимо от милиардите документи, доказващи това?
8. Защо мълчат и евреите, въпреки нашето толерантно отношение към тях и спасяването на българските евреи от нашия народ от хитлеристките лагери на смъртта?
9. Защо мълчат представителите на различните религии, въпреки абсолютното богохулство на македонизма и въпреки че всички те разполагат с предостатъчно доказателства за геноцида над македонските българи?
10. Защо всички православни църкви, особено Руската и Българската, мълчат виновно и позорно относно геноцида и сърбизацията на българите в Македония в пълно противоречие с каноните на православната вяра?
11. Защо мълчат повечето журналисти от Изтока и Запада и всички правозащитни организации, които за едно убито куче вдигат вой до небесата, а за унищожаването на цял един народ мълчат като риби?
12. Защо мълчи корумпираната и лакейска организация „Репортери без граници”, която стигна до абсурда да класира свободата на медиите в БЮР Македония на по-предно място, отколкото тази в България?
13. Защо мълчи като прегрешила ученичка световната организация ЮНЕСКО относно рушенето, разпиляването и фалшифицирането на културно-историческото наследство на българите в Македония дори и сега, когато се управлява от „българката” Ирина Бокова?
14. Защо световните вестници за едни голи цици и за креватните подвизи на някои личности ежедневно отделят по цели страници, а за унищожаването на 1 200 000 българи в концлагера Македония не пишат нито ред?
15. Защо личности като прочутата Бриджит Бардо са се отдали в защита на мечките у нас, а за ликвидацията на българите в Македония не смеят да кажат поне една дума, сиреч македонските българи са по-маловажни от мечките и буболечките?

Истината е жестока и страшна! Любимата ни Русия (бленуваният и легендарен Дядо Иван/ в стремежа си да опази и засили на всяка цена най-верния си съюзник и приятел на Балканите - Сърбия, я подкрепя безрезервно в геноцида й срещу българите, защото чрез денационализацията на българите в Македония и сърбизирането им се увеличава мощта на белградския тиранин. Тази абсолютно безрезервна подкрепа на Русия към Сърбия е добре известна на всички държави и техните ръководители, на всички организации, на всички религии и на всички медии по света. Те прекрасно знаят, че на Балканите Русия поставя над всичко Сърбия, че Русия не се интересува от геноцида над 1 200 000 българи, особено когато този геноцид засилва позициите на сръбската държава. А всички държави, църкви и институции имат трайни икономически и политически интереси с Русия, които не искат по никакъв начин да бъдат нарушени. И цената на опазването на тези интереси е мълчанието относно геноцида над българите в Македония, извършван от най-верния съюзник на Русия - Сърбия. Всички те знаят, че независимо от хилядите паметници, издигнати по цяла България в памет и прослава на Русия, на нейни политици и военни дейци, тя няма да промени негативното си отношение към македонските българи. Те просто трябва да станат сърби, защото така иска Русия, защото такива са на Балканите нейните вековни гръко-византийски интереси на „Третия Рим”.
Затова, колкото и да е страшна истината, каквито и да са последиците от оповестяването й, в интерес на оцеляването на българската нация трябва да кажем на висок глас, че куражът на скопските диваци и варвари да унищожават всичко българско произтича от безрезервната всеобхватна помощ, която са получавали и която и сега получават от Русия. Че Русия е тази, която ги окуражава в провеждането на геноцида и терора над македонските българи. Че Русия е тази, от която черпят сили и кураж сърбоманинът Никола Груевски и неговите престъпни съучастници, за да протакат чрез най-различни абсурдни доводи преговорите за влизане в Европейския съюз и НАТО. Че Русия е тази, която не желае в никакъв случай в Македония да има българи, и затова помага за тяхното окончателно ликвидиране. Че от Русия идва куражът на антибългарската мародерска партия ОМО „Илинден” с нейното абсурдно искане за премахване на „българската окупация” на Пиринския край, който да бъде присъединен към Вардарска Македония, т.е. към Сърбия. Че за Русия е най-важно и стратегически изгодно Сърбия да има обща граница с Гърция, дори и с цената на унищожаването на всичко българско във Вардарска и Пиринска Македония.

Заличените надгробни споменици на гробовете на българските войници - целта е да се заличи историята Даже турците са били по-цивизилиозвани с българските гробища!
http://www.focus-news.net/opinion/0000/00/00/16003/
Сръбските гробища, покрай които преминава пътят, са буренясали, но ги има. Български няма или поне – не се намират. Остава въпросът – срещу кого са се сражавали сръбските войници, при положение, че другата страна „я няма”. Макар и тревясали, с изпопадали паметници, със заличени букви по тях, сръбските гробища са там, в подножието на върха, по пътя към Каймакчалан, край обезлюдените села по македонско-гръцката граница. Само за едно изкачване до върха, може да се мине най-малко покрай четири – в Скочивир, зад селската църква и още три край пътя за Каймакчалан. През септември по традиция в Битоля се провеждат сръбските възпоменателни прояви на местата на сраженията, затова още личат венците и цветята, оставени в памет на загиналите. Български гробища няма; говори се за българско гробище в Скочивир, говори се за разрушен параклис, но така или иначе – липсват. Колебания предизвикват и изкъртените букви на старата плоча на едно от сръбските военни гробища срещу река Черна край пътя за Скочивир. Буквите върхустарата плоча над входа на гробището са старателно заличени до степен от тях да не остане абсолютно нищо; дали в по-късен период гробището е „припознато”, също не може да се коментира. При изкачването нагоре - също се преминава и покрай един – два самотни каменни паметника. Надписите им са нечетивни, бурените около тях са по-високи от самите паметници. Въпреки взирането и разпитването по обезлюдените села, където на места са останали по десетина жители, остава неясно къде са били гробовете на загиналите българи.
Най-страховито изглежда гробището, което е на 20 – 30 минути по-нагоре от чешмата. Навътре от пътя, между дърветата, се виждат нападали и изкривени надгробни камъни, каменни плочи и кръстове. Някои са разкопани, не е ясно дали е от иманяри или пък причините са други – може би роднините да пренесат костите на загиналите. Въпроси възникват и покрай древната традиция на Балканите – че кости на мъртви се пренасят само в много краен случай, когато... Буквите на плочите се четат трудно, но сръбските имена личат. Разположено встрани от пътя, гробището се вижда само при взиране или – ако водачът го покаже.

Лаги и унищожаване на историческата памет в Западните покрайнини
Сръбската църква се занимава с антибългарска дейност и поругава паметта ни

https://www.bnt.bg/bg/a/srbskata-tsrkva (видео) Свидетелства на историчари

Свидетелство на Митрополит Гавриил и неговата духовна майка - росиянка схимонахиня Игумения Мария Дохторова и
„Подарено от манастира” – изкуствоведът доц. Ралица Русева опровергава с факти една от най-тиражираните тези на антибългарската пропаганда в Сърбия – че ценностите от Погановския манастир, включително и прочутата двустранна икона, са ограбени от български войски през Първата световна война. На това разкритие предаването посвещава специален видеоматериал.


Своеобразно продължение на темата е гостуването на поета Иван Николов, председател на Културно-информационния център на българите в Босилеград, с когото Горан Благоев ще разговаря за последните провокации на тема антибългаризъм от страна на Сръбската църква. Поводът е неотдавнашната конференция „Българската окупация и жестокости в Южна Сърбия”, чийто съорганизатор е Вранска епархия.
https://www.bnt.bg/bg/a/provokira-li-vse-oshte-antiba-lgariza-m-sra-bskata-tsa-rkva-tazi-sa-bota-va-v-vyara-i-obshtestvo (видео)

Филмот Трето полувреме - историческа лага

Полу-скандал в "Трето полувреме"
https://www.youtube.com/watch?v=S_1XfAJSUak
Съдбата на Македония 1941 - 1944
https://www.youtube.com/watch?v=GznEd5JeWVo
Vasil Dilev: The Last Living Player of FC Macedonia
https://www.youtube.com/watch?v=1aR3qgaLlN0
Македония е била окупирана от Германия и администрирана от България. По тази причина не е бъло възможно да се спасят македонските евреи, макар че България е единствената държава, която спасява своите евреи. Затова евреите уважават българите. В първия документален фимл български евродепутат евреин защитава българите срещу нападките във филма Трето полувреме!
Българите са преследвали сръбските агенти и комунистите, което е логично, а не македонците въобще!

България не преследва македонците в България, а ги принуждава да кажуват дека се македонци по заповед на Коминтерна!
Отказват синовете на илинденци, хора като Димитър Талев, образованите и исторически грамотни хора! Заради това, че не искат ги убиват, затварят в затвори, пращат в Лагера Белене, преселват! Това го правят криминалците комунисти!
Во сила се македонизира Пиринска Македония!

Македонизация в Пиринска Македония
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D0%BA%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F_%D0%B2_%D0%9F%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%9C%D0%B0%D0%BA%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D1%8F
Предистория
През 1934 година е приета резолюция на Коминтерна по македонския въпрос, с която за първи път в историята авторитетна международна организация дава насока за признаване съществуването на отделен македонски народ и македонски език. Макар мнозинството от българските комунисти в Москва да не са съгласни с коминтерновското решение, те се подчиняват на новата политическа линия. Така политиката на Коминтерна постепенно се налага и БКП (т.с.), ЮКП и ГКП започват да работят за формиране на ново национално съзнание сред българите в Македония. Показателен е процесът срещу про-комунистичската ВМРО (об.) от 1936 година, на който 9-ма от обвиняемите се обявават за „македонци“, а 5-ма за „българи“. В тази връзка през 1938 г. в България се създава т. нар. македонски литературен кръжок с цел формиране на отделен македонски език. Въпреки това, тенденцията към „македонизиране“ на славянското население в Македония не расте със забележима сила до 1945 г. Дотогава тя обхваща предимно по-голямата част от малобройните участници в комунистическата съпротива във Вардарска Македония и някои левичари в Гърция и България. Процесът е интензифициран особено след войната и изтеглянето на българската администрация от региона, последвано от идването на комунистическите партии в България и Югославия на власт. Същото се отнася и за Северна Гърция контролирана по време на Гражданската война от ГКП. За разлика от България и Гърция, където процесът спира през 50-те години на миналия век и няма траен успех, в СФРЮ се създава Народна Република Македония, дава се началото на македонската историография и се работи за формиране ново национално съзнание и нов език.

Политика на „културна автономия“
На срещи в Москва през лятото на 1944 г. Йосиф Сталин одобрява югославски план за даване на културна автономия на Пиринска Македония, а БРП (к.) дава своето съгласие за него.[1] След преврата от 9-ти септември 1944 г. и края на българско управление в Македония, комунистическа България поема политика на тясно сближение с Югославия. Междувременно на 15-ти и 17 -ти септември в Москва се провеждат нови срещи между Г. Димитров и Тито, на които се постига споразумение по въпросите засягащи взаимоотношенията между двете партии, но има трудности при провеждането на набелязаната линия за създаването на федерация между двете страни. Димитров отклонява натиска на Тито за незабавно откъсване на Пиринския край и присъединяване на страната към Югославия. Ролята на политически арбитър в случая играе Сталин. Той приема българския възглед за поетапно изграждане на Южнославянска федерация на паритетни начала.

Беспорен е фактът, че през есента 1944 г. българското комунистическо ръководство се споразумява с ЮКП и МКП да пропагандира обединението на македонския народ, да съдейства за събуждането на македонското национално съзнание в Горноджумайска област и да признае населението ѝ за македонско. Това се разглежда като първа стъпка за присъединяването на областта към бъдеща обединена Македония в рамките на Балканска федерация, част от която да стане и България.[2] През 1945 г. в опозиционния печат излизат тревожни съобщения за македонистките намерения на комунистическата партия. Остро критични срещу ръководството на БРП (к.) са предупрежденията, че то се готви да денационализира населението в Пиринска Македония. От началото на 1946 г. в Пиринска Македония започва много по- добре организирана и направлявана пропаганда, която има остро настъпателен характер. Тя намира съюзници в средите на областната организация на БРП (к.), чиито функционери изпадат изцяло под югославско влияние.

Така през лятото на 1946 г. на обща българо-югославска среща в Москва, Сталин изисква от България много по-интензивно да развива „македонско съзнание“ сред българите в Пиринския край, заявявайки: „Че нямало развито още македонско съзнание у населението, това нищо не значи. И в Белорусия нямахме такова съзнание, когато я обявихме за съветска република. А сетне се оказа, че действително има белоруски народ.“[3]

В резултат на Августовския пленум на ЦК на БРП (к.) от 1946 година е взето решение за отваряне на училища, в които да се преподава на новосъздадената македонска езикова норма и „македонска“ история през прочита на зараждащата се македонска историография. В резултат решенията на пленума се откриват Македонски народен театър в Благоевград (май 1947), Македонска пътуваща книжарница, като започват да се провеждат и други македонистки мероприятия в пряко сътрудничество със Социалистическа република Македония.[4] Сред главните идеолози на процеса е комунистическият активист Васил Ивановски. За целта в Пиринска Македония пристигат 93 учители от СР Македония, които подготвят училищната програма в местните училища, разпределени по следния начин: 22 учители в Горноджумайска околия, 22 в Неврокопска, 19 в Светиврачка, 16 в Петричка и 14 в Разложка[5].

Започва издаването на „Пиринско дело“ и се отваря издателство „Македонска книга“. Населението принудително е абонирано за различните печатни издания и е принуждавано да участва в културно-образователните срещи[6]. Българското правителство реорганизира или разпуска традиционно силните сред македонските българи научни и културно просветни организации Македонски научен институт, Илинденска организация и Съюз на македонските емигрантски организации[7]. Предава голяма част от наличните им книги и етнографски артефакти, включително останките на Гоце Делчев, на Социалистическа република Македония[8].

През август 1947 година Георги Димитров подписва Бледската спогодба, която реално дава възможност за обединение на Пиринска Македония с Вардарска Македония, след като са отменени визовите режими и са премахнати митническите служби. Въпреки това, България отхвърля прякото присъединяване на областта към Югославия докато не се финализира планираното включване на България в СФРЮ[8].

Въпреки, че официално България признава съществуването на македонската нация и македонски език, мнозинството от жителите на Пиринска Македония продължават да се определят за етнически българи.[9] През декември 1946 година е проведено преброяване на населението в Пиринска Македония. Държавните власти дават указания местното население в Пиринско да бъде административно записвано като „македонско“, включително помаците, с изключението на хората с произход от вътрешността на страната, евреите, циганите и турците.[10][2] На заседанието си от 21 декември областният комитет на БРП в Горна Джумая решава да се приеме формула за наличие на 70% „македонци“, в градовете в графата говорим език на преброителните документи да се пише „български“, а в селата – предимно „македонски“.[11] В резултат на тези указания от 252 908 жители на областта, 160 541 лица са определени като етнически македонци,[12] други 9 хиляди македонци са отчетени в други части на страната.[2] В доклад на партийната организация на БКП в Петрово се констатира, че „Въпросът за присъединяване на Пиринска към Вардарска Македония се посреща с голямо недоумение от населението, а от партийната маса – с негодувание“[11].
Съпротива срещу насилствената македонизация
Отказващите да приемат новата идентичност биват преследвани от официалната власт. Изявени общественици, бивши революционери и други, които отказват да се подпишат на преброяването като македонци биват интернирани във вътрешността на България. Такъв е случаят с войводата Ичко Бойчев[13], а общият им брой надхвърля 40 000 души[12]. Заради засилването на политическия терор и насилствената македонизация много жители на Пиринска Македония минават в нелегалност и се включват в Горянското движение. Главен организатор на съпротивителното движение в Санданско-Разложко-Гоцеделчевско е Герасим Тодоров, който организира голяма въоръжена чета[14]. В училищата, където се преподават така наречените македонски език и история често се стига до конфликти между ученици и югославските учители, а самите курсове са слабо посещавани[11].

Опозиционният печат в България също се противопоставя на насилствената македонизация. По повод предвиденото присъединяване на Пиринска Македония към Югославия Кръстьо Пастухов пише във вестник „Свободен народ“: „Не е съновидение, че е имало проект за присъединяване, ние ще кажем, за затриване от картата на независима България – но за сега изоставен по скоро от външни причини“, а политиката водена от БКП определя така: „Тя не е нито социализъм, нито марксизъм, нито народна, а чисто и просто антинационална.“ Във вестник „Знаме“ от 19.11.1946 година се казва: „Значи картите се разкриха: действително се замислюва отцепването на Пиринския край от България. Това е ясно, но съвсем не е ясно защо само за сметка на България трябва да стане „обединението на македонския народ“, още по-малко убедително е, защо „бъдещето мирно развитие на България в най-близко сътрудничество с братска Югославия“ е възможно само на базата, че част от българската земя заедно с населението ще трябва да отиде под чуждо владичество[15].“
Отхвърляне на културната автономия и последствия

В началото на 1948 година назрява конфликт между Югославия и СССР, а в резултат се проваля идеята за Балканска федерация. БКП поема курс към защита на българските национални интереси и започва постепенно възстановяване на възгледа, че македонците са българи. На XVI пленум на ЦК на БРП (к.) от 12 юли 1948 година се взимат следните решения:
„ 3. Да не се допущат в бъдеще никакви нарушения на суверенитета на българската държава в Пиринския край; да се преустанови всякакво безконтролно минаване на границата от Народната република Македония в Пиринския край и обратно; да се тури край на враждебната агитация на разните емисари (учители, книжари и пр.) и да се премахне практиката на принудително изучаване на официалния македонски език от чиновниците, принудителното абониране на населението за македонски вестници и пр. в Пиринския край. 4. Да се продължи с неотслабваща енергия политиката на културна автономия за македонското население в Пиринския край, като се изучава в училищата историята на македонското освободително движение и се популяризират неговите дейци; да се създават македонски самодейни художествени колективи и пр.; да се въведе факултативното изучаване на македонския литературен език в училищата, което да се води от местни македонски учители... 6. Да се остави на населението в Пиринския край само свободно да определя своята националност[6].
На V конгрес на БКП от декември 1948 година политиката за налагане на т. нар. културна автономия на Пиринска Македония е частично отхвърлена. От 1949 г. нататък тонът спрямо Югославия се изостря и практически всякакви контакти между двете страни са прекратени. Партийната линия изглежда все по-мъглява, като според нея само в „народна и демократична“ България „македонското население“ в Пиринския край е получило своето „икономическо и социално освобождение“ и развива своя национална култура. След смъртта на Сталин през март 1953 г., пак по знак на Москва започва нормализация на отношенията с Югославия който обаче е прекратен през 1957 година. В този контекст след 1956 г. новото партийно-държавното ръководство, начело с Тодор Живков изработва различна позиция по Македонския въпрос, но на първо време той не лансира практически мерки за „ребългаризирането“ на Пиринско и натрупаната инерция действа. Според проведеното в края на годината преброяване, съпътствано от изрични инструкции за даване на възможност за свободно самоопределение, в страната има 188 хиляди македонци, включително 179 хиляди в Пиринско.[2]

Общата промяна в курса на малцинствената политика през 1958 г. предполага наличието на връзка между нея и посещението на Никита Хрушчов по това време в България. Той вероятно е дал на българската страна свобода за действие в малцинствената политика.[16] Това предизвиква преди всичко промяна на курса по македонския въпрос през 1958 г., но въпреки това, едва на Мартенски пленум на ЦК на БКП от 1963 година, официалната власт открито критикува водената между 1944 – 1958 година македонистка политика и ясно заявява позициите си.[15][17] Независимо от това, македонизацията на населението в Пиринско е дала резултат и малка част от него приема и/или запазва трайна македонска идентичност. Показателни за промяната на тази политика са и преброяванията на населението в България, които отразяват 178 862 македонци през 1956 година, но при преброяване през 1965 година са преброени вече само 9 632 македонци.[18] Македонизиралата се част от българското население е репресирана административно, политически и културно от началото на 60-те години до края на комунистическия режим.[19] В резултат част от това население емигрира зад граница.[20] На срещата между Тодор Живков и Леонид Брежнев в резиденция Воден през 1973 година на България е даден картбланш от страна на СССР за по-активна политика срещу Югославия по македонския въпрос. Въпреки предприетите мерки, на заседание на Политбюро на ЦК на БКП от 11 април 1989 година се констатира, че чрез радиопропаганда от Югославия процесът на македонизация на практика не е преустановяван.[21]
Посткомунистически период
Свидетелство за завършено основно образование на Петър Мицков, в графата народност е записан като македонец. Той приема или затвърдява трайна македонска национална идентичност, а след промяната на политиката на Българската комунистическа партия по отношение на македонския въпрос е репресиран от българските власти[22].

След демократичните промени от 1989 година се създават македонистки движения ОМО Илинден и ОМО Илинден-Пирин, но с неголяма членска маса от по 120 – 140 активни членове. Мнозинството от самоопределящите се на национален принцип за македонци в днешни дни са от селата Мусомища, Копривлен, Ляски, Борово, Баничан, както и в град Гоце Делчев. Като македонци се самоопределят и част от местните помаци.[20] При преброяванията през този период резултатите са следните: 10 803 македонци през 1992 година, от които 3 500 с майчин език македонски,[23] 5 071 македонци през 2001 година,[24] и 1 654 македонци през 2011 година.[25] Мнозинството от определящите се като македонци на последното преброяване (1 091) са македонски граждани постоянно пребиваващи в България. Независимо от това, данните от преброяванията през 1946 и 1956 година се използват от властите в новопровъзгласената Република Македония, като доказателство за съществуващо значително македонско малцинство и предявяване на политически претенции спрямо Република България.[11] Според преобладаващото днес в България схващане, македонците са българска етнографска група със своя регионална идентичност.

През 1998 година Милена Милотинова заснема филма „Хроника на едно национално предателство“, в който са включени редица интервюта с участници и пострадали в събитията между 1944 – 1948 година[26], а през 2014 година bTV излъчва филма „Македония – последният проект на Коминтерна“ на същата тематика[27].

