Српските зверства (геноцид) кон бугарите в Македония и исторически лаги

Потушаването на Охридско-дебърското въстание – едно от големите зверства на сръбската армия
https://bulgarianhistory.org/ohridsko-debursko-vustanie/
Ако Тиквешкото въстание не получава напълно статут на отделно историческо събитие и много често бива разглеждано като част от военните действия, което намалява политическото му значение, то Охридско-Дебърското избухва няколко месеца по-късно, след подписването на Букурещкия мирен договор.

Преди да се стигне до него ВМОРО решава да работи по мирен път за ревизия на договора и иска автономия на Македония. За целта проф. Ал. Балабанов, проф. Ив. Георгиев и Тодор Павлов са упълномощени да търсят решение на въпроса чрез серия срещи с пълномощните министри на Великите сили в София и посещения на техните столици. Във Виена външният министър Л. Бертхолд дава обещание за съдействие, но както и в Петербург, Берлин и Лондон делегацията не получава нищо повече от съчувствие.

Друг лост за влияние върху Великите сили и Сърбия е движението за приемане на католицизма. При затварянето на българските, влашките и албанските училища, вече съществуващите преди войните униатски в районите на Битолско, Скопско, Гевгелийско в които се преподава на български език продължават своята дейност. Това течение обхваща още Гевгелийско и Дойранско, като в Битоля цели 250 семейства се обявяват за униати. Съзирайки заплаха и в този опит за запазване на българската народност, новата власт забранява и униатските училища.

Така въоръжената съпротива се оказва отново единствената възможност пред революционната организация. Репресиите на сръбската власт не са насочени само срещу българите в мултиетническата Македония, поради което въстанието се организира съвместно с албанския революционен комитет, а в бойните действия взимат участие и много турци. Българските активисти, сред които се открояват имената на Петър Чаулев, Милан Матов, Яне Сандански, Лев Огненов и албанският революционен комитет, начело със Сефадин Пустина, се договарят в албанския град Елбасан то да избухне на 13-и октомври 1913 година.
Както музата на историята Клио често в подобни случаи постъпва, и този път под формата на непредвидени обстоятелства осуетява плановете на въстаниците. Димитър Гоцев описва ситуацията така: „на 7-и септември 1913 Долнодебърският байрактар Селим ага е открит и заграден от сръбски войски в с. Епишкопия. Селската полиция (българи и албанци) се явява в гръб и се завързва сражение. Така пламва целият край …“

Два дни по-късно българо-албанските чети освобождават Дебър, прогонват два сръбски полка и пленяват 420 войници. Установено е временно управление в състав С. Пустина, Хр. Атанасов и Риза бей. След това сръбските окупатори са прогонени от Струга, а на 12-ти септември П. Чаулев и П. Христов влизат в Охрид. Тук въстаниците прекратяват преследването на отстъпващите сръбски войски и заемат отбранителна позиция.

Едва на 17-ти септември съзаклятниците продължават настъплението си, но не както е планирано към Битоля, където вече са концентрирани многобройни сръбски сили, а към Кичево. След ожесточени сражения край село Иванчища четата на Чаулев разбива опонентите си и превзема Кичево. Още на следващия ден тя е принудена да отстъпи града без бой.

Сръбската власт обвинява българската държава, че изпраща офицери, които да ръководят бунта. Коренно различната гледна точка, от която изхождат нашите съседи става причина за кървавото потушаването на въстанието, което надминава всичките им жестокости в Македония до този момент.

При потушаването на въстанието гръцки войски се притичат на помощ на сръбските и близо две седмици след началото на сраженията, българските чети отстъпват и Охрид. Над 100 села са опожарени, а над 30 000 българи и албанци бягат в Албания. Дебър е почти сринат с земята. Според Карнегиевата анкета в Охрид са убити трима свещеници, 5-ма учители, около 150 български граждани и 500 турци и албанци.

Въпреки че моментът за въстанието не е най-подходящият и невъзможността за получаване на външна подкрепа от българската държава и Великите сили го обрича на кървав провал, въстанието в най-отдалечената от българската граница част от Македония е недвусмислено доказателство за преимуществото на българския етнически характер на областта, независимо от всички репресивни мерки, целящи да променят този факт.

Съвпадащите българо-албански интереси, намерили израз в тяхното обединение, също е интересен и непознат исторически факт, който заслужава много повече обществено внимание, отколкото получава днес. Основната слабост и на двете въстания е, че обхващат малка територия и не запалват околните региони.

Сръбската окупация на Вардарска Македония приключва с обявяването на война от страна на България на 14-ти октомври 1915 година и българското настъпление по Поморавието и към Вардарска Македония. За този 3-годишен период равносметката е над 10 000 убити и над 150 000 българи, прогонени от родните им места. След излизането от Първата световна война на България през 1918 и напускането на окупираните от българската армия райони, политиката на дебългаризация в района продължава.

Укриваните истини. Погромът над България. Антисръбското въстание през 1913 г.
ноември 27, 2015,
http://istinata.bg/?p=256

Десетилетия наред историята ни умишлено е манипулирана, подменяна, фалшифицирана, а цели епизоди от нея са изтривани и премълчавани в услуга на идеологемите на руския империализъм и в угодническо обслужване на неговата доктрина.
Цял отбор от продажни „историци” назначени от БКП и Държавна сигурност – верни слуги на Кремъл, продължават да сеят антибългарска пропаганда, да прикриват и манипулират истината.
Умишлено и целенасочено българинът е заблуждаван и лъган относно целите, методите и средствата на имперската руска дипломация, целяща разширяване на империята и присъединяване на нови подчинени територии за осъществяване на грандиозния план на династията Романови за възстановяване на псевдовизантийска империя, завземане на проливите и пълно господство над Черно море и Балканите.

След като през 1913 г. година Русия организира поредният заговор срещу България и страната ни е нападната от довчерашните съюзници Сърбия и Гърция, а впоследствие и от Румъния, българският етнос изживява първата голяма национална катастрофа.
През 1912 г. коалицията от балканските държави България, Сърбия, Гърция и Черна гора обявявя война на Османската империя. България свиква мобилизационен резерв от 714 000 човека. Повече, отколкото останалите съюзници взети заедно и изнася на плещите си войната, спечелена с общи усилия.
Нежелаейки да допусне образуването на голяма и сплотена българска държава, руската дипломация организира поредния си заговор срещу България.
Още по времето на войната, веднага след първите български успехи, Румъния , подкрепяна от Русия, предявява искания към България за териториални отстъпки като компенсация за очакваното българско разширение в Тракия. Да припомня, че съгласно цитираните по-горе документи, които съм приложил тук: http://istinata.bg/?p=62 , цяла Северна Добруджа, населена с българи, е предадена на Румъния още през 1878 г. като компенсация на това, че Русия анексира Бесарабия. Големи части българска плът – Пиротско и Нишко са разкъсани от тялото на България и подарени на Сърбия, а Беломорието, Южна Тракия, Родопите и Македония умишлено са оставени в пределите на Османската империя.
Заложените още на 8 юли 1876 г. в секретното Райхщадското споразумение между Русия и Австро-Унгария, потвърдени в Будапещенската конвенция от 15 януари 1877 г. и станали основа на Берлинския договор разбирания на имперската руска дипломация, че е недопустимо образуване на голяма и независима българска държава, която може да се превърне в основна пречка за завладяване на проливите и Цариград и пълна руска доминация на Балканите, в този момент придобиват нови измерения.
Вследствие на войната, контролираните от България територии почти напълно достигат границите на Българската екзархия, населена основно с българско население и призната още през 1870 г. със султански ферман – документът с най-висок ранг в Османската империя. Това е кошмар за руската дипломация.
На 13 април 1913 г. правителството на Гешов се обръща към Русия с молба да посредничи в спора му със Сърбия. Основание за молбата е чл. 4 от тайното приложение към българо-сръбския договор, който допуска руски арбитраж само за „спорната“ зона с районите на Скопие, Кичево, Дебър и Струга. В отговор от 15 април, руският външен министър Сергей Сазонов приканва българската страна да направи териториални отстъпки, но Гешов отказва.
На 22 април 1913 г., гърци и сърби, съгласувано с руските дипломати стигат до предварително споразумение за съюз срещу България, а на 1 май е сключена военна конвенция между двете страни. С договор от 19 май Белград и Атина си гарантират взаимно териториалните придобивки в Македония. Разработен е и общ план за действие в случай на война, към който е привлечена и Черна гора. В опит да разколебае България, през април и май сръбската дипломация търси неколкократно помощта на Румъния, но румънският премиер отказва да се обвърже в съюз срещу българите. През май е направен опит от страна на Белград за сключване на съюз дори и с Османската империя.
За самата Междусъюзническа война е писано много, изследвана е, но много от фактите и обстоятелствата за нейните причини и подбудител все още остават скрити. Тук съм споделил малка част от тези скрити страници от нашата история: http://istinata.bg/?p=131
България успява да спре сръбската и гръцката армия и дори минава в котранастъпление, но поради наличието на предатели-русофили в генералния щаб, начело с ген. Радко Димитриев, в този момент бойните действия са саботирани, командва се дори безпричинно отстъпление, което дава време на руската дипломация да ортанизира мощна антибългарска коалиция и малко по-късно – на 28 юни 1913 г. България е нападната и от Румъния, която до този момент е била възпирана от Русия. Османската империя също се възползва от ситуацията и нахлува в Южна България.
Изключителен точен и пророчески анализ на ситуацията прави Старозагорският Митрополит Методий в книгата си „Погромът над България. Виновникът”, издадена през 1914 г.
„Решението на Русия да освободи България с умисъл да я присъедини на Руската империя, не представляваше тогава престъпна мисъл за интересите на българите, според тяхното тогавашно робско положение. Ето затова планът на руската дипломация е бил и е […] България да си стане руска губерния.”
Съединението на Източна Румелия с България порази руската дипломация. Тоя жест осуетяваше планът за присъединението на България съгласно Райхщадското споразумение (между Русия и Австро-Унгария от 1876 г. – б.м., П.М.).
„Девизът“ на руското правтелство за намалението и отслабването на България за сметка уголемяването и засилването на Сърбия и Гърция се оформи окончателно, в държавна политика на Руската империя, през 1889 година. С посредството на руската дипломация се постигна едно съглашение между Сърбия и Гърция чрез Патриаршията за подялбата на Македония”

„Русофилството в България е достигнало до идиотство. Когато руската дипломация прави пакостите, ние, българите, нарочно си закриваме очите; жумим, за да не виждаме пакостите, правени нам от Русия”

„България е болна. Тя страда от недъга на сляпото русофилство. Погромът се дължи на тоя недъг. Кабинетите Гешов – Данев прие съюза и подписаха договорът със Сърбия по искането и посредството на руската дипломация и под гаранцията на императора. Тия кабинети бяха чисто русофилски. Подир погрома руският посланик Неклюдов побягна от София. Чичо Петър, сръбският крал, го награди с най-голям орден за заслуга към сръбските интереси. Защо кралят на Сърбия награждава един пълномощен министър, който действувал в друга държава, в София?”
1914 г.
Стара Загора

Въпреки поражението заради предателите – русофили и идиотската политика на правителството на Гешов (междувремменно отстранено), който до последно разчита на Русия да възпре Румъния, на последвалите мирни преговори в Букурещ и Цариград България успява да постигне териториално разширение и излаз на Егейско море.
Демографските последици обаче са катастрофални.
След войната от 1913 г. България приема общо четвърт милион изселници, а един милион българи остават под чужда власт.
Веднага срещу българите в Македония сръбските власти започват масови арести, репресии и убийства. Гърците не остават назад. Българските митрополити на Скопие, Охрид, Битоля и Дебър са прогонени. Започва терор срещу българското население, гонения и насилствена асимилация. Българите се вдигат на въоръжена борба и избухва Охридско-Дебърското въстание, което е потушено с нечувана жестокост от сръбските власти.

Въстанието е организирано от ВМОРО , но  избухва спонтанно и без подготовка на 7 септември 1913 г.

7 септември 1913 година обединени български и албански чети освобождават Дебър и на 9 септември 1913 г., чиновниците от сръбската администрация са прогонени от града. Два сръбски полка се спасяват с бягство, а 420 войници са пленени. В града е установена българо-албанска власт, като във временната управа са избрани Сефедин Пустина, Христо Атанасов, Иван Бойчев, Нестор Георгиев, Риза бей, Байрам Стразимири, Наум Бояджиев и други, всички родом от Дебър.

Въстаниците прогонват сръбските войски и администрация и от Стружко и Охридско. Четвърти сръбски полк е пленен заедно с всички офицери. Няколко сръбски оръдия са пленени в Охрид, където четите на Петър Чаулев и Павел Христов влизат още на 12 септември призори. Жителите ги посрещат възторжено. Целият град е окичен с български знамена. На състоялото се събрание е учредена временна българска управа. В нея влизат Лев Огненов, възпитаник на Робърт колеж, Иван Групчев, завършил Солунската гимназия, Павел Христов, революционен организатор, Лев Кацков, юрист, Петър Филев, търговец, и други видни граждани. Отслужен е тържествен молебен, на който присъства цялото охридско гражданство. По същия начин е установена българска революционна власт в Струга и в околните села. Въстаниците прогонват сръбските войски към Битоля.

На 15 септември 1913 г. в Охрид се събират няколко хиляди въоръжени въстаници. На състоялия се воеводски съвет за главнокомандващ на всички въоръжени сили е избран Петър Чаулев. Взето в решение въстаниците незабавно да тръгнат към Битоля и Кичево. Определени са и войводите, които ще действат в съответните райони. Тъкмо когато въстаниците са готови да тръгнат, Петър Чаулев получава съобщение, че по искане на сърбите гръцки войски са преминали границата и са завзели град Поградец в южния край на Охридското езеро. Чаулев веднага изпраща един български учител да предупреди гръцкия командир да се оттегли с войските си или ще бъдат нападнати. Гръцките войски се оттеглят. Въстаниците обаче загубват близо две денонощия.
Избухването на въстанието и прогонването на сръбските войски от Дебърско, Стружко и Охридско подтикват сръбокото правителотво да обяви, че е започнала „нова война“. Още на 11 септември е издаден кралски указ за мобилизация. За потушаване на въстанието освен редовната армия са мобилизирани допълнително около 100 хиляди войници. В помощ се изпращат и четите на Черна ръка. Сърбия изпраща както редовна армия, така и паравоенни формирования.

Въстанието е потушено със зверска жестокот, по-голяма от тази на османските власти по-време на Априлското въстание.

В Охридска околия са изгорени до основи 80 български села, а в района между Охрид, Дебър и Гостивар изцяло или частично са опожарени около 180 български села. Град Дебър е почти напълно разрушен. Опожарени, ограбени и обезлюдени са десетки села в Дебърско. При отбраната на Дебър загиват над 300 души четници. Избити са и стотици невинни жители. Жени и деца са хвърляни в огъня, а мъжете, наредени в редици, са избивани с картечници. В Кичево и Кичевско от сръбските войски и чети са избити над 100 души български и албански първенци. Освен това като съмишленици на въстаницитв над 150 души са жестоко бити. Вследствие на побоя 17 от тях умират. В село Пласница, Кичевско, са убити 46 души селяни и 5 къщи са изгорени. В село Гявато са убити над 40 души и труповете им са хвърлени в кладенците.
Насилия са извършвани и в невъстаналите райони на Вардарска Македония. В Кочанско са убити 201 души и 107 са жестоко изтезавани. В Царевоселско са убити 212 души, като 87 от тях са обявени за безследно изчезнали. В Пехчевска околия броят на убитите българи възлиза на 134 души. В Битоля след жестоки мъчения са осъдени на дългогодишен затвор 46 видни български граждани, между които 11 свещеници.
За да спасят живота си, над 30 хиляди души българи от тази част на Македония по различни пътища бягат към България…

Само след три години Русия ще нападне България директно – през Добруджа, заедно с румънска и сръбска армия и в гръб през Македония, с експидиционен  корпус от 20000 щика, командван  от ген Дихтерис, заедно с френски и италиански войски.

За да се сбъднат пророческите слова на Митрополит Методий, написани през 1914 г. – четири години преди подписването на 3 март 1918 г. Брест-Литовски договор:

„Всички крайбалтийски области: Финландия, Остландия, Литва, Полша и Бесарабия й се отнимат. От Малорусия (Украйна) се образува отделна, самостоятелна държава. Губи целия Кавказ. Владенията й в дълбока Азия хвръкнуват. Сибир отива на Япония и на Китай. От Русия ще остане едно Московско царство […] Руската дипломация, во главе със своя император, приготовляват такъв кюлаф на Руската империя…”

Защото с този договор Русия капитулира пред победителя България и нейните съюзници и от алчните нокти на империята са откъснати над 1 милион квадратни километра и цели народи са освободени от руско робство. Днес тези земи се наричат Финландия, Литва, Латвия, Естония, Полша, Украйна, Беларус, Молдова, Грузия и Армения…

СРЪБСКО-БЪЛГАРСКА ВОЙНА 1885
http://www.znam.bg/com/action/showArticle;jsessionid=40EF911D008EBA1C340392641F1A223A?encID=2&article=3765193879
Война между Сърбия и България, предизвикана от завоевателните стремежи на сръбските управляващи среди за териториално разширение на изток за сметка на българските земи. Формален повод за избухването на С.-б. в. било недоволството на Сърбия от Съединението на Източна Румелия с Княжество България 1885, с което според нея се нарушавало "равновесието" на Балканския полуостров, установено от Берлинския конгрес 1878. Не малка роля за предизвикване на военния конфликт между двете съседни страни изиграла и Австро-Унгария. Тя открито тласкала Сърбия към война с България, за да може чрез изтощаването на двете малки държави да улесни своите грабителски цели на Балканите. Българското правителство положило всички усилия, за да бъде избегнато военното сблъскване със Сърбия. То дори изпратило и своя специална делегация в Белград, за да убеждава крал Милан и неговото правителство в безсмислието на готвената военна авантюра срещу България. Крал Милан обаче се оказал непреклонен. След като получил обещаните му от Виена 250 млн. динара помощ, той заповядал на сръбската армия да навлезе в пределите на България. Войната започнала на 2 ноември. Сръбското правителство разполагало с 60-хиляден военен контингент и 500 оръдия. До започването на войната двете части на България - Княжество България и Източна Румелия, мобилизирали общо 108 000 души, в което число влизали и 14 000 опълченци от източнорумелийската милиция и няколко хиляди доброволци. Следователно България разполагала с по-многобройна армия от своята съседка. Но очаквайки враждебна реакция от страна на Османската империя спрямо извършеното съединение на двете български области, нейните главни въоръжени сили били съсредоточени на източната и граница. За тяхното прехвърляне на западната граница при тогавашното състояние на транспортните средства били необходими най-малко 5-6 дена. Освен това тя не можела да оголи и своята южна граница. За нейната охрана била оставена специална войскова част в състав от 35 000 души. Не бил без значение и фактът, че непосредствено след Съединението по заповед на Петербург от редовете на българската армия били изтеглени всички руски офицери, което я лишавало от необходимия и команден кадър. В резултат на всичко това, макар и по-малочислена, сръбската армия имала значителни преимущества пред българската. В първите няколко дни на войната сръбските войски бързо навлезли в българската територия. Срещу тях действали незначителни български части, които обаче се съпротивлявали упорито и не позволили на неприятеля да премине линията Драгоман - Сливница. След съсредоточаването на българските главни военни сили започнали ожесточени боеве в района на Сливница. След тридневни сражения (5-7 ноември) сръбските войски били разбити и принудени да отстъпят назад. Победата на българските войски при Сливница решила изхода на войната в полза на България. Голяма заслуга за тази победа имали подполковник Д. Николаев, командващ Източния корпус, майор А. Гуджев, командващ Западния корпус, и др. български военачалници. В следващите дни сръбските войски започнали да понасят поражения и на другите военни сектори - при Драгоман, Цариброд и др. Изключителна храброст проявили и защитниците на Видинската крепост. Под командването на капитан Ат. Узунов те не допуснали нейното завземане от противниковите войски. След пораженията при Сливница, Драгоман, Цариброд и др. миражът на крал Милан за една лека разходка до София не само че рухнал, но той се видял и принуден да отправи тревожен апел до правителствата на западните велики сили да се намесят незабавно и спрат настъплението на българите в пределите на неговата страна. В същото време сръбският владетел заповядал на своите войски да отбраняват Пирот. След двудневни ожесточени боеве (14 и 15 ноември) те обаче били разгромени от българските войскови части и принудени да отстъпят на запад по посока на Ниш. Сръбската армия не била в състояние повече да се сражава, а Сърбия се видяла изправена пред военен погром. Тогава в нейна помощ се явила Австро-Унгария. По нареждане на нейното правителство на 16 ноември австро-унгарският пълномощен министър в Белград, граф Р. Кевенхюлер-Меч, пристигнал в Главната квартира на българската армия и настоял категорично да се прекрати нейното по-нататъшно настъпление, като заплашил с намесата на австро-унгарските войски в конфликта. Освен това той заплашил княз Александър I Батенберг, че с навлизането на австро-унгарската армия в Сърбия щяло да се даде повод на Русия да окупира България и да го свали от престола. Тази дипломатическа уловка дала резултат и князът заповядал да се преустанови настъплението на българската армия в Сърбия. Преговорите за примирие със Сърбия приключили на 7 декември. Неговите клаузи били изработени във Виена от специално натоварена европейска комисия, включваща военните аташета на Великите сили. В последвалите преговори за изготвяне на мирния договор взел участие и представител на Османската империя, която по силата на Берлинския договор 1878 била считана за сюзерен на Княжество България. Мирният договор между България и Сърбия бил подписан на 19 февруари 1886 (вж Букурещки мирен договор 1886). Победата на България в С.-б. в. изиграла изключително важна роля за укрепване на международното и положение и за признаването на акта на Съединението (вж и Българо-турска спогодба 1886). Заедно с това тя нанесла силен удар върху авторитета на сръбския крал Милан и станала една от причините за последвалата му скорошна абдикация от сръбския престол.

МАКЕДОНСКИЯТ БАТАЛЬОН В СРЪБСКО - БЪЛГАРСКАТА ВОЙНА ОТ 1885 Г.
http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=486:makedonskia-batalion&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61
Сръбско - българската война от 1885г. не е просто първата война на България
след нейното освобождение. Това е война на целия български народ срещу войските на кралска Сърбия, вдигнал се на крак като един за защита на Съединението на Княжество България с Източна Румелия.
Войната предизвиква небивал ентусиазъм сред всички слоеве на народа. Възмущението от вероломната, с нищо непредизвикана агресия на Сърбия
се обръща срещу нея самата. Подлият акт на ,,братята сърби’’ от 1885г. отеква болезнено в душите на всички български патриоти. Така се заражда доброволческото движение, което е неделима част от въоръжените действия на българския народ за защита на Съединението.