БТВ Документите: Македония – последният проект на Коминтерна (Еп. 1, 1 част)

БТВ Документите: Македония – последният проект на Коминтерна (Еп. 1, 2 част)

БТВ Документите: Македония - последния проект на Коминтерна (еп. 2, 1 част)

БТВ Документите: Македония - последния проект на Коминтерна (еп. 2, 2 част)

Сръбска пропаганда в Македония
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%80%D1%8A%D0%B1%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%BF%D0%B0%D0%B3%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B0_%D0%B2_%D0%9C%D0%B0%D0%BA%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D1%8F
Сръбска пропаганда в Македония се наричат усилията на сръбската държава и общество за промяна на националното съзнание на македонските българи. Сръбската пропаганда започва в края на 60-те години на 19 век и завършва с налагането на македонизма като официална идеология във Вардарска Македония от югославските комунистически власти в средата на 40-те години на 20 век.[1]
Предпоставки
По време на Сръбско-Турската война от 1876 година, в която участват и български доброволци, българо-сръбските противоречия се проявяват в началото. Сръбското командване забранява на българите да носят български знамена, а после Йован Ристич иска да нарече българските доброволци от Поморавието и Македония „стари сърби“. По тази причина Любен Каравелов влиза в конфликт със сръбските власти и отказва по-нататъшни съвместни действия. Самото название „старосръбски“, което сръбското командване използва по време на войната, е причина за раздори между българските воеводи от тези краища. Сърбия посреща със задоволство Руско-турската война (1877 – 1878), като възможност за реванш на „пропуснатите ползи“ от 1876 г. Нейните войски завземат редица градове под юрисдикцията на Българската Екзархия, като Ниш, Пирот, Враня, Лесковац, Трън, Прокупле, Куршумлия. В завладените български селища, сръбските военни власти започват веднага процес на сърбизация. Преследват се българските учители и екзархийски свещеници. Милош Милоевич и Панта Сречкович, трайно се настаняват в Пирот през пролетта на 1878 г., а техни агенти започват да навестяват с открити просръбски експанзионистични цели София и софийските села. След подписване на Санстефанския мирен договор от 1878 година една от най-недоволните страни е Сърбия, макар че получава Нишко. В същото време, на Берлинския конгрес, за да увеличи териториалните си придобивки от заселени с българи земи, Сърбия вече се е преориентирала към подобряване отношенията с Австро-Унгария и отдалечаване от Русия, от която за момента вече нямат полза. В крайна сметка под натиска на Австро-Унгария, Сърбия получава независимост, плюс териториално разширение с Пирот и Враня и така окончателно получава Поморавието. По този повод в Белград, сръбските вестници пишат че в Берлин, Сърбия намерила „едно политическо Елдорадо на Моравското дъно“. След това интересите на Сърбия на западната ѝ граница се пренасочват по посока към Косово и Македония.
Пропагандата в Македония
Културна и религиозна пропаганда
Първоначално, след Руско – Турската война, тя е вяла, но след Съединението се активизира, подкрепяна от Високата порта. През 1886 г. в Белград се основава дружеството „Свети Сава“, чиято цел е чрез стипендии и други улеснения да привлича българските младежи от Македония за обучение в Сърбия. През същата 1886 година на заседание в Белград група македонски младежи приемат своя програма, съгласувана със сръбското правителство. В съответствие с програмата през същата година в Цариград е създадено Дружество на сърбо-македонците. През следващата година организацията вече разполага със свои клонове в Цариград, Солун, София и Белград.
В 1887 година са отворени сръбски консулства в Скопие и Солун, а в 1889 година – в Битоля.[2] С отварянето на сръбското битолско консулство консулът Димитрие Боди и учителят Атанасие Юнгич започват опити за отваряне на сръбско училище в града, които обаче завършват с неуспех. Въпреки това в началото на 1890 година Юнгич успява да основе в града „Сръбско-македонска църковно-училищна община“ – първата в Македония, с председател Никола Д. Кики, а по-късно Янаки Калугерович. В края на 1890 година се формира „Поречката църковно-православна община“, обхващаща 36 села в Поречието със седалище в Поречия манастир. В 1891 година се основават сръбски общини в Прилеп и Кичево, а в 1892 година – в Охрид, Галичник, Крушево и Дебър. Общините не са призната нито от османските власти, нито от патриаршеските църковни власти. Председателите на общините, а в поречката, прилепската и кичевската община и членовете на управата са на сръбска издръжка.[3] В 1898 година историкът Уилям Милър пише:
„ Закъсняла на полето [на Македонския въпрос], Сърбия наваксва изгубеното време с енергията на нейните агенти. Значителни суми пари се харчат за превърщането на българите в сърби по националност... На север от Шар планина, която преди 1878 година беше границата ne plus ultra на сръбските аспирации, има безспорно истинско сръбско население...[4] Но в останалата част в Македония, където езикът на населението е български, а не сръбски, езиковата разлика, макар не непреодолима, е достатъчна, за да направи задачата трудна.[5] “

С времето обаче сръбските управленчески среди установяват, че налагането на прекия сърбизъм е с ограничен мащаб и е обречено на неуспех. Затова сръбското правителство започва да действа в друга насока, като създава теорията за т.нар. „македонизъм“. Пропагандата внушава, че населението на Македония не е българско, не е сръбско, а е самобитно и има своя история и култура. Творците на македонизма изготвят учебници на диалектен език, в който прибавят сръбски думи.

Присъединяване на Вардарска Македония
В началото на 20 век България, Гърция, Сърбия и Черна гора под покровителството на Русия се съюзяват срещу Османска Турция, побеждават я в Балканската война и изтласкват турският феодализъм от Европа. Както и при Берлинския конгрес Великите сили активно действат срещу Русия и интересите на балканските народи, като успяват да ги противопоставят едни на други. Гърция и Сърбия сключват таен съюз насочен против България, техните войски нарушават предвоенните споразумения окупирайки населени с българи земи в Македония, впоследствие отказват да се изтеглят в предварително договорените за тях окупационни зони. Провокиран от това осланяйки се на силата на българската армия цар Фердинанд, без никаква дипломатическа подготовка, заповядва сръбските и гръцките сили да бъдат изгонени от Македония и да им бъде наложено спазването на съюзните договори. Така е даден повод за Междусъюзническата война. След нея Сърбия и Гърция практически си поделят българските земи в Македония и установяват обща граница помежду си. След избухването на Първата световна война в 1914 година Сърбия създава така наречения Четнически комитет със седалище в Скопие, на който се възлага задачата успоредно с армията и жандармерията да „пази реда и спокойствието в Македония“. В комитета влизат сръбските войводи Цено Марков, Василие Търбич, Йован Бабунски, Йосиф Дякович, Стефан Келеша, Вангел Йованович, Михаил Борянец и Михаил Коневич, на които сръбското военно командване дава на разположение по 100— 150 четници.[18] В Първата световна война сръбската армия е напълно победена от Централните сили (сред които и България), но след края ѝ те се нареждат сред печелившите като съюзници на страните от Съглашението и България губи отново Вардарска Македония. Сръбската кралска династия е обявена за глава на създаденото през 1918 г. Кралство на сърби, хървати и словенци преименувано в 1929 г. в кралство Югославия. Населението на Вардарска Македония е официално обявено за „южни сърби“, а самата територия за „Южна Сърбия“.

Сръбските зверства срещу българите излизат наяве
http://burgasdream.com/obshtestvo-2/16516-srabskite-zverstva-sreshtu-balgarite-izlizat-nayave
14 Октомври 2016
Масов гроб е бил открит в двора на родната къща на лидера на македонските албанци

и на партията Демократичен съюз за интеграция Али Ахмети в село Заяс. Предполага се, че човешките останки са били заровени там през 1913 г. по време на Първата Балканска война при сръбските зверства над българите в опит за етническо прочистване. "Телата на жертвите първо са били подпалени, а след това захвърлени в кладенец. Предполага се, че става въпрос за между 10 и 60 души", заяви Мусли Муслию, ръководител на екипа, който извършва ексхумацията, пишат итариански вестници .

С такива масови гробове е осеяна цялата югозападна част на днешна Република Македония. Те са спомен за един кървав окупационен режим, който е искал да изтрие българското национално самосъзнание на местното население. Но то не прекланя глава и само ден след зловещия Букурещки договор /10 август 1913/, който ще попари мечтите на българите да живеят в една Родина и ще замени турското робство в Егейска и Вардарска Македония с гръцко и сръбско, ще вземат решение за бунт срещу Белград. Българите ще намерят верни съюзници в лицето на албанците, които са не по-малко притискани от сръбските окупатори.

Борбата за оцеляване на населението на Македония започва още по времето на Първата балканска война /1912-1913 г./. Тя е предизвикана от арогантното поведение на сърбите, които се опитват да го посърбят. Най-известният пример е с шамара, който сръбският престолонаследник и бъдещ крал на Югославия Александър Караджорджевич удря на 7-годишната Васка Зойчева от Прилеп, защото на въпроса "Па ща си ти?" /Каква си ти?/, тя отговаря "Българка".

Кулминация на съпротивата е Охридското въстание, за потушаването на което сърбите ще мобилизират допълнително 100 000 военнослужещи. 4-дневната героична борба на нашите събратя ще продължи 4 дни, но бруталните репресии ще продължат с месеци. В Охридско са изгорени до основи 80 села, а в района между Охрид, Дебър и Гостивар изцяло или частично са опожарени около 180 села. Много от избитите са хвърляни от сърбите в кладенци, които се превръщат в братски могили на падналите българи и албанци. Репресиите не се ограничават само с въстаналите райони, но обхващат по-широк район – Битоля, Прилеп и др.

Въпреки поражението съпротивата на българите не е сломена и продължава. За това свидетелстват и архивите, и пресата от онази епоха, които са запечатали покъртителни разкази за сръбските жестокости.

На 21 декември 1913 г. вестник "Мир", издание на Народната партия, публикува статията "Сръбски злодеяния". В нея се посочва: "В последно време се извършиха големи злодеяния от страна на сърбите върху българите. Така в Прилеп бидоха убити 5 българи от сърби, а 15 души бяха бити до смърт. В селата Никодим, Папазия и Топлица изчезнаха мнозина заможни българи... Българите от селата Паса-Ровче, Беранци, Бялачерква, Водяни и Остцелце бидоха арестувани, но сега вече не са в затвора, а изчезнаха безследно. Особено опасно злодеяние се извърши в село Соп. Една сръбска шайка затвори в джамията 200 мохамедани, напълни джамията със сено и изгори нещастните живи хора".

За зверствата сръбският печат мълчи. Но властта в Белград предприема контрамерки, за да потули трагедията. Тя предлага кореспонденти на западноевропейския печат да посетят засегнатите райони, което така и не се случва. Сръбската лъжлива пропаганда разобличава вестник "Мир", който припомня в броя си от 22 декември 1913 г.: "Освен това, когато не вестникарска, а международна анкета от най-видни учени люде пожела да извърши подобна анкета в Македония, сръбското правителство не само че не допусна да стане такава анкета, но дори се и одързости да устрои скандал в Белград на един от членовете на тази комисия. Очевидно е, че при такива условия никой сериозен европейски вестник няма да приеме предложението на сръбското правителство".

На следващия ден "Мир" публикува нова серия от разкрития за "Нови сръбски злодеяния". От тях става ясно, че "от прилепска и битолска околии пристигат всекидневно известия за нови сръбски злодеяния над българското и мохамеданското население... В Пласница бидоха убити от един сръбски патрул шестима селяни. Друга сръбска шайка нападна селото Гявато. 40 души бяха бити до смърт, а труповете им хвърлени в кладенци".

Днес написаното преди малко повече от 100 години намира вече своето веществено потвърждение с откритието на масовия гроб в село Заяс.

"Па шта си ти?". На български означава "Какъв си ти?". Вазов написва
това стихотворение след като сръбският престолонаследник Александър І
удря плесница на едно момиченце в Македония, което на наглия му въпрос
каква се чувства момичето отговаря, че е българче!!!
През 1934 г. в Марсилия крал Александър І е ликвидиран от Владо
Черноземски.


Из поверителния рапорт, за противобългарските прояви на сръбския
престолонаследник княз Александър, Скопие, 31 март.1913 г., ЦДИА
л.153-156.

След пладне на 11.03.1913г придружен от щаба си, престолонаследникът
княз Александър стига в с.Бразда Скопско. Всички слизат от конете си на
площада до чешмата, където няколко селянки перат. Престолонаследникът
завързва разговор с жените,от които само Гайта Павлова, 45-50 годишна му
отговаряла:

- Какво перете, откъде сте, как Ви казват?
- Не видиш ли господине, оттука сме.
- Шта си?
- Българка.
- Шта си?!
- Българка господине!
- Кой те е научил така да казваш?
- Аз сама си знам, г-не, така си се викаме ний в това село.
- Аз зная кой те учи, но и той, па и ти ще разбереш, ако те заудрям с
този камшик!
- Нас турци са ни били, па и Вие, ако искате бийте ни, аз Ви казвам що
е право.

- Не си ли чула бабо, да е имало битка за Косово, па и тука, та е
пропаднало нашето царство. Какви българи, какви лайна е имало тука, та
да се наричаш българка! Ти бабо още не знаеш, кои са и какви са
българите: те се познават по лицето, те другояче говорят, имат чело
смазано назад, шиляста глава, тъп нос, българите са татарско племе. Ако
да ги знаеш, ти няма да се наричаш българка. Ти бабо и всички Вие се
познавате по челото, по очите, че сте чисти старосърби..

- Аз г-не не съм била ни у Косово, ни у Сърбия, па нито у България, но
ние тука така сме се казвали от деди и прадеди, па и сега така си се
казваме. Ний знаем български владика и български поп, друго не познаваме.

- Тия владици и попове са ви направили да ходите голи и те са Ви
подлудили, но сега аз няма да оставя такива владици.

- Сакаш остави ги, сакаш не ги оставяй г-не, ний сме си такива.

- Сега наша войска е завзела това място и Вий всички ще бъдете сърби.

- Кой знае г-не ний тука сме били и под турци и никой не ни е забранявал
да се наричаме българи. Имаше тука едни села, които бяха български, а
после за пари станаха сръбски..

- Е бабо като те изпердаша един път, ще забравиш старото. Аз и бакшиш
щях да ти дам, но сега не ща, защото си лоша баба.

- Ако сакаш дай, ако сакаш не давай. Ако съм сгрешила, прости ми г-не,
ама аз съм ти казала, що е правото аз съм българка!!!


Стихотворението на Иван Вазов - "Па ща си ти"

Па шта си ти?

"Па шта си ти?" - такъв въпрос задава
във твоя дом безочлив чужденец.
"Па шта си ти?" - с такваз псувня смущава
душата ти некакен пришълец;

"Па шта си ти?" - туй питане навред -
при Дрин, при Шар, при Вардар, Преспа драга
о, бъларино, сърбин ти полага
и чака с начумерен лик ответ.

Но ти пази се, прав ответ не давай.
Кажи се португалец кюрд, сириец,
лапонец, негър, циганин, индиец -
но българин се само не признавай.

Че тоз грях смъртен прошка там не знай:
влече позор, побой затвор, изгнанье -
невидени при прежните тирани.
Скрий, че си българин в най-българския край;

че си потомък Самуилов, на Атонский
Паисий внук; скрий на коя си майка син,
на кой язик пей мътний Вардар, синий Дрин,
и езерата и горите македонски!

Не споменувай Лозеград,
Люлебургас, ни Булаир ужасни:
ти би разбудил подозрения опасни,
че на героите техни може да си брат.

Мълчи! А вместо тебе всеки дол, пътека,
дъбрава, езеро, река, рид, планина
ще викат с глас през всички времена:
"Тук българи са, българи от памтивека!"

Кирил Пърличев от Охрид, Вардарска Македония - "Сръбските жестокости в Македония (1912-1915)", София, 1917 година
Описание

Брошурата тук представлява извлечение от книгата на Кирил Пърличев "Сръбския режим и революционната борба в Македония". Съдържа данни за изстъпленията извършвани от сръбските окупационни власти във Вардарска Македония в периода 1912-1915 г. (до идването на българските войски). Включени са и много снимки на сръбски жестокости над местното българско и албанско население.

Източник: Сканирана от оригинален екземпляр

Автор: Роденият в Охрид Кирил Пърличев (1875-1944, Охрид) е български революционер, член на ЦК на ВМРО, общественик, учител, журналист, писател, директор на историческия музей в Охрид по време на българското управление на града (1941-1944 г.). Той е един от учредителите на Съюза на българските конституционни клубове (легална партия на ВМОРО) и е сред основателите на Македонския научен институт в София. Син е на големия охридски възрожденец Григор Пърличев.
За повече информация за автора тук

За да прочетете книгата натиснете http://strumski.com/biblioteka/?id=340
http://strumski.com/biblioteka/?id=340

Истината за ОМО „Илинден”
http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=120:2010-11-06-12-21-52&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61
http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=120:2010-11-06-12-21-52&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61
Тъй като все още продължават и днес истериите в сръбската колония /наречена БЮР Македония/ за правата на „етническите македонци” у нас и тъй като все още продължава натискът върху нашата страна, за да регистрира идиотската партия ОМО „Илинден”, се налага да внесем по-голяма яснота върху целите и задачите на тази партия.

ОМО „Илинден” е създадена с цел да дестабилизира и заграби за Сърбия Пиринския край чрез провеждане на една масова „македонизация” на българите, живеещи от хилядолетия по тези места. Партията гради своята дейност на сръбскокоминтерновската лъжа-помия „македонизма” и се мъчи да бъде регистрирана, за да може официално да проповядва антибългаризма и македонизацията на Пиринския край.

За голямо съжаление, днес тази партия се поддържа в Съвета на Европа от Русия, Сърбия, Дания, Холандия, Норвегия, Финландия, Швеция, Швейцария, а даже и в последно време от турските управници, които явно хептен са изкукуригали, защото е всеизвестно, че Турция разполага с милиарди документи за идиотизма на македонизма.
За да се видят по-ясно същността, целите и организацията на сръбската антибългарска партия ОМО „Илинден”, предлагаме по-долу автентичния разказ на Красимир Илиев, един бивш секретар на тази партия.

Прочетете и вижте, уважаеми читатели, този откровен разказ и от него ясно ще проличи падението и низостта на ръководителите на посочените по-горе държави, които чрез подкрепата си за тази доказано просръбска партия де факто подкрепят и насърчават геноцида над българите в концлагера Македония чрез простотията, наречена македонизъм, която простотия според един от създателите й Стоян Новакович е първият етап за сърбизация на българите по Вардарско.

Прочетете разказа и вижте подлостта и лицемерието на ръководителите на уж славянските и православни държави Сърбия и Русия, благодарение на чиято подкрепа варварите, управляващи концлагера Македония, продължават и днес терора над българите по всички направления, задушават всичко българско, унищожават българските гробища, паметници, книги и всякаква наша култура и се опитват да заграбят и поробят даже и изконно българския Пирински край.

Цялата истина по създаването и целите на просръбската партия ясно се вижда от потресаващия разказ на Красимир Илиев.
ДЕКА СМЕ СРЪБСКИ МЕКЕРЕТА Е ТОЧНО!
ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

"Мълчанието в тия трудни времена в мене събужда чувството на вина."

Алберт Айнщайн

В началото на сътворението, когато са били предопределени формата и цветовете на Земята, съдбата е дарила Македония с хаос от планини и с почва червена като кръв.

Историята на тази красива, изтерзана земя не подхранва вярата в някакъв щедър създател. По-скоро се изкушавам да повярвам на еретичното учение на богомилите, възникнало и откърмено на българска земя, според което светът всъщност е бил създаден от дявола. И наистина кой освен сатаната би могъл да създаде тази кръвна нива? Кой освен един зъл дух би могъл да извае така красива костница на надежди и благородни стремежи?

Преди две години на 14 април 1990 г. мзкедонизмът в Република България се появи с ново име - ОМО "Илинден". По българската преса се появяваха противоречиви информации за една организация-фантом, кръстена със свято име - "ИЛИНДЕН". За непредубедените наблюдатели на вътрешно- политическия ни живот стана ясно, кои са целите и контрастните пристрастия на македонистите, а именно: СЕЦЕСИОНИЗЪМ.

Има един известен анекдот на Бърнард Шоу, според който когато двама корабокрушенци доплуват до някой самотен остров, първото нещо, което ще извършат ще бъде да изберат единия от тях за президен.т, а другия за поданик -на новата държава. Твърдението на Б. Шоу от началото на този кървав и суров век /без съмнение всички столетия са били такива за ония, които са имали възможност да живеят в тях/ все пак звучи по-малко наивно, защото покрай целия този цинизъм твърдението показва, че отношенията между гореспоменатите двама са били цивилизовани. Това преди всичко означава, че не са от Балканския полуостров. Ако единият от тях е балканец, ситуацията се усложнява. Балканецът, без много да му мисли, ще се съгласи да бъде обикновен поданик. Защо? Първо, да се избяга от отговорност. Второ, заради народната поговорка "Наведена глава сабя не я сече“. Но това не е решение на кризата, защото балканецът не иска, не знае или не може да управлява, но той не желае и да бъде управляван. По тази причина той няма да сътрудничи с управляващия като нормален поданик /нито една демократична власт не може да функционира без такова сътрудничество/. Така балканецът ще се превърне или в пасивен наблю дател, което ще го доведе до позиция на послушен отчужден, или пък ще извърши атентат върху управляващия. Ако на балканеца му се предложи президентското място, той се съгласява, като прави извод за себе си, че другият е неспособен. Този, който не познава балканския манталитет, скоро разбира колко горчиво се е излъгал. Балканецът започва да краде от намерената и произведена с непосилен труд храна, за да я изяде, докато му трае мандатът, а фактът, че заради това двамата /държавата/ по-късно ще умрат от глад не го тревожи ни най-малко. На балканеца хич не му пука, надявайки се да дойде спасителен кораб. Ако пък и двамата са балканци, ще започне неравна борба за власт, след което начело ще застане по-силният. Започва познатата игра в стил ти си по-силен, ама аз съм по-хитър. Така двамата балканци ще живуркат до някое си време на своя раздор, докато не се появи някой окупатор.

Робството от своя страна постоянно ще ги стоманизира съвсем парадоксално, развивайки в негативна посока неговите трагичнти политически особености. Също както снегът предпазва пшениченото зърно от измръзване. Но след дългата зима настъпва хубавата пролет и сега възниква въпросът ще покълне ли това пшеничено зърно, или то вече не е способно да покълне.


КУИЗЛИНГИ - ИСТИНАТА ЗА ОМО "ИЛИНДЕН"

През 1940 г. водачът на норвежките фашисти В. Куизлинг активно съдействал за окупацията на Норвегия от А. Хитлер. И така хора, които сътрудничат с национален враг, изменят и правят предателство спрямо родината, се наричат куизлинги.

На 10 март 1990 г. около 16,00 часа се бяхме събрали десетима души мъжка компания в механа "Брезата" - Сандански на разпивка. В момент на повишен градус в компанията присъстваше и един-единствен член на македонистите Георги Бухала. Същият ни предложи да отидем на македонски митинг в София да се "разправяме" с шопите. Ние, без да му мислим много, вземаме решение да пътуваме с нощния пътнически влак за София. Знае се много добре какво направиха комунистите в Пиринска Македония и в този момент, когато се правеха първите крачки на. премахване на тоталитарния режим, без да имаме представа каква е политическата цел на този митинг, ние, въоръжени с доза злоба, тръгнахме да се "разправяме" с шопите. Пътувайки без билети в пияно състояние, с постоянни скандали с обслужващия персонал пристигнахме на Централна гара София на 11 март 1990 г. След половин час с първия бърз влак за София от Пиринска Македония пристигнаха около 25 души от поречието на река Струма. Отидохме на сборното място - НДК, където ни посрещна лидерът на всички македонисти в Република България, самозваният кинорежисьор Георги Солунски с екип на телевизията от Скопие с ръководител Драги Ивановски и кореспондентът на скопския официоз в. "Нова Македония" в София Владимир Тулевски. Събрахме се около 35 - 40 души. Аз и моята компания бяхме отишли на митинг, а то се оказа, че трябва да сложим подписа си върху петиция, която трябва да се връчи на българския парламент. Шествието трябваше да тръгне към 1 1 00 часа. Някъде към 1 2,00 часа се появиха и членове на ВМРО - СМД. Единият от моята компания започна да им дава знак да идват по-бързо, като се обръщаше: "Айде, докога ке ве чекеме!" Тогава му се даде обяснение, че тия не са от нашите, че са "върховисти"... Една година по-късно журналиститът от македонската телевизия Владимир Лапе монтира специална хронологическа емисия на всички прояви на македонистите. Какво ми направи впечатление? - Защо не бяхме озвучени на проявата ни на 11 март 1990 г. Поради факта, че все още бяхме пияни и псувахме жестоко.

На 12 март 1990 г. на площада в град Сандански ме спря тогавашният организационен активист на "Илинден" Вихрен Запрев. Той ме попита: "Искаш ли да те запишем при нас?" Аз го запитах къде. Отговорът бе: "В Независимата македонска организация "Илинден" - ВМРО /независима/ Когато му дадох положителен отговор, ме записа в една тетрадка и така станах член, без да бъда запознат с нито един програмен документ. На 13 март 1990 г. в района на градския басейн в град Сандански се проведе учредително събрание на местната секция на НМО "Илинден" - ВМРО /независима/. От присъстващите 33-ма души бе избрано ръководство в състав - председател В. Запрев, секретар - Кр. Илиев, касиер - Иван Петров. Тук се запознах и с Йордан Костадинов от КЧПМПМ /Комитет за човешки права на македонците в Пиринска Македония/. Така започна моята дейност в "Илинден".

Първото ми по-голямо участие като член на "Илинден" бе на 23 март 1990 г. в град Петрич на контрамитинг на организирания митинтг от страна на ВМРО - СМД. На този митинг официално се запознах с Атанас Киряков и Сократ Маркилов. След като завърши контрамитингът, отидохме за кратък разбор в парка край реката. Тук Киряков ми даде служебния адрес на Димче Беляновски от Радио Скопие.

На 14 март 1990 г. в град Сандански /в апартамента на В. Запрев/ се състоя учредително събрание на ОМО "Илинден". Имаше представители на НМО "Илинден" - ВМРО /независима/ и КЧПМПМ. Събранието протече при следния дневен ред:

1. Запознаване с уставите и платформите на НМО "Илинден" в КЧПМПМ;

2. Приемане на ново име и изработване на нов устав и програма;

3. Избор на временно ръководство до конгреса на организацията;

4. Приемане на нови членове;

5. Подготовка на събор-поклонение по повод 75 години от убийството на Яне Сандански;



На това събрание бе избрано ръководство в състав: председател - Стоян Георгиев, зам. председател - Йордан Костадинов, секретар - Петър Марчев, касиер - Кирил Иванов, главен координатор - Атанас Киряков, членове на координационния съвет /координатори/ - Йордан Бербатов. Теодосий Попов, Георги Сухарев, Димитър Карамачев, Красимир Илиев, Костадин Златинов, Красимир Тупареев.

Избрана бе и контролно-ревизионна комисия в състав Иван Аю ров и Вихрен Запрев.

Също така бяха определени редът и съставът на ораторите на събора, между които беше и моя милост, като освен че бях първият оратор, трябваше да прочета и политическата декларация на ОМО "Илинден".

Тук искам да се отдели внимание на един факт, който заслужава внимание. А именно за самата подготовка на събора. По какъв начин г-н Киряков бе успял да убеди ръководството на дирекция "Културен отдих и украса" не ми е известно. Но бяхме уведомени писмено от тогавашния председател на община "Сандански" г-н Иван Маникатов с писмо № 48-00-10/18 април 1990 г, че съгласно Закона за партиите, след като организацията не е регистрирана, нашето мероприятие се забранява. От дирекция "КОХУ" - град Благоевград на поляните край Роженския манастир "Рождество Богородично" успяхме да монтираме пиедестала на самата сцена, а липсваше гърбът и ето какво направихме в този случай. Аз и Киряков с членове от благоевградската секция откраднахме от склада на дирекция "КОХУ" самия гръб на нашата сцена. Късно вечерта беше монтиран и самият гръб на трибуната, след което беше назначена и охрана на самата трибуна /дейността на охраната беше само три дена/.

И така дойде дългоочакваният ден 22 април 1990 г. /неделя/. Самият събор трябваше да започне от 10,00 часа. Пристигна и електорат от Скопие. От българска страна дойдоха доста хора, защото беше използвана една хитрост - на афишите допълнително с флумастер беше написано, че специален гост на събора е известната фолкпевица Васка Илиева /позната много добре на жителите на Пиринска Македония/.

Не искам да навлизам в подробности за самия събор, но ми се иска да цитирам някои моменти от програмата на македонистите, а именно:

"Неврокопска митрополия да бъде отцепена от Българската православна църква. Митрополит непременно да бъде македонец.

Младежите /само македонците/ от Пиринска Македония да бъдат освободени от военна повиност.

Изтегляне на българските окупационни войски, окупирали Пиринска Македония през 1912 г., които са национално и икономическо бреме за македонската нация.

Всички български политически партии и организации, които се намират на територията на Пиринска Македония, да бъдат разпуснати, или да се преименуват в македонски, т.е. да приемат скопската теза, като по този начин се противопоставят на българската асимилаторска политика.

Забрана на регионалния вестник "Пиринско дело", вестник Македония" и други подобни, които фалшифицират македонската история и култура, а също така създават напрежение на етническа основа.

ОМО "Илинден" иска чрез международен съд да бъде осъдена лнес българската държава за заплащане на репарации за страданията и мъките, причинени от действията на България."

Следващото мое no-голямо участие беше на 4 май 1990 г. на площад "Македония" в град Благоевград пред паметника на Гоце Делчев. Бяхме около петдесетина членове. Мероприятието беше да се проведе мълчаливо бдение със свещи в ръка. Разбира се, на това начинание присъстваше и екип от македонската теливизия с ръководител Бранко Радованович.

На 6 юни 1990 г. пред сградата на Окръжен съд - Благоевград петнадесетима членове проведохме гладна стачка в знак на протест, че окръжният съд ни отказа регистрация. На 2 август 1990 г. в с. Ощава бе направен опит да бъде проведен конгрес, който бе предотвратен от полицията.

На 17 септември 1990 г. пристигнах в Скопие. За целия ми престой в бивша Югославия може да се добие пълна представа от разговора ми с журналиста от Благоевград г-н Страшимир Марчев.

Г-н Красимир Илиев: Добър ден в Скопие.

Добър ден на слушателите на Радио Благоевград. Не сме се виждали, не сме се чували от много време. Разкажете как пристигнахте тук, каква беше вашата съдба?

В Република Македония пристигнах на 16 септември 1990 г., по-точно на 15-и преминах границата на граничния пункт Златарево и на 16-и бях на пограничната среща между общините Берово и Сандански и на 17 септември се озовах в Скопие.

Предполагам, че тук сте дошли с много надежди, с много планове?

Точно, абсолютно е така. Витаех из облаците, лъжеха ме от всички страни: "Непременно трябва да отидеш да завършиш един от факултетите в Скопие." Това ми беше казано от културното аташе на югославското посолство в София Милица Кнежевич. И по нейна инициатива трябваше да дойде в Скопие да се видим с нея, за да ми каже някои работи, които не смеела да ми ги каже в София. И точно затова извадих и задграничен паспорт и пристигнах в Скопие. Но тук ме очакваше съвсем друго. Казваха ми, че непременно трябва да завърша един от факултетите и понеже организацията "Илинден" нямала юрист, трябва да запиша Юридически факултет. Записването стана лесно - под формата на една беседа, без приемен изпит и за отбелязване дори без документи за средно образование. Документите ми пристигнаха после по дипломатически път- чрез дипломатическата поща на югославското посолство с помощта на Атанас Киряков. Моите документи бяха в техникума след средно образование в Бобов дол.

И оттук нататък как премина вашето следване - от момента, в който сте пристигнали до ден днешен има два семестъра, които са минали вече?

Моето следване, може да се каже, всъщност е формално. Отначало нямах мира и спокойствие от журналистите от македонското радио и телевизия - по-конкретно Мирослав Спировски, Владимир Лапе, Бранко Радовалович и т.н. Постоянно ме обсипваха с въпроси, вземаха интервюта. Какво е правила организация "Илинден", докато те не са присъствали на тамошните й прояви. След всичко това те си прибираха хонорара, вземаха си своето, а аз оставах с една гола надежда. И от една дума просто ми се повдигаше, получавах уртикария - "Се ке се среди, не се секирайте, ке биде се во ред." Но нищо не стана така, както беше предвидено, планирано всичко да бъде наред. Пристигна и друга група, изпратена да учи във факултетите в Скопие по препоръка на организацията "Илинден". Събрахме се вкупом деветима мъже и две жени за различни факултети. Не получихме стипендия цели пет месеца. Все се уреждаше. Никога няма да забравя Скопие с кървясалите си крака. Това могат да потвърдят и някои от ръководството на "Илинден", ако имат смелостта, разбира се. По-конкретно един от членовете на координационния съвет Костадин Златинов ми каза: "Защо ти са така кървясали краката?" Казах му: "Защото трябва да се търчи наляво-надясно по разни институции, да се тропа от врата на врата, да бъдеш като просяк, за да се осигури една кратка социална помощ на студентите, понеже няма какво да се яде." Вземали сме мизерни помощи от порядъка на 500 динара. Действително тогава имаха и по-голяма стойност, но тия 500 динара вземахме от Центъра за социална защита на инвалиди, слабоимотни - в такава категория ни слагаха. Първите пари, които получих в Република Македония, бяха от шиптер, албанец. Копахме канал в община "Чаир" с още двама, които не бяха студенти. Те имаха желание да дойдат да работят тук, от Сандански са и се казват Веселин Стоименов и Илия Тренков. С тези пари успяхме да купим обувки на единия, понеже му се бяха скъсали летните обувки. Имали сме едни такива тежки ситуации, тежко положени на цайтнот, че хора от нас, по-точно Георги Филипов, в това число и аз и Цветан Вардарков, сме крали зелки от зеленчуковите пазарища в Скопие. С един хляб и зелка и сол, за да поминеме някой ден, докато заработиме някоя пара.

После започна една голяма офанзива на антибългарска основа, в която аз имах роля да бъда една марионетка. От мене се получаваше един суров материал, после се написваше на машина, трябваше да го прочета по няколко пъти, понеже не можех да говора т.нар. македонски език, трудно ми беше. Конкретно за срещата на председателя на ВМРО-СМД г-н Димитър Гоцев с д-р Франьо Туджман - президент на Република Хърватско, като тази среща трябваше да се представи за антимакеданска. Първо поставих подпис на едно отворено писмо до президента Желев и премиера Попов, после първата среща на премиера с неговия гръцки колега Мицотакис. Това писмо, текста Ви е известен, чрез агенция ТАНЮГ стигна до адреса. Друго нещо беше относно акта за хуманната помощ за гладуващите в Пиринска Македония. Също бях сложил подпис на тоя акт, понеже бях получил пълномощия от организация "Илинден". Според мен тия пълномощия, аз трябва да направя всичко, за да се трупат политически дивиденти на организация "Илинден", да се покачи нейният рейтинг. Получих една цифра от 8 760 хора, които гладуват по старческите и ученическите домове в Пиринска Македония. Сега доколко това е вярно аз не знам, такъв материал ми се предаде и аз го пренесох.

Виждам, господин Илиев, че се вълнувате в момента. Все пак Вие сте интелигентен човек. Ще ви върна малко назад. Вие споменахте една връзка, която според мен заслужава внимание - това е посолството на Югославия в София, организацията "Илинден", големите обещания, които са давани на всички онези български граждани, които ще дойдат да учат тук, в Скопие и пропагандната машина, която е била пусната в ход. Каква е връзката между всички тези детайли и факти, за които Вие споменахте?

Ще Ви кажа, дори и по-детайлно. В тая югославска легация, която се намира в София, конкретно посолството и консулският им отдел, всякой вторник и петък било кой - или аз, или Атанас Киряков, или пък и двамата заедно, отивахме да вземем пропагандна литература, в. "Нова Македония", разни брошурки. македонска граматика, българско-македонски речник - от тоя род. Контактите ни бяха с посланика Миленко Стефанович, завеждащия правната им служба Есман Карабегович, културното аташе Милица Кнежевич и консула Михайло Дабидич. Дори и колкото и да звучи малко смешно на мен и на Киряков ни бе предложено, един от двамата или и двамата заедно да бъдеме гробари!

Как така - гробари?

в София, в "Орландовци", има около шест-седем сръбски гроба, на сръбски войници. И тая площадка се поддържа от легацията. Така се случи, че аз написах автобиография, за да получавам пари оттам. Сумата, която трябваше да получавам, бе 80 долара месечно Парите се получават директно от Съюза на борците на република Сърбия. Всичко това бе един параван, поне да се знае, ако евентуално се узнае откъде са тия средства, да има покритие, ето - "Вижте, хората работят, заработват си с честен труд парите!"

Един междинен въпрос, г-н Илиев. В българската преса в радиото и телевизията се появиха някои частични данни за суми, които конкретно са били давани тук в Скопие по веме на престоя на редица активисти на ОМО "Илинден". Вие знаете малко повече подробности за тия факти.

Да, това е точно. За съжаление не мога да ви дам и фотокопия на фактурите, които са давани за организация "Илинден". Точна евиденция не мога да Ви дам, но, доколкото си спомням се касае за голяма сума пари.

Да започнем от най-стария - Сократ Маркилов. В момента при него са, дали са при него, самият той знае къде им е посоката на тия - 4 000 дойче марки.

Това е еднократна сума?

Еднократна сума. За Стоян Георгиев - той има най-много взети пари и дали ги е внесъл в касата на организацията, не се знае. Става дума за 1 100 канадски долара, за 3 000 дойче марки, 700 австралийски долара и др. Плюс това Стоян Георгиев, който представляваше "Илинден" в Копенхаген, разходите бяха на стария кабинет на Глигорие Гоговски. Друг представител на тая организация беше югославският гражданин Георги Янчев, който е от с. Покровник, община Благоевград. Е, сега може да ви звучи малко парадоксално - организация "Илинден", която се намира на територията на Република България, се представя от югославски граждани. Други пари, които са давани на "Илинден", това са на нейния зам. председател Йордан Костадинов. Посещението му в Торонто - билетите за самолета, ред други пари. Знам, че лично на него са дадени 300 канадски долара. По-късно се получи конфликт между мене и ръководството на "Илинден". Написах едно писмо до Киряков с приложени фотокопия на разписките и чрез незаконната жена на Сократ Маркилов, Величка Стефанова ги изпратих в България. Но до Киряков е достигнало само едно голо писмо, разписките са изчезнали. Но се получи информация в по-широкия кръг на членовете на "Илинден", че нейният председател е откраднал пари.

Имате ли информация, г-н Илиев, кои политически личности тук, в Република Македония, пряко стоят зад финансирането на ОМО "Илинден"?

Да, имам, имам. И мога да ви кажа конкретно, дори не се плаша от нищо, въпреки че ще си имам някои проблеми тук, в Скопие. Политическите личности това са - Бранко Цървенковски. председател на Социалдемократическия съюз на Македония (бившият съюз на комунистите). Също така от бившия председател на Социалдемократическата партия - Славко Милославлевски. От Съюза на комунистите - Движение за Югославия, от самия председател - Драгиша Атанасовски. От бившия и сегашен секретар на външното министерство на Македония - Никола Тодорчевски. От секретаря на Блаже Ристовски - Венко Дамяновски. Това са политически дейци, които са на държавни функции.

Мога да ви кажа, дал съм точно и адреса на частната фирма на Атанас Кираков - "Кукуш - 1913" за неговия регистриран вестник "Пиринска камбана", за да се финансира оттука с технически средства - фотокопир, било каквото и да е друго. На тоя разговор сме разговаряли с председателя на парламента Стоян Андов, тогава присъствуваше и Йордан Бербатов, и Георги Ковачев от ОМО "Илинден" по време на конгреса на ВМРО-ДПМНЕ. После тяхното заминаване Стоян Андонов ме извика и ми взе точно адреса на Киряков и на неговата фирма. Да чака отговор, да му се обадят от Виена, от тяхна си фирма. Да не бъде директно, че се дават оттука пари, а като посредник за тая работа ролята трябва да оттиграе пивоварния завод в Скопие "Скопска пивара".

Вие бяхте секретар на ОМО "Илинден", докато бяхте в България и предполагам, че имате точни данни за числения състав на ОМО "Илинден". Тук се твърди, че в ОМО "Илинден" са около 40000 - 50000 души.

Да, мога да ви кажа. Секретар бях точно до 19.10.1991 г., все още бях тук, след съдебното решение на Върховния съд гогава ми казаха, че трябва да поднеса оставка и да бъда редовен член. И на мое място да бъде Бербатов.

Точният брой на членовете мога да ви кажа, понеже всички протоколи минаваха през ръцете ми. Но това където се твърди аз също съм го чел в страниците на вестник "Нова Македония" и конкретно от един ваш колега, Мирослав Спировски се казва.

Колко са членовете? Те не са някаква огромна цифра. В Благоевград бяха 12, от които половината бяха в ръководство. В Сандански при основаването от 33-ма останаха 27. В Петрич - 47, в Микрево - 23, в Гега - 18, в Симитли бяха 6. После по поречието на Места, когато ходехме по агитации, в Гоце Делчев не успяхме да формираме секция, сега, доколкото знам, са успели. В Мосомище -7.8 ли бяха. нещо такова. В Копривлен - 4, от тоя род. Фактически някъде около 150-160 се събираха. И да прибавим хората на Солунски нека бъдат 200, повече не са!

Г-н Илиев, вие изживявате една лична драма. Напълно човешки ви съчувствам и не от любопитство, а просто защото все пак обществеността трябва да знае колкото се може повече за всичко, ви моля да разкажете за нея.

Да, ще се опитам да разкажа колкото се може. Знаете, че още в младежките години аз имах и криминални присъди, излежани в българските затвори. Във всякоя държава съществува ред и порядък. Кой го нарушава, трябва да си отлежи. Така беше и с мене. Имах опит за бягство през граница, имах условна присъда за изнасилване, също така имах присъда за грабеж. Да не се оправдавам - като всеки човек може да му се случи, никой не е застрахован...

Миналото минало, то не ни интересува чак толкова...

Но. но в тукашните кръгове, по-конкретно на органите на сигурността, или накратко казано - УДБ-ата, знаят детайлно за мен, кой съм аз, що съм. Знаят за моето криминално минало, плюс това знаят за моята активност в "Илинден". После бяха недоволни от моята активност, не в самото начало, а по-нататък. В коя посока тръгнах? Аз тръгнах конкретно с ВМРО-ДПМНЕ, която единствено се бори най-яко против сръбския експанзионизъм в Македония, която иска да изчисти и сърбизмите от езика в Македония. Въобще държат на своето достойнство, за което им давах явна поддръжка.

Докато в цял свят, знаете ги промените в Източна Европа - комунизмът падна, господата от "Илинден" тръгнаха с македонския комунизъм, no-точно със сръбско-комунистическия режим в Македония. Се стигна до една конфронтация между мене и "Илинден". После тук, в Македония, на 17.01.1991 г. ми инсценираха едно изнасилване на една от девойките в групата от Петрич. В същото време аз бях в Тетово. Не предполагаха, че ще бъда в Тетово, стана съвсем случайно. Един колега студент ме покани на "журка". Сега ми водят предварително разследване. Аз отричах, доколкото се може, те си твърдят на своето.

Всички тези действия бяха ясни на тукашните органи на УДБ-ата. Много пъти отлагаха следствието, докато се стигна до съдебно дело. Ми назначиха двама адвокати, дадоха ми ефективна присъда от 10 месеца, отнеха ми паспорта. След два месеца съдебна разправа, дойде месец септември, поднесох молба за обжалване на делото. Все още не е насрочено дело. но успях да фотокопирен една изява на тая девойка, която малко ме учудва. Изявата няма дая чета. предоставям я на вас, вие можете да я анализирате. Тя се извинява, че няма нищо подобно, дори е имала контакти с мене, давала ми е помощ от 2000 динара, които аз не съм ги сънувал. Ще ви кажа какво стана и с нея. аз не съм разговарял с нея има три месеца. Но разбрах, че вече десет дена е в градската болница в Скопие, направила опит за самоубийство, изпила огромно количество лекарства. И паспорта и на нея е взет. Е, сега претендират за гражданско-демократична държава, за правна държава. Дори при мен и да има изнасилване - скрил съм, наказателно дело! Да ме съдят по техните закони. Моят паспорт може да имат основание да бъде взет, но на нея с какво основание е взет паспорта? Е, сега тука е въпросът - с какво е основание на нея взет паспорта?

Покрай тия тотални притискания от страна на УДВ-ата, един друг наш съгражданин, студент на икономическия факултет, беше принуден да даде кръв, като го излъгаха, че ще му дадат допълнителна сесия, за да изпълни условието за записване на втората година и да не му прекъснат стипендията. И човекът даде кръв. И тая кръв замина за Шешеловата война в Сърбия.

Много трудно ми е да асимилирам всичко това. Вие явно сте лишен от граждански права, явно сте влезли в една много мръсна игра.

Да, това наистина е една мръсна игра, че доколкото аз ги усещам според моята интуиция, сигурно очакват някаква услуга да направа за тях. А каква е тая услуга да направа за тях все още не ми е ясно.

Значи механизмът, г.н Илиев, е - вярност и плащане!

Да, това е точно. Вярност и плащане! И мога да ви подчертая един факт. Тия. които навремето през режима на Живков са успели да избегат от България и са дошли тука в Скопие, са преминали през ръцете на УДБ-ата. И ако са искали да живеят в Скопие, трябва непременно да бъдат "югословени". А югословени какво се разбира - типично сърбомани. А тия. които не желаят, са били принудени да заминат за чужбина.

Вашето послание към онези хора, които са повярвали на пропагандата?

Точно това искам и аз да кажа. Не е тая обетована земя. която се мечтае и която се пропагандира от сърбоманските кръгове в Македония. Не е тая Македония, която те желаят да бъде. И да не живеят с тази погрешна представа, с тая погрешна илюзия, че всичко е в ред. Тука са малко по-консервативни техните мисли, техните разсъждения. Това е следствие от дългогодишната сръбска пропаганда да се смята неприятел номер едно България!

Никой не иска беден роднина - това да сме наясно! Казват ти: "Дошъл си тука на наши трошкови (средства)". И с тая представа, що я водят лидерите на "Илинден" да лъжат разни деца - "Отидете в Скопие да учите, всичко ви е осигурено" е чист фалш, някой си прави спекулация, друг трупа политически дивиденти.