Много са доброволческите формирования , чети и отряди, създадени и действащи веднага след Съединението и по време на Сръбско - българската война, проучени
и изследвани подробно в забележителния труд на Йордан Венедиков ,,История на доброволцитѣ отъ Сръбско-българската война- 1885г., излязъл през 1935г.
Едно от тези доброволчески формирования остава в историята под името ,,Македонски батальон’’. Преди да има 11-та Македонска дивизия в състава на Българската армия , действал през Първата световна война, има Македонски батальон , участвал в боевете през Сръбско - българската война.
Сформирането му не е някаква случайност. Тук е мястото да посочим, че комитетът, подготвил и обявил Съединението, влязъл в историята като
Таен комитет или съкратено БТЦРК веднага след създаването си през февруари 1885г. изработва мащабна програма за решаване на българския въпрос.
Македония като стара българска земя не е изключена от неговите планове.
Целта на БТЦРК е обединението на всички откъснати в Берлин през 1878г. български земи, в това число и Македония ,, чрез революция морална и с оръжие’’.
В ръководството на комитета влизат двама представители на ,,македонските’’ дружества капитан Коста Паница и Коста Ризов.
По-късно обаче програмата на комитета е ревизирана и вместо обединение се приема работата да се насочи върху съединението на Княжеството с Източна Румелия. Правилно с оглед международната конюнктура се избира стратегията на поетапно национално обединение. Така македонският въпрос временно е изоставен и минава на заден план, изместен от румелийския.
Македонските комитети в големите градове на Княжеството продължават да сътрудничат на съединисткото движение и впоследствие ще сформират основното ядро от доброволци в Българската армия през Сръбско - българската война.
През 1885г. агитацията за въстание в Македония се посреща на нож от управляващото в Източна Румелия румелийско протурско и русофилско правителство. Дейците, които агитират тази кауза са репресирани.
Така например видният деец на Съединението Илия Куртев е екстерниран от Източна Румелия в Княжество България заради това, че агитира за въстание в Македония. Това не му пречи да участва в Сръбско - българската война, като организатор на доброволци с чин подпоручик.
След обявяването на Съединението в Пловдив на 6 септември 1885г. македонските младежи като български патриоти не остават настрана от всеобщите настроения
за защита на народното дело на всяка цена, включително и с оръжие.
Така се появява ,,Македонският батальон’’. Той  се създава от доброволци македонски българи, които в навечерието на войната се концентрират в Бойково, разположено в Централните Родопи, на 27 км. от Пловдив. Там са четите на
Спиро Костов, на поручик Карауланов. Той наброява около 400 души.
Командир на батальона е стотникът от Панагюрското въстание през 1876г.
и бивш опълченец  Иван Соколов.
Иван Вълчев Соколов е просветен деец и поборник. Роден е в село Върба, Радомирско през 1844г. От малък заминава за Цариград, където учи в Униатското училище. Той е представител на българската възрожденска интелигенция - учител, с  високо за онова време образование, придобито в чужбина (гимназия в Загреб и военно училище в Белград, където е и участник във Втората българска легия).
В България, където въвежда “Звучната метода” на преподаване, включително в Татар Пазарджик (дн. Пазарджик). Взема активно участие в подготовката на Априлското въстание в IV революционен окръг  с център Панагюрище .
Той е една от водещите фигури на събранието в Оборище, а по време на въстанието е комендант на столицата Панагюрище. Емигрира в Русия, където се записва в Опълчението и в неговите редове се сражава за Освобождението на България.
През 1878 г. получава първия офицерски чин в армията. През 1885г. Иван Соколов е председател на Поборническо - опълченското дружество в София и запасен капитан от румелийската жандармерия.
Като капитан участва в Съединението на Източна Румелия с Княжество България
и се сражава в Сръбско - българската война от 1885 г. Пенсионира се като командир на 5-ти пехотен резервен полк в Татар Пазарджик. Умира през 1904 г.
Автор е на спомени, записани през 1897г., които се съхраняват в Държавен архив - Пазарджик. Помага на историка Димитър Страшимиров при написването на неговата ,,История на Априлското въстание’’.
Друг командир в Македонския баталъон е Спиро Костов по прякор Кирпията.
По  това време той е войвода на чета, наброяваща 105 души и е произведен в подпоручик. Към батальона има и чета от конни доброволци, командвана от поручик  Ангел Карауланов.
Много важна роля в създаването му има Коста Паница, който през 1885г. е  временно председател на военния съд в Пловдив и даже известен период е комендант на града. Неговата идея е да се създаде партизански отряд от македонските доброволци. Затова съдейства за обособяването на македонските доброволци от дружините и полковете. Първата длъжност, която заема К. Паница  на 4.11.1885г. е командир на Смолчанския партизански отряд. В него влизат запасняци от 1-ви пехотен Софийски полк и македонски харамии.

Действията на отряда на кап. К. Паница са много успешни. На 7.11.1885г.
той разбива сръбски части при селата Изатовци и Ржана. Паниката в сръбския лагер е толкова голяма, че разгромените сръбски войски побягват към границата
и Пирот. И в следващите дни с дръзките си рейдове и ненадейни атаки отрядът
на кап. К. Паница създава много проблеми на сръбските войски.
Историята на Македонския батальон е добре позната на специалистите. Тук ще маркираме само основните моменти в неговата дейност през Сръбско - българската война от 1885г.
Първоначално батальонът, подобно на Ученическия легион изпълнява охранителни функции по границата с Турция. Македонците обаче са недоволни. Те считат,
че тиловаци и граничари от тях не става. Искат да се сражават под знамената
на Българската армия срещу сърбите. И вдигат бунт, който е описан и
от Н. Генадиев в спомените му. Заплашват дори, че ще напуснат, без позволение, ако не ги изпратят на бойното поле. С подкрепа на Д. Ризов е издействано разрешение от Щаба на войската да тръгнат на поход към границата със Сърбия.
Походът на Македонския батальон започва от Байково на 3.11.1885г. Тогава те слизат в Пловдив, където се превъоръжават с пушки ,,Бердани’’.
На 4.11.1885г. след тежък преход от 36 км. батальонът е вече в Пазарджик. От там продължават на запад и през Ихтиман и Вакарел достигат София. Не успяват да се включат в победоносното сражение при Сливница, разиграло се от 5 до 7.11.1885г.
До 11.11.1885г. батальонът е в почивка и на следващия ден тръгва отново на поход. Вечерта нощува в Костинброд, на 13.11.1885г. е в село Гинци, а на 14.11.1885г.-
в село Славина. Включва се общото настъпление на българските войски и в заключителния победоносен бой при Пирот на 14 - 15.11.1885г.
Ценни сведения за участието на Македонския батальон в Сръбско - българската война дава в спомените си д-р Никола Генадиев.
Никола Иванов Генадиев е роден на 19 ноември 1866г. в град Битоля, Вардарска Македония. Син е на българския просветен деец Иван Генадиев Хармосин, брат
на журналиста Харитон Генадиев и чичо на художничката Василка Генадиева.
Дядото на Никола Генадиев е  Генадий (1830-1890) - митрополит на Охрид,
Дебър, Велес и Битоля. Н.Генадиев завършва основното си образование в Битоля.
През 1876г. семейството му се премества в Пловдив, където завършва гимназия.  Участва активно в подготовката на Съединението и на Сръбско - българската война от 1885г. Тогава е доброволец в Македонския батальон. През 1891г. Н.Генадиев завършва право в Брюкселския свободен университет. Става доктор на юридическите науки. После работи като адвокат и журналист в Пловдив.
Като пловдивски адвокат взима участие в няколко шумни процеса, които успява
да спечели, включително прочутото дело "Анна Симон" от 1897г.
По политически убеждения е стамболовист. От 1892 г. е и сред активните дейци
на Народнолибералната партия на Стефан Стамболов. Д-р Н. Генадиев се счита
за ученик на Стамболов и за продължител на неговото дело.
Н. Генадиев се отдава на активна политическа дейност в началото на XX век.
От януари 1901г. почти непрекъснато до 1919г. е избиран за депутат. От 1907г.
е вече шеф на Народнолибералната (стамболовистка) партия. Последователно е министър на правосъдието (5 май 1903 - 30 януари 1904г.), на търговията и земеделието (24 юли 1903 - 30 януари 1904г.- като управляващ и 30 януари 1904г. - 16 януари 1908г.- като титуляр), министър на вътрешните работи и държавните имоти (27 февруари -3 март 1907г.), министър на вътрешните работи и вероизповеданията (4 юли - 17 декември 1913г.), управляващ министерството на земеделието и държавните имоти (4 юли - 23 септември 1913г.)
През 1914г. д-р Никола Генадиев е натоварен с изключително важна мисия да изучи положението на воюващите коалиции в избухналата Първа световна война. Посещава Западна Европа и се връща в България, като изцяло променя прогерманската си политическа линия.  Автор е на доклад до МС по мисията ми в странство през 1915 г.", който е завършен на 18 април 1915 г.  В него той описва посещенията си в Италия от 4 януари до 20 февруари 1915 г. и Франция - между
22 и 24 февруари с. г. В доклада си Н. Генадиев се обявява  против привличането на България на страната на Централния съюз. Фактически минава в опозиция на правителството на Васил Радославов.
И до днес остава загадка този политически поврат, който Н. Генадиев изживява. Обясненията са от прозорлив анализ на международната обстановка до корумпираност и солидно заплащане от външни сили, които по този начин се стремят да разбият хомогенното прогерманско правителство.
В подкрепа на втория аргумент стои репутацията на Н. Генадиев като виден аферист и  замесването на неговото име сред житарите по т. нар. Деклозиерова афера от 1915г. Това е  финансово - политическа операция на силите на Антантата, най-вече Русия и Франция, която цели вкарване на България във войната чрез изкупуване на нейната земеделската продукция.
Руският посланик в България Андрей Савински прави опит с парите на френския предприемач Деклозиер да изкупи житната реколта в България и да подкупи политическия елит, за да осуети влизането на България в световния конфликт на страната на Германия.
Аферистите земеделци прибират около 7 млн. лева, а пък съглашенците прахосват 50 млн. без никакъв ефект. Сред облажилите се и Н. Генадиев. На 21 октомври 1916г. той получава 12-годишна присъда. В Централния софийски затвор се сближава и със земеделските лидери, които също са видни аферисти, включително с водача на Българския земеделски народен съюз (БЗНС) Александър Стамболийски.  Освободен е от затвора след пробива при Добро поле на
18 септември 1918 г. и дори е оправдан от Върховния касационен съд. Отново
се включва в политиката. Оглавява Националлибералната партия, създадена през 1920г. след обединението на трите партии, образували правителството по време
на Първата световна война. През 1923г. Н. Генадиев напуска партията, недоволен
от нейното решение да се включи в Демократическия сговор. Прави опит да създаде нова политическа партия, наречена ,,Народно единство’’. Целта му е да се противпостави на управляващия Демократически сговор. С новата партия смята
да участва в парламентарните избори през ноември 1923г. В самото навечерие на изборите Н.Генадиев е убит на 30 октомври 1923г. от Димитър Стефанов от ВМРО.
Д-р Н.Генадиев е известен публицист е България и в чужбина. Заедно с брат си Харитон основава през 1890г. в Пловдив вестник „Балканска зора“, който е първият траен български всекидневник след Освобождението. Активно сътрудничи на партийния си вестник ,, Нов ден’’ и през 1907г. става един от редакторите му.
През 1908г. поддържа всекидневника "Българска независимост", в който пише верният му редактор Трифон Кунев. От 1911г. издава в. ,,Воля’’. Това е орган
на неговата фракция в Народнолибералната партия, в който сътрудничат Трифон Кунев, Димо Кьорчев, Кирил Христов и  Симеон Радев.
През 1923г. д-р Н. Генадиев издава своите мемоари. Първият и единствен том от спомените си той завършва през февруари 1923г. И веднага те са издадени.
В тях се съдържат ценни сведения за събитията от 1885г.
Тук поместваме извадки от спомените му за войната Те заслужава да бъдат четени , не само защото са увлекателно написани, а и защото се явяват безценен източник за войната от 1885г. Това са ярки свидетелства на епохата, описали ентусиазма, с който македонските българи въпреки лошото въоръжение и липса на боен опит влизат в боеве с врага. И побеждават.
За улеснение на читателя по-неизвестните личности , за които споменава
Н. Генадиев в спомените си  и някои по-непознати термини (чуждици) сме посочили в допълнителни бележки непосредствено след текста.

,, Временното правителство [на Източна Румелия] , обявено на 6 септември 1885г., свика под знамената всички южнобългарски граждани от 18 до 40 години и с голяма ревност взе да подготвя войска, за да я прати на турската граница. Крънковите пушки от складовете взеха да се почистват, частното оръжие от най - разнородни калибри излезе налице; шаяците се прибраха от притежателите им и във всеки град от шивачите запасни се образуваха тъй наречените шивални роти, които цял ден крояха и шиеха шинели, мундири, гащи и навуща. Обикновено ротни командири бяха устабашиите (1), председателите на еснафа , но попадаха и хора от други специалности…
Ясно пролича, че Съединението няма да свърши тъй лесно както си въобразяваха начинателите му. Временното правителство под друго название продължи усърдно работата си. Войниците прииждаха. Духът им беше отличен, раздадоха им стари крънкови пушки, облякоха ги кое наполовина, кое на три четвърти и ги пращаха на границата да ги обучават. Тая разнородна и набърже скърпена войска по външен вид много се различаваше от стегнатите и спретнати войници от Северна България  и през време на Сръбската война я нарекоха печенеги. Но това не й попречи да извърши знаменития преход от Харманли до Сливница, да надмине най - бързите известни дотогава Наполеонови походи и да се бие на Сливница и Пирот с храброст, която удиви Европа…
Между събравшите се в Пловдив доброволци имаше много ученици от разни гимназии. Всички те желаеха да изпълнят дълга към отечеството и за да им даде тази възможност, Временното правителство основа ученически легион, който квартируваше и се обучаваше в Пловдив.
Аз, Манушев, Ст. Мафов, заедно с много други се записахме в него. Но преди още легионът да бъде облечен , състави се от четници и други доброволци Македонски батальон, който начаса бе изпратен на границата, едно като по-надежден и, друго, вероятно защото в него имаше по-размирни елементи. Македонците, ученици от Пловдивската гимназия, аз , Андрей [ Тасев ] Ляпчев , Пере [Наумов] Тошев, Гьорче Петров, Тома Карайовов, Вл. Кусев и други , обсъдихме, че нашата длъжност е да идем при своите съотечественици, и се причислихме към Македонския батальон.
Облякохме се в собствени дрехи, въоръжихме се повечето с наши пушки мартинки, спуснахме се с голям мерак да си навиваме навущата и да си завързваме цървулите, натоварихме се с по три патрондаша, два през раменете и един през кръста и се отправихме в село Бойково на Родопите. Там прекарахме съкратено военно обучение под командването на един румелийски подофицер, когото после произведоха фелдфебел и назначиха наш ротен командир. От време на време някой от компанията отиваше в Пловдив под предлог на някоя поръчка, за да се види с големците и да донесе последните новини.
Времето течеше, събитията се развиваха и зрееха, заедно с това зрееше и нашият младежки ум. За младите хора войните и революциите са училище, в което в една година напредват, колкото в десет години мирен живот. Колко бяхме сега далеч от убеждението си в юли месец, че Съединението ще се прогласи една нощ и ще бъде обезпечено в няколко дена! Сега бяхме до границата и очаквахме с Турция война, която съзнавахме ,че не е по нашите сили, но бяхме решени да я водим.
Сега знаехме , че за да се узакони Съединението , необходимо е съгласието на великите сили, подписавши Берлинския договор, че Турция не скланя да се откаже от правата си, че в Цариград по нашия въпрос заседава конференция, в която Англия, раздробителката на българския народ в Берлин, е на наша страна,
а Русия освободителката е против нас. В Пловдив русофилите ръмжаха, но се потайваха, а русофобските чувства се усилваха и избухваха на всяка крачка в несвоевременни и необмислени манифестации.
В Бойково излизахме всяка сутрин на военно обучение в красиви поляни сред борови гори, отдето се любувахме на красивия изглед на полето и на кацналия всред него на канари Пловдив. Командите още бяха на руски и нас ни учеха да владеем пушката, да стреляме и да се пръскаме във верига. По- образованите младежи живееха в една къща. В тая наша компания влизаше заедно с другите ученици от Пловдив ротният артелчик (домакин) Пере Тошев, убит на 1908г. в Турско, та откъм храната бяхме добре.
Влизаше още един опитен въстаник от Калмиковата четa (2) ,Нашко, един дребен човек с две пари душа, но който в ход беше по-бърз от кон и в раницата, на когото винаги имаше и хляб, и сланина, и сирене, даже плодове.
Един ден на връщане от командировка в Пловдив , занесох новината, която ми повери Ризов : английският дипломатически агент съобщил на княза, че войната с Турция е избегната, но че по всяка вероятност ще се бием със сърбите. Тая вест ни изненада. Ние не можехме да си обясним отде накъде и защо Сърбия ще ни обяви война, но трябва да прибавя, че това ни зарадва. Колкото и да не желаехме дотогава да признаем  един пред други , никой от нас не се надяваше да победим турците. Спомените от робството бяха още пресни, а последната война доказа, че даже за велика Русия, за силата на която имахме преувеличени понятия, едва можа да сломи турската армия. Напротив, всички войници бяха убедени, че ще бием сърбите, и това е една от причините на победата.