Има една истина, която мога да цитирам, една народна поговорка: "Камъкът тежи на мястото си!" Ти можеш да бъдеш всякакъв, дори и марсианец. това е твое право. Но, сега пак се повтарям, що го споменах в началото на разговора, дека сме сръбски мекерета, е точно!

Коя е тази .Илинден" и какво представлява. Щото "Илинден" е продукт на сръбския експанзионизъм, като от тия илинденци някои са имали някои неприятности в живота и сега търсят начин да изплуват било на политически план, било на каквото и да е и те самите са заблудени. Това е, което искам да ви кажа. Хората да не се лъжат в обещанията на "Илинден". Всичко е ЛЪЖА!

Това са някои моменти от разговора между мен и журналиста г-н Марчев.

В заключение искам да кажа своето предложение по този проблем.

Да се очаква Република България да признае резултатите от насилствената македонизация извършена след 1944 г. е равносилно да се иска от Турция да приеме болната логика на т.нар. "възродителен процес".

В небезизвестната книга на екслидера Стоян Георгиев "Македония над всичко", написана от Гане Тодоровски (автор на поемата "Майко Сърбио"), официалният автор задава следния въпрос: "Защо прокуратурата не влезе в своята роля?"

Аз също си задавам този въпрос!

След като на доста широк кръг от хора стана ясно, кои са целите на македонските куизлинги - ОТЦЕПВАНЕ.

Аз предлагам на широката общественост да призове прокуратурата. Всички, които сме допринесли за това отцепване, на всички, които продължават, да ни бъде потърсена съдебна отговорност!

Красимир Илиев, екссекретар на т. нар. ОМО "Илинден"
КОЙ ИЗМИСЛИ МАКЕДОНИЗМА?

"... След като българщината, както на всички е добре известно, има дълбоки корени в Македония, мисля, че е почти невъзможно тя да бъде унищожена, ако и противопоставим само сръбската идея. Съмнявам се, че тази идея ще може да подтисне българската, ако остане само като чисто и голо противопоставяне. Затова голяма полза бихме имали от свой съюзник, остро противопоставен на българизма и съдържащ в себе си елементи, които да привлекат народа и които да бъдат близки на неговите чувства - точно те ще го отцепят от българщината. Като такъв наш съюзник аз виждам "македонизма" ...
Из доклада на Стоян Новакович до Министъра на просветата на Кралство Сърбия,
Белград, 1887 г.

http://afera.bg/%D0%B7%D0%B0-%D0%BD%D1%83%D1%88%D0%B8%D1%87-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B8-%D0%B4%D1%80%D1%83%D0%B3%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B8-%D0%B7%D0%B0-%D1%83%D1%87%D0%B5%D0%B1.html
Заслужилият и препатил заради своята българщина Коста Църнушанов с “Димитър Талев в моите спомени”, Македония, 1992 , стр. 39 – 40: “Сърбите все по-открито говореха, че тук ще си остане сръбско, че българи има сред нас само поради българската пропаганда… Почти всеки сърбин, щом срещнеше дете, юноша, младеж, му поставяше единствен въпрос: “Ща си ти?”И чакаше отговор със заплашителен поглед. Ако получеше пряк отговор, че е българин, сърбинът почваше да му налага строго: “Не, ти си сърбин, прави сърбин! Ти си унук Кральевича Марка, а Марко je наjвеки српски jунак!” И му даваха малък сборник с песните за Крали Марко, специално издание за Македония. По този повод именно Вазов написа своето стихотворение “Па ща си ти?”
Пример за този морален терор бе дал самият престолонаследник Александър. Движейки се по прилепските улици, той видя надписа на единствената сладкарница в града, намираща се на джадето при “Таксимите”. Там се събираха Талевите другари, като младежки клуб. Принцът се спря, прочете българския надпис СЛАДКАРНИЦА НА…/името завършваше на ОВ/ и веднага заповяда да се заличи тоя документ на българско съзнание и да се замени с ПОСЛАСТИЧАРНИЦА. Друг път, вече в Скопйе, минавайки покрай къщата на видния прилепчанин Данаил Зойчев, видял тригодишната му дъщеричка Василка Зойчева, повикал я, помилвал я и я запитал “Ща си ти?” Момичето не разбрало веднага въпроса, но след това чистосърдечно отговорило по детски ”Аха, Буляка!” /българка/. Престонаследникът не могъл да се въздържи и й ударил една кралска плесница с ръмжене: “Не, ти си мала српкиня! Ево да запамтиш!” Момиченцето с писък избягало у дома си. След пет десетилетия самата Василка Зойчева ми разказа за това кралско изстъпление.
Вестта за този “подвиг” на сръбския престолонаследник се разнесе по целия град. Ефектът бе поразителен. В България вестниците гръмнаха, портретът на Василка бе поместен по-късно в едно издание на библиотека “Балкански въпроси” и може и сега да се намери по библиотеките. Василка е и сега, в този момент, когато пиша, още жива.
Но този факт за града беше нищо в сравнение с едно злодеяние, което бе извършено на 5 декември ст. ст. 1912 година при едно тържество по случай рождения ден на същия престолонаследник. В салона на голямото кафене на Бомболови, съдържател на което бе прилепчанецът Чичов, бяха поканени от сръбската власт петдесетина видни граждани и толкова сръбски офицери и изтъкнати сърбомани. Никулден е. Подир вечерята започват тостове от страна на сърбите в чест на сръбския княз, сръбския крал и победоносната сръбска войска. Тогава става българският учител Атанас Лютвиев, който също се намирал между поканените, и държи тост и за българската победоносна войска, която се бие при Одрин и Тракия. Сръбските офицери, всичките членове на терористичната лига “Църна рука”, побесняват. След тайно договаряне започват хоро, хващат насила на хорото и Лютвиев, излизат да играят вън по снега, след което частта от хорото, в която е Лютвиев, се откъсва и изчезва в нощтта, а другата се връща в салона. Офицерите веднага запушват устата на учителя, отвеждат го в близката сграда на сръбското училище, убиват го и трупа му изгарят в пещта на училищния пансион.
Изчезването на Лютвиев веднага се почувствало от гражданите и настанала страшна уплаха между българите. Един по един те били изпратени по домовете им от войници късно след полунощ, за да не се внесе паника. Но на другия ден вестта за изчезването на Лютвиев се разнесе светкавично по целия град. Будните българи започнаха тайни съвещания за организиране на протести, някои заминаха тайно за България да известят за станалото. Домашните на Лютвиев заминаха за Битоля да искат намесата на новопоставения окръжен управител – известния Бранислав Нушич, драматург, ревностен орган на сръбската пропаганда в Македония. Но той правел всичко, за да ги заблуди с разни измислици, прикривайки престъплението на офицерите”.
Църнушанов изобщо няма за цел да разкрие какво е правил Нушич срещу българите в качеството си на окръжен управител, а мимиходом привежда горния случай само доколкото е свързан с Талев. Но и казаното е достатъчно щото всеки българин да се замисли дали тоя човек, прикрил убийци на съвършено невинен български учител, чието прегрешение се изчерпва в наздравица за българската войска, на туй отгоре тогава съюзническа на сръбската, заслужава място в учебник за български ученици. Който има представа какви насилия, зверства са вършили сърби, ръководени от своите управници, между които удостояният с високата чест Нушич, над македонските българи, му е повече от ясно, че великият комедиограф не е стоял никак безучастен в разбългаряването на българите. Единодушно е мнението на потърпевши, че сръбското господство в Македония е по свирепост надминавало турското, оттук и въпросът какъв е личната заслуга на г-н окръжния управител Бранислав Нушич в развихрения под негово ръководство поголовен тормоз над българите само защото са българи, а не сърби, затварянето на български училища, черкви, побоищата, изтезанията, убийствата на българи, плесниците, раздавани наляво и надясно щом българче не каже, че е сръбче? Не да милва с пауново перо българите назначен е на оная висока длъжност Нушич, работата му, за която пари получава, е била да ръководи обезбългаряването в Битолски окръг, иначе за какво ще го държат окръжен управител? Църнушановото окачествяване “ревностен орган на сръбската пропаганда в Македония” е предостатъчно, за всеки, имащ представа в какви кървища е тънела сръбската пропаганда в Македония.

”Националноосвободителната борба в Македония, 1912 – 1915”, Димитър Гоцев, издателство БАН, 1981. В тоя научен труд, на чиято заглавна страница стои Институт за история при Българската академия на науките, четем, стр. 105 – 106: “Съпротива от най-различен характер оказват гражданите из всички български градове, окупирани от сръбската войска. Ето няколко характерни случая. През ноември 1912 г. сръбският окръжен управител Бранислав Нушич издава нареждане да се извърши преброяване на жителите в Битолско, за да се запише то като сръбско. Населението обаче навсякъде категорично заявява, че е българско. Тогава преброителите във всяко селище задават въпроса “Тук е имало българска чета, нали?”, след което записват, че селото е сръбско, но доскоро тук е имало българска терористична чета, която е принудила населението да приеме българското име и език. Малко по-късно, през февруари и март 1913, по искане на сръбското правителство властите в Битоля определят комисия от представители на всички народности в града, включително и петима души български първенци, която да посети Белград уж да се запознае с неговото благоустройство. Обаче се узнава, че сръбските власти в същност изпращат комисията в Белград да моли краля Битолският край да се присъедини завинаги към кралство Сърбия. С риск за живота си българските първенци заявяват, че Битолско е български край и отказват да заминат в Белград. “Отказът на избраните българи да вземат участие в депутацията – се казва в сведение на Българската митрополия в Битоля – направи силно впечатление както на окупационните власти, така и на консулското тяло и другите националности в града” Под черта бележка № 45 пояснява коя е упоменатата особа, да не сметне някой, че съвпадат имена: “Бранислав Нушич, известен сръбски писател и драматург, е влах от Ениджевардарско. От ранна възраст става жертва на сръбската пропаганда в Македония. Проявява се като много активен великосръбски шовинист, поради което е назначен през ноември 1912 г. за пръв окръжен управител на Битолски окръг”. За сведение на непознаващи двамата автори, Коста Църнушанов и Димитър Гоцев са българи от Вардарска Македония, сиреч, люде изпитали на собствен гръб същата тая сръбска пропаганда, чийто върховен проводник и осъществител е самси Нушич Бранислав. Църнушанов почина превалил деветдесетте, в столицата ни, а Гоцев е професор в Историческия факултут на Софийския университет “Св. Климент Охридски” и баща му лежа дванадесет години в тъмница загдето е отстоявал българското. Да преповторим, обобщавайки: съгласно Църнушанов, комедиописецът е ревностен орган на сръбската пропаганда в Македония и прикривател на убийци на български учител, чието прегрешение е наздравица за българската войска, съюзничка на сръбската; професор Гоцев е още по-точен, писателят е много активен сръбски великошовинист. Кратко, ясно, точно: за който има уши да слуша.

Бигорски манастир
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%B8%D0%B3%D0%BE%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B8%D1%80
В статия за „Цариградски вестник“ от 1 януари 1859, българският просветен деец Йордан Хаджиконстантинов-Джинот твърди, че обителта е построена от цар Самуил.
„ В Дебр соществует една велика обител, називаемая Буйгор, т.е. храм „Святаго Предтеча и Крестителя Йоана“, болгарски „хожат“ — ту има от 15 до 20 калугери, безпрестанно служи се Богу безкровная жертва.

Тая обител е зидана от царя Самоила Болгарскаго, кой е населил град Преспа, а днеска е село заборавено. По отпадении болгарскаго царства тая обител опустила се и разорила се до основание, после обновена от многотрудних монахов.[4]“

Според летописите на самия манастир, той е основан през 1020 година от архиепископ Йоан Дебърски.[3] Историкът Иван Снегаров се съмнява в това датиране, като приема за достоверни сведенията за съществуването му през XVI век. Неизвестно кога манастирът е изоставен, според местните легенди в резултат на османска кампания за насилствена ислямизация в региона.[1]

През 1743 година Бигорският манастир е възстановен от йеромонах Иларион. През 1800 година, при игумена Митрофан (1796 – 1807) е построена днешната манастирска църква. В началото на 19 век, при управлението на игумена Арсений (1807 – 1838) от село Галичник, са предприети големи разширения и манастирът се радва на много благодетели. През 1814 година е построена северната сграда, а през 1825 година – манастирската трапезария.[1] По това време монах в манастира е Павел Хорват, по-късно през 1837 година учител в общинското училище в Скопие.[5]

В 1913 – 1914 година, след установяването на сръбския режим във Вардарска Македония българският църковен деец и игумен на манастира йеромонах Партений Бигорски е изтезаван и убит, защото отказва да даде декларация, че манастирът е бил сръбски.[6]

През 30-те години на XIX век е създаден и изключително орнаментираният и ценен дървен иконостас в църквата на манастира. Главен майстор е Петър Филипов (Гарката) от село Гари, представител на Дебърската дърворезбарска школа, който заедно със своя брат Марко, Макрий Негриев и други помощници се трудят около 6 години, за да създадат този шедьовър. Иконите в иконостаса са дело на зографа Михаил Анагност и сина му Димитър – монах Данаил, от влашкото село Самарина. Заедно с иконостаса Петре Филипов и останалите дърворезбари изработват и архиерейския трон и игуменския стол в църквата.[3]
Поклонници в манастира в началото на ХХ век

В притвора на църквата през 1871 година личат фреските на Климент Охридски; Наум Преславски, Иван Владислав, Кирил и Методий, цар Борис I, цар Иван Шишман.[3] Според българския журналист Светослав Терзиев надписите над българските владетели Борис и Иван Шишман са неумело преправени на Стефан Дечански и Лазар Хребелянович по времето на сръбската власт във Вардарска Македония 1913 – 1941 година.[7]

СРЪБСКО-БЪЛГАРСКА ВОЙНА
СРЪБСКИ ПРОВОКАЦИИ КРАЙ ГРАНИЦАТА

Причините за Сръбско-българската война през 1885 г. се коренят в националната политика на Кралство Сърбия, обявена в известното „Начертание" на Грашанин, прието през 1844 г., с което се поставя началото на сръбските завоевателски интереси в Българско, Босна, Херцеговина, към Северна Албания, Банат, Словения. През 1849 г. е създадена „Програма за политическа пропаганда в славянските земи, владени от Османската империя", а това са български земи в Македония, Моравско, които са наречени Южна Сърбия и Стара Сърбия. По тази програма кралското сръбско правителство възлага на видния учен, филолог, археолог и етнограф Стефан Веркович да проучи бита и културата на населението в Македония с цел да бъде присъединено към сръбската националност. Този доблестен учен казва истината за това население, като през 1860 г. издава големия научен труд „Народне песме македонских Бугаро", като в предговора пише: „Ако днес попитате някой македонски славянин какъв е, винаги ще ти отговори: Аз съм българин". Същият учен в писмото си от 17 май 1878 г. до В. И. Ломански пише: „Нечуваните безобразия на сърбите отиват дотам, че никак не се стесняват да лъжат пред цял свет, като говорят", сърбин от Скопие, Велес, Дебър, Кюстендил, Самоков, Видин и т. н.".

От 19 юли 1879 г. Княжество България установява дипломатически отношения с Турция, Сърбия и Гърция. За дипломатически представител в Белград е назначен доктор Димитър Киркович, завършил медицински науки в Париж, дългогодишен лекар в Русия. Сръбски дипломатически представител в София е Сава Пруич. Сръбското правителство се ориентира към сближаване с Австро-Унгария, което му дава подтик да се меси във вътрешните работи на нашата страна. То се обявява против приетия на първо четене на 7 май 1880 г. в Народното събрание Закон за българското поданство. Също така се обявява против Българската екзархия, която съгласно султанския ферман от 28 февруари 1870 г. получава правото в Македония и Моравско да назначава български свещеници и черквите да се ръководят от екзархията. Сръбските власти в Моравско прогонват българските свещеници. През 1880 г. сръбските власти отказват да сключат предложената им от българските власти пощенска конвенция за разменя пощенския трафик помежду им, вместо това да става през Цариград. През 1883 г. българите от Зайчерски район се вдигат на въстание, което е потушено жестоко и голям брой въстаници идват в България начело с Никола Пашич. През 1884 г. Сърбия предизвиква граничен конфликт край река Тимок, като техен патрул се укрепва на българския бряг.

Веднага след провъзгласяването на Съединението на Източна Румелия с Княжество България на 6 септември 1885 г. кралска Сърбия започва усилена подготовка за война срещу България. Граничните провокации от страна на Сърбия зачестяват. В Министерството на вътрешните работи от телеграфопощенските станции във Видин, Кула, Белоградчик, Трън, Цариброд и Извор пристигат тревожни телеграми за сръбски провокации. С телеграма № 5003 от 21 септември 1885 г. трънският окръжен управител Козаров съобщава на министрите на войната и вътрешните работи, че пиротският окръжен управител и един сръбски офицер на Ягодинската дивизия заедно с други сръбски чиновници повикват кмета на нашето гранично село Гоин дол и му предлагат да прекъсне телеграфната линия със София, да организира бунт сред населението против българските власти, след което да изпроводи делегация в Сърбия да иска военна намеса. Ако това стори, ще получи 500 австрийски жълтици. В същата телеграма се съобщава, че сръбски агенти са преминали нелегално българската граница, за да организират бунтове в Трънско и Брезнишко. С друга телеграма от същата дата се съобщава, че въпросният кмет е принуден да посети сръбското село Суково, в което е организирано събрание, на което присъстват неколцина българи чорбаджии. На това събрание се взема решение да се пристъпи към организиране на бунтове в българските села, което да даде повод за овладяването им от сръбската войска.
https://www.bnoshipka.org/index.php?cat=3&subcat=13

Книга на Темелко Нешков за духовния геноцид на българите в Македония
Книгата на Темелко Нешков "РАЗДЯЛА НЯМА. Македония срещу македонизма" притежава всички характеристики да бъде отнесена към мемоарната литература. От първия до последния ред се налага убеждението, че резките обрати в живота на автора са енергията, която го е заставяла да записва, да анализира, да оценява онова, което му се е случвало. И винаги неговата морална, битийна, политическа и подчертана национално-съкровена българска везна претегля събитията, единствено в дълбинно-същностните им измерения без да се повлияе от господстващата конюнктура в местен и по-широк – регионален или глобален мащаб.

Авторът разказва своя собствен живот, проектиран върху платното на бързо сменящата се обществена и политическа панорама в Македония по време на Втората световна война и след това.

Моментът е драматичен. Режимът, наложен чрез Кралска Югославия е рухнал. На негово място идва българската администрация и войска. Потиснатият дотогава народен дух изригва с неописуем възторг. Но валякът на геополитиката, денационализаторската бруталност на сърбизма и амбициозните планове на болшевизма чрез Коминтерна, вече са посели семето на разделението, което се оказва пагубно за бъдещето на Македония.

Авторът, личност целеустремена и монолитна, е поставен между чука и наковалнята на изпълнения с непреодолими противоречия ден. Чувството му за справедливост го тласка към ]b]силите, борещи се уж срещу нацизма, а всъщност - с дълбоко законспирирани сръбски претенции за Македония. Напразни са опитите на баща му и неговите приятели да му внушат, че там, при партизаните, господства духът на сръбския шовинизъм, сега разкрасен с фразеологията на антифашистката борба.[/b]

Той пренебрегва съветите на възрастните и отива в планината.

Основното, главното и натрапващо се противоречие, върху което авторът поставя ударението, е противоречието между масовото българско самосъзнание на народа в Македония и налаганият с всички възможни средства на насилието македонизъм.

Невинното, по юношески искрено и обвеяно с висока доза романтизъм желание на 16-годишния Темелко Нешков, да участва в битката за един по-справедлив социален ред още в първите дни на партизанското му битие се натъква на масовото присъствие на сърбомани от околните прилепски села, на убийства при неизяснени обстоятелства, което го кара да си припомни предупреждението на баща му, че там, горе в планината, са сърбите, сърбизмът и техните подновени амбиции да се върнат отново в Македония.

Това е първото психическо покушение върху непоквареното юношеско съзнание, въпреки че той не е сам с тези си съмнения и има с кого да споделя тревогите си.

В динамиката на партизанското всекидневие, между битките с германците, с албанците-балисти и по-късно вече на фронта, смътните му догадки за подмолното и коварно злодейство, маскирано чрез набиващата се всекидневно антифашистка пропаганда, се избистря в категорична убеденост за двуличието на партизанската върхушка. Точно върхушката, подчинена безпрекословно на Титовия пратеник Светозар Вукманович Темпо се превръща в дамоклев меч, който виси заплашително над идеята за самостоятелна Македония.

Вартоломеевата нощ в казармата на Скопското кале е границата, зад която младият партизанин Темелко Нешков вече крои планове за съпротива и борба, но все още е много, много рано. И той крачи по пътищата на войната, която всекидневно му натрапва случаи и поводи, окончателно и завинаги да се раздели с юношеските си илюзии.

Трагедията на македонските войници и офицери, отказали да отидат на Сремския фронт и масово избити в казармата "Кале", в книгата получава осезаемост и конкретност, които могат да извадят от равновесие всеки нормален човек. Само броят на убитите офицери е 73, а на войниците незнайно колко повече. И това е приносът на очевидеца.

Когато на 23 февруари 1991 г. в. "Нова Македония" публикува интервю с историка от Скопие магистър Георги Малковски, разкриващ престъплението на основата на проучени архивни материали, то имаше ефекта на шок. Но ето, че Темелко Нешков се явява днес, оцелелият от смъртоносната среднощна вакханалия на Скопското кале като обвинител и съдник, носещ дъха на атмосферата, родила този геноцид чрез запечатаните завинаги у него думи, заповеди, действия.

Незапознатият с македонската проблематика, особено в по-ново време, отекчено ще махне с ръка: "Какво пък толкова, нацистите малко ли избиха, малко ли изгориха в пещите на Освиенцим и Дахау?"

Оттук вече може да започне сериозен разговор за същността на македонизма като политика и стратегия на Югославската комунистическа партия, както и за методите за налагане на тази стратегия. Коя е разликата между нацисткия геноцид върху народите и смъртоносния вихър, който премина през цяла Македония след приключването на Втората световна война? Това е въпрос, който все още не е разработен научно, но книгата по същинската тема: "Македония срещу македонизма" отваря широко вратата именно за научно обобщаване на щедро предоставената фактология на очевидец и пряк участник в събитията. А очевидецът вижда какво? Вижда как зад партийните лозунги за борба с фашизма и за демокрация се изтребват системно и последователно не идеологическите врагове и фашистите, а носителите на българско самосъзнание. Тази истина все още е арестувана в Р Македония. Тя е обект на безбройни манипулации, тя продължава да се прекроява, да й се инжектира допълнително още и още сръбски серум.

След войната Темелко Нешков не чака. Включва се в организацията, която вече набира сили и подготвя народа за битки срещу повторното сърбизиране на страната.