МАКЕДОНСКИЯТ БАТАЛЬОН В СРЪБСКО - БЪЛГАРСКАТА ВОЙНА ОТ 1885 Г. (Продължение)
http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=486:makedonskia-batalion&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61
Дотогава омраза срещу тях нямаше, но мисълта за едно нападение на България от братски славянски народ,
за свободата, на когото българи са дали кръвта си, когато нашите войски са на другата граница срещу неверния турчин, ни се видя чудовищна.
Няколко дена по-късно пак бях в Пловдив и се намерих там, когато се обяви войната. На 2 ноември сутринта видях княза да заминава за София и изслушах речта на кмета К. Пеев (3),. Княз Александър беше загрижен и отговори с думите, които читателят вече знае. Той говореше чисто български, но произнасяше р-то като немец. Заявлението му, че с риск на престола и живота си отива да брани българската земя, произведе силно впечатление и предизвика възторжени овации. Файтонът потегли, князът изчезна и в замислените лица на присъствующите се четеше съзнанието, че отечеството е подложено на тежко изпитание.
Но всички отиваха на война с радост. У офицерите се породи борба, борба упорита, не за да останат в тила,а за идат непременно на война. От първия полк беше решено да остане една дружина в Пловдив, за да има в Румелия българска войска, за да се знае, че Съединението не е изоставено - офицерите на тази дружина бяха в отчаяние. На капитан (Костадин Атанасов] Паница(4) , служещ по военното съдебно ведомство, не дали част да командва - отиде в София и създаде възможност да вземе участие във войната. Но най - нещастен беше капитан Вълю [Илиев] Стефов (5),един от най - важните дейци на Съединението, когото назначиха комендант на Пловдив като верен и запознат с положението там. Той искаше да се бие срещу неприятеля, считаше се за опозорен, но всичките му молби, за да го пратят на фронта , бяха напразно.
Обиколих нашите разни началства от батальона и с ужас узнах, че било решено и ние да останем на турската граница. Начаса намерих някои другари, които бяха в Пловдив, и заявихме на ротния командир новопроизведения Спиро Костов , че ще обявим бунт и че без разрешение ще напуснем Бойково
и ще вървим към Сърбия. Спиро и той колкото нас разбирал последствията от такова непокорство във време на война, намери, че трябва да се разправи това на началството. Но ние се отнесохме до Ризов и той след два часа ни съобщи, че издействал и ние да вървим за Сърбия и че батальонът е получил заповед да се дига от Бойково…
На 4 ноември сутринта нашият батальон тръгна по софийското шосе и вечерта нощувахме в Пазарджик. Дрехите си бяха наши, но държавата ни даде по един мундир и по една полушубка, от която ще се лиша тъкмо, когато ми стана най- потребна. За младите гимназисти, несвикнали на ход, защото тогава в училищата не се насърчаваше спортът, натоварени с тежка раница и множество патрони , първият преход от 36 км. беше тежък. Въпреки съветите на началството, ние се навеждахме на калния път да пием вода от локвите, толкова ни замъчи жаждата.
На другия ден пътят ни беше лек до село Бошуля… На третия ден стигнахме в Ихтиман и там четохме разлепена по улиците една телеграма , подписана от министър - председателя Каравелов, в която се разгласяваше, че нашите разбили неприятеля при Сливница. Никой не знаеше де е точно това село, но говореше се, че не било оттатък границата , а в България. Кое, за да не обезсърчаваме дружината, кое за да успокоим себе си, ние отсякохме, че трябва да е на 3 - 4 км.
от границата. В Ихтиман трябваше да почиваме един ден, но получи се известие,
че след нас иде друга войска, която не ще има де да нощува, и нас ни дигнаха късно след обяд и през нощта стигнахме във Вакарел.
Вакарел беше препълнен с войска. Квартири нямаше кой да приготвя и всеки трябваше да се подслони където намери…
В София стигнахме след пет дни ход из разкаляни пътища. Последният преход от Вакарел до София ме измори най-много и когато наближихме до Борисовата градина,аз едва се влачех като пребито псе….. Накрая на града , къде сегашния Орлов мост , ме посрещна А. Манушев, който стигнал преди нас с Ученическия батальон. Той знаеше де е Сливница, преживял със софиянци тревожните дни преди и през боя при това село, когато в столицата се очаквало да влязат сърбите, разправи ни, че ние сме победители и че неприятелят бяга към Драгоман, дето ,,печенегите’’ от Харманлийската дружина се кръстили в огъня и показали голяма храброст. ..
…заедно с Ляпчев отидохме да се видим с нашия приятел Д. Ризов (6).
След като ни съобщи последните новини, Ризов ни предложи да напуснем Македонския батальон, който беше причислен към партизанския отряд на капитан Паница, и да минем в Ученическия легион, който нямало да влиза в бой.
В едно сражение били избити ученици от Ломската гимназия и това стреснало някои управляющи среди , та князът сам заявил на Ризов, че ще даде заповед да бъдат запазени учениците. Ние отказахме и заявихме, че сме тръгнали именно,
за да се бием. Нашият събеседник взе да ни убеждава, че България ще има голяма нужда от своята интелигенция, че на партизанските отряди не признават правата на редовна войска,че ако попаднем в плен сърбите ще ни застрелят, но ние останахме непреклонни.
Какво е било командуването на войските по него време, можем да съставим понятие по началствующите лица.След заминаването на руските офицери военен министър бе назначен майор [Константин Никифоров] Никифоров (7),
началник - щаб капитан Рачо [Петров] Петров ( , началник на артилерията майор Олимпи [Спиридонов] Панов (9), , главнокомандващ подполковник [Данаил Николаев] Николаев (10) , за полкови командири капитани, за дружинни поручици, а за ротни било подпоручици, било юнкери , било новопроизведени в офицерски чин подофицери. Тия последните изобилстваха в южнобългарските дружини, дето имаше по-голяма липса от офицери, и зевзеците ги кръстиха ,, скамбили’’.
Не питайте вече за командирите на доброволческите чети. Наш батальонен командир беше капитан [Иван] Соколов, стотник в Панагюрското въстание, румелийски жандармерийски офицер, който не е бил във военно училище, но дружината го обичаше, защото беше познат патриот, деец по Съединението и справедлив. Единият ротен командир беше Спиро Костов, бивш старши стражар, произведен офицер за участие в преврата,а другият нашият инструктор от Бойково, произведен в чин фелдфебел. При батальона имаше и малко едно отделение кавалерия, съставена от доброволци , които имаха коне, и командвана от буйния запасен поручик Карауланов (11) …
Вечерта след един от най - уморителните преходи стигнахме в село Слатина.
Там срещнахме един млад чех Херуц (12), кореспондент на руски вестници, голям русофил като всеки австрийски славянин и в същото време приятел на България. От него узнахме какъв оригинален отряд командва капитан Паница и някои любопитни епизоди от неговия поход.
Отрядът се състоял от две запасни роти редовна войска, около 550 души народно опълчение, нашият Македонски батальон, две доброволчески чети на поручик [Светослав Зафиров] Зафиров и 400 души македонски харамии.
Нашият батальон броеше 4 роти македонци, дюлгери, четници, ученици, търговци, които никой не заставляваше да идат да се бият, но всички решени да мрат за отечеството. Те бяха живо доказателство, че Македония е българска земя. В Хаджи - Димитровата чета имаше македонци, между които отдавнашните борци за свободата на България, като Спиро Джеров (13) и Христо Македонски(14) ; в Ботевата минаха Дунава десетки македонци; сега срещу сърбите заедно с българската войска се биеха македонци доброволци.
В Сърбия не се състави нито една чета от 10 души македонци да тръгне срещу българите. Но ако духът у тия момци беше великолепен, боевата стойност на батальона не ще да е била голяма по причина на слабото командване и на недостатъчното военно обучение. Същият ден , след като минахме Годеч, зачухме топовни гърмежи. Мнозина от нас и между тях и аз настръхнахме и начаса взехме пушките си на ръка. Старият опълченец Яко Бояджиев, един от най- любопитните ратници по Съединението, ни обясни, че топовете се чуват отдалече, че сражението е на 7- 8 часа разстояние от нас, и ние се успокоихме и си окачихме пушките през рамо. Опълчението - и то не беше много надеждна войска. Харамиите бяха стари вълци, калени в боеве, отлични стрелци, някои от тях на 200 разкрача промушваха петолевка с куршум, но навикнали да се бият по пусия. От това разнородно множество изобретателният ум на Паница направи отличен инструмент за война.
Преди два дни селото Слатина било в сръбски ръце. Предната нощ капитан
Паница пратил 27-те кавалеристи, с които разполагал да препускат из селото с
диви викове и да стрелят. Сърбите , събудени от сън помислили, че иде голяма сила, разбягали се кой както може и се оттеглили на една височина. На другия ден,
за да ги отблъсне и от там, капитан Паница настанил харамиите на една естествено укрепена позиция и всеки един от тях, добре защитен , стрелял само на месо. Останалата войска заедно с всички селяни, пръснати все на закрито, викали
,, ура’’, за да се заблуди неприятелят, че насреща му има много войска.
Точната стрелба на харамиите покосила много жертви, а и сръбското отделение трябва да е било слабо и се принудило да отстъпи.
В селото Славина, както винаги досега се настанихме кой където намери. Аз заедно с няколко души от нашата компания , между които А.Ляпчев и Никола Дишков, останахме в една от крайните къщи на влизане в селото…. Вечеряхме , както и обядвахме, само със сухари, наквасени във вода , и си легнахме. Когато се събудихме сутринта, беше вече видело. Ние взехме да се стягаме и чакахме тръбата да засвири.
Но някой от по-бодрите другари излязъл и ни донесе потресающата новина, че батальонът заминал. Тръбата свирила, както всяка сутрин, но ние сме се успали и не сме я чули. Можете да си въобразите нашата тревога: това беше на 15 ноември, ние днес трябва да влезем в боя, другарите ни може би се сражават, а нас ни няма, и може да помислят, че сме се потаили от страх! Стегнахме се набърже и без да турим залък в устатата си, тръгнахме из селото да питаме накъде е заминала нашата дружина. В селото ни упътиха, ние поехме един стръмен горист път и закрачихме, колкото можем бърже, за да настигнем батальона. .. До ушите ни достигна глъч и ние видяхме на една издигната поляна пушки, войници, мулета, натоварени с казаните на нашия батальон, казани, които още бяха девствени, и най- после наши другари, разположени на почивка.
Когато се изкачихме на поляната , посред една група офицери видях самият капитан Паница , нашият приятел от революционния комитет, за когото предната вечер Херуц разправяше чудеса. Аз вече бях навикнал да отдавам чест на началниците, но преди да застана мирно да го поздравя Паница се спусна, разцелува се по руски с мене , с Дишков, с Ляпчев и ни приветствува с изрази, които ни стоплиха сърцата.
,,Само вас очаквах момчета, защото зная, че сте храбри. На вас съм отделил мъчна задача - ще заграждаме 900 души сърби, които са заприщени и няма де да бягат., ще ги изловим като пилци. Дайте спирт на тия момчета! ‘’
Дали толкова е вярвал в нашата храброст или искаше да ни подигне духа, не зная, но думите му ни поласкаха и насърчиха…
Наредихме се и Паница държа една кратка реч, една реч от малко думи, но които се забиха в сърцата ни и в умовете ни. Напомни, че ще преграждаме сърби, каза ни, че първата и втората могила са в наши ръце,а от третата нататък е неприятелят и ни заяви,че той е решен пръв да влезе в Пирот. И заключи: ,, Да живее България!’’ И полетя на коня си напред.
Тоя командир не приличаше на учените военачалници, които не даваха топъл хляб в Бучино, той ни вдъхна безмерно доверие и ние тръгнахме в пълна самонадеяност.
Навлязохме в гората в строй, вървяхме из една пътека, зададе се първата могила.местността беше хълмиста, сега по-рядко залесена и повечето с шубраки. Прехвърлихме могилата, изпречи се нова височина, изминахме и нея.Сега вече вървяхме предпазливо с очи, вторачени напред, и очаквахме да видим неприятеля. По едно време из нашите редове изпищя един куршум. Един четник, уверен, че на третата могила са сърби, клекнал на коляно и без да чака команда, взел да стреля. Отсреща се развикаха: ,,Не стреляйте, бе , ще ни избиете!’’
Разбрахме, че са наши и стрелбата спря. Изминахме третата могила, изминахме петата, шестата, неприятел още няма, сърбите постоянно отстъпяли. Стигнахме
до една височина, от която се виждаше цялото Пиротско поле. Там лежеше на почивка една рота, командвана от подпоручик [Никола Петров] Мъглов , мой познат.
…. Беше вече часа около 3 след обед, а ние още не бяхме стигнали неуловимият неприятел. Сега налягали по камънаците, на есенното, но благодатно слънце, запазени от неприятелския огън, ние наблюдавахме първото сражение, което виждахме и най - голямото в тая война. По полето се раздаваше трясъкът на
пушечните изстрели, заглушени от време на време от топовните гърмежи. Артилерията беше отсам р. Нишава и по едно време оръдията след всеки изстрел
се дигаха напред, закрити зад дима, произведен от гърмежа. Ето че са вече на
брега на реката, ето че я минават. Победата е наша, ние я виждаме, войските вече ще влязат в Пирот.
Но Мъглов ни обясни, че градът няма да падне додето нашите не превземат височината зад него. А тая стръмна височина ние я виждаме цялата. Според
както ни бяха обучавали, атака на нож може да се предприеме най - много от
400 разкрача,а нашите първи редове бяха много по-далеч от могилата. И ето,
че смаяни и възхитени, ние присъствахме на развязката (15) на пиротския бой.
Една част, повече от рота може би една дружина, се дигна от веригата и полетя на нож от разстояние около 1000 крачки. Нападателите завикаха ,,ура’’, което слабо достигна до нас и се закатериха по могилата. В това време стана нещо нечувано, което никога няма да забравя. Вероятно всички наши войски, които от полето, от
Келташ (16), на лявото крило, от височините на дясното крило виждаха атаката, разбирали са значението й , поне колкото нас и бяха устремили погледите си към височината. Из път полето заглъхна, топовните гърмежи и пушечният трясък престанаха не само то наша, а и от сръбска страна, сражението замря.
Но от полето и от височините за насърчение на атакуващите едновременно като
по команда 50 хиляди български гърла изреваха едно оглушително , едно страшно ,,Ура! ‘’ Сърбите от върха на могилата дадоха два залпа, които покосиха доста от нашите. След това още два - три , но по-слаби и не вече дружни.Очевидно те вече бяха взели страха на българите. Височината падна в наши ръце, макар малцина от атакуващата дружина да се изкачиха с устрем до върха.
На това великолепно зрелище положи край капитан Паница, който ни застигна
на коня си и разярено запита къде се бавим, когато той ни чака да ловим пленници. Ротният се извини със заповедта на подпоручика. Мъглата изяде една попръжня
и ние тръгнахме да се катерим из канарите, за да спечелим изгубеното време и да застигнем сражението на дясното крило. Пътят беше мъчен и стръмен,
нас ни терзаеше мисълта, че сме пропуснали 900 - те сърби и страдахме от жажда ,
в матарките (17) ни нямаше капка вода. Напрегнахме всичките си сили и бързахме, колкото можехме. Всеки се стараеше да се освободи от излишния товар, но кое беше излишно? Пушка и патрони не се хвърлят, но мнозина от нас завряхме в шубраките полушубките си с надежда , че след сражението ще си ги приберем.
Спряхме малко преди да се мръкне. Ние бяхме стигнали най- сетне постоянно отстъпващите сърби , от които ни делеше дълбока урва. Боят беше на замиране. Биеше се Приморския полк,на когото нас назначили резерва. Сърбите нямаха артилерия,а нашите бяха дотътрали едно горско оръдие, което страшно ни повдигаше духа. По едно време засвири музиката на Приморския полк.
Който не е бил на война не може да разбере колко музиката ободрява войника.
Първата ни грижа беше да си налеем вода в една долчинка, обстрелвана от неприятеля, но жаждата ни принуждаваше да презираме опасността. Впрочем
през цялата война ние бяхме изложени само на тоя огън. Върнах се от кладенеца на височинката и там срещнах юнкера Михаил Такев(18) , стар съученик от гимназията, който командваше рота. Такев ми разправи, че тая вечер няма вероятност да влезем в сражение, но че на другия ден ние ще подкачим боя, а Приморският полк ще бъде на нас резерва.
Но прибави, че на утрето няма да намерим неприятеля на срещния бряг на урвата, защото сърбите имали обичай нощя да отстъпват…
….На сутринта нямаше нужда да ни будят. Пронизани от студ, ние всички бяхме накрак и чакахме да засвири тръбата за поход,за да се посгреем. Но тръбата не се обаждаше. Скоро узнахме, че сърбите през нощта се оттеглили, и Приморският полк, без да чака нас да си покажем храбростта, изскочил 10 км.напред. Началствующите разправяха, че Пирот бил в наши ръце, че следващите боеве ще бъдат единият на Ак Паланка (Бела Паланка) , другият при Ниш. Те не знаеха,че неприятелят в бягството си няма да се спре нито на една от тия естествено укрепени местности. Но ние се удивлявахме защо стоим в бездействие. Малко преди пладне Спиро Костов узнал причината и побърза да ни я съобщи. Австрийският пълномощен министър в Белград граф [Рудолф фон] Кавенхюлер
[- Меч] (19) се явил с бяло знаме пред нашия фронт и заявил ,че ако българската войска продължава да напредва в сръбска земя, ще срещне австрийски полкове. Боевете се прекратили и ние получихме заповед да вървим в Пирот.

Мемоарите на д-р Никола Генадиев, т. I, С. 1923 г. с . 89-90, 100-103,
106-107 , 110-123
Бележки по текста:
1. ,,Устабашии’’ - турцизъм. В превод от ,,Уста’’( майстор занаятчия през епохата на Възраждането) и ,, баш’’(ръководител, началник , водач), или ,, началниците на майсторите’’. Н. Генадиев уточнява, че това са били председателите на съответните занаятчийски еснафи;
2. Адам Иванович Калмиков (неизв. - 1885) - руски офицер, участник в Сръбско- турската война (1876) и Руско- турската война (1877-1878 ), войвода в Кресненско - Разложкото въстание (1878-1879). През 1885г. води чета в Македония. В района на Царево село, Пиянечко (дн. в БЮРМ) е убит в бой с турска войска;
3. Костаки Пеев (1843-1920) - първият кмет на Пловдив след Освобождението (1878-1880, 1884-1887), дългогодишен депутат на Народната партия и изтъкнат русофил. Член на Временното правителство на Източна Румелия след обявяване на Съединението. Съучредител и подпредседател на пловдивската Търговско-индустриална камара (1895-1898) ,а после почетен нейн председател. Избиран е два пъти за депутат на областното събрание на Източна Румелия и на обединеното Народно събрание. Неговият син Александър Пеев адвокат, (д-р по право) става съветски шпионин през Втората световна война. Съден и разстрелян като такъв през 1943г.;
4. Константин (Коста) Атанасов Паница (12.III.1858, Търново - 18.VI.1890г., София) – военен юрист, участник в Сръбско- турската война (1876) и Руско - турската война (1877-1878 ), активен участник в Съединението, герой от Сръбско - българската война, където е командир на партизански отряд, съставен от доброволци и запасняци, вкл. македонски харамии.
5. Капитан Вълю Илиев Стефов (1858-1902) - виден деец на Съединението. Родом е от село Медово, община Братя Даскалови. Завършва прогимназия в родното село Медово, след което започва да служи като певец в местната църква.
С група свои съселяни постъпва в Източнорумелийската гвардия, а оттам е изпратен във Военното училище в София. Подготовката и провеждането на Съединението го заварват на служба като адютант на командира на II-ра дружина на Източнорумелийската милиция майор Данаил Николаев. В началото на август 1885г. Стефов вече е член на БТЦРК и на него се възлагат отговорни задачи по привличане на войската към идеята за Съединението и укрепване на комитетите в села и градове. Под ръководството на В. Стефов се взема решение Съединението
да се обяви на 5 срещу 6.IX.1885г. Той организира и ръководи въстаническите сили в нощта между двете съдбовни дати, когато се пристъпва към овладяване на резиденцията на Главния управител. През 1886г. В.Стефов е преместен на служба
в Русе, след това в Казанлък. Достига до воинското звание подполковник.
През 1891г. преминава в запаса и се премества да живее в Пловдив. През 1901 г. е избран за народен представител от името на Либералната партия. Умира внезапно от сърдечен удар на 3.III.1902 г.
6. Димитър Христов Ризов (1862, Битоля – 23.IV.1918, Берлин) – революционер, общественик, политик и и публицист, участник в съединисткото движение, известен с политическата си хамелеонщина. Според нуждата и изгодата е както русофил [противник на политиката на министър - председателя Стефан Стамболов (1887-1894)] , така и националист германофил през Първата световна война. Изявява се и като дипломат. Той е едно от доверените лица на цар Фердинанд подготвил сключването на Балканския съюз през 1912г. Автор на атлас за българските земи, озаглавен ,,Българите в техните исторически, етнографски и политически граници’’ 679-1917г.
7. Майор Константин Никифоров (1856-1891) - офицер от артилерията и участник в Руско – турската война (1877-1878) ,първият българин военен министър (1885 - 1886). Той заема този пост на 9/22.IX.1885 г., след като руското правителство се противопоставя на Съединението на България и изтегля своите офицери от страната. zа по-малко от 2 месeca подготвя армията за Сръбско-българската война (1885). Подпомага взаимодойствието на корпусите с щаба на войската. За заслугите си по време на войната е повишен в звание майор и награден с орден „За храброст“ II степен.
8. Капитан Рачо Петров (1861, Шумен – 1942, София) – генерал от пехотата, един от строителите на българската войска. Завършва първи випуск на Военното училище в София през 1879г. и Николаевската академия на ГЩ на Русия в Петербург през 1883г., Заема различни отговорни длъжности във войската – началник- щаб (1885-1894), военен министър (1894-1896), бил е и министър на вътрешните работи през 1900г., министър- председател на България през 1901,1903-1906г.Той е основател и пръв главен редактор на в. ,,Военен журнал’’.
9. Олимпий Спиридонов Панов ( 17.VI.1852-22.II.1887г.) - бесарабски българин, виден националреволюционер, доброволец в Сръбско - турската война (1876), опълченец в Руско- турската война (1877-1878). По време на Сръбско- българската война от 1885г. е началник на артилерията на българската войска и има принос за разгрома на Сърбия. Като русофил подкрепя преврата срещу българския княз на 9.VIII.1886г., а след успеха на контрапреврата се замесва в нелегалната дейност срещу правителството. Участва в метежа на русофилите в Русе през февруари 1887г. Осъден на смърт и разстрелян на 22.II.1887г.
10. Твърдението на Н. Генадиев е неточно. Главнокомандващ е българския княз, а Данаил Николаев е командващ отначало на Източния отряд (корпус), а след това ма Западния.
11. Ангел Иванов Карауланов - офицер от 1880г. с чин поручик, командир е на чета македонски доброволци след Съединението и на конен отряд от резервисти и доброволци в Сръбско - българската война от 1885г.
12. Кронислав Юревич Херуц – хърватин, кореспондент на хърватския вестник
,, Слобода’’ и доброволец в отряда на капитан К.Паница. Част от публикациите му за войната са преведени на български език и са публикувани във в. ,,Търновска конституция’’ през 1885г.
13. Спиро Джеров - роден в град Битоля, Македония около 1834 - 1836 г. Внук е на обесения от турците водач на въстанието в Битолско в 1822 г. Спиридон Джеров и брат на генерал Климент Джеров.Учи в гръцко училище. В 1862г. участва в гръцката конспирация за въстание в Битолско на Леонидас Вулгарис. След предателство на владиката Венедиктос Пелагонийски, заверата е разкрита през май 1862 г., Джеров е заловен и лежи в затвор до декември 1866г. След като излиза от затвора заедно със Стоян Везенков се опитва да организира антитурско движение в Крушевско. Участва в Критското въстание (1866-1869). През 1867 г. се включва във Втората българска легия в Белград. След разпускането ѝ се включва в Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, в която е назначен за член на военния съвет. Загива вероятно в последното сражение на четата на 18.VII. 1868 г. на връх Бузлуджа.
14. Христо Македонски (1834-1916) - родом е от село Горни Тодорак, Кукушко, Егейска Македония. Това е известният български хайдутин, четник, хъш и войвода, борил се за свободата на България, член на двете Български легии, в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. В 1885г. е деец на БТЦРК в Голямо Конаре.
Той е прототип на Спиро Македонски, главния герой на повестта на Иван Вазов „Немили-недраги“. Автор е на ,,Записки’’, които обхващат периода 1852-1877г.
15. ,, Развязката’’ - русизъм , в превод ‘’резултат, финал, край’’.
16. Келташ – височина край Пирот, където през 1885г. се водят боеве по време на войната срещу Сърбия, част от битката за град Пирот.
17. ,,Матраки’’ - вероятно става дума за войнишки манерки;
18. Михаил Такев (1864-1920) – политик и виден водач на Демократическата партия. През 1883 постъпва във Военното училище в София, а през 1885г.по време на Съединението и Сръбско – бългрската война е юнкер там. Постъпва като доброволец унтерофицер в армията. В състава на правителството на Александър Малинов е министър на вътрешните работи (1908-1910) и министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията (1910-1911). В правителството на Александър Малинов, в края на Първата световна война, е министър на вътрешните работи (1918) и организира потушаването на Войнишкия метеж (1918).Убит е през 1920г. от анархиста Георги Донски.
19. Граф Рудолф фон Кавенхюлер - Меч (1844-1910) - австро-унгарски дипломат. Като дипломатически агент и генерален консул в София (1879-1881) влиза в близки отношения с българския княз Александър I. От 1881 до 1886г. е пълномощен министър на Австро - Унгария в Сърбия. В това си качество след превземането на Пирот от българските войски , на 16.XI.1885г. отправя ултиматума за спиране на българското настъпление. Така спасява Сърбия от катастрофа. Ултиматумът , връчен от него води до прекратяването на Сръбско - българската война.


Янко Гочев, историк

11-та Македонска дивизия
11-та Македонска дивизия на Българската армия е създадена през 1915 г. по идея на ВМРО. Формирана е от 1 до 4 септември с.г. по специален щат при общата мобилизация на действащата армия през септември, непосредствено преди намесата на България в Първата световна война от доброволци от Македония- бежанци, неслужили в българската армия, както и дезертьори от Сръбската и Гръцката армия.

Бяло, зелено, червено... и черно
Или кaк бе посърбен гр. Пирот
Владимир Русков

в-к "Мaкедония", брой 9, 3 мaрт 1999 г.


Познaвaме ли Комa Дaскaлов, Елисей Мaнов, Симеон Христов и кaпитaн Симо Соколов от Трън?
Дори когaто чествaме Освобождението нa Бългaрия, рядко поглеждaме нa зaпaд към Ниш, Пирот, Врaня и Лесковец и с товa вършим светотaтство и незaчитaне пaметтa нa бългaрите, които не сaмо след Сaн Стефaно и Берлинския конгрес отстоявaхa интересите нa нaшия нaрод. И понеже сме пред годишнинa от освободителнaтa Руско-турскa войнa и същевременно поробителнa зa зaпaдните крaищa нa родинaтa, то некa този път отдaдем дължимото нa онези бългaри, които бяхa обречени от интересите нa великите сили нa етнически погром, кaкъвто претърпяхa бългaрите от сърбите не сaмо в Пирот преди и след Берлинския конгрес.
СИМЕОН ХРИСТОВ - ПИРОТСКИ УЧИТЕЛ

с очерка си "Пиротският окръг и неговото население" добавя "нова глава към "Записки по българските въстания", в която се чуват страданията на българите в Поморавието, по Нишава, оставени сами да защитават народността си от "братята" сърби, които подложиха българите на геноцид, и то още от първия ден на "свободата", с навлизане на сръбската войска в Пирот. И още в първите дни българските общинари в Пирот протестират срещу "зулумите", които вършат сръбските чиновници. В отговор псувни от окръжния началник Г.Гьока... Така започва "освобождението" на Пирот. Пиротчани са беззащитни. Няма българска държава. Времето е мътно, тъмно и кърваво. Разбойническо време!

Никому и през ум не е минавало, че тоя чисто български край може някога да бъде заграбен от сърбите... В Пирот съществуваха две първоначални училища. Едно класно с четири класа и едно девическо, в които преподаваха само български учители, от които по-забележителни бяха - пише К. Тризлинцев и изброява: Коце Григориев, Панталей (Пота) Панчов, Симеон Христов, Георги Рогожаров, Петър Киров, Иван Aйдукоглин, Николай Петров, Елисей Манов, Георги Табаков, Георги Мечконев, Алекси Христов, Георги Панов, Кръсто Бакчеванов, всички от Пирот..."

И още нещо. "Начело на учителското настоятелство стоели Кота Кръстев - баща на професор д-р Кръстьо Кръстев, и Иван Костов."

И все пак тия, които са познавали по-добре намеренията и нравите на шумадийците, са неспокойни.

Първи понасят удара българските учители. Сръбските чиновници всяват страх, за да потиснат българското народностно съзнание, и с изтръгнати насила подписи, с примамки и шантаж да превърнат българите в прави сърби. Окупаторите-"освободители" нагло искат пиротчани да заявят, че са стари сърби и че свирят на гусле и славят слъву, а отгоре на това, че са стари потомци на Душана.

В ПИРОТ ПРИСТИГA И МИЛОШ МИЛОЕВИЧ

Той още не е известен като лудия Милош но ще стане. Той подпалва шовинистичния бяс на сърбите, който и до днес ги държи. Дори и тези сръбски учени, които не са взимали на сериозно бълнуванията на лудия Милош, че едва ли не целият полуостров е сръбски, са се заразявали от неговата шовинистична параноя. В затриването на българщината се включва и новият управител Панта Среткович. Пиротския опит по денационализация на българите Милоевич после ще приложи при българите в Македония. А практически издевателствата с българите изглеждат така: Стражари обикалят от дюкян на дюкян, тропат по къщите, но никой не иска да става прави сърбин. "Братята" обаче не се отчайват. Събират народа в училището "Св. св. Кирил и Методий", за да го заставят да подпише каквото са си наумили, но пиротчани решават: "Добре. Да се напишат два адреса и който е сърбин, да подпише сръбския, а който е българин - българския."

А адресът гласял: "Ние, долуподписаните граждани на град Пирот, с настоящото си удостоверяваме пред Бога и пред цял свят, че сме бългaри и такива ще останем ние и нашите деца и че желаем да останем политически под онази власт, под която ще останат и другите наши братя и сестри." Под този адрес са се подписали пиротчани, който е бил изпратен за "град Св.Стефан", но заради изразеното народностно чувство арестуван бил учителят Георги Табаков (по-късно е подначалник във финaнсовото министерство в България). Напрежението в Пирот нараствало. Срещу българите е сръбската военна сила. Зад българите стояла само едната надежда. Събират се в къщата на Коте Кръстев (по-късно търговец в София). Решават с владиката да обяснят най-после на сърбите, "че са българи".



Тодор Каблешков и Симеон Христов (с брадата), фотографирани през пролетта на 1875 г. в Пирот по случай създаването на Пиротски революционен комитет за общо въстание и освобождаване на България от чуждо иго.
Снимката е направена от известния придворен фотограф Иван Карастоянов, който преди Освобождението в продължение на две години е имал фотографско ателие в Пирот


И продължава спомените си Симеон Христов:
"След като влезе владиката при началника, не се измина много време и вратата се отварят, а самият началник Стефанович тласка владиката навън от канцеларията си. Чуха се гласове измежду тълпата: "Бре владиката го пъдят и поругават тези... що гледаме, бре!" - и една част от тълпата се хвърли и сграбчи началника, като го надвеси над прозореца, за да го изхвърли оттам. В това време отвън гърмяха хиляди гласове:
"Ние сме българи, нечеме да сме сърби. Долу сърбите, дайте ни даскалите, искаме си ги!" Ето така пиротчани са изразявали "голямата си радост" от "братята" - сърби "освободители". Финалът е класически. Не потрая дълго време и ето че се появява една батарея и колкото имаше войска, па загражда народа, като го застрашава, че ще гърми върху него. Народът изплашен, разбега се, а само 48 души задържаха и под конвой ги закараха и арестуваха в полуразтуреното пиротско кале, гдето три денонощия им не дадоха нито хляб, нито вода, нито огън, нито покривка."

СРЪБСКАТА ВОЙСКА

вече по това време е окупирала Трън, Брезник. Стигнала е до Батанци и се готви да побие "заставата" там завинаги.