Знаменателна е срещата му с ръководителя на тази организация Ангел Мишев. Неговият монолог разкрива още по-пълно моралните подбуди и целите на съпротивата: "Много е хубаво, че народът мисли за въоръжена борба и е готов да се вдигне...Ето и тук - Велес, Неготино, Кавадарци чакат само знак да се даде и веднага ще започнат. Духът на нашия народ ни задължава да започнем борбата, а с това ще покажем на целия свят, че Македония не е съгласна да остане в рамките на Югославия.... Нашите мъки нямат край, повече не се издържа. И нищо да не правим, винаги ще бъдем измъчвани и гонени от сърбите. Така лесно не може да се пречупи духът на цял народ.... Ти знаеш, смъртта за нас вече нищо не представлява... Приемаш смъртта без да се замисляш, отиваш на разстрел, на бесилото и вече те няма. Но тук, на твоето място, винаги ще има някой и ще продължи да се бори, да защитава името б ъ л г а р и н. Може да ни избият, да избият и тези, които ще дойдат след нас, но никога няма да може да избият цял един народ. Винаги ще има някой, който ще каже "НЕ".

В годината, когато Европа, Съветският съюз и светът празнуваха края на нацистката заплаха, в Македония се разгоря най-откровен геноцид върху българското население. Масовото избиване на изявени личности в навечерието на Рождество Христово през 1945 г. в Прилеп, Велес и Куманово, народът съвсем справедливо нарече Кървавиот Божик. Последваха многобройни набързо скалъпени съдебни процеси, приключили с произнесени и изпълнени смъртни присъди върху други групи и лица, с доказан авторитет. Дойдоха и съдебните процеси срещу цвета на македонската интелигенция с българско самосъзнание.

Ангел Мишев и широкият кръг от негови привърженици разбират, че легалните пътища и демократичните процедури в следвоенна Югославия нямат никаква почва, а титовият режим не допуска създаването на каквито и да е предпоставки за отделяне на някоя република от федерацията. Остава един единствен път – въоръжената борба. Вече стана дума за веруюто на Ангел Мишев, за възгледите му и за решимостта да поведе народа в кървава схватка с продажниците на Македония и на българското име. Но всевиждащото око на УДБ-а открива и тях. Те са арестувани, малтретирани, унижавани и разкарвани от арест в арест, а следователите издевателстват над тях с всички възможни средства на узурпираната властова недосегаемост Така се стига и до съдебният процес.

Темелко Нешков не спестява подробностите. Той се възмущава от безочието на главния обвинител Лазар Мойсов, от достойнството на Живко Илиев, който без да се притеснява за собствения си живот репликира саркастично обвинителя, с въпросите: "Вие кога станахте македонец? "Забравихте ли, че баща ви е по-голям българин от цар Борис?" "Вие сте най-големият предател на българския народ?" Жалките клакьори, предварително снабдени с пропуски и доведени в залата, трябва да утвърждават обективността на обвинението със скандиране "Смърт", "Смърт на предателите...", с което подсилват още повече чувството за все по-изтъняващата нишка на справедливостта в съзнанието на тези служители на Темида, у които моралната недостатъчност е в планетарни размери.

Ще спра дотук следването на документалния сюжет. Нека читателят сам проследи драматичните събития и личности. Но се изкушавам да предам един от най-силните моменти в книгата.

Темелко Нешков описва една среща между него и съдията по делото, в което обвиняем е и той. Една среща, дръзко предизвикана от него, сякаш да подчертае превъзходството на осъдения и падението на правдораздавателя.

Срещата става случайно в куротното градче Игало в Черна Гора. Влизайки в ресторанта, Темелко вижда, че на една от масите е седнал не кой да е, а Панта Марина, съдията, който изпраща другарите му на смърт, а него - по затвори и лагери. Светкавично решава да седне при него. Представя му се като колега от УДБ-а –Скопие. И докато направлява разговора към делото отпреди двайсетина години и към себе си в този процес, пред него нагло засиява самодоволството на съдията от раздадените смъртни присъди и съжалението, че не е отсъдил куршум и за най-младия подсъдим, т.е. за Темелко Нешков.

Махайки с ръка на миналото, той започва една отвратителна изповед-хвалба колко добре си прекарва времето тук като обикаля вечер гробищата и като отпива от бутилките, оставени от близките на починалите....И изведнъж събеседникът му си сваля очилата и му казва: "Я ме погледни добре! Аз съм Темелко Нешков." И по-нататък: "Да кажа, че той пребледня, че не знаеше какво да прави и къде да гледа няма да звучи достоверно...Кръвта му се беше смъкнала от лицето, мъчеше се да измисли нещо...

А аз да твърдя, че бях доволен, е малко. Аз ликувах. Това беше моето отмъщение не само за мен, а за всички онези, които той изпрати на бесилото..."

Книгата на Темелко Нешков "РАЗДЯЛА НЯМА. Македония срещу македонизма" е обвинителен документ срещу цялата митология в западната ни съседка, която беше създадена за около 70 години. Митология, която анатемосва всеки, който не говори с езика на Лазар Колишевски някога или - на Никола Груевски днес.

Кървавиот Божик

http://www.desant.net/show-news/37413
В навечерието на Рождество Христово, точно преди 72 г., югославският диктатор Тито потапя ръцете си в кръв. По негова заповед в Охридско и Преспанско са убити 23 000 българи, а други 130 000 са изселени или изпращани в концлагери. Кървав Божик или Кървавата Коледа – така е известно в историята това масово убийство
В навечерието на Рождество Христово през 1944 г., няколко хиляди войници и над 100 офицери се разбунтуват в казармите в Скопие и Щип. Поводът е дошлата от Белград заповед да отидат да се бият на фронта в защита на Сърбия, с която те не са съгласни.
В следствие на случилото се, по нареждане на маршал Тито са погубени 1200 българи, списъците за които са подготвени от Лазар Колишевски. Целта е била да се заличи българското самосъзнание и да се ускори процесът на македонизация на населението.
По време на репресиите в Охридско и Преспанско са убити 23 000 българи, а други 130 000 българи са изселени, изгонени и преследвани, изпращани в концлагерите на Титова Югославия.
В историята това събитие получава названието Кървав Божик или Кървавата Коледа за българите в Македония. За събитията разказва директорът на Националния исторически музей проф. Божидар Димитров в предаването „100 години свобода“ по Радио „Фокус“ – Пирин.



Проф. Димитров, нека първо обясним за нашите читатели какво представлява Кървавият Божик или Македонската кървава Коледа?

Македонската кървава Коледа представлява едно масово избиване на български офицери и сержанти, тост на хора от Македония, които са служили в Българската армия по време на Втората световна война. След оттеглянето на България на 9 септември 1944 г., те остават в Македония и са призовани да правят новата Македонска армия.

Те са на скопското кале – това, което се издига над днешно Скопие, увенчано с крепостна стена, което македонците реставрираха за мое голямо удоволствие, тъй като тази крепост е бивша българска столица от 986 до 997 г.. В нея резидира цар Роман преди да бъде пленен от византийците. А иначе в казармите на това кале са настанени около 1000 български бивши офицери и сержанти от Българската армия.

Когато започват да правят Македонската армия те разбират, че ще пращат македонските части на Сремския фронт, тоест на фронта в Югославия – за освобождение на Югославия. Те обаче не искали и смятали, че трябва македонските части да настъпят към Солун и да освободят столицата на Македония.

Във възникналите разногласия те са арестувани от истинските управници на Скопие в този момент – това е партизанския отряд, съставен от черногорци и сърби, и командван от Светозар Вукманович-Темпо. Осъдени, тоест те не са били осъдени на смърт, а започват директно да ги разстрелват на партиди в течение на около седмица – дните около Коледа – Божик значи Коледа. И така в този период избиват всичките 900 души. Това е Македонската кървава Коледа.

Паралелно в цялата страна протичат някои разширени акции, които са свързани със скопското клане. Това става във всеки по-голям македонски град – арестува се целия елит – лекари, инженери, адвокати, юристи, учители, които биват разстреляни в най-близкото дере, в някоя безмълвна нощ на Македонската кървава Коледа.

Целта е да се ликвидира целия български елит, тъй като правилно се е смятало, че по-лесно ще управляват народа на Македония ако бъде лишен от тези, които са образовани, които знаят, че са българи.

А формално в какво са били обвинени всичките тези хора, които споменахте, че са били избити в този период?

В нищо. В това, че са българи. В този период това е било достатъчно голямо обвинение в Македония. Имайте предвид, че целта е била тези хора, тоест населението да придобият нова национална самоличност. Тъй като това не можело да стане, докато съществува един елит, който е добре образован и знае български език, единственото решение е било да бъде унищожен. Това и става.

Тази тенденция продължава и по-нататък със Закона за македонската национална чест, който криминализира българската национална идентичност. Тоест ако един човек в Македония заяви, че е българин и се чувства като българи, той обижда македонската национална чест и затова нещо му се полагат 3 години и половина затвор.

Имате ли официални данни за това какъв е броят на избитите в периода декември 1944 – януари 1945 година?

Най-различни са, но общо взето цифрите се движат между 20 и 30 хиляди души.



Каква е била ролята на местния комунистически лидер Лазар Колишевски?

Най-отвратителната. Той е един от тези местни комунисти, които се поддават на мекедониската пропаганда и стават съучастници в изтреблението на собствения си народ. Имайте предвид, че за чест на македонските комунисти една голяма част от тях остават българи, за което биват репресирани. Това са Методи Андонов – Ченто, Панко Бръснаров, Методи Шатаров, Павел Шатев и така нататък. Докато Лазар Колишевски и някои други стават проводници на решенията на Коминтерна , на балканския лендър комитет на Коминтерна.

Как според Вас живеят днес наследниците на всички, които губят живота си по време на Кървавата Коледа?

Ами различно. Една част от тях с годините успяха да емигрират в България, други се пръснаха по целия свят, а трети останаха в Македония. Сега, когато „примката се отпусна около врата им“ – една част от тях получиха българско гражданство и си живеят малко по-спокойно. Не забравяйте обаче, че това са репресирани хора. Около 120 хиляди души, заедно с тези, минали през затворите, без да бъдат убити, се смята че са били репресираните в Македония. Тогава славянското население на Македония е било 1 милион и 200 хиляди души. Никъде няма такъв висок процент на репресии.

Повече от 70 години след събитията може ли да кажем, че идеите на македонизма са постигнали своите успехи сред значителна част на населението в Македония?

Да. Трябва да го признаем. Трябва да бъдем обективни. Идеите на мекедонизма, благодарение на съзнателно фалшифициране на образованието и промиване на мозъците в известен смисъл постигнаха известни успехи.

Но както са казали древните гръцки философи „Панта рей“ – „Πάντα χωρεῖ καὶ οὐδὲν μένει“ – „Всичко тече, всичко се променя“ и затова аз съм много против тези хора, които казват, че трябва да признаем днешните реалности.

Кои реалности да признаем? Реалността, че македонистите търпят всяка година все по-големи и по-големи загуби, че македонизма бавно, но сигурно се ерозира, че много хора проглеждат за българската си същност и произход.

Това се изразява не само чрез искането на българско гражданство, но и с редица други действия вътре в страната. Така, че лично аз мисля, че македонизма рано или късно ще рухне, когато мине критичната граница. Аз съм едно свидетелство за неговите загуби.

Когато за пръв път влязох в Македония през 1992 г., не намерих нито един човек за три дни да ми каже, че е българин. А днес дори ми се провикват, както стана онзи ден – „Здрасти Божидаре и аз съм българин!“. Това ми се случи наскоро в Охрид и то от местни хора.

А защо според Вас, макар историческите факти около Кървавата Коледа да са ясни, темата все още е табу както в България, така и в Македония? Защо не се говори за нея?

В България темата не е табу. Както виждате, ние си говорим за нея, аз съм писал по нея, а и много други мои колеги. Просто хората не се интересуват от нея чак толкова много. А защо? – Това е друг въпрос. Що се отнася до Македония, е нормално там темата да е табу, защото става много лошо за македонизма ако се признаят такива чудовищни зверства.

Как може да съхраним паметта на всички попаднали под репресиите на Кървавата Коледа? Какъв е нашият дълг към тях?

Това става по два начина. Чрез издаване на книги, монографии, журналистически материали и, второ, като поискаме да им построим паметник на току-що реставрираното скопско кале. Трябва да се направи паметник на тези 900 български синове на майка България загинали храбро за нея и не пожелали да се пречупят.

Сръбската въоръжена пропаганда в Македония
С акад. Григор Велев разговаря Румен Леонидов

http://www.jivotatdnes.bg/nachalo/news/aktsenti/srabskata-vaorazhena-propaganda-v-makedoniya
Нека първо обясним какво трябва да разбираме под „въоръжена пропаганда“.
През 1903 г. сръбското правителство стига до извода, че е необходимо да създаде организация, която да е в състояние да осъществи сред българите в Македония мащабна насилствена пропаганда срещу българщината. За тази цел се създава „Сръбска четническа организация“, чиято задача е да проведе ефективни въоръжени действия сред българското население, да ги „избави“ от влиянието на местните комити и чрез страх, насилие и убийства да повярват, че са сърби. Но тази новосъздадена сръбска организация има и по-мащабни идеи – да освободи „Стара Южна Сърбия” (Македония) не само от българите, но и от турците, арнаутите и да присъедини територията ѝ към Сърбия.
Кой стои зад тази „Сръбска четническа организация“, кой я финансира?
Тя функционира като правителствен орган и се ръководи от Министерството на външните работи, а в организационно отношение зад нея стои сръбското Министерство на войната. И то успява да създаде ефективни въоръжени отряди, които успешно налагат сръбската политика в Северозападна Македония, като постепенно изтласкват четите на ВМОРО на изток. Сръбската въоръжена пропаганда през целия период на съществуването си се издържа финансово от сръбската държава. През 1905-1906 г. се създават и два т.нар. Горски щаба, които работят по привличане на българи в сръбските чети срещу високо заплащане. Обръща се внимание да се потърсят за съучастие онези войводи във ВМОРО, които са наказани за нарушение на дисциплината. На тях им се предлага голямо заплащане. Благодарение на такива ренегати сръбската въоръжена пропаганда успешно се настанява в територии, в които сърбите никога не са играли политическа и икономическа роля. Всичко това става по време, когато между ВМОРО и сръбските чети съществува съюзническо взаимодействие.

Т.е. докато българи и сърби воюват заедно срещу османската власт, започва и съперничеството между тях…
Важно е да се отбележи, че на този етап, когато възникват разногласия в ръководството на ВМОРО, сърбите успяват да подкупят и привлекат редица опитни войводи ренегати. Такива са Йован Довезенски, Темелко Байрактарев, Петре Беляковски, Павле Младенов, Данко Байловски и Кръстю Георгиев.

Трябва още да се знае, че при създаването на първите сръбски чети се полагат сериозни усилия за прецизен подбор и всички се подлагат на всестранна военна подготовка. Наред с приучаването им към лична дисциплина те се обучават на военното дело, включващо физическа и стрелкова подготовка, топография и ориентация на терен, боравене с шифри, санитарно дело, взаимопомощ при трудни ситуации, начин на комуникация с населението.

Какъв е етническият състав на организираните сръбски чети?
В началния етап са съставени от македонски българи – ренегати, с нисък социален статус. Както споменах, това са бивши войводи и четници, прогонени от ВМОРО. Има и войводи с неудовлетворени кариеристични претенции като Мицко Кръстев, Григор Соколов и Йово Довезенски. Благодарение на техния голям четнически опит сръбското движение успява да се внедри в Македония. По-късно в сръбските чети се привличат доброволци от Македония, които да работят като гурбетчии в Кралство Сърбия. Срещу добро заплащане и при липса на добра национална култура те се превръщат във важен контингент. В него влизат срещу заплащане и сръбски войници, които току-що са се уволнили от армията, националистически настроени студенти, както и турци наемници.

Но от 1905 г. се забелязва рязко увеличение на сръбския етнически елемент в тези чети. Решено е да постъпят като войводи или инструктори сръбски офицери, които поемат командването. На 15 юли 1905 г. в Скопие е свикано съвещание на всички сръбски консули в Македония. Съвещанието се председателства от сръбския консул в Скопие М. Ристич. Взето е решение да се прегрупират оперативните сили на въоръжената пропаганда, да се пристъпи към промяна и обновяване състава на четите, в тях да постъпват предимно сърби за сметка на българи ренегати, постепенно да се отзоват българските войводи ренегати и да се интернират в кралството, а тяхната подмяна да стане със сръбски запасни офицери.

С какви свидетелства разполагаме за сръбските репресии върху населението на българските села в Македония?
Със стотици свидетелства. Защото репресиите са провеждани системно. Главен обект на насилие са екзархийските българи и населението в смесените села, намиращи се под сръбско влияние. Преди отрядите на въоръжената пропаганда да предприемат действията, те изпращат ултимативни писма, с които приканват жителите да се откажат от българската Екзархия и да преминат към гръцката Патриаршия. На населението се обещава да се премахнат данъците, налагани от българските чети на ВМОРО, да бъде оказана закрила срещу турските власти, безплатно оръжие и заплащане на всички продоволствия, които сръбските четници поискат от местните хора. При отказ на направеното предложение сръбските отряди опустошават селските имоти и убиват местните първенци. При отказ от страна на българите в техните села се настанявали сръбските чети. Под дулото на пушката кметът се съгласявал да подпише декларация, че населението на управляваното от него село подменя духовното си ведомство - екзархията с патриаршията, а свещеникът и учителят се задължават или да преминат към патриаршия и сръбската училищна служба, или да напуснат. Има документ за това, че „… при Страцин са отвлечени 14 българи и са избити и заровени в местността Бабина поляна близо до сръбската граница“. Тези масови екзекуции оказват силно психологично въздействие върху българското население. С убийствата се демонстрира силата на сръбското оръжие и държава. А след като прекършат българския дух и воля за съпротива, те създават сръбски милиции, с помощта на които се пристъпва към завладяване на съседните села. Така езуитски сърбите настройват едни българи срещу други.
Какви други „оръжия“ са били използвани за целите на Велика Сърбия?
Друго оръжие е икономическият бойкот, който се е прилагал срещу българите, не желаещи да изпълнят чуждата воля. Забранявали са на сърбоманите да купуват стоки от дюкяните на българи екзархисти. От 1905 г. тази заповед се прилага и на двата бряга на река Вардар. В пазарни дни сръбските четници блокират междуселищните пътища и не допускат до тържищата да достигне стоката на българите от екзархистките села. Македонските българи гурбетчии в Сърбия също са подложени на изключителен стопански гнет: заграбвали са им добитъка, отвличани са цели стада. В поверителен рапорт № 22 от Битоля до София лично до министър-председателя Рачо Петров пише: „В същото време сръбското правителство в самата Сърбия взема непростими мерки спроти всички ония българи (македонци из Кичево и особено от Долно Кичевско и от Гостиварско), които намират препитанието си в Сърбия. Мнозина от тези нещастници се поставят пред алтернативата: или да отворят в селата си селски училища и да приемат сръбски свещеници, или се заплашват, че имотите им в Сърбия ще бъдат конфискувани. Задължават се децата на гурбетчиите да учат в сръбски училища“. Наказанията за неизпълнение на предписанието се последват от брутални методи на насилие. По-будните българи се пребиват или убиват за назидание, а първенците са отвличани, за да се принуди българското население да се обяви за сръбско. Малките села, които не могат да окажат съпротива и не могат да се ползват от защита на четите на ВМОРО, са най-често обект на издевателства на сръбските чети - опожаряване на къщи и стопански сгради, грабежи на добитък и показни убийства, отвличания на отделни лица, най-често учители и свещеници. Понякога жестокостите на сръбските чети достигат невероятни размери – погребване на полуживи селяни. Такъв е случаят с убийството на отвлечените селяни от с. Облавци, Кумановско, на 29 ноември 1905 г., намерени погребани живи до сърбоманско село. Призивът из цяла Македония е един: „Станете сърби, ако искате да ви се повърне отнетото и опожареното!“.
Нека на финала да обобщим - в крайна сметка какво се случва в Македония?
Успехите на сръбската въоръжена пропаганда се простират върху десетки български села. Истината е, че националистически кръгове в Белград успяват да разрушат българската идея за неделимост на Македония и да наложат съществуването на две местни зони на влияние. Така се стига до 1912 г., когато правителството на Ив. Евс. Гешов прави големи отстъпки на сърбите и признава, че има „безспорна“ и „спорна“ зона и те са вписани в тайния анекс към съюзния Сръбско-български договор от същата 1912 г.

Откъси от документи, за сръбската въоръжена пропаганда в Македония, 1904-1908
http://macedonia-history.blogspot.bg/2006/11/1904-1908-22.html

Из поверителен рапорт № 22 от БТА в Битоля до министър-председателя Р. Петров в София

   Битоля, 14 януари 1904 година

   “...След като се закрепиха криво-лево в Куманово и Тетово, те се спуснаха на юг с очи, обърнати към Прилеп и Битоля. За съжаление, по пътя към тия два града те не срещнаха особен отпор, тъй като населението на много места, макар чисто българско, не е проникнато от достатъчно национален дух... В същото време, сръбското правителство в сама Сърбия зема непростими мерки спроти всички ония българи (македонци из Кичевско, и особено от Долно-Кичевско и от Гостиварско), което намират препитанието си в Сърбия. Мнозина от тези нещастници се поставят пред алтернативата: или да отворят в селата си сръбски училища и да приемат сръбски свещеници или се заплашват, че имотите им в Сърбия ще бъдат конфискувани.....тъй щото населението падна в още по голямо униение и, опростяло, подобно на давещия се, се вижда заставено да се хвърли в обятията на тогоз, който пръв му се притече на помощ. ..дадоха му материална подкрепа, раздават му и сега още вагони с брашно, дрехи и пари...Там пък, дето туй средство не помага, те казват на населението, че работят заедно с българските комитети за постигане на целта....Понеже цело Кичевско почти представлява планински край, местното население би могло да се препитава със скотовъдство, което за жалост не вирее, тъй като дебряните-арнаути ежегодно на есен наводняват тия места и оплячкосват всичкия почти едир и дребен доблитък. Ето защо по-голема част от мъжкото население странствува по Сърбия и Румъния, дето дири своя поминък. Ала от цело Кичевско най-занемарено и съсипана икономически е нахията Порече... Убийствата, грабежите, безчестията на моми и жени са нещо обикновенно за този злочест край... При все туй до въстанието сръбския успех, бе по-слаб сравнително и те самите лесно не можеха да разберат в кои села имат училища, защото в Порече селата се ръководят от 4-5 души свещенници, които, докато получават заплатата, стават или гърци, или пък се обръщат към българската Кичевска община....Учителите на много места са заменени с учителки, които , естествено, не могат да дадат нужния отпор на сърбизма. Малкото учители, които са останали тук-там със слаби изключения, са хора малодушни, страхливи, неподготвени за работа. Кичевският главен учител Лев п. Василев е човек на 60 години и отдавна не заслужава своето име......В поречето те имат вече и три чети, състоящи се от по 15-18 човека. Повечето четници, са изпратени от Сърбия...1) Да се назначат във всички по-главни пунктове свестни, енергични и добре платени учители, като се заменят с такива Кичевските и другите некадърни учители..”