При окупацията на Пирот по заповед на руския щаб в щаба на полковник Хорватович е трънчанинът капитан Симо Соколов, сражавал се за свободата на Сърбия, последовател на Любен Каравелов за сръбско-българско приятелство. Той обаче вижда бруталния натиск върху народностната свяст на пиротчани и когато сръбски отряди минават през Трън, Соколов свиква първенчите: "Ние, казал той от турско иго можехме всякога да се освободим, както и се освобождаваме сега, но от сърбите никогаш! Сърбите ще ви подмамват с разни обещания и блага - нема да се поддавате, ще ви искат подписи - нема да ги давате."

Сърбите не подбират средстаа за постигане на целите си. Но и "освободените" българи виждат опасността. Тако Пеев, трънчанин, в началото иска от сръбските генерали да помогнат на българските отряди срещу башибозуците в Знеполието. Крал Милан обаче си прави друга сметка. Кралят извиква Тако Пеев в Ниш, за да му окачи орден, и го поздравява като стари сърбин. Тако Пеев има куража да отвърне, че знеполци "Челик моци" са чисти българи, че в Ниш и Пирот има български владици. След това Тако бяга в София и оттам напътства трънчани: "Колко за пиротчани, мило ми е да ви пиша, защо досега държат и работят и не си мурдаре подписите на всяко место. Та затова и вие дръжте се не се подписвайте... Знаете ли, че цяла България се гордее сос вас, тоест Трън и Пирот? Малко ли е един министър Дринов да каже България без Княжество може да остане, а без Трън, Пирот, Враня нема да остане."

Така тогава по това време на Освобождението българският народ е чувствал своите братя от западните краища на отечеството. Пиротчани подписват тайно от сръбските управници и доносници благодарствен адрес до "Негово Императорско Величество Александъръ Николаевичъ, великодушный-тъ Нашъ Освободителъ". А в "Полномощие от пиротските граждани" е записано: "Ополномощен кътъ ни при всичко има най-напред да изяви присоединението ни съ другите едноверни, еднокръвни наши братя българи въ най-милото ни отечество България." Така пък пиротчани са чувствали своите сънародници.

ЗA КРAЛ МИЛAН И ЗA ШУМAДИЙЦИТЕ

оттатък Българска Морава е било ясно, че пиротчани не са сърби. Пиротският депутат в сръбската скупщина Мишо Стефанов разказва, че крал Милан в Ниш го посрещнал със следните думи: "Како, господар, Мишо, пирокяни йош държе ли бугарску странку? Само добро памтите да къе та бугарщина вас скупостати." Милан изпълнява заканването си през 1885 година. ". понеже аз положително знам - пише Симеон Христов, - че неговата изрична заповед до военния комендант в Пирот Магделинича е била тая: "Всички пиротчани мали и големи да разстреляте", след като целият град възторжено посрещнал българската войска. Жертви на сръбската отмъстителност станаха Кото Даскалов (син на първия стар учител Даскал Пейчо), Тоша Пенчин, Миладин Боровски и Тоша Пастушкин, които бидоха застреляни след оттеглянето на българската войска. Освен това около 45 души бяха осъдени на окови."

Сръбският шовинизъм
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%80%D1%8A%D0%B1%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F%D1%82_%D1%88%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D0%BD%D0%B8%D0%B7%D1%8A%D0%BC
„Сръбският шовинизъм“ е произведение на Боян Пенев.
История и съдържание
Пенев пише труда си в края на 1915 г. и го публикува през 1916 като отглас от разбиването на сръбската армия в Първата световна война и нейното бягство с италиански кораби на остров Корфу през Албанските планини и Северна Албания след разгрома ѝ в Косовската операция.

Творбата на известния литературен критик не е изпълнена с презрение към разгромения от български, немски и австроунгарски войски противник във войната.

В „Сръбският шовинизъм“ Пенев излага причините, довели до разгрома на сръбската армия в световната война, които водят до изчезването на Сърбия от политическата карта през 1915 г. Като основна причина за това злощастно събитие в сръбската история, Пенев изтъква безумната великосръбска пропаганда още от времето на Илия Гарашанин, която задвижва колелата на сръбската великодържавна идеология и води до сравнително „безпроблемните“ сръбски завоевания в югоизточна посока през 19 и 20 век.
Предговор
Ето какво пише професор Боян Пенев в предговора към книгата си:
„ В историята на народите сърбите са най-добър пример, до каква степен мегаломанията и безогледния шовинизъм могат да заслепят цял един народ, да го обезумят и доведат до гибелна катастрофа. Сръбският народ векове наред е живял с мисълта, че от всички славянски народи има най-велико историческо минало, най-храбри и славни юнаци, най-хубави песни и най-велики владетели. „Србин има све, што други нема“, се казва в една популярна сръбска песен. В тая нещастна страна дето манията за величие е заразила и стари и млади, и правителство и народ, има само един аршин, с който се мери всичко, що е сръбско – в Сърбия всичко е „велико“: и държавата, и народа, и земята, и камъните, и дърветата... Всяко селско училище, в което едва се събират десетина ученици, е велико, всяка провинциална прогимназия е „велика српска гимназија“.

Една просташка песнопойка, която струва един грош – и тя е наречена „Илустрована велика српска лира.“ Дори най-обикновена готварска книга е озаглавена „Велики српски кувар“... Човек трябва да се учудва, как – в продължение на толкова време – на тоя народ не му се втръсна от думата „велико“.

Един сръбски писател д-р Драгиша Станоевич пише така: „Няма език по-хубав от сръбския, който се говори в центъра на света – от Суботица дори до Черно море и Цариград: в бъдеще около тоя сръбски център ще се движат около 200 милиона европейци и 800 милиона азиатци. Две велики царства се боят от този език – а това най-добре показва неговото бъдеще.“ Що да кажем – това е малка част от предговора на Драгиша Станоевич. По-нататък прилежният автор заявява, че от Дувър във Великобритания до Страсбург се говори главно френски, от споменатата Суботица до река Искър и София – сръбски, от София до Черно море и близо до Цариград „покварен српски“ (бугарски). От тези три главни езика най-хубав е сръбския, според виденията на упоменатия езиковед.

Така във всичко сърбите намират повод да величаят себе си – не само когато се въздигат, но и когато пропадат. Тяхната мегаломания не знае никакви граници. Като някоя епидемия тя върлува в сръбската земя и отравя всичко, що е здраво и годно за развитие.

Великосръбска доктрина
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D1%81%D1%80%D1%8A%D0%B1%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%B4%D0%BE%D0%BA%D1%82%D1%80%D0%B8%D0%BD%D0%B0
Великосръбската доктрина е идеологически план за създаване на южнославянска държава под сръбско господство. Водещи прийоми за постигането на тези въжделения са иредентизмът и националшовинизмът (в случая: сърбошовинизъм).
Проект
Според доктрината, на сърбите се отрежда „държавотворческа“ водеща роля, като всички земи в които живеят сърби, задължително трябва да влязат границите на тази държава. В по-крайния вариант на проекта, държавата се нарича Велика Сърбия.

Основа за създаването на плана е „Начертанието“ на Илия Гарашанин.

Водещи идеолози и поддръжници /ратници/ (от ср. рат - война) са Стоян Новакович и Милош Милоевич - наричан още „Лудия Милош“.

По конюктурни съображения от геополитическо естество, след Първата световна война, чрез Версайската система от договори се създава Югославия.

В голяма степен, проектът на доктрината се осъществява на практика, и то най-вече с подкрепата на водещата сила в Антантата - Франция. Франция, чрез създаване на Югославия, цели неутрализиране на евентуално бъдещо немско влияние на Балканите.

През Втората световна война великосръбската доктрина се споделя, и е подета, от четниците на Дража Михайлович.

Съседните на сърбите народи (сред тях и българите), правейки съпоставка между Югославия и Велика Сърбия, иронично наричат Югославия по името на водещата народност в нея - Сърбославия.
Реализация
Великосръбската доктрина не признава в земите населени или заселени от сърби, правото на самостоятелно държавно съществуване за съседните народи, независимо от демографското им съотношение спрямо „правоимащия“ етнос - в случая сръбския.

Македонизмът е инструмент във великосръбските планове за овладяване на Вардарска Македония. В периоди на сръбска владичество на Балканите, той е бил изоставян, като българското население е обявявано за прави сърби или за „южносърбияни“.
Източници
Трима апостоли на сръбския шовинизъм. Глобус 91, ISBN 954-8475-08-1, 1999.

Македонизмът е политическа доктрина и идеология, която обосновава съществуването в миналото и днес на македонска идентичност и самостоятелна македонска нация, език и култура, различни от българската, гръцката и сръбската. Македонистката идеология е официална доктрина в Република Македония.

Македонизмът се появява като самостоятелна идея през втората половина на 19 век. Терминът македонист за първи път се употребява в статията „Македонският въпрос“ на българския общественик Петко Рачев Славейков, публикувана във вестник „Македония“ през 1871 година. В нея той критикува македонистите за безпочвените им твърдения, като същевременно посочва, че техните идеи са чути от него за първи път около 1860 г. Непосредствено след появата си те не са популярни, макар да са използвани епизодично като инструмент на Великосръбската доктрина в края на 19-ти и началото на 20-ти век, по - специално от политика Стоян Новакович. Целта е била формирането на отделна славянска народност в Македония и отделянето й от българския етнос. Впоследствие тези идеи се популяризират в СФРЮ където се формира македонска нация, като съставен компонент от югославската федерация.

Според македонизма славяноговорящите македонци в различните части на географската област Македония представляват отделен народ със своя собствена история и традиции, различаващи ги от всички съседни народи. Част от привържениците на македонизма търсят опора за своите възгледи в историческото минало на региона Македония, като утвърждават тезата за наличие на македонско самосъзнание в миналото — от Античността до Възраждането. В зависимост от различията в интерпретациите на историческото минало споделящите македонистката идеология се делят на антични македонисти, акцентиращи на мнимо или реално наследството от Древна Македония, и такива, които наблягат на славянската принадлежност на мнозинството в днешна Република Македония.

Процесът на македонизация на македонските славяни е следствие на политиката на Коминтерна за създаване на Балканска федерация, провеждана активно от СФРЮ и подкрепяна от Албанската, Българската и Гръцка комунистическа партии през през 40-те и 50-те години на 20-ти век. Тази политика е била насочена към славянското население на всички части на историко-географската област Македония или извън нея и има различен успех в различните части на областта. Процесите на македонизация са най-напреднали в Република Македония след 1944 г. и отказа на официалната сръбска доктрина от тезата, че населението на Вардарска Македония е сръбско по произход и етническа принадлежност. Пример за македонистки организации в България днес са сепаратистките структури на ОМО Илинден и ОМО Илинден-Пирин, които според българското правителство имат за цел да македонизират Пиринския край.[3] Македонистки организации съществуват и в Гърция и Албания, но там тези идеи също не са популярни.


Освен мнозинството застъпващо българският етнически характер на македонските славяни през 19-ти и ранния 20-ти век, съществуват и някои чуждестранни общественици и учени, които считат македонците за отделен народ от българския и сръбския.


За македонците, като за отделен етнос, пише и руският генерал Александър Ритих.[6] Според писмо във вестник "Македонский голос", публикувано от негово име, наблюденията си той излага в работата „Славянските наречия на XX век в Югозападна Европа“ от 1901 година. Сред европейските етнографи от началото на ХХ век, които описват населението в Македония като славяномакедонско и различно от сръбското и българското, са също така К. Герсин (псевдоним на Нико Жупанич).

Руският филолог и славист Петър Драганов (по произход българин от Бесарабия), защитава идеята за самостоятелен етнически облик на македонските слевяни в Османската империя.

Гръцкият професор Гиоргос Сотериадис от Университета на Атина в 1916 година издава етноложка карта на разпространението на елинстичната култура на Близкия Изток. Според неговата карта[8], както и френска и немска етнографически карти показват съществуването на македонска народност и език на Балканите.[9][10]
Македонисти
Ранни Македонисти

Представители на ранния македонизъм са Стефан Дедов, Кръсте Мисирков, Петър Драганов, Георги Пулевски, Теодосий Скопски, Атанас Раздолов и Димитър Чуповски. Мнозинството от тях са непостоянни в македонизма си — неколкократно приемат и после отказват идеите му и признават българския характер на македонците и своята българска национална принадлежност.
Една част от тях творят докато са в близост на сръбски и руски политико-обществени кръгове, като някой от тях дори са агенти на руските и сръбските тайни служби.
Мнозинството от тях умират в България.
Късни Македонисти

Късните македонисти в голяма си част са приобщени от комунистическата идеология и развиват македонизма след ‎решението на Коминтерна да признае официално съществуването на отделна македонска нация. Представители на късния македонизъм са Смиле Войданов, Георги Димитров, Георги Пирински-старши, Кръстю Гермов, Лазар Колишевски, Киро Глигоров, Димитър Влахов и други дейци на ВМРО (обединена), БКП и ЮКП.

ЖЕРТВИТЕ НА СЪРБОМАНЩИНАТА И МАКЕДОНИЗМА

Първата крупна жертва на сръбския македонизъм - Кочо Рацин
Кой е Кочо Солев Рацин?
Всички, които следят културния живот на СР Македония, знаят, че днешните македонисти особено възхваляват делото на трагично загиналия млад поет от Велес Кочо Апостолов Солев – Рацин (1909 – 1943), сочейки го като родоначалник на съвременната македонска поезия. Този шум обаче покрива премълчаването на истината както за народностните чувства на Рацин, така и за потайностите около неговата ранна смърт.
Ние обаче ще се постараем да надникнем зад черната завеса на цялата тая мистерия, като анализираме някои факти, съобщени с недомлъвки в писанията на днешни отговорни лица, както и събраните данни по пътя на анкетата сред близките другари на Рацин.

Истината е, че Кочо Рацин е първият даровит поет на Македония под югославска власт, който можа да обнародва през 1939 г. в Загреб своята единствена стихосбирка "Бели мугри" на народен велешки говор. С тази си особеност сбирката е единствено по рода си явление в новата ни история. Наистина една година преди него по-младият му съгражданин Венко Марковски вече беше напечатал своята първа сбирка "Народни бигори" също на велешки говор, но стана не в Югославия, а в София.

Книжката на Рацин "Бели мугри" бе посрещната с радост от местната македонска интелигенция като историческо събитие, тъй като тя представляваше съпротива срещу сръбските налитания чрез езика.

Точно така я разбраха и сръбските властници – като израз на надигащата се по това време народна реакция в Македония срещу сръбската денационализаторска политика. Същественото в делото на Рацин бе, че съпротивата се вършеше със средствата на българския народен език, чиято чиста форма, без всякакви примеси от сръбски език, ставаше сигнал за борба. Под тази форма книгата на Рацин беше и манифестация на българския дух на Македония, тъй ревностно преследван в една насилническа държава, каквато бе кралска Югославия. Ето защо личността на Рацин и неговата съдба будят у нас особен интерес, още повече, че с тях се вършат днес жалки спекулации.

Роден в семейство на беден грънчар, Коста Рацин е могъл да получи само малко образование, в два прогимназиални класа, след което бил принуден да си изкарва прехраната в грънчарницата на своя баща. Обаче влечението му към книгата не го напускало нито за миг, така че по пътя на самообразованието успява да навакса много нещо от онова, което би получил чрез училището. Успял дори да научи задоволително немски и френски език и да си служи с тях. Особено го привличала поезията, на която се отдал с цялата си душа. [227]

Излязал от низините на народа, от средата на отрудените хора, той станал певец на техните страдания в борбата с нищетата и за парче хляб. Но освен мъките на унижените и оскърбените черноработници той е отразил в песните си и техния език. По тоя начин в неговата поезия се чувствува родната ни реч с всички нейни първични хубости, напълно чиста от примеси от езика на поробителя.

В песните му няма нито една сръбска дума, стиховете се леят със звучни изразни средства, взети направо от народния извор, и почти носят музиката на съвременния ни книжовен български език. Колко това е вярно може да се види дори от следните откъси:


Из "Тутуноберачите"

От темни зори на утрини летни
до никоя доба на вечери зимни
той гладно пие тагата наша,
и потта, и кървта, и снагата ни.
Жълт-жълти прави лицата бледни
и жълта гостенка у градите носи.]


Из "Елегии за тебе" No 2

Таму горе на небето
зора руди, земя буди,
ден морави шири крила
и алова точи свила,
натопете лути рани
да не горат, да не болат.
Зоро златна и румена!
Зоро сладка посестримо!
Ти изгреваш надалеку –

таму зора цървенее –
мое сърце ми църнее.
Изкопайте дълбок бунар,
извадете ладна вода,
дали еднаж ке изгрееш
силно, силно, дури милно
над долови и над гори,
над полиня и над реки
над моята татковина?

Из "Татунчо"

.........................................

Не ме кълни, не ме жали!
Не ми нижи низа клетви!
Камен тежок живот ми е,
а по-тежко отдзив пусти
на народни думи свети!
Ако кукя не направив
со високи шимшир порти,
кукя цел свет братски ми е,
братски сърце що отвора,
сърце-порта най-висока,
сърце – кукя най-широка.

Ако жена не донесоф,
гюл-трендафил во одая,
верна, добра млада люба,
не ме кълни, не ме жали:
во борбата другарката
сълнце сяе, сълнце трепти!
Ако млади си години
по друмища по патища,
в младост горка разпосеяв –
погледни ми право в очи:
ти ли беше, що пееше:
"Айдутин майка не рани..."

Диалектните форми са толкова малко, че може да се каже спокойно: налице е почти книжовен български език.
До звучността на книжовния го приближават и някои особености на велешкия говор, една от които веднага прави впечатление: звуковата група ЪЛ, която днешните скопски писатели старателно избягват като книжовнобългарска.
А у Рацин на всяка крачка срещаме: ДЪЛБИНИ, ДЪЛБОКИ, ДЪЛГИ, КЪЛНА, СЪЛЗИ, ПЪЛНО, СЪЛНЦЕ, ЖЪЛТА, ВЪЛНА, ВЪЛК, ЯБЪЛКО и пр.

Книжовни са или книжовно звучат и думи като следните: ПЕЧАЛ, СИЧКО (всичко), ЛЪСКАТ, УДАРИ, СВЕТНАЛ, ДЕН, ВИВНАЛИТЕ ДНИ, ПРИКАЗКИ (вм. приказни), ПРОКУДА, ЯГЪНЦА (агънца), СТРЪМНИ, СТРАДАЛНИЦИ, БЛАГОРОДНИ, БЛИКАМ, ДА ЕКНЕ, ПРЕЗ ОГЪН, БЕЗНАДЕЖДЕН, ПОЛЯ, ДИМИ, ЛЪЩАТ, ДУМА, ТАТКОВИНА, ПРАВДИНА, ПОГЛЕД, МЕСЕЧКО, ТИХО, РЕЕШЕ, УТРИНТА и пр.

Ясно е, че Рацин е обичал книжовния български език, чел всичко и вече взел да пише на тоя език поетични творби. Това за него не е било мъчно, след като виждаме чистотата на неговия език, отразен в диалектните му стихове. 3асега са известни само заглавията на шест негови стихотворения на книжовен български език: "Разнеженост", "Рухнаха се надеждите мои", "Плач в безмощие", "Все пак... ", "Мечти в полунощ", "И пак тъга раздира ми гърдите".

За жалост тези стихотворения не само не са обнародвани, но и старателно се крият от днешните скопски автори. Защо? Защото се страхуват да не проличи, че Рацин носи българска душа. По същата причина те преустройват и езика на неговата поезия.

В новите издания навред, където Рацин е употребил групата ЪЛ, те са я заместили с ОЛ или АЛ. Вместо ДЪЛБИНИ ДЪЛБОКИ поставили ДЛАБИНИ ДЛАБОКИ, вместо СЪЛЗИ – СОЛЗИ, вместо КЪЛНЕ – КОЛНЕ и т.н.

Няма две мнения, че в цялата поезия на Рацин проличава българинът от Велес. Не само по език, но и по съзнание Рацин е бил добър българин. Според данни на близки до него хора от по-старото, предшествуващото го поколение, той е приел комунистическото учение като свое верую и затова, защото смятал, че само комунистите носят правдата за всички потиснати нации. Само чрез тях ще се постигне заветният идеал на миналите революционни поколения – свобода за всички, но и за българите в Македония, преследвани от всички останали народности. "Ние сме си българи и името "македонец" е удобно прикритие за борба в днешните условия на сръбски терор" – казал е той и смело се втурнал да дири пробив за българската истина чрез езика на своите песни. Загреб му отвори малко път, колкото да мине творбата му и да се пренесе по цялата поробена страна. Затова най-вероятно е, че именно поради тия му разбирания го е постигнала трагичната съдба.

Рацин не е бил само певец на трудовия народ, но борец за неговото социално освобождение. Добре запознат с марксистко-ленинската литература, той рано станал активен член на комунистическата партия. Като комунист е бил и редактор на нелегалния партиен вестник "Искра" през 1933 година на македонски говор с мото "Пролетари от сите земйи, соединете се" и с мисъл на Гоце Делчев под самото заглавие на вестника: "Свободата на Македония лежи во внатрешно вооружено востание. Кой мисли инаку, той и себе си лъже, и другите". След разкритията и провала около вестника Рацин отива в затвора. После сътрудничи на прогресивни списания в Белград и Загреб и участвува активно в живота на организацията. Това отново го довежда в затвора. Особено тежка присъда излежал в Сремска Митровица.

Рацин бил комунист с чиста душа, комунист, който не е нито национален нихилист, нито безотечественик. Затова имал доблестта пред сръбските комунисти да говори открито, че е българин и че славянското население в Македония е част от българския народ. Това си убеждение е манифестирал в навечерието и през Втората световна война.
Това не се харесвало на сръбските водачи на комунистическата партия на Югославия, които вече били застанали на становището за отделна македонска нация, опълчили се срещу разбиранията на Методий Шаторов и подели хайка срещу всички негови привърженици. Рацин обаче бил упорит. За критиката си срещу неправилната политика на партията той бил наказан с бойкот: заповядано било от ЦК на ЮКП да бъде напълно изолиран от партийните среди, никой партиец да не общува с него, да го отбягват навсякъде, дори когато Рацин се озовал между всички концлагеристи комунисти в Иваница като опасен за властта комунист. Това е траяло през цялата 1941 и началото на 1942 г.

По този въпрос неговият съгражданин и виден партиен функционер Страхил Гигов пише: "Точно тогава (1940 – 1941 г.) се явиха съмнения у известни хора в неговата привързаност към революционното движение... "

Подобни недомлъвки четем и в спомените на други другари на Рацин – Никола Кирков, Боро Мокров, Йордан Леов и др. – печатани във вестник "Народен билтен". Но истината, укривана зад тях, е една: Рацин като българин е бил против вдигане ръка срещу България и с убеждение, че борбата трябва да се води срещу правителството в единодействие с БКП.

Но как Рацин все пак се е озовал между македонистите партизани? От добре осведомени партийни среди се узнава, че това е станало пак с измама. Българската фашистка власт била арестувала Рацин през есента на 1941 г. поради участие в редактирането на нелегалния вестник на местната партийна организация "Народен билтен" и го интернирала в старите предели на България. След освобождението си подир няколко месеца той се връща във Велес. Партията спира бойкота над него през пролетта на 1942 г. и го извиква на работа в Скопйе. Но Рацин остава при старите си разбирания за народността на македонците. Тогава бива подплашен от партийните органи, че българската власт отново го дири и ще го арестува. Затова той трябва временно да се приюти на безопасно място, каквото е частта на Македония под италианска окупация. Рацин тръгва от Скопйе на 5 май 1943 г. с група от 8 души, между които и познатия ни вече Добривое Радосавлевич, минава границата и се озовава в гората край с. Никифорово, в околията на Маврово. Това е времето на пълновластието на Темпо, който вече от три месеца е върховен разпоредител в Македония и с настървение води борба срещу приемниците на Шаторов и неговите възгледи.

Сега вече Добривое Радосавлевич си сваля маската. Той става груб с Рацин, командува цялото му движение. Рацин мъчно се движел поради болест в краката и Радосавлевич го подкарал насила пред себе си с пистолет, опрян в ребрата му, ругаейки го: "Иди, майку ти бугарашку!".

Стигнали в местността Лопушник, Кичевско, където се намирал щабът на партизаните. Там били и Страхил Гигов, и Темпо, и прочее. Поставя му се задача да редактира и печата партийните материали в специално уредената в голяма землянка печатница. Подробности не се знаят, но едно става известно, че след един месец Рацин вече не е между живите. Той е застрелян от партизанската охрана на лагера. Престъплението става на 13 юни 1943 г. Една мистерия покрива злодеянието. Съществуват две версии за станалото – една официална, другата – най-правдоподобна – според тайните данни на свидетели. Официалната ни се разказва от партийния функционер Влацо Милевски в цитирания "Народен билтен" от 13 юни 1963 г. Там четем:

"Кочо Рацин беше заминал по някаква работа до базата на Главния щаб и привечер (13 юни 1943 г.) се връщаше към скривалището на печатницата. Без да забележи, че се е приближил към печатницата, Рацин свободно продължил да се промъква между буките, без да се обади с обичайните конспиративни знаци. Това събуди съмнението на часовоя, който почна внимателно да се взира към мястото, откъдето допираше шумоленето. Няколко секунди по-късно – остро отекна гласът на часовоя: "Стой!"

Но и след извикването Рацин продължи да се движи през буките. Не можейки да го разпознае, часовоят пак извика: "Стой!"...

Както е известно, Кочо беше доста глух и не чу гласа на часовоя, на когото изглеждаше съвсем съмнителен мълчаливият човек, който върви напред към него, към печатницата. А при това всички в печатницата знаеха, че неприятелят бе съсредоточил голяма войска в подножието на планината, в местността Извор, и че в цялата околност владееше обсадно положение.

След третия предупредителен вик на часовоя изгърмя пушка, която отекна далеч в планината... Другарите от печатницата грабнаха оръжието и се затичаха към мястото на часовоя. Чу се охкане. По гласа познахме, че е Рацин. Изтичаха... Беше смъртно ранен. След непълни два часа той умря..."


Другата версия говори за съзнателно устроена засада от страна на Темпо. Самият часовой, който е стрелял срещу Рацин, е отишъл при неговата майка и й разказал следното: Рацин и Темпо няколко вечери са спорили разпалено и най-после са се скарали. Последната вечер Темпо наредил на караула да се стреля без предупреждение срещу всекиго, който се движи вечерно време. Нарочно позадържал Рацин при себе си, докато падне първият здрач. След това Рацин се насочил към печатницата, но преди това се отклонил по нужда. Караулът, дебърчанецът Мино Минов, стрелял и тежко го наранил. Рацин разбрал, че е нарочно стреляно срещу него, и викал: "Майко, загивам за Македония!" Викал за помощ, но бил оставен да мре в гората. Кръвта му изтекла и на сутринта бил намерен мъртъв. А могъл да бъде спасен.

Ще дойде ден, ще проговорят много затворени засега уста. Но убеждението, че Рацин е съзнателно убит по заповед на Темпо, е дълбоко заседнало у всички почитатели на поета. Пък и простият анализ на цитираните официални данни също говори за това. Колкото и да е бил глух Рацин, не е възможно да не чуе предупредителния вик, повторен три пъти – и непременно на все по-висок глас. Още повече, че фигурата на човека в гората се виждала, идвала към печатницата, сама, и срещу нея не е стреляно наслуки, а с прицел. Също така знаело се, че Рацин още не си е дошъл, а хората в печатницата са чували всичките предупреждения на часовоя – според самия Милевски.

Една година след това Темпо покоси и другите съидейници на Шаторов, изби без съд стотици хора само поради българското им съзнание. Смъртта на Рацин бе най-тежката прокоба за македонските българи-патриоти, независимо от тяхното социално убеждение. Започваха дни на изтребление на партизани и партийни функционери с българско съзнание. Зловещата ръка на Темпо действуваше безпогрешно. Това впрочем ни доказва и цитираният от нас в глава 21 документ – писаното от в. "Политика експрес" от 14 март 1978 г., че Темпо очистил "партизанските редове от опортюнистични и пробългарски елементи".

Подвигът на българските новобранци в Крагуевац


В тези години готовността да се гине за българското име е особено силно изразена в отказа на българската младеж от Македония да служи в редовете на сръбската армия. Неявяването в армията или дезертиранията от нея бяха масово явление. Младежите или се криеха по градовете и селата, или избягваха в четите на възстановената революционна организация, или пък прибягваха в България, за да се поставят на разположение на българската армия като доброволци и да попълват новоорганизираните революционни чети, изчакващи събитията, за да тръгнат в авангарда на българските войски в очакваната война. Подробна статистика на забягналите в горите или дезертиралите от сръбската армия не е възможна, но само общите данни, обнародвани в книгата на К. Пърличев, ни говорят за една цифра от кръгло 10 хиляди младежи, които са се укрили в горите или избягали в България, Албания и (малка част) в Гърция. Пограничните или близките до границата на България околии са дали внушителен брой бегълци и дезертьори, а именно: от Велес и околията – 1200 души, от Кратово и околията – 1174, от Щип и околията – 900, от Крива Паланка и околията – 2750, от Св.Никола – 243, от Радовиш – 525 и пр.

Близките до Албания околии са дали също голям брой бегълци: Ресенско – 540, битолските села – 350, Кичевско – над 300, Тетовско – 330, Галичник и Дебър – всички подлежащи на набор са избягали, Крушовско – 800, Струга – 270 и т.и.

Ония пък, които не успели да избягат и да се укрият или били заловени, бързо били разпратени по сръбските полкове. Но при военните действия срещу Австрия веднага се предавали на австрийците.

В цялата тая спонтанна акция на българската младеж от Македония срещаме забележителни прояви на героизъм, от които ще споменем три особено ярки.

Първата е дело на група прилепски младежи, забягнали с оръжие в ръка и образували цяла чета, която е водила многочасово сражение с преследващата я потеря в местността Сарикаски рид. Една от акциите на тая чета е убийството на потераджийския войвода Вангел Димитриевич. Изпълнители са двамата прилепски младежи Иван Пепелюгов и Димко от Кръстец. Четата е формирана в навечерието на Великден 1914 г. под ръководството на Атанас Джамот. Щом нараснала от придошли нови бегълци от армията, командуването й поел Даме Попов от с. Долнени, изпитан организационен боец. Четата непрекъснато нараства и се създават нови чети, които поемат районите: Марийово, Заградските села, Прекоридския край. Създава се връзка с Тиквешкия революционен комитет, оръжие се доставя, като се нападат военни складове от страна на мобилизирани и след това дезертирали младежи. Забележително е и сражението на Дамевата чета над с. Заград, когато четата след тричасов бой си пробива път с бомби. Тъй се дочаква обявяването на войната, когато съединените чети се поставят на разположение на българската армия, а после участвуват в боя с англофренците при с. Житолуп, недалеч от устието на р. Черна във Вардар.

Втората, необикновено внушителна акция, е дело на героичните велешки младежи, на брой 1200 души. На 1 септември 1915 г. те се насочват едновременно към българаката граница, въоръжени с хубави пушки и една картечница, останали от турските войски през Балканската война и старателно скрити в града и околията. Преди да прехвърлят българската граница, те биват открити от сръбоко войсково отделение. Започва ожесточено сражение, в което падат значителен брой жертви от двете страни. Останалите минават в България и постъпват в редовете на българската армия.

Най-внушаваща по своето българако родолюбие проява на македонските младежи – новобранци, е случаят в сръбския град Крагуевац. Неуспели да се укрият или забегнат, няколкостотин младежи от Щипско, Радовишко, Кочанеко, Св. Никола, Пехчевско и Тиквешко били под конвой откарани към казармите в Сърбия. На 21 март 1914 г. те се озовали на гарата във Велес, пред влаковата композиция, която ще ги отвлече в непозната посока. Видели се в такъв внушителен брой от няколкостотин души, младежите запели "Шуми Марица". Никой не бил в съатояние да ги спре. Когато били подканенн да влязат във вагоните, те единодушно заявили: "Не искаме да служим в дръбската армия! Ние сме българи!" Докараната войска от гарнизона обсадила гарата и ги принудила да влязат във вагоните. На 23 март заранта в Крагуевац пристигнали и щипяни, а на 25 март – радовишани и тиквешани. За да се получи някакъв ефект на благосклонност към тях, властта наредила тържествено посрещане с топовни салюти, музика, хор и празнично облечено гражданство, любопитно да види "новоосвободените сърби". Но младежите при маршировката слисали народа с българските си песни: "Край Босфора шум се вдига... Ето Симеон пристига..." и "Тих, бял Дунав се вълнува".

Сърбите преглътнали горчивия хап и разпределили новобранците по частни квартири, където патриотични сърби се опитвали поединично да ги убеждават да служат на Сърбия. Но безрезултатно. Какво е станало след това, узнаваме от следния разказ:

"На 30 март те били събрани в казармите и облеченн в нови войнишки дрехи. От 1 до 5 април при тях всеки ден дохождали офицери и учители да ги обучават във военен дух и агитират, че досега те са били заблуждавани от българите. Към 10 април дадена им била за разучаване войнишката клетва. На 14 вечерта били предупредени от командирите, че на другия ден ще се заклеват. На 15 април заранта всички новобранци били построени в казармення двор. В присъствието на граждани от Крагуевац и цялото духовенство начело с митрополита, с музика и знамето на полка дадена била заповед войниците да оставят пушките ои и да се построят в кръг. Свещеникът между войниците е готов да почне клетвата и когато офицери и граждани – всички със затаен дъх, чакат новобранците да повтарят клетвата, която той произнася, отвсякъде се чуват гласове: "Ние сме се клели вече, втори път не се кълнем!" Всред настъпилото между офицерите и присъстващите недоумение из гърлата на новобранците се изтръгва продължително "Ура!"...Свещеникът едва изговаря името на крал Петър, а новобранците го заглушават с непрекъснато ура" и "да живее България!" Тогава обезумелите от яд офицери се залавят за голите си шашки, втурват се срещу новобранците и започват да удрят кой къде завърне. Но и новобранците изкарват ножовете от пушките си и са готови за самоотбрана. Посред настъпилата паника... посред звънтенето на изпотрошени шашки и капеща кръв, по заповед на полковия командир Данаило Калафатович туря се край на тая кървава саморазправа. В тоя момент майор Божидар Загорич тича от един новобранец на друг и с треперяш от яд и злоба глас пита всекиго: "Ти приемаш ли?", на което всеки отговаря: "Не!" – Последва отделянето на селяните новобранци от гражданите.

Селяните, запитани кой им е внушил да не дават исканата клетва, отговорили, че те се считат вече обвързани, като са дали еднаж клетва като българи, затова не могат да дадат втори път. По-будните от тях тикват в затвора, а останалите – в казармата. Гражданите са били разпитванн поотделно. Търсили агитаторите между тях, за да бъдат изпратени в България. Десетдневен нечовешки арест не е установил никакви агитатори. Тогава сърбите изкарали арестуваните граждани от Радовиш на отделно мяето и им предложили: "Който иска да иде в България, да излезе 5 крачки напред". Пръв излиза Христо Кошевец, който, козирувайки, казал: "Аз съм българнн и искам да ида в България". След него същото направили и Ангел Андреев, Мильо Спиров, Коце Клисаров, Кирил Сарамандов, Иван Темкин. Останалите воички извикали задружно, че са българи.. Първите шестима били отделени, след което веднага изпратени на военен съд в Ниш, а всички други били подложени на казармени наказания. Така постъпили сърбите и с новобранците от другите места: гражданите и по-будните селяни – в тежък арест, а останалите – на казармени изтезания. Патилата на затворниците били грозни. Всеки затворник бил поставен в отделна килия, в която не е било възможно нито да се лежи, нито да се седи. За храна им се давало на 2 дни по малко хляб и вода, Ежедневно е идвал в затвора офицер, който е запитвал всеки затворник: "Ще се кълнеш ли?" И ежедневно е бил даван все краткият отговор: "Не!" Това е продължило 18 дена. Една вечер – това е било през една тъмна нощ – всички затворници са били изкарани вън от града и заставени да изкопаят един дълъг ров. Когато ровът е бил приготвен, един взвод войници с натъкнати на пушките ножове застанал срещу изправените мъченици, а един офицер, командуващ взвода, отправил за последен път заплашително въпроса: "Ще се кълнете ли?" Изправените пред гроба ои новобранци и тоя път произнесли непоколебимо: "Не! Убийте ни, има кой да ни жали и кой да търси сметка за нас!" Но офицерът нямал заповед да убие непреклонните ... " [153]


Най-същественото от този разказ се потвърждава и от сръбския прогресивен вестник "Радничке новине", който в броя си от 17 април 1914 г. дава следното описание:

"Радостни през великденските празници, новобранците тоя ден биха променили настроението си. Те бяха печални и мрачни. Най-после очакваният час настъпи. Новобранците бяха наредени пред казармите. Скоро дойдоха командирът и свещеникът и церемонията почна. Свещеникът напомни на синовете на "Нова Сърбия", че трябва да бъдат верни на отечеството, и припомни, че Сърбия трябва да се готви за нови жертви за освобождението на техните поробени братя оттатък Сава и Дунава. "Новоосвободените" слушаха тази патриотична реч неми и с наведени очи. Изведнаж отдалеч се разнесе вик: "Не искаме да се кълнем!" Цялата дружина като един човек отказа да положи клетвата. Смятаме за безполезно да описваме по-нататъшните събития. Ще прибавим само, че две отделения от 1 полк обградиха с ножове на пушките своите "новооовободени" братя... Между туй настана нощта. Дали тези нещастници са доживели утрото след своята спонтанна манифестация, това никой не би могъл да каже." [154]


Съществуват спомени и на други преживели ужаса тогавашни новобранци, сега възрастни хора, които разказват подробности около това събитие, всеки от своя гледна точка, но всички единни в едно: че новобранците от разни краища на Македония (не само от Щип) са заявили смело, че са българи, че не искат да се кълнат във вярност на сръбския крал, и са викали: "Да живее България!" А и сега могат да се чуят преразказите на синовете или дъщерите на починалите бивши новобранци относно подвига на техния роднтел и неговите другари. Тук ще дадем извадки от спомените на един от живите герои – Константин Гр. Ангелов от град Св. Николе, живеещ в София, ул. "Шипка" No 41. Пишещият тези редове получи направо от него копие от тия спомени, които после отидоха в Държавния архив, а сега могат да се видят напечатани в книгата на БАН "Македония. Сборник от документи и материли", 1978, стр. 591 – 595. От тия спомени узнаваме имената на известен брой огнени българи от Св. Николе и малко данни за съдбата на някои от тях, доколкото е било възможно да се знае. Ето списък на 15 от тях:

1. Константин Гр. Ангелов.

2. Стоян Манев Буюклиев – най-веселият, изчезна безследно.

3. Стойко Алексиев Рабушчилски.

4. Христо Веселинов – изчезна безследно.

5. Владе Бабадостин.

6. Йордан Йосифов.

7. Илия Ордев – почина в Крагуевац.

8. Тасе Панев Велков.

9. Ване Бойковски.

10. Гьоше Лазаров Чакаров.

11. Пано Христов Неманички.

12. Димитър Христов Драката.

13. Коне Лазов Шанин – изчезна безследно.

14. Костадин Тричков.

15. Тоде Серимовски – изчезна безследно.


Освен тези имена на светинколци и другите споменати от Радовиш нека прибавим и имената на водачите щипяни Панчо Тодоров – Калято и Панчо Янев – Яната.

Как постъпили сърбите с главната маса новобранци узнаваме от споменнте на Константин Ангелов:

"Нашият полк (наречен "Брегалнички пук") бе разформирован. Пушките ни бяха взети... Нас изпратиха подружинно в различни гарнизони без оръжие, карани като пленници от сръбските въоръжени войници, в следните градове: Зайчар, Ниш, Вальево, а 11 дружина – в Крушевац, за да се влее в 12 пук "Цара Лазара". С пристигането ни в Крушевац ни вкараха в казармата. Пред нея имаше новомобилизирани запасни сръбски войници. Строиха тях, строиха и нас. От нашия строй изкарваха по двама и ги смесваха между 10 сърби. И така ние си загубихме нашите другари, попаднахме в различни части. Сърбите нямаха доверие да ни оставят самостоятелно..."


Обстановката в самата Македония не е по-различна. Органът на сръбската социалистическа партия "Радничке новине" от 4 декември 1920 г. правдиво отбелязва:

"Резултатът от всичко това бе, че народните маси с омраза се отвръщаха от сръбския полицейски режим (1912 – 1915 г.) и не една най-напредничава част от градското население още тогава обръщаше своите погледи към социализма. Това нещо констатираха и самите буржоазни вестници през онова време. Други, особено селските маси и буржоазията, очакваха България като политически и икономически освободител от сръбското иго..."


Това е самата истина. Македония копнееше за пълно обединение с България. Никакъв македонизъм не смущаваше нито едно честно сърце в Македония. Той бе изобщо немислим, защото би имал срещу себе си поначало най-темпераментна съпротива.

Това впрочем се вижда в признанието на цитирания в. "Радничке новине". Като се има предвид, че този вестник бе орган на сръбската социалистическа партия, която се беше вече превърнала в комунистическа, става ясно, че сръбските комунисти от първите години след края на Първата световна война са били наясно какво е населението в Македония. И ако все пак по-сетне тръгнаха по пътя на сръбските националисти, приемайки Цвиичевите идеи за македонското население, че то е аморфна маса и може от него да става и сърбин, и българин, това е поради преобладаващото схващане сред сръбските комунисти, че "националният въпрос засяга само буржоазията, а не е въпрос на цялото общество, по-право на всички слоеве на съответната нация..." Спорът върху въпроса дали сърбите, хърватите и словенците са един или три народа, гледан през призмата на марксизма, няма практическо значение и за комунистите представлява само "известен теоретически интерес" [155]

Главен теоретик на това разбиране се оказа партийният виден функционер Сима Маркович, който в своята брошура "Националният въпрос в светлината на марксизма" (1923) засегна и македонския въпрос. За него не съществува македонска нация, при все че съществува някакъв македонски въпрос, комплициран поради етнографската пъстрота на населението. Следователно неговото уреждане ще стане само на икономическа основа, чрез преустройството на държавата. Това е достатъчно за аморфната маса...


Кланетата в Прилеп, Велес, Куманово и в други селища


При самото изтегляне на българските войски и непосредственото влизане на партизаните в опразнените градове започват най-тъжните страници за българщината в Македония, за нейната съпротива срещу македонизма на сърбо-македонците, жадни за невинна българска кръв.

Предвождани от сърби, сърбомани, гъркомани, албанци и известен брой заблудени българи, с върховен началник най-върлия българомразец Светозар Вукманович–Темпо, партизаните имаха за първа задача да се справят с всички ония български патриоти, които през времето на българското управление продължиха делото на старите поколения, като постепенно възстановяваха старите национални ценности, потъпкани от сърбите. Пръв Прилеп изпита тяхната ярост. По заповед на Темпо и Цветко Узуновски те започнаха с избиването на другарите на Методий Шаторов, а именно:

1) Димче Топличанец – Клайнето, шивач, около 43-годишен, потомък на един от героите на "Ножот" (1907 г.); мъж умен, приятен, твърд, обичан;

2) Ордан Дебеламесо, вече възрастен, към 70-годишен, основател на комунистическата партия в Прилеп;

3) Неговия син Х. Йорданов – Дебеломесо, студент;

4) Трайче Електротехника от с. Селце;

5) Кице Кюркчиев, също един от основателите на партията в града, възпитател на много партийни кадри. При опит за арестуването му той се самоубил.

Избиването на всички се извършило по коварен начин. Клайнето например бил извикан от Темпо на разпит, уж му прощава миналото, но при условие да каже кои са приятелите на Шаторов. След това го застрелял. Подир това озлобените Темпови мекерета започват веднага да избиват по улиците като кучета, без съд, цяла група проявени българи:

1) Александър Хаджиздравев, юрист, потомък на възрожденското семейство Хаджиздравеви. Застрелян е на улицата.

2) Чичо му Панчо Хаджиздравев, завършил Физико-математическия факултет в Лиеж, бивш български учител в турско време, от дълбока скръб за любимия си племенник и тежко разочарован от новия поход срещу българщината, се самообесва с думите: "По-добре ужасен край, отколкото ужаси без край!"

3) Христо (Ицко) Иванов Сърчар, търговец на стъклария, застрелян пред вратата на собственияму дом от д-р Дулян от Ресен, зъболекар, женен за французойка, голям злодей. Търсил е и сина му Кирил Христов Иванов, също проявен българин, но той успял да избяга и бива осъден задочно на смърт (сега се намира в Америка).

4) Илия Ристески Лажо, шивач и също проявен българин от народа, обесен.

5) Дончо Северски от с. Варош, край Прилеп, бивш дългогодишен организационен четник, кмет в едно сърбоманско село в Прилепско.

6) Никола Стоянов – Мамин Кольо, шивач, активен българин, критикувал насилията над българщината от страна на сърбоманите партизани.

7) Миро Симоновски, 65-годишен мъж, кмет на албанското с. Десово, роднина на Димитър Талев (зет от братовчедка) – обесен лично от Вера Ацева.

Илия Оровчанец – Никодинец

9) Ицко Радески

10) Милан Гюрлуков от с. Кривогащани, Прилепско, стар войвода, и други неизвестни имена.

Освен тях веднага били избити около 20 българи от старите предели начело с подполковник Белчев. Избиванията на местни българи от Прилеп, на брой 56 души, щели да бъдат извършени, ако в последния момент не се е намесил Методий Ченто и ги спасил от явна смърт. Но той не е успял да предотврати касапницата.
https://www.pomak.eu/board/index.php?PHPSESSID=of6etcpu3rsqto5f95lrt17ul7&topic=3654.0

Ново сръбско упражнение в дисциплината „Българомразство“
Публикувана на Събота, 17 Юни 2017 22:03
http://voice-bg.com/glasut-na-bulgaria-daidjest/29-glasat-na-bulgaria/3807-bulgaro_mrazstvo.html

По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако имате любов помежду си

ГЛАСЪТ НА БЪЛГАРИЯ

Даа, някои новини, свързани с последния албум на Мадона, обикалят света за секунди. За други новини е необходимо да измине близо цял месец, за да прекосят сръбско-българската граница.

В България чак сега научаваме, че на свое заседание на 24. май Архиерейският събор на Сръбската православна църква е взел решение за канонизирането на нови светци. Под точка 3. от списъка са записани и „Скопският митрополит Викентий /Кърджич/ и игумен Владимир /Протич/ като свещеномъченици и пострадали от българските окупатори в Сурдулица“. Това е записано в официалния е-портал на СПЦ. А в сайта на Вранска епархия /където се намира градчето Сурдулица/, можем да прочетем и подробности:

„Става въпрос за канонизирането на страдалците от окупирана Сърбия, между които са били и Скопският митрополит Викентий, Призренският епископ Никифор и игумена на манастира „Св. Прохор Пчински“ о. Владимир с цялото манастирско братство, които са убити през Първата световна война в периода 1915 – 1918 година от българския окупатор.

Целият брой на жертвите е 7000,

от които 4000 са идентифицирани.

Броят на убитите сърби се базира на данни от две комисии:

Междусъюзническата комисия за разследване на нарушенията на Хагската конвенция от страна на българите в окупирана Сърбия, оглавявана от д-р Рудолф Арчибалд Райс, швейцарски гражданин, доктор по естествени науки и началник на лабораторията на Лозанския университет
Международната комисия за българските злодейства над сърбите през 1915 – 1918 година, с председател американския журналист Уилям Драйтън.„

Недоумение будят както страховитият брой на жертвите, така и несъществуващото за повечето от тях основание за канонизация – тъй като смъртта им не е свързана с изповядването на вярност към Христос. Всъщност, става въпрос за жертвите на т. нар. Топлишко въстание, които са дадени и от двете страни. На практика, бунтът е имал характер на диверсионна дейност в тила на българската войска, която контролира

Поморавието - една изконно българска земя,

чието население с гласуването си при създаването на Българската екзархия се е самоопределило като българско. Едва през 1878 година Русия подарява тази област на Сърбия, която започва безогледна асимилация на местните българи. Малко история – при влизането си в ПСВ Българската армия разгромява сръбските войски, като взема в плен близо 100 000 войници /първоначално 60 000, а при битката на Косово поле – още 30 000/. Какво правим с тях – ами разоръжаваме ги и ги пускаме да си ходят по домовете. Но тази „подробност“ и жест на великодушие днешните ни сръбски братя удобно забравят. Вместо това, управляващият сръбски политически и духовен елит продължава да настройва враждебно сръбския народ срещу „бугарския окупатор“.