ЦДИА, ф.335, оп.1, а.е.205, л.1-18.

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 1995, 323-329.



Из рапорт № 56 в Битоля до министър-председателя Р. Петров

   Битоля, 29 януари 1904 год.

   “...Според сведенията които имам, в някои от посърбените села поповете лесно могат да се откажат от сърбизма срещу известни възнаграждения. Такива са например свещенниците: Поп Ангел от с. Премка, поп Китан от с. Орланци и попът в с. Крапа.”


ЦДИА, оп.1, а.е. 76, л. 14-15.

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 1995, 330.


Заявление на учители и кметове от с. Лазарополе (Lazaropole), Реканско.

   “с. Лазарополе, 2 март 1904 год

   Ето вече пет години от както в нашето село се отвори сърбоманско училище...”


ЦДИА, ф. 331, оп.1, а.е. 761, л.20-21.

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 1995, 331.


Рапорт № 373 в Скопие до министър-председателя Р. Петров

   2 юни Скопие, 1904

   “....самия текст на устава на сръбско-македонската революционна организация:
   ...10. На същото наказание ще бъдат подлагани и българите, които биха се отнесли неприязнено към сръбската кауза...”


ЦДИА, оп.1, а.е. 213, л.6-7.

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 1995, 338-339.


Поверителен рапорт № 445 от БТА в Скопие до м.предс. Р. Петров

   Скопие, 3 юли 1904

   “....Агитацията си пред масата от българското население водели в името на някакво си “сръбско-българско братство” в подкрепа на което разпространяват едно табло с дейците на българо-сръбския договор...”


ЦДИА, ф. 335, оп.1, а.е. 213, л.6-7.

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 1995, 339.


Поверителен рапорт № 614 от БТА в Скопие до министъра на вътрешните работи Д. Петков

   Скопие, 5 септември 1904

   “...Едно от изобретенията на сръбската порпаганда за ширенето на сърбизма в Скопско, е образуването на земледелчески дружества. За постигането на тая цел членовете внасят ежемесечно по 6 гроша.”


ЦДИА, ф.335, оп.1, а.е 211, ел.1-2.

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 1995, 340.


Из “твърде поверителен рапорт № 940, до мин. председателя..”

   Солун, 10 ноември 1904

   “...При подобни разговори повереното ми Агентство е държало и държи следния език:-Вътрешната организация води самостоятелна политика, на която българското правителство и Екзархията не могат да влияят, защото водителите на тая организация са в Македония. Тя, организацията, найстина има двойца делегати в София, но те повечето пъти са безсилни, защото съществующите в Македония чети, и началници не обръщат внимание на мненията и съветите им . Красноречиво доказателвство за самостоятелната политика на Вътрешната Организация е последната заповед на четите да се затворят всички български училища, в Петричката и Струмишката каази. Има даже убит учител и други лица, задето не са се покорили на това разпореждание. Така щото, виждате, че четите действуват и против българските интереси блез да може да направи нещо Екзархията или Българското Правителство. И не само това. Колко пъти четите на Вътрешната Организация биха, убиваха и разоръжаваха четите на Върховистите по единствената причина, че върховистите не отиваха по програмата и политиката на централистите! Колко върховисти българи загинаха по тази причина! Виждате, че не само сръбските чети и сръбските учители се преследват, а се преследва всякой, който отива против програмата и политиката на Вътрешната организация. Следователно, тя е в състояние да спре гонителите на сръбските учители и училища, ако това не е против нейните правилници и против нейната политика. ”


ЦДИА, ф.321, оп.1, а.е. 1573, л.73.

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 1995, 342-343.


Писмо № 1539 до министъра на външните работи...

   Белград, 24 ноември 1904

   “..В един от последните рапорти на Княжеския Търговски Агент в Скопие, се говори, че сръбския войвода Мицко (известен още и като "Мицко Поречки", Мицко Крстић, Micko Krstić: - автора на блога) слязъл от Порече в Гостивар и захванал да действува, “заедно с албански чети”... В един от последните си рапорти имах честта да донеса, че отделението за пропагандата вика тукашните македонци (фурнаджии, бозаджии и др.) и им предложи да представят свидетелства, че семействата им се черкуват при сръбски севщенник, а децата им посещават сръбски училища. Същото беше направено в Ниш.”


ЦДИА, ф. 331, оп.1 , а.е.76, л. 42.

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 1995, стр. 343-4


Поверително писмо № 1602, до МВРИ..

   Белград, 8 декември 1904

   “..Инспектора на ромънските училища в Македония, цинцарина, г-н. Лазар Дума-бивш чиновник в сръбското мвинистерство на Външните работи “по пропагандата”, а после драгоманин в тукашната румънска легация, получава от сърбите месечна заплата от 200 лева. Той е в много добри отношения с Министра Ст. Протич и често му препоръчва разни македонци.
   Студента Йован Алексич, родом от Куманово, тези дни ходи по Белград да събира по подписка помощи за четите. Той не се притеснявал да казва, че парите се събирали за оръжие и други потребности на четниците, които действуват “против бугараша..."


ЦДИА, ф.331, оп.1 а.е. 76, л. 44.

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 1995, 344-345.


Поверително писмо № 665 до българския търговски агент в Скопие..

   Солун, 2 април 1905

   “....Сега напоследък, повереното ми Агентство ме уведоми, че въпросните двоица учители, били повикани в сръбското генерално консулство, дето ги попитали могат ли при случай, да пазят в квартирите си по един-или двоица сръбски четници. По причина, че отговорили, че въпроса е важен и трябва да се поразмислят и двоицата казани учители били отчислени и сега се намервали в Бруса, дето отишли да изучават копринарството.”


ЦДИА, ф.335, оп.1 , а.е. 213, л.10

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 1995, 348.


Рапорт № 525 до министър-председателя...

   Скопие, 3 април 1905

   “...На 26 март (1905) н.г. една сръбска чета е нападнала за трети път село Дренък, Кумановска кааза, което не е могло този път да даде отпор, и цялото село е било принудено да премине на сръбска страна.
   На 28 март е нападнато отново село Облавци, с.г., кожето и тоя път е успяло да отблъсне нападението на сръбската чета.”


ЦДИА, ф.335, оп.1, а.е.213, л.11-15.

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 349.


Рапорт № 566, до мин.-председателя...

   Скопие, 11 април 1905

   “В допълнение от писмото (рапорта ) ми, под насрещния номер, чест имам да Ви явя, че селото Облавци, Кумановска каза, на 7-8 април 1905 того е било наново нападнато от една сръбска чета, която е запалила къщата, на ходяща се край селото на Ангел Станков.”


ЦДИА, ф.335, оп.1, а.е. 259, л.1.

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 350.


Рапорт № 589 до мин. председателя...

   Скопие, 16 април 1905

   “На 7 (април, 1905) того е нощувала в недавно преминалото на сръбско страна с. Ячинци, Кумановска каза, една сръбска чета от 45 души с трима воиводи: Павле Ячински-Криворечки войвода, Йован-бивш сръбски учител във Велешко (става реч, за Јован Стојковић-Бабунски, Jovan Babunski) и поручик Райкович, от Белград...”


ЦДИА, ф. 332, оп. 1, а.е.15, л.45

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 351.


Рапорт № 711 до Мин. председателя...


   Скопие, 30 юли 1905

   “На 15 (юли 1905) того в Скопие се състоя конгреса на сръбските дейци в Македония, в които са взели участие делегати от Охридско, Воденско, Солунско и Битолско извън делегатите из Косовския вилает, за разменявание на мисли по положението им върху мерките, които подлежи да бъдат взети, в предив предстоящето преброяване на население.”


ЦДИА, ф. 335, оп. 1, а.е. 213, л. 28.

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 354.


Рапорт № 856 до министър-председателя...

   Скопие, 7 декември 1905

   “....сръбската чета, която бе нападнало с. Папрадище, Велешка кааза, и отвлече, като залог четирима селски първенци, а именно: Трайко Андонов, Трайко Андреев, Трайко Трайчев и Кузманов, на пътя между с. Ново-село и Стари-град, същата каза пресрещнала на 3 того българския свещеник от последното село, когото и по-рано дирили, и го заклали насред пътя.

   След това, четниците сами съобщили на селото, за извършеното от тях злодеяние, като заплашили, че всички в селото ще постигне тая участ, ако не станат сърби.”


ЦДИА, ф. 335, оп.1, а.е.213, л. 52

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 355.


Поверителен рапорт № 8 до министър-председателя...

   Скопие, 9 януари 1906

   “Узнах от достоверно писмо, за новия план на действие на сръбските комитети, които е бил разискван и приет на една събрание на сръбските водители във Враня, свикано по инициативата на председателя на Комитета в Крагуевац, дето, както Ви е известно е съсредоточена главната ръководителна деятелност на сръбското четническо движение...Едно начало на изпълнение на тоя план, може да се каже, че е турено вече с преминаването в Паланечко, на една чета от около 30 души, за която своевременно Ви съобщих. В Пехчевско, от сърбоманите в село Борово има образувана една чета от 18 души, под водителството на някои си Владимир Ковачевич (Владимир Ковачевић), запасен офицер. Четерима от четата са турци от село Борово.”


ЦДИА, ф.335, оп.1, а.е.213, л.29-30.

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 356.


Поверителен рапорт № 265 до министър-председателя..

   Скопие, 9 март 1906

   “...Във Вранска-баня, дето се туряли на разположението на комитета. В числото на заминалите се намирали и трима арнаути-качаци от Призренско, които и по-рано за пари са служили на сръбската пропаганда в Гостиварско.”


ЦДИА, ф.335, оп.1, а.е.213, л.31-34

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 357.


Рапорт № 424 до БДА...

   Скопие, 24 май 1906

   “На 19 того (май 1906), в петък вечерта, към 10 ½ часа, от село Спанчево единадесет селяне и двама от село Соколарци (Кочанска кааза), всичко тринадесет души от селяните ни, като се връщали от работа за селата си, на един час разстояние от селото, около 13 души, една тайфа като хвърлила пусия в сейтбите си, въоружена с пушки, пресичаща пътя на селяните и след като ги хванала и вързала един по един ги била с пушките си и с нож ги съсекли. От тях, 12 души убиват и един ранен остават, телата им и досега още стоят. ...Върху всеки труп, била оставено по една дървена клечка, разцепена на едния край, в които личало парче книга написана със следното съдържание: “За отмъщение на убитите сърби”. Убийците били с фесове, облечени с арнаутски дрехи.”


ЦДИА, ф.335, оп.1, а.е. 259, л.16-17

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 358-359.

Рапорт № 657 до ...


   Скопие, 14 септември

   “....От прискърбната 1903 година, учебното дело в Македония, което и без това небеше блестяще, съвсем се разтрои не само от систематическите пречки и преследвания на властта, но и от нашата неразбория и апатия.”


ЦДИА, ф.335, оп.1, а.е.205, л.21-25

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 360.


Рапорт № 723 до Министъра на ВРВ...

   Скопие, 25 октомври

   “...главните усилия на сръбските чети, засега са насочени спрямо селото Подържи-кон. След като те задигнали Петрово 5-членно семейство, за което се говори, че било избито, сърбската чета, която оперира в тази местност е изпроводила на 23-тий того (септември 1906) билетчета до селяните, с които им съобщава, че ще преобърне селото на пелел, ако то в най-кратко време не се посърби.”


ЦДИА, ф.335, оп.1, а.е. 259, л.27

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 365.


Рапорт № 774 до Министъра на ВРВ...

   Скопие, 25 октомври 1906

   “...Поставянето на едно отделение в село Конярево, което напоследък бле няколко пъти нападано от сръбските чети, стана вследствие на настоятелните постъпки пред валията и консулите, обаче, както ми заяви Оскман паша, това е едно изключение, което той по никакъв начин, не щял да позволи да се повтори, защото с подобни отстъпления рухвал целия му план на действие, какъвто той виждал за единствено възможен, при средствата, с които разполагал”.


ЦДИА, ф.335, оп.1, а.е..213, л.38-40

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 366.


Рапорт № 796 до Министъра на външните работи и в..

   Скопие, 10 ноември 1906

   “...Така на 19 м.м. (октомври, 1906) вечерта, една голяма скръбска чета е нападнала с. Подържи-кон...На оплакванията на селяните, жандармерийския порутчик Шериф ефенди извикал: “Станете сърби, ако искате да ви се повърне отнетото и опожареното!” На 22 с.м. една друга сръбска чета е задигнала от с. Градец, същата кааза 80 овци и два глави едър добитък, принадлежащ на селяните Н. Пешов, Доде Митов, Мито и Цеко Георгиеви.
   На 23 с.м. вечерта, е убит извън селото Станци, с.к. първенеца от това село Кръстьо Йованов, 45 год. Това убийство се тъй също приписва на сръбските чети.
   На 25 с.м. вечерта, на нову една сръбска чета се промъква в с. Градец, и запалва къщата на селянине Косту.
   На 26 с.м една сръбска чета, минувайки през района на село Псача, с.к. е задигнала 15 овци на Яким Младенов.
   На 1 того същата чета, повторно се връща в с. Псача и тоя път задига 40 овци на Арсо Радев и двамата му съседи.
   Същият ден сутринта, Иван Атанасов и Наки Йосифов, от село Ранковци, с.к. тръгнали с три коня натоварени с жито, за да отидат на пазаря в Куманово. На пътя били пресрещнати от една сръбска чета, и отвлечени заедно с конете. Отвлечените досега още не са пуснати, говори се, че са били убити.
   На 3 с.м. 5 души сръбски четници, се промъкнали в хана на Йордан Стефанов в сл Ранковци и след като обрали парите му, отвлекли го със себе си. И за него няма още никакво известие.
   На 10 м.м. през ноща 15 души сръбски четници са отвлекли 10 овци, принадлежащи на Трайко Стайков и Атанас Харачия от с. Орах, Кумановска кааза.
   На 7 с.м. една сръбска чета, е влязла в с. Беляковци, Кумаяновско и изгорила къщите заедно с покъщнината и част от добитъка на селяните...
   На 23 с.м. една сръбска чета е нападнало с. Орах, с.к. и откарлала 140 овце, заедн със селяните от това село, Г. Самуилов и сина на Петруш Палачански.
   На 10 с.м. въоръжени селяни от сърбоманското село Щалковица, Кратовска кааза, нападнали с. Радковица, с.к. и запалили две къщи.
   През същата нощ, сърбомани от село Злетово, Кратовско изгорили плевнята на българската света обител при с. Лесново...
   На 13 с.м. през ноща била запалена плевнята на Мицко Войнов, в село Бели, Кочанска кааза..На сутринта и недалеч от произшествието е било намерено едно писмо, писано на сръбски със следното съдържание: “Сега Ви изгорихме само една плевня, но ако в продължение на 3 дни не се откажете от Екзархияьта и се признаете за сърби, ще се повърнем и ще изгорим цялото село.”
   Извършеното злодеяние се преписва на една сръбска чета, за която се чу, че е дошла околро началото на изтеклия месец, и се е криела в чисто турското село Баня...”


ЦДИА, ф.335, оп.1 а.е. 213, л.41-44

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 368.


Рапорт № 800 до Министъра на ВРВ...

   Скопие, 12 ноември 1906

   “..На 31 октомврий, н.г. една голяма сръбска чета е нападнала Беломорската махла в село Младо Нагоричане, Кумановска кааза, и запалила къщите на Спиро Иванов, Илия Иванов и Н. Петров. Къщите изгорели до основите, заедно с покъщнината и цялата зимнина.
   ... В същата чета запалила кошарата на Петко димитров и тая на С. Младенов, заедно с 13 кола сено.
   На 2-ри того 4–рима сръбски четници, преоблечени в турски жандармерийски дрехи, влезли в с. Облавци, което от две години насам е нападано около 10-на пъти от сръбските чети, повикали кмета и двамата ази и ги отвмлекли със себе си под предлог, че ще ги водят при мюдюрина в село Градище. На другия ден, единия от азите бил освободен и изпратен в селото да каже на селяните, че ако те не станат сърби, кметът и азата ще бъдат погубени, а цялото село изгорено.”


ЦДИА, ф.335, оп.1р а.е.213, л.48-49.

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 369.


Рапорт № 866 до МВРВ...

   Скопие, 9 декември 1906

   “...На 27 ноември, една сръбска чета отвлякла български свещенник в с. Радибуш, Паланечка кааза и още същия ден го убила.
   На 28 с.м. друга една сръбска чета отвлякла български първенец Доде Петков от с. Страцин , Кратовска кааза и го съсекла.


ЦДИА, ф.335, оп.1, а.е. 213, л.53

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 370.


Рапорт № 877 до Дипломатическия агент в Турция...

   Скопие, 10 декември 1906

   “...1. На 25 м.м. ноември са задигнали от землището на с. Ругинци, Кумановско 112 овци.
   2. На 26 същия месец, е била изгорена къщата на кмета на село Младо Нагоричане, Кумановско именуемия Пешо, българин.
   3. На 18 с.м. е бил ранен селския първенец в Беляковци, българина Трайко Недялков. Нараняването е извършено, когато сръбската чета се е опитвала да запали българските къщи в това село.
   4. На 12 с.м е била наранена жената на българина Серафим Кръстев от с. Мургаш.
   На 27 същия месец е бил убит 60-годишния старец българина доде Петков от с. Страцин.
   На 28 същия месец, са откраднати 28 овце на мите Георгиев от с. Псача, Паланечка кааза.”


ЦДИА, Ф. 335, оп.1, а.е.213, л.370

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 371.

Откъси от документи, за сръбската въоръжена пропаганда в Македония, 1904-1908
Рапорт № 878 до Министъра на ВРВ...
http://macedonia-history.blogspot.bg/2006/11/1904-1908-22.html

Скопие, 11 декември 1906

“...В село Стари град, Велешка кааза, Лазар Трайчев, заминало в село Мартолци, което спадало в неговата енория, за да извърши службата... Вечерта, когато се връщал придружен от един селянин от с. Мартолци по име Коце Кочовски, биле издебнати от сръбската чета, която ги хванала и вързани ги подкарала къмв с. Стари град. като наближили последното село, те били и двамата застреляни....Четата се състояла от 10 души и била командувана от някои си Иван Стойков, бивш сръбски учител във Велес.”

ЦДИА, ф.335, оп.1, а.е. 213, л.356.

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 371.


Поверителен рапорт № 1 до министъра на ВРВ..

Скопие, 2.01.1907

“...Действующите в Кратовско две сръбски чети, са имали и около 20 души турци от Кратовско. Същите тия две чети, преди няколко дни са пренесли оръжие в двете турски села-Орел и Струизовци, Кратовско, на границата със щипската кааза.”

ЦДИА, ф.331, оп.1, а.е. 211, л.1

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 372.


Рапорт № 18 до БТА в Турция...

Битоля, 2.01.1907

“... На 5-тогова една сръбска чета, под началството на воеводата Йосиф, блокирало прилепското село Долнени”

ЦДИА, ф.335, оп.1, а.е.259, л.34

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 372-373.


Рапорт № 20 до МВРВ...

Скопие 12 януари 07

“...Така на 20-сети миналия месец декемврий, една сръбска чета е отвлекла селяните: Спасо Додев, Богатин Иванов и Мите Божинов от новопосърбеното село Орех, Кумановско... На 24 сл.м. друга една сръбска чета, под войводството на Георги капетан, овлекла е още 4 души от същото село: Кръстю Домазетов, Яне Младенов, Кузман Ангелов и Стоян Тодоров, за които се вярва, че са вече погубени.
Същият ден, една сръбска чета е отвлекла селяните: Аврам Станков от село Беляковци, Кумоновско, което тоже се обяви за сръбско и няколко дни след това го е заклала в село Макреш...На 6-то того в сл. Младо Нагоричане, Кумановска кааза, едно цветуще българско село е било отново нападнато. Изгорена е била една една къщо, от тъй наречената Градиновска махала.”


В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 374.

Рапорт № 36 до БТА в Турция...

Битоля 13 януари 1907

“...По принуждение и заплаха на четата на сръбския войвода Йосиф, родом от Битолско, в село Бела църква и бивш български четник и селото Долнени, Прилепско е било заставено да изпъди досегашния си български учител.”


ЦДИА, ф.335, оп.1, а.е. 259.р л.35

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 377-378.


Поверителен рапорт № 70 до МВРВ...

Скопие 29 януари 907

“... 12 и 15 число на текущия месец, ръководителите на сръбското четническо движение, оттук и кралството са държали конгрес в едно от селата на сръбмското Черногорие, в които е било разисквано подеятелсността на сръбската пропаганда в страната и мерките, които ще трябва да се предприемат...А. Направено е ново разпределие на четническите райони, съгласно сегашния план, за завземането на селта от Кратовската кааза и проникването в Щипско.
Б. Решено е увеличението контингента на сега действующите чети.
В. Търговски бойкот който даде такъв бляскав резултат в Паланка и Куманово е решен да се разпростре върху всички градове, дето се има възможност, Санджака, като се увеличи и броя на дюкяните, сега субсидирани от сръбската пропаганда....В ония места, дето нема още наредени дюгяни на пропагандата, населението ще се застави да пазарува от турските.
Г. Взето е решение да се обърне особено внимание на войводите на четите, както на селските ръководители-да внушат на населението от сърбоманските села, да потдържа най-добри отношения с местните власти, а най-вече с масата от турското население.”


ЦДИА, ф.331, оп.1, а.е. 211., л.6

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 379.


Рапорт № 85 до БТА в Турция...

Скопие 31 .01.907.

“... На 15 того сръбския войвода Денко Гелин от с. Чуплен, придружен от няколко четника е връчил на българина Петър Ангеров от село Младо Нагоричане, Кумановска кааза, воденичар на р. Пчиня, едно писмо за да го даде на селскитке първенци-Филип Петков и Димитър Пъркински....Пет дни след това и кмета нса Младо Нагоричане-именуемия Ангел е получил от същия войвода, заплашително писмо.”


ЦДИА, ф.335, оп.1, а.е. 219, л.8

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 380.


Рапорт № 140 до МВРВ...

Скопие 2.02. 1907

“...На 25 миналия месец януари, вечерта една сръбска чета от около 30 души под командата на войводата Иван Стойков (Jovan Stoikovic Babunski, Jovan Babunski, Jован Бабунски, Йован Бабунски) от село Мартулци, Велешка кааза, е влезла в село Стари град, с.к. Събрала селските първенци, които са заплашвани да унвищожат цялото село, е било принуждавано от четата цялото население, да се обяват за сърби.
За да даде по-голема внушителност на заплашвания си, четата е вързала четерима моци, синове на по-видните семейства. А имвенно: Дончо Коцев, Димитър П. Секулов, Лазар Ингов и Стоян Гоцев, които е отвлекла със себе си.”