Но да се върнем към Топлишкия бунт. Това не е спонтанен акт, а е диверсионна акция на оцелели сръбски военни. През пролетта на 1917 година френски самолет спуска в кантролираното от българските власти Поморавие сръбския поручик Коста Печанац, който успява да сформира чета от около 200 души. Първата им акция е да „превземат“ санитарен влак с ранени невъоръжени немски и български войници и да ги изколят. После навлизат в старите български предели – в Босилеградско – където разстрелват, изнасилват, изгарят цели села и живи хора; не е пощаден и Босилеград. А при „бунта“ в Топлица действат така – под дулата на оръжията си заставят местните хора да се присъединят към тях. Метежът е потушен набързо; българската войска, в сътрудничество с австро-унгарските ни съюзници, разгромява бунта в своя тил, а останалото довършват четите на ВМРО, спешно прехвърлени в Моравско. Жертви, разбира се, има – но това не са потресаващите 20 000, както твърди първоначално Междусъюзническата комисия за разследване, оглавявана от д-р Рудолф Арчибалд Райс. Не са и 7000…

Но нека видим кой е въпросният д-р Райс,

когото така старателно цитират и до днес сърбите. Рудолф е германец, натурализиран в Швейцария. Там защитава докторска степен в областта на химията. Става и експерт по фотография в криминалистиката. Изключително важен факт - Рудолф Райс е експерт по съдебна фотография! През 1903 г. той публикува на френски език книга, озаглавена „Photographie judiciaire” или „Съдебна фотография”, която бързо му спечели световна слава… След края на ПСВ, за целите на своята пропагандна кампания в Европа сръбското правителство в изгнание търси услугите на чужденци, които срещу солидно заплащане се заемат да защитават сръбската кауза. Такъв сръбски наемник става и Рудолф Райс. Първата му задача е да установи жестокостите на австро-унгарските войски срещу мирните сърби и войници на сръбска територия. За да я изпълни, проучва гробове на убити сърби, разпитва ранени, посещава обстрелвани и бомбардирани от австро-унгарците сръбски селища. Така събира „доказателствен материал”, богато илюстриран със снимки...

Тук е мястото да кажем, че д-р Райс въобще не може да се брои за „неутрален” експерт-криминалист. Защото има доказателства, че още през 1915 г. той става доброволец в Сръбската войска и нарича себе си „швейцарец, доброволец в сръбската армия, велик войн на Шумадия, Дунав, Морава, Вардар и Тимок”. В това си качество Рудолф споделя погрома на Косово поле от българската армия, позорно бяга с останките от сръбската войска през албанските планини.

Но да се върнем в Сурдулица.

Според сръбската историография, тук българските „окупатори” през 1917 г. са извършили масово клане над сърбите. Така наречените „независими заключения” на Рудолф Райс от района на Сурдулица, че тук са били избити хиляди сърби, са допълнителен фактор за суровото наказание на България в Ньой. България е сатанизирана, а на българите е лепнато петно на „варвари”, „убийци” и „зверове”. Конкретно за Сурдулица се твърди, че българите са избили 20 000 сърби и тази лъжа, съшита с бели конци, се възпроизвежда и до днес в Белград.

Както вече знаем, Рудолф Арчибалд Райс е специалист по съдебна фотография. Тук възниква веднага въпросът: Защо той не е направил нито една снимка на костите от поне един масов гроб, открит от него в Сурдулица? Защото той прави пощенски картички със зверствата на австро-унгарската армия, а не прави пощенски картички със зверствата на българската армия в Сурдулица…

Все пак, д-р Райс показва, че има съвест.

След като е живял около 15 години в Сърбия на издръжка на правителството, той написва книгата „Чуйте, сърби! Пазете се от себе си!”. В тази книга подлага на унищожителна критика целия политически елит на Сърбия, Сръбската православна църква, сръбската интелигенция, сръбския бизнес, шовинизъм, мързел, корумпираността по всичките етажи на властта, ксенофобията, преклонението пред парите, злоупотребите при избори. Като жест на извинение за лъжите си към България, той пише и следното: „За тези 10 години вие, сърбите, доказахте, че сте неспособни да асимилирате македонския дух, за който твърдите, че е ваш. Доказахте, че това не е така и че той не е ваш. ВЪРНЕТЕ ТАЗИ ЗЕМЯ НА ОНЕЗИ, КОИТО СА ИСТИНСКИТЕ БРАТЯ НА МАКЕДОНЦИТЕ, ВЪРНЕТЕ Я НА БЪЛГАРИТЕ!”

Заради откровеността си в своята книга, Рудолф Райс стига до фатален сблъсък със сръбските политици и общество. На 8. август 1929 г. той е застигнат от жестока, балканска смърт. Неговият съсед сърбин и бивш министър Милан Капетанович, без да се церемони много за заслугите му към Сърбия, го пребива с тояга заради битов скандал с кокошки, прескочили в градината му.

Коментарът остава за вас…

СРЪБСКИЯТ СЛУГА И НЬОЙСКИ ФАЛШИФИКАТОР РУДОЛФ АРЧИБАЛД РАЙС
http://sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=355:2011-11-29-20-21-04&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61
През 1919 г. в Европа срещу България се води поредната пропагандна кампания . В нея участват политици, дипломати, военни, неуспели да докажат пълководническия си „гений” в схватките с нашата армия, и много журналисти. Повтаря се историята от 1913 г. и пак изолирана и изоставена от своите съюзници, България губи пропагандната война. Френският печат и печатът на съседните ни държави прелива от материали с хули, обиди и закани към Родината ни.
За да прикрият своите завоевателни намерения, прераснали в неистовото желание за изтриване на България от картата на Европа, нейните врагове много добре експлоатират тезата за „българските жестокости”. Съседите ни и техните европейски съюзници прибягват до лъжата, измамата, фалшификацията и манипулациите.
През 1919 г. нашите съседи масово подкупват чуждестранни дипломати, министри, учени, отговорни лица от западните държави, които заради пари са защитавали определени антибългарски тези. И затова има достатъчно документи и дори признания на замесените в тези тъмни афери лица.
Особено напред в тези свои антибългарски усилия е западната ни съседка Сърбия. Сърбошовинизмът след края на войната получава невероятен изблик, намерил реализация в създаването на новата държава, наречена Сърбо-хърватско словенско кралство (след 1929 г. Югославия). Сърбите през 1919-1920 г. запазват реномето си на вечни грабители на български земи. След Тимошко през 1833 г., Моравско през 1878 г., Вардарска Македония през 1913 г. ( грабеж, узаконен и потвърден в Ньой) идва редът и на Западните български покрайнини, откъснати от България през ноември 1920 г.
За да оправдаят грабежа си, сърбошовинистите прибягват до услугите на свои платени наемници чужденци. За един такъв наемник на сърбошовинизма е нашият разказ. Казва се Рудолф Арчибалд Райс и делото му е типичен пример за огромната роля, която могат да окажат историческите фалшификации върху развитието на сръбско-българските отношения.
Рудолф Арчибалд Райс е изцяло непознат за българите, но е много добре познат и почитан от сърбите като техен голям приятел, и то с основание.
Десетилетия наред българската историография загърбва това име, което е непростимо, защото чрез неговите исторически фалшификации, правени преднамерено и умишлено във вреда на България, нашата държава е наказана жестоко чрез Ньойския диктат. Част от репарациите (в пари, земя, въглища, говеда и пр.), които нашите дядовци и баби са плащали на сърбите, се дължат точно на лъжите на Рудолф Райс в Ньой!
Благодарение на фалшификатора Р. Райс съдбата на България след Първата световна война е по-жестока дори от тази на Германия. Ето доказателствата. По силата на Ньойския диктат България е принудена да изплаща 2 млрд. и 25 млн. златни франка репарации. Така тя се разделя с 22% от своето национално богатство, а около 55% от държавния бюджет на Царство България след 1919 г. отива за погасяване на репарационните вноски, които Великите сили победителки са ни наложили.
....
Рудолф Райс е пряк свидетел на сръбската военна катастрофа през 1915 г. Ето снимков материал, от който се вижда, че Рудолф Арчибалд Райс е бил доброволец в сръбската войска.
Това е важен документ - пропуск, издаден му от сръбското главно командване, благодарение на който Рудолф Райс може свободно да се движи навсякъде и свободно сред сръбската армия.
...
Няма съмнение, че Рудолф Райс е доброволец в сръбската войска. И я следва по целия път през Албания, Корфу, Солун, Македония и Белград. Изтегля се с нея в марша на смъртта през Албанските планини. Той е в състава й при цялата й военна кампания в Македония от 1916 г. до 1918 г. През ноември 1918 г. марширува със сръбските войски в освободения Белград.
През 1919 г., когато България е вече победена държава, идва часът на Сърбия и на нейния слуга Рудолф Райс. Той става член на сръбската делегация на мирната конференция в Париж.
На бойното поле Р. Райс се окичва с позор, но на полето на измамата във френската столица - печели блестяща победа, която никога Сърбия не е постигала във войните си с България.
Всъщност историята се повтаря. След Втората Балканската война от 1913 г. гърците и сърбите използват прийомите на лъжата и измама, които бяха разобличени след това от международната Карнегиева анкета.
В „Анкета на Балканите”, стр. 63, експертите от комисията, разследващи причините за балканските войни, пишат следното:
„Напр. в. „Темп” описва убийството на гръцки дойрански владика. Ние го видяхме бодър и напълно здрав и читав два месеца след това съобщение...
За успокоение на душата на каваклийския митрополит биде отслужена панихида; обаче неговото паство отпразнува щастливото му завръщане през времето, когато ние се намирахме в Солун. Кореспондентът на същия вестник заявява, ЧЕ ЛИЧНО Е ПРИСЪСТВУВАЛ НА ПОГРЕБЕНИЕТО НА СРЪБСКИ АРХИЕПИСКОП, ЗВЕРСКИ ОБЕЗОБРАЗЕН ПРЕДИ НЕГОВАТА СМЪРТ; обаче това ужасно приключение НЕ Е НИКАК ПОПРЕЧИЛО НА ТОЗИ ВЛАДИКА ДА ИЗПЪЛНЯВА СЛУЖБАТА СИ, КОЯТО УПРАЖНЯВА ОЩЕ.”
През 1919 г. сърбите си извличат поука от разобличаването на техните лъжи и престъпления след Междусъюзническата война.
Сръбското правителство, знаейки за неудобното положение, в което го поставя Карнегиевата анекета, сега решава да не рискува и за наблюдател на „зверствата на бугарашите” назначава доброволеца от Швейцария в сръбската армия, „великия войн на Шумадия, Дунав, Морава, Вардар и Тимок”, приятеля на сръбския народ и опозорен войн, криминалиста и професор по съдебна фотография - Рудолф Арчибалд Райс.
Познайте чии интереси ще защити „независимият” и опозорен от българската армия шумадийски войн от Швейцария - дали сръбските, или българските? И доколко „независим” е „зависимият” експерт „велик шумадийски швейцарски войн”?
Но да видим до какви изводи е стигнал Р. Райс? Освен срещу Австро-Унгария, Р. Райс пише и за „зверствата” на българската армия. Да проследим какво е писал по повод на Сурдулица!
Името на този български град става известно най-вече с потушаването през 1917 г. на така нареченото в сръбската историография „Моравско въстание”, или „Топлички бунт”. Това всъщност представлява провокиран отвън, в българския тил, локален бунт против българската власт в Моравско, начело на който застават кадрови сръбски и черногорски офицери, командващи чети от сърбомани и сърби. И този локален бунт бързо се изражда в мародерски и разбойнически нападения против българското и албанското население и българската войска, при едно от които четата, всъщност бандата на Коста Печанац опожарява и ограбва Босилеград и изколва част от населението му заедно с това на съседните села.
Българската войска, в сътрудничество с австро-унгарските ни съюзници, бързо разгромява бунта в своя тил, а останалото довършват четите на ВМРО, спешно прехвърлени в Моравско и действащи вече като партизански взводове , батальони и полкове в българската войска.
Но да се върнем на Сурдулица. Според сръбската историография тук българските „окупатори” през 1917 г. са извършили масово клане над сърбите. Така наречените „независими заключения” на Рудолф Райс от района на Сурдулица, че тук са били избити хиляди сърби, са допълнителен фактор за суровото наказание на България в Ньой. България е сатанизирана, а на българите е лепнато петно на „варвари”, „убийци” и „зверове”. Това е зловещата роля на Рудолф Райс, която натежава при налагането на мирния договор над Родината ни.
Конкретно за Сурдулица се твърди, че българите са избили 20 000 сърби, и тази лъжа, съшита с бели конци, се възпроизвежда и до днес в Белград, а даже в Скопие от македонистите.
По материали от сръбския печат, журналистите от „Вечерни новости” С. Велькович и Д. Милькович пишат:
„Когато е приключила Първата световна война, в Сурдулица е пристигнал известният лекар Арчибалд Райс, който по това време е бил начело на Международната комисия за военни престъпления. Той тогава е записал, че броят на сурдулишките жертви е между 3000 и 4000 и че някои от тях са погребани живи.”
Както вече знаем, Рудолф Арчибалд Райс е „извънреден професор на научната фотография с прилагането й в правните изследвания”. Тук възниква веднага въпросът: Защо един професор - пионер в прилагането на фотографията в криминалистиката, не е направил нито една снимка на костите от поне един масов гроб, открит от него в Сурдулица?
Защо той прави пощенски картички със зверствата на австро-унгарската армия, а не прави пощенски картички със зверствата на българската армия в Сурдулица? Къде са снимките на Рудолф Райс? Дали Рудолф Райс години по-късно след войната не е документирал зверствата на сърбите над българското население на Македония? Тези снимки ние никога няма да ги видим, защото Сърбия по никакъв начин няма да си отвори държавните архиви!
Отговорът за Сурдулица е прост:

Рудолф Райс не е видял абсолютно никакви масови гробове на граждани, убити от българската армия, и съответно нищо не е заснемал с перфектната си фотографска техника, която е притежавал. Заснел е само зверствата на австро-унгарската армия. Оттук започва и моралното падение на Рудолф Арчибалд Райс и той никога вече няма да се върне към професията си - фотографската криминалистика, защото с действията си я опорочава! Но пък печели пари, слава, почести, имоти и авторитет сред всички сърби во веки веков. Затова остава храненик на сръбското правителство до края на живота си.
Въпреки че през 1919 г. България е притисната отвсякъде и от всички, нашата делегация в Ньой намира сили да отговори на сръбските обвинения за „българските жестокости”.
Представяме ви един малко известен и странно защо неупотребван и до днес от българските историци и политици документ, който разобличава сръбските лъжи по въпроса за „българските жестокости” само че не в Сурдулица, в Македония, в района на Прилеп.
Този документ е озаглавен „БЕЛЕЖКА” и заведен в архивите под № 106 от 14 август 1919 г. на Председателя на Конференцията на мира Жорж Клемансо. В този документ четем следното:
БЕЛЕЖКА
Г. Р.А.Райс, професор в университета в Лозана, и г. А.Бонасийо, заместник-прокурор на републиката в Лион, поканени от сръбското правителство да направят анкета върху „българските жестокости” в Македония, разправят, по показанията на някой си Александър поп Кроснович, на възраст 21 години, че войските на 5-та българска дивизия „били избили в Прилеп 18 хиляди сръбски военнопленници, изсечени?? от кавалерията”.
Анкетьорите сами се съмнявали върху автентичността на този факт и точността на цифрата, която навеждат, но те са били убедени от точните показания на свидетеля.
Те заключават, че ако и цифрата 18 хиляди души да е прекалена, все пак е сигурно какво българите са изклали в Прилеп - хиляди сръбски военнопленници.
Това е едно тежко обвинение, което ние не можем да отминем мълком, тъй като то засяга честта на българската армия; още повече като се знае, че ТО Е БИЛО ПУБЛИКУВАНО В ИЗВЕСТНИ ОРГАНИ НА ПАРИЖКАТА ПРЕСА „ЖУРНАЛ ДЕ ДЕБА”, който го е напечатал в своя брой от 10 август.
Тук се касае за една долна клевета. За да се убедим в това, достатъчно е да се позовем на следните факти:
1) Град Прилеп биде завзет на 2 ноември 1915 г. без бой от българска кавалерийска дивизия, която не взе нито един пленник. На 10 ноември 1915 г. движението продължи към Битоля. В течение на тия действия българските войски не взеха никакви пленници, освен няколкото отделни малочислени групи от сръбски войници, откъснати от техните части, тъй като слабите сръбски отряди се бяха оттеглили навреме.
2) Кавалерийската дивизия е престояла в Прилеп от 2 до 10 ноември 1915 г.; през това време нито един сръбски военнопленник не е бил взет.
3) Никакви пленници не са били взети и в околностите му, нито в Битоля, Ресен, Охрид и Струга; всички сръбски административни власти бяха напуснали своите служби дълго преди завземането на тези места и се бяха оттеглили в Гърция.
4) ОБЩОТО ЧИСЛО НА СРЪБСКИТЕ ВОЙСКИ, КОИТО СА ДЕЙСТВАЛИ В ОБЛАСТТА НА ПРИЛЕП - БИТОЛЯ - ОХРИД - РЕСЕН, ПОД КОМАНДУВАНЕТО НА ПОЛКОВНИК ВАСИЧ, НИКОГА БЕ Е НАДМИНАВАЛО 4000-5000 ДУШИ, които се оттеглят към Струга - Елбасан.
Всички взети пленници по другите места от този фронт били препратени в тила, обаче никога не са били концентрирани в Прилеп и БРОЯТ ИМ В ТАЗИ МЕСТНОСТ НЕ Е БИЛ ПОВЕЧЕ ОТ СТОТИНА.
5) 5-а ПЕХОТНА ДИВИЗИЯ НИКОГА НЕ Е ДЕЙСТВУВАЛА В ОБЛАСТТА НА ПРИЛЕП. В НАЧАЛОТО НА ВОЙНАТА СЪС СЪРБИЯ ТАЗИ ДИВИЗИЯ СЕ НАМИРАШЕ НА РУМЪНСКАТА ГРАНИЦА И В НОЕМВРИ 1915 г. ТЯ БЕ ПРЕМЕСТЕНА ВЪВ ВАРДАРСКАТА ДОЛИНА. БЪЛГАРСКАТА ДЕЛЕГАЦИЯ.
От написаното може да се заключи следното:
1. Достоверността на БЕЛЕЖКАТА не е опровергана от Сърбия и до днес;
2. Сръбското правителство не кани независима комисия, а поставя предварително условие на поканените - да разследват „българските жестокости”;
3. Ако приемем хипотезата, че са избити 18 000 сърби, то много странен е фактът, че има само един-единствен свидетел??? Един свидетел - не е свидетел! Това е пълен абсурд - толкова много трупове не могат просто да изчезнат или да се изпарят, дори и да са няколко хиляди. Ако се изгорят - ще има огромно клади с огньове и пушеци. Ако се заровят - ще е необходимо поне седмици, за да се изкопаят масови гробове. За справка ще посочим, че по време на клането в Сребреница през 1995 г. на сръбската армия се налага да ползва булдозери за масови гробове „само” на 8000 души! А да се погребат 18 000 души и никой да не ги намери в продължение на почти 100 години досега, е изключително сложна задача и даже невъзможна, дори и в съвременни условия;
4. Става ясно, че в този район на Македония никога не е имало повече от 4000 до 5000 сръбски войници;
5. Важен факт е, че в обвинението не се казва да са избити мирни македонски граждани. Това означава, че в Македония живеят българи и затова в този момент дори и ньойския фалшификатор не се осмелява да се изложи с нелепо твърдение от вида - българската армия избива „македонци” в Македония!!! Няма съмнение, че с днешна дата щеше да се случи и този абсурд?!
6. Ясно се разбира, че Македония не е „Южна Сърбия”, за каквато я обявяват сръбските окупатори от 1913 г. до освобождението й през 1941 г.;
7. И накрая фактът, че 5-а дивизия никога не е действала в района на Прилеп, показва доколко безпристрастна е била „поканената” от сръбското правителство „независима” комисия.
8. Дори и българската делегация не е знаела, че Рудолф Арчибалд Райс НЕ Е ШВЕЙЦАРЕЦ, ПОКАНЕН от сръбското правителство, а е бил ДОБРОВОЛЕЦ в сръбската армия и е преживял целия позор на отстъплението на сръбския войник. Не е знаела, че Райс няма да живее повече в Лозана, а ще продължи да живее в Белград до края на живота си;
9. Нямало е разследване на никакви „жестокости” на българската армия. „Независимата” комисия е разпитвала сърби за „жестокости на българските окупатори” и така е съставила доклада си.
10. „Независимата” френска преса е обработвала по подходящия начин общественото мнение в антибългарски дух;
11. От стотина арестанти се правят заключение за 18 000 убити, т.е. броят на живите арестанти е умножен над 180 пъти и резултатът се представя за „мъртъвци”;
12. България заплаща с територия, пари, горива и пр. за „ зверства”, които не е извършила. Днес хиляди българи живеят в страната на измамниците Сърбия и БЮРМ, лишени от елементарни лични, човешки, граждански, политически, икономически, и дори социални права;
13. Става ясен и генезисът на измамата - „Независимата международна комисия” се състои от доброволец в сръбската армия. Доброволецът, въпреки че притежава перфектна фотографска техника, не търси факти за „зверства” на българската армия, които да ги заснема (защото такива не съществуват), а търси измамници, които да разказват митове за „зверства”. Преминали през Рудолф Райс, митовете се „превръщат в истина”, като се публикуват във водещи вестници на страните победителки. Така се настройва европейските народи срещу българския народ. Тук целта е прекалено прозрачна - чрез измами и Рудолф Райс пълни собствения си джоб с пари от сръбското правителство (респективно от парите, получени от българския народ като репарации) и Сърбия получава повече земи, пари и суровини от България.
Едва през април 1934 г. един велик син на Франция - Анри Поззи, ще напише по повод книгата си „Войната се връща” следното:
„Написах тази книга, за да узнае истината Франция, моята родина, страната на свободата, правдата и справедливостта, НО КОЯТО ПОЛИТИЦИ И ЕДНА ПРОДАЖНА ПРЕСА ДЪРЖАТ В ПЪЛНО ЗАБЛУЖДЕНИЕ.”
И още: „Понеже можеха да си осигурят сред непосредствения антураж на господари на конференцията, и най-вече между доверените хора на Уилсън и Клемансо, УМИШЛЕНО СЛЕПИ ПРИЯТЕЛИ, ПАШИЧ, МАСАРИК, БЕНЕШ, БРАТИАНУ СЕ ПОДИГРАХА С ТЯХ ДО ТАКАВА СТЕПЕН, ЧЕ ЩЕ СЕ СМАЕ ИСТОРИЯТА, КАТО ФАЛШИФИЦИРАХА КАРТИТЕ И ДОКУМЕНТИТЕ, СЛУЖЕЙКИ СИ - ЗА ДА ИЗПОЛЗВАТ МИРА - С МОШЕНИЧЕСТВО.
„Цялата документация, дадена ни от някои от нашите съюзници при сключването на мира - пише английският министър-председател Лойд Джордж през 1928 г., - беше ЛЪЖЛИВА И ФАЛШИФИЦИРАНА.”
След войната Рудолф Райс не може да се върне повече дори и в Родината си. Той е написал до съда в Хага листи, които дава на съд дори и своите сънародници - например двамата германски генерали - Август фон Макензен, който е командвал решителните операции на Централните сили на руския, сръбския и румънския фронт, и Макс фон Галниц, също германски генерал, най-важен комендант на френския фронт, а от 1915-а - и на сръбския.
След Парижката конференция белградското правителство добре оценява заслугите на своя наемник и фалшификатор Рудолф Райс. Чрез него сръбските власти постигат целите си, защото България е осъдена да плаща за престъпления, които не е извършила.
Най-малкото, което Сърбия прави за Рудолф Райс, е да го издържа до края на живота му. Рудолф Райс става един от основателите на Червения кръст в Сърбия. Осигурява обучението на 300 сръбски деца сираци от войната в Женева.
Същевременно помага много за изграждането на някои от институциите на новата югославска държава. Сътрудничи не само на сръбското Министерство на външните работи, но и на Вътрешното министерство в Белград. Има заслуги за модернизирането на тази репресивна структура на Кралска Югославия, защото създава двегодишна полицейска школа. Не е назначен на щат в полицията, тъй като си остава чужденец, швейцарски гражданин.
Получава обаче и други облаги. През 1926 г. е обявен за почетен гражданин на Крупан. А улиците в няколко града, особено във Войводина, носят неговото име.
След войната Рудолф Райс се отдава на живот и удоволствия. Настъпва и моментът да се харчат парите, дадени му от сръбското правителство за услугата - „фалшифициране на фактите от войната”.
Нека си зададем въпроса: след като е бил през цялата война на фронта, откъде взе пари и да инвестира в два имота и две къщи Арчибалд Райс?
Закупува си имот в Белград и си построява къща „Добро поле”, в която от 1921 г. живее заедно със сътрудника си Алфред Фавре и неговата съпруга Луиза. Името на вилата на Рудолф Райс също не е случайно. Добро поле е мястото, където е пробит българският фронт в Македония през септември 1918 г. Във вилата „Добро поле” се раждат децата на семейство Фавре, които му викат дядо.

СРЪБСКИЯТ СЛУГА И НЬОЙСКИ ФАЛШИФИКАТОР РУДОЛФ АРЧИБАЛД РАЙС (Продължение)
http://sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=355:2011-11-29-20-21-04&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61
Но в книгата „Чуйте сърби” Рудолф Райс оставя своя духовен завет към всички сърби и се опитва да изкупи голямата си вина към България - представянето на лъжливи факти на мирната конференция в Париж по повод на несъществуващи жестокости на Българската армия по време на Първата световна война.
Ето завета на Рудолф Райс към сърбите, публикуван в книгата „Чуйте сърби! Пазете се от себе си!” в раздел „За политиците”, под № XV - „Македонски въпрос”. „Трябва ли тогава да се чудите защо хората от Южна Сърбия не са се научили да обичат тази страна, която беше тяхна и която отново можеше да бъде тяхна? И защо македонецът не ви обича и не може да ви обича? Бяха близо до това тогава, през 1918 г., защото бяха опитали от българската власт по време на окупацията. Вашите политици, между впрочем, поквариха всичко. И защото не намериха в сърбина това, което искаха, сега много македонци го търсят на друго място... След победата Ньойският мир даде отново Южна Сърбия на Сърбия, зер съюзниците от благоприличие не можеха да постъпят по друг начин... За тези 10 години вие доказахте, че сте неспособни да асимилирате македонския дух, за който твърдите, че е ваш. Доказахте, че това не е така и че той не е ваш. ВЪРНЕТЕ ТАЗИ ЗЕМЯ НА ОНЕЗИ, КОИТО СА ИСТИНСКИТЕ БРАТЯ НА МАКЕДОНЦИТЕ, ВЪРНЕТЕ Я НА БЪЛГАРИТЕ!”
По-нататък продължава разочарованието за Рудолф Райс. В мемоарите си той пише: „Дали следвоенната реалност освети желанията на падналите. Като искрен приятел на страната, принуден съм да се съмнявам в това. Егоизмът, който е смъртна болест за един народ, е обхванал духовете.”
В книгата има отвратителни неща за сърбите, казани от най-добрия им приятел, защитника на сръбската кауза в Ньой и доброволец от сръбската армия и сам наричащ себе си „швейцарец, доброволец в сръбската армия, велик войн на Шумадия, Дунав, Морава, Вардар и Тимок”.
Например - през Първата световна война интелигенцията на Сърбия с цел забогатяване е продавала на армията брашно, смесено с пясък! Как искаш да се бият хора, принудени да ядат пясък! А да не забравяме, че причината за избухване на Първата световна война е изцяло на Сърбия!!! Според Р. Райс фактически цялата сръбска интелигенция е избягала от Сърбия в чужбина и не е участвала във войната - включително и синът на премиера Никола Пашич! И още редица други неща, които са скандални.
Рудолф Райс стига до изводи, че сърбите са измамници и мошеници. В книгата му „Чуйте, сърби! Пазете се от себе си” сърбите са направо унищожени и сринати до основи. Рудолф Райс ги разбива отвсякъде. Той вижда двуличието на сърбите, което го е деморализирало и натъжило до пълно разочарование.
В раздел „Религия” той пише следното: „Въпреки това, ВИЕ НЕ СТЕ РЕЛИГИОЗНИ. Вие не можете да приемете Бога какъвто е в Библията и сте го превърнали в един вечен и всесилен господар на своя народ.”... „Особено вие, мъже, не влизате в църквата. Колко пъти по време на церемония съм влизал в храма и там виждам само няколко вярващи и почти изключително жени.”
Това обобщение на Рудолф Райс е много важно: ,,…Вие сърбите не сте религиозни.”
Книгата е напечатана в Сърбия. Това е неоспорим факт. Или, с други думи, обобщението - сърбите не са религиозни е твърдение на самите тях!
Когато говори истината за сърбите - един народ хищен и варварски, Рудолф Райс стига до сблъсък с няколко политически водачи. Най-фатално за него е стълкновението със силния човек на Сърбия и неин министър-председател до смъртта си през 1926 г. Никола Пашич, който в първите години след края на Голямата война все още има силни позиции в Белград..
През 1929 г. Рудолф Райс е застигнат от отвратителна смърт. Неговият съсед сърбин и бивш министър Милан Капетанович, без да се церемони много за държавните му заслуги, го напада и убива с една тояга заради битов скандал с кокошки, нахлули в двора му.

Как се измислят "македонската азбука и македонскиот литературен jазик"
Проф. д-р Ив. Кочев и Ив. Александров
https://frognews.bg/obshtestvo/minalo/kak-izmisliat-makedonskata-azbuka-makedonskiot-literaturen-jazik.html


Появата на т.нар. "македонски книжовен език"(1) е уникално явление в европейската лингвистична действителност от средата на ХХ век, нямащо нищо общо с нормалното възникване и развитие на естествените езици на континента. За разлика от тях "македонският език" е сътворен изкуствено от група хора:

1) на определена неотдавнашна дата,

2) на определено място, и

3) с определен декрет.

На 2.VIII.1944 г. в манастира "Прохор Пчински" на първото заседание на АСНОМ (Антифашистко събрание на народното освобождение на Македония) се издава декрет за "службен" език, който да "влегува веднага во сила". Няколко месеца по-късно - пак по административен път - този "език" се досъчинява и утвърждава предимно с гласуаане от 10 учители, 1 поет и 1 политик – представител на АСНОМ на заседание в Градския одбор (общината) в Скопие (27.ХI.-3.ХII. 1944 г.)[2] Приведената тук документална част от стенографските протоколи, с които се измисля този книжовен език в залата на Скопския одбор за по-малко от една седмица, показва абсурдността на неговата поява и обяснява защо до ден днешен той не се говори практически от нито един представител на Република Македония, в това число и от неговите "създатели"[3].

С минимален от наша страна коментар по-долу изнасяме по-типичните моменти от съчиняването на "новия език", имащ за база югозападните български говори в Македония. Характерните проблеми, които съставят дискусията на конференцията от 27.XI.-З.ХII. 1944 г. "За установуенье на македонската азбука и македонскиот литературен jазик"[4] могат да бъдат обобщени в следните групи:

1. Скъсване на скопската норма с единадесетвековната българска книжовна традиция в областта е било наложено преди всичко по политически причини:

а) Македонската държава - дело на Тито, армията и комунистическата партия трябва тепърва да се утвърждава културно и езиково: "Но благодарение на комунистическата партия, която в днешната гигантска борба първа вдигна знамето за борба против окупаторите и за свободата на всички поробени народи, а така съшо и за свободата на македонския народ, благодарение на войските на далековидния наш мил маршал Тито и специално на нашата млада македонска войска ние днес имаме своя държава...

Разбира се, за да бъде един народ културен, му е потребно културно развитие, а това не може да стане без писменост, без азбука. За да се задържи един народ в днешната борба на културните народи, той трябва да се утвърди (!?)[5] като народ по такъв начин, че на повърхността да се издигнат онези особености, които го характеризират като народ... Затова ние трябва днес да поставим основите на нашата писменост и книжовност, като установим (!?) македонска азбука и македонски литературен език (!?). За изпълненив на тази задача (!?) трябва значи да се ръководим от интересите на нашия македонски народ и, разбира се, да включим и интересите на цялата общност ("заедница"), в която се намираме, интересите на федеративна и демократична Югославия. От това място искам да ви поканя да викнем: "Да е жив водачът на демократична и федеративна Югославия Маршал Тито (викове "Да е жив!") Да е жива комунистическвта партия, която ни съвдаде възможност днес да се съберем тук... (викове "Да е жива!")." (Епаминонда Попандонов, Стенографски бележки, с. 1-2).

б) Променени са политическите обстоятелства: "Към тези книжовни материали трябва да се добавят и политически обстоятелства, които също така разрешават въпроса за македонския език." (Р. Зографов, с. 7).

в) Страх от допускане на политическа грешка: "Трябва да сме много внимателни да не направим някоя друга грешка, тъй като животът е по-важен от теорията. Това, което сега работим е нещо много голямо, но да не забравяме, че граматиката не е по-важна от самия живот... Затова трябва да бъдем внимателни какво правим. Според мене по-добре е да извършим някоя граматична грешка, отколкото да направим някаква политическа грешка (!?)... Същото това е и с буквите от сръбската азбука." (Р. Зографски, с. 29)[6] г) Съобразяване на комисията с проявявания интерес и от други места: "Към тази наша работа се проявява голям интерес, има много други хора, които се интересуват от този въпрос. И смятам, че сред тях има мнозина, които няма да се съгласят (!?) с досегашните мнения.[7]

Да се измислят нови букви не е проста и лека работа и затова не трябва да се втурваме към това преди добре да сме размислили. За да измисляме нови букви, трябва да приведем солидни и здрави доводи, че старите букви не чинат. А старото е проверено в практиката... Ако вземем сръбската кирилица нашият език пак ще си остане македонски. С нищо няма да допринесем, ако искаме и с азбуката да поддържаме разликата между нас и сърбите." (Блаже Коневски, с. 29-30).

д) Налагане на сръбската азбука: "Самото време ни налага да вземем буквите от сръбско-хърватската кирилица, защото в по-новата наука се избягва да се правят дифтонги... Със сръбско-хърватската кирилица ще имаме югославска азбука" (!?), (Милка Балванлиева, с. 24).

е) Подготовка на условия за по-нататъшно "създаване" на единен югославянски език: "Няма да стане никакво чудо, ако и другите южнославянски езици се развият също така и ако след 100 години имаме един еднакъв югославянски език."(!?) (Ристо 3ографов, с. 9).

ж) Контрааргумент: Не може да има югославянска азбука: "Да говорим за някаква югославянска азбука, това е съвсем нереално. Нашият народ е бил и е досега народ, но езикът му не е бил оформен. И сега не може да си поставяме за цел народът ни да се слее с югославянския народ, а да запази националността си." (Венко Марковски, с. 24).

з) Съзнание, че сърбизацията няма да остане незабелязана както в България, така и в Македония: "Поради практически съображения се налага да вземем сръбските букви. 3нам това: българите като видят сръбските букви, ще речат: "Тия са се посърбили"... 3нам че редакторът на "Брегалнишки глас",[8] като му спомена за сръбски букви, бяга като попарен. Предполагам, че и други така гледат на въпроса. От друга страна пък, от федерацията със Югославия ще си имаме неприятности. Заради това по-бързо трябва да вземем сръбските букви отколкото българските (!?). Ако искаме да се обособим като народ (!?) това няма нищо да ни пречи, с чертане на букви не се става народ." (Круме Тошески, с. 34).

и) Примиряване на науката с политическите моменти: "Нищо не ни пречи, никакви чувства не ни пречат, от братската сръбска азбука да вземем ль, нь. С това ще се покаже нашата обективност, защото ние примиряваме изискванията на науката с политическите моменти." (Васил Илиев, с. 36).

к) Страх от отзвука в Сърбия и Хърватско: "Другарят (който се изказа)[9] с основание подчерта, че трябва да мислим какъв отзвук ще намери решението ни у нашите братя оттатък границата, но пропусна да каже, че трябва да мислим и затова, какъв отзвук ще има и на другата страна, защото и на другата страна имаме братя. Другарят пледираше за средна линия. Наистина трябва да намерим такава средна линия, ама да не ни се сърдят братята в Сърбия и Хърватско... Много е оправдано, че искаме и в политически аспект да работим." (!?) (Васил Илиев, с. 35).macedonia-borders_1914-1999.png

2. Тотална некомпетентност при съставянето на "езика" и на азбуката:

а) Самопризнания за ненаучността на решенията на комисията: "Добре ще бъде, ако можем да помирим гледищата, да намерим нешо средно. може да не е много научно, но с мярка и практично. Кирил[10] кой знае колко се е мъчил. Та и ние да се помъчим, да не бързаме." (Круме Тошески, с. 35).

б) Скоростно измисляне на "езика": "Нямаме време да чакаме да се прави този език (!?). Ние сме изправени пред въпроса да имаме литературен език, а нямаме време и не можем да чакаме този език да се прави от поети, книжовници и журналисти (!?). Във Франция като литературен език е взето парижкото наречие; в Русия - московското, в Сърбия - херцеговинското. От тези наречия после постепенно се е развивал литературен език. Ама, както казах, ние нямаме време да чакаме някое наше наречие да се развие в литературен език." (!?) (Гьорге Киселинов, с. 3).

в) Преподавателите на бъдещия македонски литературен "език" също са слабограмотни: "Нашите учители ще бъдат с пети-шести клас. С недоучени учители много тежко ше бъде обучението". (Круме Тошески,. с. 34)

г) Изкуствените правила никога няма да бъдат усвоени нито от учениците, нито от възрастните: "Тук става дума за педагогиката и за учениците. Но това се отнася и за възрастните. Тези хора никога няма да научат тези правила." (Ристо Проданов, с. 50).

д) За да бъдат оправдани фалшификациите в съвременността, трябва да бъде фалшифицирана и езиковата история: "Македонският език е майка на всички славянски езици (!?) или по-точно казано на всички литературни славянски езици (!?)... Ето така в течение на VIII век (!?) се оформил (!?) един нов народ – македонският със славянски език, ама и с много етнографски особености на старите изчезнали жители на Македония, във времето когато бългaрските славяни се бореха (!?) с прабългарите от урало-алтайски произход...

В VIII век като християни (!?), намирайки се близо до културната тогавашна държава Византия, започнали да си пишат на славянски с гръцки букви. Затова ни говори Черноризец Храбър (!?) в съчинението си "О писменах". Сигурно и в църквата (!?) са си служили със славянския превод на Евангелието и Апостола, писани с гръцки букви. В средата на IХ в. се явяват двамата солунски апостоли Кирил и Методий, които отначало ходили като мисионери в Арабия и в днешна Южна Русия. Но после се замислили и за просвещението на своите най-близки братя – македонските славяни (!?) Нашите прадядовци си имали своe писмо, ама то било нееднакво и неизгодно, та трябвало да се уеднакви и усъвършенства (!?).

Това го сторили – и таман тогава идват пратеници от Чехия и молят да им се изпратят учители и проповедници на славянски език. Едва след 20 години техните ученици и сътрудници св. Климент и Наум се връщат в Македония (!?), а после литературата и просветата се премества (!?) в България, Сърбия, Хърватско и в Русия. При всичките тези народи и държави македонският език служил за църковен и официален литературен език дълги векове (!?)...

Въпреки това нашият литературен език никога не е престанал да работи: след Климент дошло царството на Самуил (!?). С него дошла и нашата (!?) патриаршия в Охрид и литературната работа в нея на македонски език в ХI, ХII, ХIII и ХIV век (!?). В ХV и ХVI в. (!?) литературната работа се прехвърля в манастирите, особено в гората Атон, откъдето е излязъл отец Паисий, първият македонски (!?) полусредновекоеен и полумодерен историк. А в ХХ в.... работили полународен литературен език Йоаким Кърчовски, Теодоси Синаитски и Кирил Пейчинович (!?). В средата на този век са писали стихове поетите Райко Жинзифов (!?) от Велес и Константин Миладинов (!?) от Струга." (Гьорге Киселинов, с. 4-6).

е) Признание, че всъщност възрожденците от Македония са писали по законите на българския език: "Но да видим каква идея има Константин Миладинов? Той иска македонският език да го приспособи към българския литературен език, който се формираше по това време. Той нарече диалекта на своите песни стружко-ресенско наречие. Но това не е нито стружко, нито ресенско. Една от главните характеристики на нашия македонски език, може да се каже главната характеристика, е ударението.

В нашия език ударението е на третата сричка от края на думата. (Примери). Ако разгледаме неговото (на К. Миладинов) стихотворение "Тъга за юг", то е мелодично само ако се акцентира с българско ударение. Ето! (скандира). Но ако акцентуваме с македонското типично ударание – на третата сричка от края на думата, какво ще се получи? (скандира с маквдонски акцент). Виждате, че няма ритъм, защото това е във връзка с неговата тенденция да приспособи македонския език (!?) по законите на българския език" (Венко Марковски, с. 15).

ж) Комисията за правене на македонски език освен с прогнозите за създаване на югославянски или общ славянски се занимава и с футорология - правенето на общ световен език: "В далечно бъдеще, на стадия на капитализма и империализма ще се създаде общ славянски (!?), а не само югославянски език (!?). Не можем да знаем в каква посока ще се развие този език, но може да е вероятно това да бъде руският език (!?), който ето и днес даде на германците и американците нови думи из областта на техниката. Но да определим времето кога ще бъде направен (!?) този език няма смисъл, а не ни е работа. Едно може да бъде ясно: натам върви човечеството (!?). Отначало с мимика и жестикулация човекът достига до едносложни и двусложни думи и с правенето на думи – до разграничаването. И така са се развили толкова езици. По-нататък вярваме, че ще се дойде до създаването на един общ език" (Даре Джамбаз, с. 40-41).

з) Ако не стане общият югославянски, то може да се опита за налагане на един славянски език" – руския (!?): "Другарката каза, че трябва да имаме стремеж към един общ югославянски език. Но вие знаете, че българите казват, че основите на нашите югославянски езици са български, сърбите - сръбски... Югославянският език е илюзия и никога не може да се направи. Защо? 3ащото и сърбите и българите си имат своя литература, сърбите отпреди 200 години, а българите отпреди 150 години. Сега ако искаме да направим (!?) нов югославянски литературен език (!?), те трябва да се откажат от своята литература и от своя литературен език и да приемат новия, югославянски литературен език. Но това никога няма да стане. Ние македонците, които досега нямаме литература, нямаме определен общ книжовен език, не искаме да се откажем от своето, а как ли ще се откажат сърбите и българите... Но ако не можем да направим (!?) общ югославянски, можем да направим (!?) общ славянски, а това ще бъде руският език (!?), който може да се наложи заради пространството и широтата на руската дума" (Георги Киселинов, с. 38).

3. Съзнателно фалшифициране на езиковата действителност с оглед на отдалечаването на писмената норма в Македония от книжовнобългарската:

а) Гонитба на буквата ъ като типична българска особеност, въпреки че е белег за звука ъ, който съществува в говорите по Македония: - "За ъ имаме два случая: в началото и в средата на думите. Развитието на ъ пред р е процес. Този процес е съвсем нов, стотина години, не повече. Сърбите го бележат с вокално р: рт, брзо... Облак дава обща характеристика и много правилно подчертава, че това ъ не е като в сръбския език. При нас няма толкова треперене, македонското вокално р е с по-малко треперене отколкото сръбското. Направете паралела между македонското и словенското ъ. В словенския изговор това ъ не е полугласна, а вокал... В днешните македонски диалекти р в средата е вокал, а в началото се развива ъ. Въпросът е: как да постъпим. Аз съм затова ъ да не се пише (!?) в средата на думите, а трябва да се дискутира дали да се пише в началото. Чисто сонантно р няма никъде... Поради тези съображения, които приведох аз съм за това в нашата азбука.... ъ да не се пише" (!?) (Блаже Коневски, с. 31-32).

– "В думите бързо, дърво слушам един призвук като ъ, ама не съвсем и не вярвам, че в македонския говор имаме пълно ъ. Искаме с това правописът да го направим много фонетичен, но Киселинов много добре подчерта, че съвсем фонетичен правопис не може да има. Ако искаме така да направим фонетичен правопис, ще се излъжем" (Круме Тошески, с. 33).

– "В това се изразява нашата обективност, защото примиряваме изискванията на науката и на политическите моменти. Бих дал такова конкретно предложение... Мисля да не претоварваме азбуката още с една буква, още с един знак. Виждаме неизгода в това, че този знак ъ не е в тон с нашата азбука (!?)... Този знак може да се използува за научно отбелязване. Ако пък в литературното творчество се наложи като потребност, пак ще се запише със знака, който се употребява в науката" (Васил Илиев, с. 36-37). Контрааргументи на по-голямата част от присъстващите, които настояват да остане писменият белег за ъ, с който се отбелязва действителният звук ъ, характерен за произношението: – Звукът ъ също така съществува в нашия говор и ще трябва да го вземем. Примери: ърга, ърбино, кърв, църв, върв и други...

С тези знаци нашата азбука ще бъде пълна и с нея ще може да се изрази всеки звук, който се слуша в нашия език" (Венко Марковски, с. 25). – И най-после, за ъ констатирахме, че в македонския език слушаме този звук. Намираме го отбелязан и в записите на сбирката на Шапкарев, в песните на Миладинов, навсякъде ще му намерим знака. Веркович също така го отбелязва. Примерите са много: кърв, кърст, търгнам и мн. други. Затова трябва да вземем знака, известен за този вокал - ъ" (Даре Джамбаз. с. 42). – "За нашите говори мога да кажа, че този знак ни е нужен, защото има думи, в които е отбелязана твърдата полугласна. Звуковата стойност, идентифицирана съо сръбското вокално р, не отговаря на македонския дух. Примери: бъргу, търпе, сърна, кърпа" (Мирко Непрощенски, с. 26-27).

– "По предложение на Ристо Проданов се взеха следните решения: ... Имената и чуждите думи на т-р в македонокия литературен език да се пишат с -тър. Петър, Димитър, театър, министър" (с. 59). – "Резолюция: Ъ е нужен за македонския език, а е и старомакедонска буква. Напр. ърга, Ърбино, ърт, кърв, върв, късмет, маjсторлък" (с. 73) Забележка: Независимо от изказванията и решенията – ъ да влезе в азбуката (което личи и от заключителната резолюция), позицията на Блаже Конески, отразяваща мнението на политически фактори (за които той намеква), е наложена по-късно, и буквата ъ (въпреки съществуването на звука) се изхвърля от азбуката. Въвеждането на сонантното р по подобие на сръбокото, независимо от разликите в произношението, също става по-късно.

б) Опит за налагане на сръбските и , имащи съвършено друго звучене, вместо типично българските диалектни , : – "Нищо не ни пречи тези два знака да ги вземем от Вуковата азбука... В практиката се доказва, че те добре са служили на македонския народ и затова трябва да се приведат яки доводи, за да бъдат изхвърлени (!?). Говори се за разликата в изговора на тези звукове в македонския и сръбския изговор. Едно е звук, а друго е буква... Изговорът може да е различен, ама буквата е друго, а изговорът е друго... Но това не е начин да търсим други знаци за тези звукове... Ако въввдем 5-6 нови букви, тогава мнозина от народа ще останат безписмени" (Блаже Коневски, с. 29-32). – "3а и предлагам (!?) сръбското , ... Това, което се каза, че били сръбски знаци - това е сръбска школа и първоначално са употребени в Босненските паметници, в една Твърткова заповед. Ние усещаме тези звукове и предлагам (!?) да ги приемем така, както сърбите ги имат. Има само една лоша работа – подсещат за сръбско, но са много практични и с тях вече има установена една практика у нас." (Круме Тошески, с. 44). Контрааргументи на по-голямата част от присъстващите, които не са съгласни да бъдат приети сръбските и : – "Ако вземем същия принцип и за буквите к, г с добавяне на един ер малък, можем така да изразим тези наши звукове." (Венко Марковски, с. 35). – "3а сръбско и ние имаме усет и затова смятам, че нямаме нужда от тия два знака от сръбската азбука, а да вземем един знак от комбинираните знакове." (Ристо 3ографски, с. 29). Репликиране: "Блаже Коневски: Ако тръгнем от север на юг ще видим, че до Битоля се свършва поясът на , (!?). В Македония няма единство на изговора. Венко Марковски: Ама тук става дума за централното македонско наречие. Не бива да ги бъркаме тези работи! Блаже Коневски: Чакайте, първо да се изкажа, пък после правете забележки. Аз как Ви изслушах" (с. 30). Круме Тошески: Да не вземаме тази работа като вечна; като работа, която ше остане за вечни времена... Вярвам, че в течение на 10-15 години ще дойдат хора, които ще изменят това, което не струва. Затова трябва да намерим една среда – малко Блаже ще отстъпи, малко Венко ще отстъпи и така ше намерим средата" (с. 35). – "Основният принцип е тия сръбски , , ль, нь дали ги имаме или ги нямаме. Смятам, че ги нямаме". (Георги Шоптраян, с. 37) – "А пък от друга страна, нищо не ни пречи, че се съгласихме, че нашите , и , по-много се различават от сръбските , , за тия наши звукове да вземем нови, наши букви" (Васил Илиев, с. 36) – Ристо Проданов: "Да поставим така въпроса: да извършим гласуване (!?) (Извършва се гласуване с резултат осем – ПРОТИВ сръбското и , два гласа 3А - Круме Тошески и Милка Балванлиева)", (с. 45).