ЦДИА, ф.331, оп.1, а.е. 219, л.9

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 381.


Рапорт № 153 до БТА в Турция...

Скопие , 10 .02.1 907

“В конака е получено едно писмо, което сръбския войвода Георги Скопянчето (Горги Скопјанчето, Ђорђе Скопљанче) е изпратил до командующия отделението войници в Карпински български манастир.
В това писмо, сръбския четнически войвода, натяква на офицера, че той вече не е турчин, че е продал душата си и вярата на бугарищите и бугарищкия иконом. Ако той бил истински турчин и патриот, той немало да отива да хваща сръбски четници, които идат тук, не за друго а за да помагат на турците и на турската държава, против общия неприятел-Българите”


ЦДИА, ф.331, оп.1, а.е.219, л.10

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 382.


Рапорт № 199 до БТА в Турция...

Скопие 22 февруари 1907

“...В последния град най-вече положението в това отношение, е дотам сериозно, че вече мнозина търговци и то измежду заможните се намират пред алтернативата да напуснат града, и се преселят другаде или пак да прегърнат сърбизма, като средство което ще тури край на материалните им щети и обезпечи поминъка им.”


ЦДИА, ф.321, оп.1, а.е.17-97, л.45-47

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 382-383.

Рапорт № 229 до МВРВ...

Скопие 3.март 1907

“... Преди няколко дни, се беше пръснало тук слух, че от емиграращите в Америка българи 120 души са били уговорени от хората в сръбските комитет в Ниш, да постъпят в четите, които Сърбия изпраща за Македония... по линията Ристовац-Ниш, пътуват винаги агенти на сръбските комитети, които между другото напоследък са натоварени, да вербуват хора за сръбските чети, измежду емигриращите за Америка македонци. Именно от обявилите се сръбски села на Поречето и от други някои райони на Битолски вилает.
Поменатите агенти се качвали, от Ристовац още във ваганите на емигриращите работници, и ги уговаряли срещу месечно възнагражданетие, да постъпят в редовете на сръбските чети.
...Така в последните дни на месец февруари са били уговорени от 376 пътующи за Америка, 120 души, които са оставени в Ниш и оттам след няаколо дни изпратени за Враня.”


ЦДИА, ф.331, оп.1, а.е.219, л.13

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 384.


Рапорт № 236 до БТА в Турция...

Скопие, 5 март 1907

“...че на 11 того, една сръбска чета, около 25 души, под войводствотко на Иван Стоикович Мартулцалията (Йован Бабунски, Йован Стойкович Бабунски, Jован Бабунски, Jovan Babunski) и някои си Васил (Василије Трбић, Vasilije Trbiћ, Vasilije Trbic) е влязла в село Поменово, Велешка кааза. Заловило и вързало селските първенци-Иван Андонов, Пано Лазов и Велян Николов..”


ЦДИА, ф.331, оп.1, а.е.219, л.15

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 386.


Рапорт № 292 до БТА в Турция...

22 март 907

“...Приключетно при настоящето имам чест да Ви изпратя, за сведение, препис от писмото на сръбския войвода, сърбомана Цено Марков (Цене Марковић, Цено Марковић), отпавено до кмета, свещенника и старейшините на село Вълковие, Тетовско, с което ги кани да станат сърбомани..”


ЦДИА, ф.331, оп.1, а.е.219, л.16-17

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 387.


Рапорт № 307 до БТА в Турция...

Скопие 26 март 1907

“...Сега същото такова писмо е изпратено и до село Станче, същата кааза.”


ЦДИА, ф.331, оп.1, а.е. 18

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 388.


Рапорт № 273 до БДА в Турция...

Скопие, 26 март 1907

“...На 26 того вечерта, селото Брезица, Чайрово Скопско на границата на Велешката кааза, е било нападнато от въоръжени хора, за които се вярва да са сърбомани от с. Рудник. Начело със свещеника си Игнат Трайков, най-активния орган на сръбската пропаганда и най-големия пакостник на българите във Велешко, които е бил главната причина за нападението на село Редник...нападателите са изгорили 4 от крайните къщи на селото Брезица, пришнадлежаци на Ане Кузманов, Стойне Саздов, Божко Тасков и братята Никола и Саздо Яневи и плевните на Мирчо Грозданов и Траян Толев.
Божко Ташков при това е бил убит, и наранена Русенка Стойчева. Между нападателите е имало турци от колоните села, с каквите поменатия по-горе свещенник, си често служи за да тероризира селата от българската страна”


ЦДИА, ф.331, оп.1, а.е. 219, л.19

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 389.


Битоля 26 март 1907

“на 22 того на 1 вечерта вечерта по турски, една сръбска чета под предводителството на войводите: Григор (Глигор Соколов, Глигор Соколович, Глигор Лямев, Глигор Лямевич Соколович, Григор Соколов, Глигор Лямевич, Глигор Соколовић, Глигор Лямевић, Gligor Sokolovic, Gligor Ljamevic, Gligor Ljamevic Sokolovic) Йосиф Белоцърквенички, и Иван Долгачо (Йован Долгач, Йован Долгачо, Јован Долгач), влезла в село Ореховец, и след като малтретирала няколко селяни, заповядала на селяните да станат сърби. И преди да напусне селото на 8 часа през ноща, отвлекла със себе си: учителя Димитър Петров и селяните Георги Николов и Георги Кузманов и Спирко Тасев”


ЦДИА, ф.331, оп.1 а.е. 221, л.12

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 389-390.


19 март 1907

“...Едно такова писмо на 19 миналий месец март, сърбоманския учител с. Леуново е предал на българския учител в с. Новаче Костов, с което последния се приканвал да предаде всичките книжа и сметки на сърбоманите на селото. В противен случай българския учител, се предупреждава че ще бъде наказан със смърт”


ЦДИА, ф.331, оп.1, а.е. 211, л.20

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 390.


Рапорт № 304 до БДА в Турция...

Скопие, 6 април 1907

“ На първи того, по пладне една многобройна срвъбска чета е нападнала чисто българското село Извор, Велешка кааза, на пъта от Велес за Прилеп, изгорила е две къщи и осем плевни, ранила слабо двама души и след като отвлякла 16 души от по-първите селяни-напуска селото...Два дни после, пленените били пуснатислед като подписали за себе си и за селото един арзохал, че се отказват от Екзархията...
На 3 –ти того, същата чета е нападнала българското село Владиловци, с.к., ограбило книгите на учителя, които успял да избяга и оставила за подпечатване и подаване до властта един арзохал, със същото съдържанието като тоя на изворчани.
На излизане от селото, четата отвлекла трима души, селски първенци, за които заявила, че няма да останат живи, ако цялото село не подпише и не подпечата арзохала.”


ЦДИА, ф.331, оп.1, а.е. 211, л.21.

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 391.


Рапорт № 357 до МВРВ...

Скопие, 14 април 1907

“На 10 и 11 того, с.с. Войница и Ораховец, Велешка кааза са получили заплашителни писма, с които се поканват да побързят да се откажат от Екзархията, ако искат да бъдат пощадени.
Във Велешко се движат, четири сръбски чети, с войводи: Григор (Gligor Ljamev, Gligor Ljamevic, Gligor Ljamevic Sokolovic, Глигор Соколовић) от с. Небрегово, Прилепска кааза, един особенно опитен и храбър момък, некогашен сподвижник в четата на българския запасен офицер Константинов, действуваща тоже във Велешко; Васил Торбич (Василийе Тръбич, Васил Тръбич, Василие Тръбич, Василије Трбич, Василије Трбић) от Кралството; Иван Мартулчанеца (Jovan Babunski, Йован Бабунски, Йован Стойкович Бабунски, Јован Стојковић-Бабунски) от с. Мартулци, купен от сръбската пропаганда българин и Иван Дъгач (Йован Дългач, Йован Долгачот, Јован Долгач) от Поречето.
От един месец насам, тия войводи са кръстосали повече от 15 български села в каазата, едни нападнали а други само преминали, за да оставят заплашителни писма...”


ЦДИА, ф.331, оп.1, а.е. 211, л.22

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 393.


Поверително писмо № 288 до БДА...

София, 23 април 1907

“... На 5 януари е било нападнало българското село-Младо Нагоричано (Кумановско), в което е било оставено заплашително писмо, съдържаще даже хули против НЕГОВО ЦАРСКО ВИСОЧЕСТВО-КНЯЗА....
Независимо от това, в последно време са биле изпратени от Сърбия в Македония, 3 нови чети: Едната под войводството на Йово Стойкович (Йован Стойкович Бабунски, Йован Бабунски, Jovan Babunski, Јован Стојковић-Бабунски) , с цел да навлезе в Малешевско, гдето няма никакви сърбомани, втората под войводството на пехотния капитан Войн Попович (Voin Popovic, Vuk, Voin Popovic-Vuk, Војин Поповић – Вук), с цел да навлезе в Паланечко, а третата под ръководството на офицера съзаклятник, артелирийски капитан Михайло Ристич, да квартирува в Скопско...Така през 1905, две сръбски чети в Македония, бяха предвождани от Поручник Богдан Хайнц (Богдан Хајнц, Богдан Хајнц Југовић), и Поручник Бранивой Иванович, наречен още Брано...
Състава на сръбско-македонския комитет, влиза понастоящем генерал Никодине Стефанович, и недавнашния адютант на престолонаследника майор Пешич. Председател на Комитета е Професора Люба Йованович (Љубомир Јовановић-Чупа, Љубомир Јовановић) първия подпредседател на Скупщината. Самият Престолонаследник, е сключил един зае от 100 хиляди лева.”


ЦДИА, ф.335, оп.1, а.е. 133, л.39-40

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 397-398.


Рапорт № 398 до МВРВ...

Скопие, 25 април, 1907

“В село Владиловци, Велешка кааза, предмет на рапорта ми от 6-ти того, под номер 334, понеже дълго време отказа да отстъпи пред заплашванията на сръбските чети, на Велики четвъртък, е било наново нападнато и принудено да даде заявление, че се отказва от Екзархията.
На 16-ти того, и в с. Крайница, Велешка кааза, се получило тук приложеното в препис заплашително писмо, писано сигурно както се вижда от някои ренегат, които сега се подвизава в сръбските чети.
На 14-ти с.м. вечерта, една сръбска чета, в която са били познати много селяни от село Гебър, Паланечка кааза, е нападнало горната махала на българското село Градец, с.к. отдето задигнала 15 овце, осем агнета, една кобила и разровила покъщнината, чмаст от която разграбила на селянина Иван Стойков (Иван Стойкович, Йован Стойкович, Йован Бабунски, Jovan Babunski, Јован Стојковић, Јован Стојковић-Бабунски) , които можал да се спаси с бяг от убийството.
По тоя случай са арестувани 8 души, Габерчани (сръбомани) посочени от пострадалия.”


ЦДИА, е.331, оп.1, а.е. 219, л.23-24.

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 403.


Рапорт № 455 до МВРВ...

Белград, 19 май 1907.

“Събираните от тукашните македонци преимуществено от Кичевчани, в “волни помощи”, за организирането и екипирането на горните чети, трябва да възлизат на повече от 10 000 лева. Само 4-ма души са дали всеки по 1000 лева.”


ЦДИА, ф.331, оп.1, а.е. 220, л.12-13.

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 406.


Рапорт № 547 до МВРВ...

Скопйе, 8 юни 1907

“...на първи того, вечерта една сръбска чета от 20-души, облечени в четнически дрехи (и придружена от 50-60 души въоръжени селяни и с преминалите напоследък към патриаршията села: Дубровница, Осиче и Подържи-кон, Паланечка кааза) е нападнало българското село Киселица, с.к.
Като залог е бил заловен и отвлечен селянина Менче Тодоров, 28 годишен момък.
Четата на Цене Маркович (Цене Марковић), състоящата се от 15 души, от които трума турци, е влезла едно под друго в с.с. Лешница и Церово, които със заплашвания е принуждавана да се откажат от Екзархията и обявят за сърби.
На 29 миналий месец, през нощта, същата чета е влезла в с. Маврово, Гостиварска кааза, и се отправила към къщата на българския свещеник в селото Трайчо Угринов...”


ЦДИА, ф.321, оп.1, а.е. 17-97., л.176.

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 410.


Рапорт № 480 до БДА в Турция...

Битоля 10 юни 1907

“Според сведения пристигнали едва сега тук, преди няколко време един сърбомански четник се появил при местния български районен войвода в Кичевско, Пешо Радев, заявил му че се е попишманил дето е постъпил в сръбска чета и помолил да го приемат в българската. Неизвестно по какви съображения, Пешо се съгласил и го приел в неговата чета. Обаче след няколкодневно ходене с българската чета, на 23 миналия май, когато четата била при село Русяци, Кичевско, коварния сърбоманин издебнал войводата Пеша, като спал и го убил.”


ЦДИА, ф.335, оп.1, а.е. 213, л.102.

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 411.


Рапорт № 622 до МВРВ...

Скопие, 3 юли 907

“...на 27 миналия месец юний, една сръбска чета е нападнало българското село Киселица, Паланечко и отвлякла селяните-първенци Петре Георгиев, Менче Тончов, Тошо Иванов и Димитър Анкин, за да принуди селяните да се обявят за сърби.”


ЦДИА, ф.331, оп.1, а.е. 219, л.28

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 412.


Рапорт № 761 до МВРВ...

Скопие, 23 август 1907

“...на 19 ти того вечерта в село Страцин, Кратовска кааза е влязла една силна сръбска чета, която отвлякла девет души селяни и 3-ма души граждани от Кратово, които се намирали по спахийската работа в селото. Един от гражданите които се противил, бил убит, другият от тях бил известния кратовски богаташ Михайл Костов.”


ЦДИА, ф.331, оп.1, а.е. 219, л.36.

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 415.


Доклад № 822 до МВРВ..

Скопие, 15 октомври 1907

“..., че местата, в които се е ширила сръбската пропаганда са тъкмо ония, върху които сме упражнявали най-слабо културно въздействие от наша страна, а други като Прешевско и някои части от северозападната част на вилаета като Митровица, па дори и Призренско са били съвършено оставени извън нашата културна дейност в страната. Ако това не беше така, ако в Прешовско и другаде имахме по някой запазен кът сега не само щяхме да имаме с какво да разделим и отслабим сръбските усилия, но и място да отстъпим, ако действително пред натиска на сръбския терор трябвашпе да отстъпим, за да изложим чисто българските краища, като велешко, Паланечко и Скопско на сръбското нашествие.
Официални правителствени документи от 30-40 год, па и по-късно говорят за българи в Призренско. Тук както и в Митровица, дето и сега има 25-30 български къщи, преселници от Велес и каазата, като занаятчии, ...можали сме преди да настанат смутните времена в страната да откриеме по едно училище, ако не за друго, то поне да погълнем част от вниманието и усилията на сърбите....непростителна грешка сме направили по отношение на Прешовско-една кааза населена с българи, останала под ведомството на Патриаршията...Сега Прешовско е център на сръбската четническа деятелност и от него излизат най-преданите ратници в борбата спрямо българите в страната...
Едно средство, което тая пропаганда практикува на широка нога, това е подкупа. При царящата корупция в Турция това средство...е давало за сърбите най-добри резултати, ...и в отношенията им с турското правосъдие...
В Гостиварско и Тетовско измежду именитите злодеи и дерудежии арнаути те са поддържали като селски бекчии или училищни пазачи да тероризират местните българи, за да стават сърби...С течение на времето и намалението вероятно на средствата тоя род подкупи съвсем намалява, но за това пък увеличиха размера на помощите, които раздават, за да привлекат бедни български деца, най-вече като стипендианти в гимназиите им в Скопие и в Солун...
На почитаемото министерство е известно, че тукашните сръбска мъжка и девическа гимназия са открили с ученици от Кралството и Черна...в числото на последните имаше синове и дъщери на високи чиновници и депутати от Белград...
С привличането от тук там на българчетата в тия гимназии намаля броя на сърбите и черногорците...от 2-3 години насам почти всяка година в повереното ми агенсво се явяват 6 до 10 черногорчета да просят ходатайството ми..., като проклинаха и сръбство, и управа...”


ЦДИА, ф. 335, оп. 1, а.е. 205, л. 61-82

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 416-427.


Рапорт № 899 до БДА в Турция...


Битоля 16 април 1907

“...по сведения получени от тукашните власти, на 4 того, една сръбска чета нападнала с. Св. Врач, Кичевско, и убила 5 души селани.”


ЦДИА, ф. 335, оп. 1, а.е. 259, л. 86

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 428-429.


Рапорт № 884 до МВРВ...

Скопие, 17 октомври 1907

“...На 4 того вечерта една сръбска чета от около 15 души е запалила трите воденици до с. Бистрица, принадлежащи на Китан Янакиев.”


ЦДИА, ф. 331, оп. 1, а.е. 219, л. 39

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 429.


Рапорт № 888 до МВРВ...

Скопие, 18 октомври 1907

“...На 4 того, според сведенията получени от Куманово и Паланка, отвлечените при с.с. Страцин, Кратовска каза, 9 души българи... всички 14 души българи за били избити и заровени в местността Бабина поляна близо до сръбската граница.”


ЦДИА, ф. 331, оп. 1, а.е. 209, л. 43

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 430.


Рапорт № 201 до МВРВ...

Скопие, 12 март 1908

“... С пукването на пролетта, които напоследък не проявяваха никава видима дейност се раздвижиха и почнаха отново своите подвизи.
В сряда, на 5 текущий, в 2 часа през дена българите Нешо Петров, Христо Димов, Стойко Стоилов и Марко Димов, с. Глухово, и Томе Стефков и Траян (бащиното му име е неизвестно) от с. Оризари, Скопска кааза, като били по дърва, на връшане за в село, по банянския път, били нападнати от 6 души въоръжени сръбски четници, ...четниците, по видиму, за да предадат по-голямо внушение на исканията си, нанесли силни побои с дърво по гореизброените лица.”


ЦДИА, ф. 335, оп. 1, а.е. 259, л. 116

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 443-444.


Рапорт № 313 до МВРВ...

Скопие, 12 май, 1908

“... На 8 того срещу 9 привечер една сръбска чета, усилена от селяни от околните сърбомански села, всичко на брой повече от 100 души, нападнала селото Страцин, Кратовска кааза...
Пострадали са следните българи:
Лазар Стоянов...
Младен Лазаров...
Стефан Атанасов...
Мита Серафимов...
Пешо Иванов...
Алексо Георгиев...
Ангел Димитров...
Цветан Илиев...
Андон Гюрков
Илия Николов...
Анчо Мишев...
Михаил Петров-убит.
Стефан Ангелов-ранен.
Йован Стефанов-убит.
Младена Димитрова-изгоряна.
Стоян Иванов-убит.
Цветан Иванов и Петруш Цветанов-заклани
Георги Илиев...
Стоимен Ристов...”


ЦДИА, ф. 321, оп. 1, а.е. 1378, л. 67-69

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 448-449.


Поверително писмо № 609....

София 10 юни 1908

“...през май месец са заминали през турската граница при Прешовската кааза 235 души сръбски четници, разделени на 4 групи. Първата под началството на Йован Долгача (Йован Долгач, Jovan Dolgac, Јован Долгач), ...втората под началството на Михаило в Поречието, третята под началството на Григор (Глигор Лямев, Глигор Лямевич, Глигор Лямевич Соколович, Глигор Соколовић), предназначена за Велешко, и четвъртата, командувана от двама офицери...ще действува в Битолкско ”


ЦДИА, ф. 321, оп. 1, а.е. 378, л. 120-123

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 459.


Рапорт № 31 до МВРВ...

Скопие 23 януари 1909

“... С рапорта си от 27 август 1908 година..имах честта да донеса до знанието Ви за образуването на една “српска демократска лига у отоманскоj царевини” със седалище в Скопие,...”


ЦДИА, ф. 335, оп. 1, а.е. 416, л. 5

В. Георгиев и Ст. Трифонов-“Сръбската и гръцка пропаганди в Македония. Краят на ХІХ-началото на ХХ век”, С., МНИ, 462-463.

Сърбия и Гърция се освобождават от турско робство по-рано и се възползват от това срещу българите, за да превземат териториите и да асимилират българското население чрез терор. Българите е трябвало да се отбраняват едновременно от турци и сърби.
ЕДИН ЖЕСТОК РАЗКАЗ НА КУМАНОВСКИЯ ВОЙВОДА КРЪСТЮ ЛАЗАРОВ ЗА СРЪБСКАТА АГРЕСИВНА ПОЛИТИКА В МАКЕДОНИЯ
http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=750:im&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61


Илия Асенов и Петър Караманов. Ние тогава научихме, че Даме Груев е бил пленник на сръбския войвода Мицко. След едно сражение на четите оттатък Вардара, където е бил и Даме с турците, той бил ранен, изгубил се е с няколко души и попаднал случайно или пък сам потърсил войводата Мицко, който го задържал. След като оздравял по таен път е изпратен към Скопската сръбска митрополия. Даме като достига до Скопие намира познати, изскубва се и се укрива, после го изпращат при нас. Престояхме още 1 ден в село Пезово, четите се разтурихме и всеки замина за свойта околия. Даме Мартинов искаше да му се даде или Скопско или Велешка околия като казваше: „Дайте ми и на мене едно районче“ и затова му остана името Даме Райончето. Аз тогава се отделих от Кратовската чета и останах при Нункова. Тръгнахме към Козячките села където се бе появила сръбската въоръжена пропаганда. Сърбите бяха се вече появили в селата Дълбочица и Равно. Обиколихме ги, но сърби не срещнахме. Това бе около 10-15 ноември. С нас бе и сърбина Атанас Стрезович. След едномесечно обикаляне Нунков замина за България с 2-3-ма души. С него замина и сърбина Ат. Стрезович. За войвода остана фелдфебела Гроздан Рандев. През това време секретара на Кумановската градска организация тръгва за България с паспорт с 500 лири. Той се казваше Сотир Попандонов. Още при вадене на паспорта си архиерейския наместник-сърбоманин, поп Ташко - цинцарин от Крушево, съобщава всичко на сръбския комитет във Враня. И още при преминаването на границата Ристович бил свален от влака, откаран някъде и убит след като бил ограбен. За всичко това съобщават на поп Ташко. Това нещо се научава в Куманово след 2 дена. Градският комитет поисква от нелегалната чета да бъде убит поп Ташко. Гроздан Рандев, заместника на Нункова събира около 10-на души и по жребие се падна на мен да го убия. Аз, преоблечен в селски дрехи заминах за Куманово. Благодарение на нетактичността на някои от кумановските работници бива заплашен попа. Изпратили му писмо и му завързали патрон на вратата. Поп Ташко, знаейки какво го очаква за охрана хваща един гавазин, за когото издейства да му се позволи да носи оръжие. После изисква още едно отделение от 10-15 души с 1 чауш, за да пазят къщата му. И когато той отиваше до черква дори бе винаги охраняван от няколко души. По причина на силната охрана аз трябваше да чакам удобния момент. След 15 дена дойде още един четник - Димитър Бачев - за да ми помага. Всеки миг можеше поп Ташко да бъде убит, но трябваше и ние да паднем, затова чакахме удобен момент. Стояхме още 15 дена - до новата 1905 год. На 1 януари ст.ст. поп Ташко, като излизаше от черквата придружен от дякона Стоян Стеич от Сеница, Новопазарски санджак и от гавазина си, а войниците бяха на разстояние от 50 крачки бе причакан от нас на сокака "Живкова чешма". Попа бе завил по нея, а групата войници бяха още на другата улица ние се спуснахме върху него и стреляхме над двете рамена на гавазина откъм гърба. Поп Ташко падна ранен, а смутения гавазин изкара револвера си, но без да стреля. Стреляхме и в гавазина; и той пада; дякона Стоян побегна леко ранен. Всичко това стана много бързо, защото знаехме, че след 1-2 минути на ъгъла ще се покажат войниците. Побегнахме по „Живков сокак“. Дякона се съвзе и почна да стреля, но ние бяхме вече далече. Беше наредено всички врати по улицата да бъдат отворени, за да можеме лесно да влезем там където стане нужда. Също бяха отворени и всички капеджици между съседните дворове, за да се прехвърлиме по-лесно на безопасно място. За всичко това ни допринесе ранното време – рано сутрин и големия студ. Патраула бе почти измръзнал, а разкварнирувания по къщите аскер още спеше. След ½ ч. града бе обсаден. Дигна се полицията и войската. Търсиха целия ден, но по едно чудо не можаха да ни намерят. Всички отделни групи от войници бяха придружавани от по няколко души сърбомани. Обиската продължи до 5 ч. вечерта. Тогава ние се преоблякохме в женски дрехи минахме в друг квартал. Бяха арестувани 200 души граждани. Около града имаше конници и затова ние останахме още 4 деня, през които умре поп Ташко и му пихме кръчмата. При нас дойде да ни благодари стария свещеник поп Андон – бащата на предадения от поп Ташко. Но след 1 дене и него го арестуваха. По убийството 7 души бяха осъдени и изпратени на заточение в Мала Азия: главния учител на прогимназията Илия Левков, Саздо Димитров, в чиято врата бяхме влезли при убийството, Денко Богданов, Гьошо Арсов, Трайчев - секретара на общината и още 2-ма други чиито имена не си спомням. Ние използувахме пазарния ден - четвъртък и напуснахме града като отидохме в село Пчиня. Нунков не бе дошъл още от отпуската си от България. Когато аз бях в града бе дошла една чета от 50 души под войводството на Байчев и Шуманов - кумановски учител. Тази чета аз заварих в Пчиня. Моя помощник бе от тая чета. тази чета бе изпратена от Сарафова и затова се гонеха с околийската. Щом отидох при тях, те ме обезоръжиха и ме откараха като пленник. Моята чета - на Рандев, бе извършила убийства на спахии в село Орах към Козяк и бяха загинали 2-ма четници. Те със сарафистите почнали да се преследват. Към село Орашец бях освободен и аз тръгнах за България. Но после аз се върнах пак при Гроздан Рандев. След 2 дена пристигна и К. Нунков с 5-6 души. Аз и Гр. Рандев тръгнахме за България, а Нунков с 10 души остана в околията. (1905, януари (?)) Двете чети продължили да се преследват. Сръбските чети бяха почнали вече да пакостят на селата откъм "Св. Прохор" и бяха навлезли в селата Малотино, Арбаншк, Дълбочица и Равно. Но това не попречи на 2-те чети да се гонят взаимно. Един ден четата на Нунков бива открита случайно в с. Кутлибег. Става сражение и цялата чета бива избита на върха "Плакало". С нея загиват и 4 души милиционери и стария работник дядо Пешо Иванов от Пезово. Четата на Байчев е била в с. Павлишенци, на 1 ч. път от сражението, но не се е притекла на помощ. Сражението е било на 5.ІІ.1905 год.
С убийството на Нунков сърбите са се окуражили още повече и продължили да нападат селата. Извършили са ибийства над учителите Теодоси Шоляков в с. Беляковци, Славейко Граматиков в Младо Нагоричино; задигнати са били: Петър Караманов от Арбанашко, зайков от с. Байловци, учителя от с. Равно, учителя от с. Желювино, а преследваните от др. села са избягали в Куманово. Сърбите са навлезли до с. Канарево безпрепятствено, а четата на Байчев не е оказала никаква съпротива, а се завърнала в България. И така околията в продължение на 3 месеца е останала без всякаква нелегална чета. чак през пролетта, около Гергювден заминава за там Михаил Чаков с 10 души. През това време сърбите са навлезли в 30 села. С Чаков заминах и аз и обикаляхме околията около 1 месе. Чаков се разболе и се завърна, а аз останах да го заместя. (пролетта 1905) Навлизането на сърбите бе до шосето Куманово - Паланка, и никой не можеше да минава през него. Затова нашата първа работа бе да се очисти пътя от сърбите. Селата Орах, Канарево, Свиланци, Байловци, Степанци, Жегняни, Коинци, Челопек, приеха българските чети и пътя бе свободен. С настъпването на есента сърбите с големи чети атакуваха същите села, като ни нападаха нощно време. Затова се започна борбата около тези села. В с. Орах убиха 6-7 души, задигнаха повече от 400 брави овце, 100 глави добитък, а и друга плячка, дори дрехи и жито. Това бе система на сърбите - да плячкосват и после да опожаряват. Селото Канарево също пострада много. Също и с. Цвиланци даде много жертви - човешки и материални. От Степанци и Коинци забегнаха в Куманово около 15 семейства. В Канарево загинаха 2-ма първенци селяни Никола Чорбаджийски и Серафим Кузманов.
В периода от 1905-1907 г. от поменатите села изгоряха повече от 150 къщи, задигнати бяха над 1000 брави др[ебен] добитък, 200 гл[ави] едър добитък и много други домашни потреби, даже и зърнени храни. Най-упорито се защитава селото Облавци от 60 къщи, което не допусна да влезат сърбите но даде 10 души убити. Като добри българи са се проявили Лазар Митков, Апостол Арсов, Божин Додев и дядо Анто със синовете си. В Орах се прояви се прояви Влайковската махала, която бе опожарявана на 2 пъти. От Свиланци - Стойче и максим, когото сърбите сполучиха да убият от засада. Челопек - учителя Величко, Томе, свещеника поп Тома, в Младо Нагоричино - селските войводи Спиро Димитров, Георги Лазаров, Спасов и др. Впоследствие тия села бяха въоръжени, така, че мъчно можеха да ги нападат сърбите. Например в Младо Нагоричино се внесоха около 200 пушки, Облавци - 80, Орах - 100, Цвилинци - 40, Канарево - 30. Това положение продължи около 2 години - до 1908 год. Насила бяха завзети от сърбите следните села: Карловци, Пелинци, Враготурци, Малотино, Равно, Дълбочица, Дейчовци, Дренак, Алинци, Брешко, Осича, Желювино, Арбанашко, Кокино и Жегняни. През това време се прекъснаха всякакви роднински връзки и посещения между селата и посърбените насила села. Не ставаха никакви събори. Сърбите заставили селяните от посърбените села да не купуват от българи в града като целяха с това посърбяване на гражданите в Куманово, но никой не стана сърбоманин. Арнаутите, по подобие на сърбите решиха да бойкотират българските дукяни. Никой арнаутин не смееше да купи от българин защото го бе страх от организацията им „Конгра“ под водителството на Шех Стрима.
Ние пък пращахме мущерии от други села - Овче поле. Бойкота продължи 3 години - до 1908 г. Търговците предлагаха стоките по-евтино. Затова вечер, тайно селяните си купуваха от тях. Същото вършеха и арнаутите.
В 1906 год. ние бяхме предадени на 16 ноември в смесеното (българско и сърбоманско) село Челопек от местните сърбомани. Селяните се уговорили помежду си така: когато има сръбска чета, сърбите да съобщават на българите да се пазят, а кога и българска, българите да съобщават на сърбите. Ето защо ние бяхме издадени на сърбите от българи, за да се пазят. Сърбите пък съобщават на турците и те ни откриха. На обед на 16 ноември почна сражението в Пашинската махала и се води до вечерта. Ние, 18 души, излязохме невредими с изключение на 1 ранен, а ние убихме 1 турски мулязимин и 20 души войници. В замяна на това на 17 с.м. турците изгориха махалата от 15 къщи. След 15 деня от сражението сърбите доизгоряха същата махала и убиха учителя Величко. 10 семейства заминаха за Куманово, а 10 души бяха осъдени. Същата година се срещнахме със сърбите в с. Орах. Убихме 3-ма души от тях. Помага ни и селската милиция от с. Обловци, всичко 30 души. Утрото турците намериха и заловиха един сръбски четник, който бе предал някои неща, та се подигнала афера. Имаше много арестувани от сърбоманските села. През зимата причакахме една друга сръбска чета отиваща за преко Вардара и я начакахме на засада. Заловихме един сръбски четник, ранен и убихме 6 души на място. От заловения научихме кои са им били куриерите. Те били от Башино село, Велешко. Дохаждали легално в Куманово по търговия, а оттам се упътват към сърбоманските села по Козяка, взимат сръбските чети и ги превеждат до Велешко без да се обадят някъде. У велешкото турско село „Крушии“ са имали ятак у някой турчин, който ги прикривал. Същият издаде, че и в селото „Кучкарево“ имали ятаци. Двата куриера от Башино село, втори път отиват да преведат чети, но биват хванати и убити. Също ятаците в с. Кучкарево бяха наказани. По тоя начин връзките между Куманово и Велес им се прекъсна. Също през зимата се срещнахме с една голяма сръбска чета в с. Беляковци. Водихме 2 часа сражение с тях и убихме куриерите им. Тази чета била на поручик Вулович, впоследствие майор Вулович, с когото се срещнах аз в Куманово в 1912 год., пихме кафе заедно и говорихме за случката в с. Беляковци. той после бе застрелян в Солунския процес по заговора против престолонаследника Александър, заедно с п[оручи]к Димитриевич - Апис.
Както споменах по-горе селото „Кучкарево“ давало прием на сърбите. Даже имало складирано оръжие. То било натоварено на 4 товараза Велешко. Причакани били от наша селска милиция, убити водачите и им бе взето оръжието. по тоя начин канала през с. Кучкарево бе прекъснат съвършено и затова сръбски чети не можеха да минават през нашата околия, а си пробиваха път през албанските села. Оръжието им пренасяха турци, кираджии срещу голямо заплащане.
Подир убийството на поп Ташко, сърбите убиха българския архиерейски наместник в Куманово.
1906 год. през пролетта аз се завърнах в България, а на мое място дойде Бобе Стойчев. Не след дълго време Б. Стойчев заминава за Велешко като води със себе си Панчо Константинова през Вардара. При Ветренския монастир биват открити и има убити няколко души четници. П. Константинов минава Вардара, а Б. Стойчев на връщане в с. Лугунци след 2 деня бива окончателно унищожен.
Това бе около 1 май. Унищожението на четите на Нунков и Б. Стойчев ме завариха на почивка в България. Обвиняват Б. Стойчев, че е дал канал на една сръбска чета за Велешко. Вярно е, че той бе сторил това съвсем несъзнателно. Сръбската чета е водена от някой негов бивш четник, когото селяните познавали като българин. Така сръбската чета достигнала до сърбоманското велешко село "Рудник". Чак тогава селяните разбрали, че четата е сръбска, но четата успява да се прехвърли при Башино село оттатък Вардара, а Б. Стойчев не е могъл да ги застигне. Същата чета се е срещнала в Башино село и с Даме Мартинов, но последния не е посмял да я обезоръжи защото са били повече, а им дал път за през Вардара. Куриерите се връщат назад пак през Башино село и биват заловени от Б. Стойчев. Наце бива убит, а Петко е изпратен в България. Последния пак си отишъл в Сърбия, където станал сръбски войвода в Скопско. С ликвидиране на Бобевата чета на 15 юни аз заминах за Куманово с 15 души и почнах да обикалям околията. Занесохме със себе си много оръжие за пограничните села. През 1907, през есента сърбите започнаха да нападат наново българските села. В отговор на това ние запалихме селата Довезенци и Ячинци. Сърбите нападаха масово с. Младо Нагоричино, Облавци, Ружинци, Орах, Цвиланци, Канарево, Коинци, Челопек и др. В първите 3 села те не успяха да влезат. Нападенията бяха с по 200-300-500 души, защото сърбите позволяваха и плячка. Задигаха добитък, дрехи, чеизи, храни. С настъпване на пролетта нападенията на сърбите утихнаха, защото нощите намаляха. Но бойкота на пазара продължаваше. Като противомерки от наша страна ние забранихме пътя за Куманово на сърбите през българските села, а бяха принудени да обикалят откъм Прешово. Или, ако минават през селата, минаваха по 50, 60 души придружени от заптии или войници. Задигнатата плячка от нападенията на нашите села, освен, че си я разпределяха между тях, но големи части прекарваха във Враня, където е служела за издръжка на тамошните чети. Това научихме от предалите се техни четници Милан и Серафим от Старо Нагоричено. В окончателно завзети села бе дошъл и шеф - обикновено някой офицер. Той събира селяните, държи им речи и ги кара да станат сърби и с писмо ги пращат до сръбската община в Куманово, с приготвено заявление, че става сърбин. А няколко пъти в селата се беше явила редовна войска за по-голям ефект пред посърбващите се. В с. Малотино идва цял взвод 20-30 души с офицери. Те обикалят селата, говори им офицерина, че са вече сърби и си отиват. Това се повтаряше няколко пъти по планинските села. Храната за войската е плащана най-редовно. Оръжие се даваше на селяните без пари, а не както нас, които събирахме специален данък. Всичко това правеше голямо впечатление на новопосърбените села.
На 8 март 1908 г. аз с четата си бях открит при с. Младо Нагоричено, където водихме 4-и часово сражение без жертви, като успяхме да избием открилия ни турски патраул. В селото се повдигна афера, по която бяха осъдени 10, 15 души селяни.
Избиването на шпионското семейство в с. Кокошине през 1904 г. стана така: селото се намира на канала от Кратовско за Западна Македония, точно по средата между Куманово и Щип. През него Ат. Бабата превежда една чета от Кратовско за Битолско. Свещеника, поп Петруш - сърбоманин, ги предава когато идват при него да му искат храна. Откриват ги при с. Горно Гигянци и става сражение, като бива избита цялата чета минаваща за Битолско и голяма част от кратовската чета, която ги води. Убити са около 20 души, а Ат. Бабата с 5, 6 души успява да избяга към Кратовско. Затова след известно време Мише Развигоров наказва шпионите, като избива 8 души между които е и брата на поп Петруш, също свещеник, а самия поп Петруш избягва в Куманово. Сърбоманите в с. Кокошине станаха българи. По тоя начин се очисти канала от сърбоманите.

Тиквешкото въстание – българският отговор на сръбските репресии
https://bulgarianhistory.org/tikveshkoto-vustanie/
Борбата за освобождение на българите в Македония е ожесточена, непримирима и водена срещу различни противници. Извоюваната независимост на българската църква от фанариотите не би била възможна без активното участие на Македония – един от центровете на борбата за създаване на българска екзархия.

След Освобождението на България, дейността на ВМОРО срещу остатъците от Османската империя на европейския континент е широко известна, а върховните ѝ проявления-Илинденско-Преображенското, Кресненско-Разложкото и Горноджумайското въстания са познати на всеки съвременен българин, героите в тях са тачени и възпявани и до днес.

След Балканските войни обаче Вардарска Македония остава под сръбска власт, а Егейска – под гръцка. Новите окупатори не подобряват по никакъв начин живота на българското население в Македония, ограничавайки още повече техни фундаментални човешки права. Българите отново не се примиряват с тежката си участ, а най-яркият израз на тяхната непримиримост са бунтовете срещу новите им нежелани господари – Тиквешкото и Охридско-Дебърското въстания. Именно за първото ще ви разкажем в следващите редове.

Широко известен е фактът, че след сключването на Балканския съюз обединените балкански сили са разпределени така: българите изнасят основната тежест на източнотракийския фронт, докато гръцките и сръбските войски се заемат със значително по-леката задача да прогонят османците от второстепенния македонски фронт.

С напредването на войната това се оказва стратегическа грешка. Периферна територия за Османската империя, военните действия на македонска територия не представляват непосредствена заплаха за султан Мехмед V. Но за разпределението на силите между съюзниците след приключване на военните действия тя има стратегическо значение. Веднъж окупирали територията на Македония, сръбските и гръцките войски изхождат от своята привилегирована позиция.
Още по време на войната от т. нар. Стара Сърбия са изпращани цивилни кадри, които да оглавят местната администрация. Те дават неограничени правомощия на новопостъпилите окръжни управители неограничени права върху живота и имота на местното население, създавайки една значително етнически и конфесионално по-нетолерантна среда, отколкото при досегашната османската власт.

В комбинация с друга много важна грешка при сключването на съюзните договори – липсата на териториални договорки между България и Гърция, както и неясната подялба на Македония, изразена в тайната притурка към договора между България и Сърбия, разделящ я на спорна и безспорна зона, последвалите събития биват предпоставени още преди началото на войната. В условия на застъпващите се териториални претенции на съюзниците, това се оказва пагубно за устойчивостта на така или иначе крехкия съюз.

В началото подводните камъни не могат да препънат балканския устрем и войната започва повече от обнадеждаващо. Подпомагана според договорните спогодби от сръбски и гръцки войски, Българската армия започва уверено своето мащабно настъпление. С безусловната подкрепа на Македоно-Одринското опълчение, съставено местни българи и четите на ВМОРО, както и на подчинената на Втора сръбска армия 7-ма Рилска дивизия, сърби и гърци и един по един освобождават македонските градове.

Някои от тях – например Крушево са освободени от българските чети, които установяват временно българско управление. Източната част на Македония е под контрола на българските войски. Българското население посреща войските като освободители, независимо дали са сръбски или български. Скоро обаче става ясно, че нито гърците, нито сърбите имат намерение да отстъпят завзетите през октомври и ноември 1912 година територии в Егейска и Вардарска Македония, включително и тези, които попадат в т. нар. „безспорна зона“.
Окупацията сама по себе си се оказва най-малкият проблем за населението, определящо се като българско. Закриването на български училища или преструктурирането им в сръбски, преследване на българските учители и свещеници, освен ако не се обявят за сърби, забрана и преследване на всяка проява на българско национално чувство, обезоръжаване на четите и агресивна асимилаторска политика съпътстват живота на местното население още преди разкола на Балканския съюз.

Мерките за сърбизиране на населението в териториите, окупирани от сръбската власт далеч не се ограничават с тях. Изхождайки от тезата, че населението на Македония се състои от стари сърби, които под влияние на ВМОРО са българизирани, те не се свенят да си служат с всякакви средства за постигане на целта. „Черната ръка“ е тайна организация, която се намесва там, където държавната пропаганда не е достатъчна и трябва да се действа с най-твърди мерки, които не изключват физическо насилие и дори убийства.

Това враждебно отношение към местното население не е продиктувано от разпада на военния съюз, както бихме предположили в опит да намерим причина. Множеството обръщения, в които българите излагат своето тежко положение на министър-председателя Иван Гешов, част от които датират от 1912 година, преди България да обяви война на съюзниците си са неотменимо свидетелство за това. В кичевско например „… българите, начело с учителите си, постоянно търпят ругатни и заплашвания с побой, защото не пишат на края на фамилните си имена сричката „ич“ … След преживените разорения … най-после посрещнахме с цветя и приветствени викове настъпващата освободителна армия. Ние спотаихме нашето безпокойство, когато не видяхме между пристигналите войски нито един български войник и се утешавахме с мисълта, че делото е съюзно и всичко върви към реализирането на един план, по който Кичево не може да бъде осъдено на национално заличаване“, пишат те.

Както става ясно от обръщението на централния комитет на ВМОРО към Гешов отношението не се различава и в окупираните от гръцката войска райони: „Гърците се стараят да погърчват  и постъпват като че ли няма да изпразнят  заетите от тях български околии: Костурска, Кайларска, Леринска, Воденска, Енидженска и част от Солунската.“ За апетитите на Сърбия към Македония те директно обвиняват Австро-Унгария: „Австрия, за да отклони Сърбия от естествения ѝ стремеж да обгърне в своите граници Босна и Херцеговина, хитро я тласна към Македония. Така щото и братска Сърбия стана враг на Сан-Стефанска България.“

Междувременно  на 15-ти май министър-председателят Никола Пашич официално обявява в Скупщината съюзния договор с България за ревизиран. В тези условия съвсем логично ВМОРО предприемат и най-крайната мярка в защита на изконното право на своите сънародници да се самоопределят като българи – въоръжения бунт. На 14 юни в Неготино, Кавадарци и Ваташа, намиращи се в македонската историко-географска област Тиквеш, българите ясно показват на своите окупатори, че освен договорните отношения като български съюзници на бойното поле, сърбите им и чисто морални ангажименти към цивилното население с българско самосъзнание, за което третирането като враг не е приемливо.

Развитието на събитията носи типичните за повечето подобни въстания белези – преждевременно избухване, първоначално настъпление, кървави сражения и жестоко потушаване. На 26-ти май ВМОРО уведомява околийското ръководство на Кавадарци, че четите на Марко Иванов, Милан Матов, Панайот Карамфилов, Петър Чаулев, Милан Гюрлуков и други са се запътили към града. На същия ден на тайно общо събрание единодушно е взето решението за вдигане на въстанието. Идеята е то да бъде съгласувано с българската войска, която се намира в Щип, Струмица и Радовиш. На 13-ти юни четата на Дончо Лазаров е разкрита и планът е осуетен.
На 15-ти от Неготино вече са прогонени сръбските части и е установено българско самоуправление. Кавадарци освободен четири дни по-късно, на 19-ти юни. Българските войски са на 15 километра от града, когато на 24-ти главното командване нарежда на четите да се оттеглят, тъй като военните действия се пренасят на изток.

Населението на Кавадарци и околните български села, повечето от които са опожарени от сръбските войски по време на българската окупация на града, се изтегля в планините, а войводите продължават сраженията. Същата участ сполетява и града, когато неизбежното се случва и четите отстъпват. Жертвите в града са 363 души. След утихването на вълненията, окръжният управител дава ясно да се разбере, че българският бунт по никакъв начин не променя сръбската позиция – „Тук, в Сърбия, могат да живеят само прави сърби.“

Знамето на въстаниците, на което грее познатият внушителен надпис „Свобода или смърт“ е пленено от сърбите и отнесено в Белград, където изгаря през 1941 година при нацистките бомбардировки над сръбската столица.