Забележка: Общият брой на гласувалите би трябвало да бъде не 10, а 11 души (като се изключи дванадесетият – Епаминонда Попандонов, присъствал само първия ден). На следобедното заседание от 28.Х1.1944 г., когато не се приема решението за , би трябвало да присъстват 11 души, а резултатът е 10. Сред изказалите се на това заседание липсва името на обидения Блаже Конески, основният поборник за сръбски правопис. Очевидно той е отсъствал. Неговото изчезване е специално отбелязано в протокола на следващото заседание (30.Х. 1944 г. "Не се дойдени Блаже Конески и М. Балванлиева"), а също така нарочно е подчертано и в резолюцията от 4.ХII.1944 г.: "Од първиот до последниот ден на конференцията сите поканени присаствуеjа. Само Блаже Конески напушти од трети ден конференциjата". По всяка вероятност напускането му е станало по-рано от третия ден, тъй като името му изчезва от протоколите преди това.

в) Въвеждане на сръбските букви ль и нь, въпреки че изговорът на меките л и н в Македония не отговаря на сръбското произношение: – "Едно е звук, а друго е буква. Буквата е снимка на звука, буквата е само символ на звуковете, и когато я гледаш трябва да я свържеш с представата за звука. Това важи също и за меките л и н. Изговорът може да бъде различен, ама буквата в друго, изговорът друго. Някой каза, че децата щели да учат сръбски и щяло да стане бъркотия... Но това не значи, че трябва да търсим други знаци за тези звукове." (Бл. Конески, с. 31). – "Вук направи ль от ль, а нь от нь. Тези букви можем да ги вземем като практични. Да не правим нови букви по същия принцип и да не бъдем по-Вуковци от Вука, да не бъдем по-големи католици от папата". (Васил Илиев, с. 36).

Контрааргументи: – "В централния македонски диалект имаме ль и нь, но не са толкова меки както в сръбски език. Ако вземем знаците от сръбската азбука, нашите ученици ще учат и сърбо-хърватски като държавен език и ще настъпят бъркотии, ще се получи галиматия при изучаването на сърбо-хърватски по отношение на изучаването на македонски. Съществуват македонски диалекти, в които нямаме ль и нь. Във Велес се казва коjн. Тук се е извършила метатеза на палатам. Ако вземем л и н, това няма да бъде знакът, който е за сръбското ль и нь. и така ще се прави разлика." (Ристо Проданов, с. 27). – "Доколкото познавам нашия език особено прилепския говор, звуковете ль, нь, въпреки че някъде ги слушаме, не ги възприемаме като звукове, които заслужават цяла буква. Например сиренье. Такова написание, това е същото като сръбското, което при нас не се изговаря така. В Прилеп се казва сиреjне. Тук е извършено антиципиране. 3а мене нашето меко н не е същото, каквото в сръбското, не е чист палатал и поради това аз съм против да се вземе нь". (Круме Тошески, с. 44). – "Тези знакове не отговарят на нашите звукове и ние трябва да вземем други знакове". (Георги Шоптраян, с. 45).

Забележка: Независимо от разликата между меките л и н в говорите на Македония, от една страна, и сръбските ль, нь, от друга страна, комисията приема в азбуката сръбските означения.

4. Размисли за наречието, което трябва да бъде "определено" за литературен език: – "Все пак, за да се определи (!?) един диалект за литературен език трябва да се проследи неговата еволюция до днес, за да може да се получи истинска представа за неговия живот по-рано и днес". (Мирко Непрощенски, с. 12).

– "Каза се, да се вземе (!?) централното наречие за основа на македонския литературен език. Аз смятам, че това наречие трябва да се обясни, а не може да се обясни, ако не се определи географски къде се говори това наречие. Аз смятам, че не може да се определи нито по (юса), нито по ъ (ер голям). Затова предлагам да се изнесе един реферат (!?) за главните особености на това наречие. Без това не можем да го определим" (Блаже Коневски, с. 22-23).

– "Аз бих казал това са нашите а-говори, при които главната разлика е замяната на старата буква (он или юс) в а ... Какво означава когато казваме, че централното македонско наречие е влязло в основите на македонския литературен език? Това означава, че трябва да вземем материалите (!?) от този диалект, да го разгледаме (!?) и да поставим въпроса (!?) за фонетичната структура на този диалект. Да видим каква е фонетичната структура, за да можем да приложим практически въпроса (!?) как да се изрази с азбука. Без да определим (!?) кои фонетични елементи влизат в това наречие, не можем да определим изискванията за азбуката. Второ, а това в по-деликатна работа, трябва да се определят (!?) кои са типичните черти на тези фонетични елементи и тези черти да се внесат (!?) колкото може по-последователно в литературния език. Аз мисля, че засега в тази разправа, която водим за типичните черти на западното македонско наречие, без фонетичната система не можем да говорим. Главното сега е да постановим (!?) че западното македонско наречие е вече влезло в основите на македонския литературен език, пък после да преминем на азбуката". (Блаже Коневски, с. 10-11).

– "Мисля, че централното наречие трябва да се вземе (!?) като основа, ама сега засега всеки да си пише кой както си знае и може. От всичко това, което се получи, да се вземе (!?) онова, което е най-хубаво и най-практично. Защото, ако утвърдим (!?) само едно, централното, всички не го знаем това наречие. Аз съм щипянка и това централно наречие не го зная. По това наречие ще могат да пишат само тези, които са от Прилеп, Битоля и Охрид. Затова сега засега да разрешим (!?) да си пише, който както си знае (!?), а ще поставим тенденцията чуждите думи да се избягват." (Милка Балванлиева, с. 17) – "Всеки мохе да си пише както си иска, ама ще имаме коректори в печатниците (!?) и те ще правят (!?) коректура. Така езикът ще бъде еднакъв, защото коректорите ще го поправят (?) по законите, които ще ви направим (!?) за литературния език". (Венко Марковски, с. 17).

– "Сега става дума за централния наш говор... Но трябва да си кажем истината – и той не е един говор". (Михаил Петрушевски, с. 17).

5. Администриране, декретиране и гласуване на "езика", който уж не бил "измислен": [10] "Комисиа за установуеjе на македонската азбука и македонскиот литературен jазик" (с. 1) – "Во резолуциата треба да се нагласи (!?) да се земе централното македонско наречjе за македонски литаратурен jазик... Конкретно, jас предлагам (!?) централното македонско наречjе за основата на македонскиот литературен jазик". (Ристо Зографов, с. 9).

– "Резолуциа: На 27 ноември 1944 во 6 часот пред ручек, во сградата на Општината, се собравме, за да го утвърдиме (!?) македонскиот книжовен jазик... Сите участвуеме во сите дискусии како по jазикот, така и по азбуката... Духот на сите реферати беше еден и ист. Единодушно се подвлече, дека ние не сме се собрали да измислуеме некаков jазик... Се согласивме (!?) сите дека това наречjе е централното наречjе... и установивме (!?)... Резолуциата (!?) се прими единодушио и сите членови jа потписава (!?). Со това конференциата довърши своjата работа на 4 декември 1944 година во 13 часот навечер. Стенографски бележки. J. Костевски" (с. 71-73). – "Прашането се реши со гласане (!?) ... Резултатот (!?) беше 5:4:1. 3а първата форма гласава (!?) ... 3а втората форма гласава (!?)... За третата форма гласава (!?)... (с. 69-70). – "Сега, да продолжиме со гласуването. Се извърши гласуване со следниот општ резултат: 3а , , ль, нь – 9:2 (против К. Тошевски и М. Балванлиева) 3а j – 8:3 3а ъ – 9:2 3а – 10:1 (против М. Балванлиева) 3а s – 10:1 (против М. Балванлиева)" (с. 46.) 6. Съзнание, че дейността на комисията ще предизвика смях сред научния свят: "Jас страхувам да не направиме некоjа грешка, та да ни се смеjат луето!" (Круме Тошески, с. 17)

Заключение: След 37 години някои от членовете на комисията за съчиняване на "македонски книжовен език" достигат до извода, че дейността на комисията не е имала научен, а политически (фалшификаторски и антибългарски) характер и че "нов език" не може да бъде създаден: – "Съчинители, които предлагат собственото си болно въображение за история, са извън всякакви научни категории. Фалшификаторите на историята в така наречената "История на македонскиот народ" са тъкмо такива съчинители". (Венко Марковски, "Кръвта вода не става", С. 1981, с. 191). – "Очилата на Блаже Конески са еднопосочни и показват нещата не такива, каквито са. Те са правени в оптичната лаборатория на Александър Беличевата "славистика". Политическата целеустременост за тях е основен критерий. Те са лишени от научна последователност. Ако Бл. Конески уважаваше себе си и истината, то тълкуването на изговора на голямата старобългарска носовка, щеше да бъде по-просторно, а не така тясно. Бл. Конески е длъжен да знае, когато вече се е захванал да обяснява ролята на голямата старобългарска носовка, че централните а-говори в България и Македония представляват неразкъсваема езикова цялост, която се дели единствено от една граница – политическата." (В. Марковски, там, с. 253). "Блаже Конески изкуствено поддърка сериозен вид на убеден човек, че изпълнява функцията на учен. Начинът, по който оправдава правото на нови облици в езика, утвърждава нашето съмнение в това, че и самият Блаже Конески не вярва, че това, което прави, е истинска наука... Човек с амбиции, че вече определя облика на нов език. Такъв човек не позволява да бъде обвинен от мъжете на науката, че не познава това, което съобщава." (В. Марковски, там, с. 209).

– "Несигурността на лингвиста Блаже Конески идва от непоследователността на пропагандиста Блаже Конески. А че той е и граматик, и злостен пропагандист, личи от неговата "Граматика на македонскиот литературен jавик" и от неговата "Историjа на македонскиот jазик" и от другите му публикации, които са смесица от граматика, лингвистика и от недостойна антибългарска пропаганда" (В. Марковски. там, с. 212). – "Всички сериозни научни изследвачи по различни пътища са идвали до убеждението, че в Македония, Тракия, Мизия и Добруджа по села и градове живеят българи, че народностното и националното съзнание на тези българи не е нито македонско, нито тракийско, нито мизийско, нито добруджанско, а е българско, че езикът на тези българи не е нито македонски, нито тракийски, нито мизийски, нито добруджаиски, а е български, че литеретурата на тези българи не е нито македонска, нито тракийска, нито мизийска, нито добрудканска, а е българска, че историята на тези българи, които живеят и в Македония и в Тракия, и в Мизия, и в До6рудха, не е някаква отделна - македонска, тракийска, мизийска, добруджанска история, а е обща, българска история и че Македония, Тракия, Мизия и Добруджа са географска изява на българската теригория" (В. Марковски, там, с. 237).

-------------------------------------------------------------------------------------------------------

[1] Откъси от "Стенографски белешки од конференциите на филолошката комисиа за установуенье на македонската азбука и македонскиот литературен jазик , Скопjе, 27.XI.-3.XII. 1944").

[2] Присъствали: Ристо Проданов, Ристо Зографски, д-р Гьорче Шоптраян, Даре Джамбаз, Васил Илиев, д-р Михаил Петрушевски, Круме Тошев, Мирко Павлов, Гьорге Киселинов, Блажо Конески, д-р Милка Балванлиева - тогавашни учители, Венко Марковски - поет, Епаминонда Попандонов (от АСНОМ). Имената са изписани според протокола от 27.ХI. 1944 г. Стенографирал Й. Костевски.

[3] Има се предвид особено произношението на най-изтъкнатия кодификатор на скопската норма Бл. Конески, автор на многократно преиздаваната "Граматика на македонскиот литературен jазик", Скопjе, 1952, което изобилства с отклонения от създадените от него правила.

[4] Вж. Архив на Македонския научен институт, София.

[5] Със знак (!?) след определени твърдения, въведен от нас в текст в скоби, обръщаме внимание на абсурдността на една или друга лансирана идея.

[6] Едни и същи имена в протокола са изписани по различен начин - ту с наставка -(в)ски, ту без нея. Тук се привеждат във формата, с която се откриват на съответната страница.

[7] Става дума за неприемането на някои сръбски букви.

[8] Издание, излизащо в СРМ по това време.

[9] Става дума за Круме Тошески, с. 33-35.

[10] Отнася се до Константин Философ.

Процесът по създаване на македонските нация и език
Предисторията започва през първата половина на XIX век. Сърбия получава свободата си с Одринския мир от 1829, отбелязал края на поредната руско-турска война. Притиснати от една страна от Османската империя, от друга от Хабсбургската (Австро-Унгария) сърбите решават да търсят националното си величие за сметка на българите.
Сръбското правителство започва да прави опити да "създаде" сърби в Македония. Парите, които наливат в пропаганда, (стипенди и т.н.) не дават резултат, тъй като българинът не може да се пречупи и да стане нещо различно от себе си.
Претърпели крах, в Сърбия търсят нов план за "завладяване" на Македония по пътя към тяхната мечта - Солун. Така се ражда идеята за македонизма като преходна фаза към сърбизацията на Македония. За негов баща спокойно можем да посочим сръбския политик Стоян Новакович, който казва:
Тъй като българската идея, както е известно на всички, е пуснала дълбоки корени в Македония, аз мисля, че е кажи-речи невъзможно да бъде разколебана съвсем, изнасяйки срещу ѝ само сръбската идея. Тази идея, страхувам се, не би била в състояние като чиста и гола противоположност да изтласка българската идея и по тази причина на сръбската идея от помощ ще ѝ бъде някакъв съюзник, който би бил твърдо срещу българизма и който би съдържал в себе си елементи, които могат да привлекат към него народа и народните чувства, отцепвайки го от българизма. Този съюзник аз виждам в македонизма или в определени мъдро поставени граници, отразяване на македонския диалект и македонската специфика. Няма нищо по-противоположно на българските тенденции от това — с никого българите не могат да се намерят в по-непримиримо положение от македонизма.
Тази подла идея не успява да пробие и сред малкото ѝ проявления може да се посочи плиткият русофилско-турскофилски пасквил "за македонцките работи", писан от Кръсте Мисирков по време на престоя му в Русия. Интересен момент е, че Постол - родното село на Мисирков - е 100% българско. А самият той сменя възгледите си и националната си принадлежност по-често и от ризите си.
Комунистите опитват да пробият в българското съпротивително движение в Македония, но претърпяват тотален крах. ВМРО категорично отстоява желанието си да се бори само и единствено за българска Македония. А много от привържениците на Коминтерна плащат за националното предателство спроед правилата на Организацията - с живота си.
Ударил на камък, в началото на 1934 година Комунистическият интернационал (Коминтерна) излиза с позиция, която може да се приеме за ефективното зачеване на македонската нация. Това е шок включително за създадения от Коминтерна фалшификат - "ВМРО обединена", чиито дейци в началото категорично заявяват позицията си за твърдо българския характер на Македония. Но натискът от Москва и финансовите аргументи, пречупват съпротивата им и така българските комунисти от Македония започват да работят в полза на сръбската национална кауза.
Познато ли ви е понятието сърбокомунист?
До 1944 година македонизмът има нулева реализация в Македония. Силният български дух на населението, подкрепен от твърдата ръка на старите революционери на ВМРО не може да бъде засегнат от новата мода.
Ситуацията се променя през 1944. Набрали сила в Югославия, комунистите започват да градят основите на македонската нация. На събранията на АСНОМ се кове оръжието, което трябва да прониже сърцето на българщината. Част от процеса е създаването на новия език, който в пълен унисон с великосръбския завет на Стоян Новакович, е "написан на сръбска пишеща машина". За сплашване на хората Югославската комунистическа партия осъществява геноцид в Македония. "Кървавата коледа" в началото на 1945 отнема живота на хиляди българи и сковава в ужас населението.
Войната се води паралелно и в България. След 09.09.1944 по заповед на новата власт много български революционери, офицери, интелектуалци, борили се за българското с пушки и с перо са репресирани или директно избити. За апогей на битката с българщината в Македония може да се посочи т.нар. "културна автономия на Пиринския край". В рамките на тази кървава инициатива БКП заповядва в училищата да започне да се препдава македонска история (така, както я разбира Югославската комунистическа партия), както и да се изучава "македонски език". За тази цел Югославия услужливо изпраща "учители".
Коравите българи в Пиринско проявяват нулев интерес към опитите на Партията да ги "осъзнае". БКП обаче е решена да завърши докрай експеримента. С "административни мерки" (разбирай с кръв и насилие) хиляди хора са записани за македонци, като заповедта е, че всички освен циганите, евреите и тези, родени в други части на България ТРЯБВА да бъдат записани като македонци. Изрично е посочено, че македонци трябва да бъдат и българите, изповядващи ислям.
От гледна точка на статистиката преброяването през 1945 не регистриран нито един-единствен етнически македонец. Боят и насилието, предшествали следващото преброяване, обаче "раждат" повече от 150 000 македонци.
Хиляди са репресираните, включително стари бойци, проливали своята и чужда кръв в името на България. Интелектуалците също не са пожалени. Например Димитър Талев, роден в прекрасния български град Прилеп, и автор на тетралогията "Железния светилник", "Преспанските камбани", "Илинден" и "Гласовете ви чувам" е изпратен в концлагер, заради отказа си да бъде "македонец".
Този процес по македонизация, продължава дори и след като Сталин и Тито се скарват (макар и с по-слаби темпове).

Краткият исторически пргелед може да се резюмира по следния начин:
Родител на идеята на македонизма е великосръбската национална доктрина, която смята, че по този начин ще може да "замести" българите в Македония с нещо, което им е удобно.
Този, който положи най-много усилия и проля най-много кръв (българска) за създването на македонска нация е БЪЛГАРСКАТА КОМУНИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ.

Този, който се бори най-много за създаване и развитието на македонския език като отделен от българския, също е БКП. Интересен пример е, че един от най-големите радетели за самостоятолен македонски език в научното поприще е академик Дина Станишева, чийто син беше неколкократен депутат, а и премиер на България (и който в тези си качества се е клел, че "във всичките си действия да се ръководи от интересите на народа").
Да се обвинява някой заради греховете или грешките на родителите си, е примитивно. Но факт е, че Сергей Станишев, лидер на БСП, се извини за Възродителния процес на мюсюлманите в България. И макар и да не се знае колко искрено е това извинение (все пак то стана в момент, в който ДПС го възнагради с многохиляден митинг), то все пак е факт. А репресираните заради това, че не искаха да бъдат етнически македонци, не очакват да получат извинение, защото знаят, че БКП не се чувства виновна за това.
В момента, обаче сме свидетели на поредната подигравка със страданията на българите в Македония. Активисти от БСП, горди с миналото на БКП, се изправиха и започнаха да говорят, че признаването на македонския език, на този, който те налагаха с кръв, е национално предателство. И което е по-лошо, изплозват предателството на своята партия, за да попречат раните от него да бъдат излекувани.
В днешно време е нелепо да търсим решение на проблемите с подигравателната реторика на някои наши историци, "историци" и общественици. Народът в Македония е жертва на репресивен режим, който продължи изключително дълго. И начинът да помогнем на хората там (много от които наши братовчеди в най-буквалния смисъл на думата) не е като им се подиграваме заради това, което бяха принуждавани (а и насилвани) да учат. А като им подадем ръка и като потърсим заедно общото си европейско бъдеще.
От гледна точка на правото признание на език не съществува (колкото и настойчиво да твърдят обратното от БСП). От гледна точка на историята БКП беше тази, която "призна" новосъздаденият върху сръбска пишеща машина език, на който се пише днес в Македония.
Сега в обществото е актуална темата за протестите срещу липсата на справедливост. Един протест пред централата на БСП срещу това, което предишната смяна партийни секретари направи в Македония, ще е добра основа за нещо позитивно.
А честно си признавам, че аз лично мечатя начело на такъв процес да бъдат модерни европейски социалдемократи с патриотично мислене.
Дано... а дали ...
http://drugi.blog.bg/history/2017/07/10/za-makedonskata-naciia-i-ezik-tiahnoto-syzdavane-nalagane.1556190

https://news.bg/your-voice/za-ponyatiyata-makedoniya-makedonski-ezik-i-makedonska-darzhava.html
Македонски език

Античен македонски език е гръцкият. Него използват в античната македонска държава и Филип, и Александър Македонски.

През Средните векове жителите на вече географската област Македония говорят и използват българския език. Защото са българи. Македонската "историчарска" наука изпада в безумно противоречие. На иконите на Светите братя Кирил и Методий във всяка македонска църква те държат разгърнат свитък с българската азбука, а надписа над главите им е "български просветители". Е, в много църкви "български" е замазано с боя или закрито с лейкопласт ("Св.Неделя" в Битоля, "Св.Панталеймон" във Велес, "Св.Йоаким Осоговски").

Съвременният "македонски" език е създаден през октомври-ноември 1944 г. под ръководството на Благой Конев - студент в Софийския университет "Св.Кл.Охридски", завършил цели три семестъра и поради това обявен в Скопие директно за академик, когато се събира комисия от 12 такива като него учили-недоучили интелектуалци. Блаже Конески (така се преименува Благой Конев) връчва на комисията българската граматика на проф. Любомир Андрейчин (най-добрата и досега) и им казва "Сменяйте букви, сменяйте думи, но сътворения от вас македонски език не трябва да прилича на българския". Чудовищна грешка: българският език е единственият всред т.нар. славянски езици без падежи и колкото думи и букви да сменяш, той си остава български. Друго щеше да бъде днес, ако Блаже Конески бе влязъл и дал на комисията сръбската граматика на Вук Караджич. Сега "македонците" щяха да говорят език с падежи, но по-близък до сръбския, отколкото до българския. Сменили са две-три букви, елиминирали две-три други, като "ъ" например и дотук. Като виц и то в македонски медии съм чел, че Блаже все бил недоволен и на всяка междинна представена му разработка казвал: "С този език все още ще приличаме на българи". Измъчен член на комисията предложил: "Друже Блаже, предлагам да се приеме закон - да се отреже лявото ухо на всеки македонец. Тогава напълно ще се различаваме от българите".

Днес най-отговорните световни лингвистични институти, между които френския и руския, смятат македонския език за идиом (диалект) на българския.

Идеята за самостоятелна македонска държава

Македонските "историчари" и политици натякват често, че "македонските революционери" се борели за автономна Македония, т.е. за независима македонска държава. Вярно ли е това? Вярно е, само че чрез малко съществено уточнение - автономна държава на българското й население. Иначе казано, втора българска държава.

Защо БМОРК - ТМОРО - ВМОРО - ВМРО ще застанат зад тази идея? Та нали са поделение на Българското военно разузнаване.

Защото идеята е българска държавна идея и е вменена на македонските революционери от български политически елит. В София си дават ясна сметка, че Великите сили няма да позволят България да се увеличи със сто хиляди квадратни километра - толкова е тогава организационната територия от Черно море до Албанските планини. За Великите сили това означава нова велика сила в Европа - България ще бъде по територия колкото Великобритания и съвсем малко по-малка от Германия и Италия. Вярно, велика само по територия, а не и по икономика и военни възможности, но Великите сили знаят, че това е преодолимо в рамките на 30-40 години. Затова са против. Със създаването на втора българска държава България се опитва да направи "римейк" на номера с Източна Румелия. Е, този път не става.

Понятието "Македония"

Понятието "Македония" в Античността се отнася до гръцка държава с монархическа форма на управление, разположена изцяло на територията на съвременна Гърция. Самите македонци се смятат за гърци и особено политическия им елит.

През римския период Македония е име на римска провинция. През VI век името изчезва и се появява като име на византийска административна област с територия в днешна Източна (турска) Тракия.

Българите, които владеят тази земя, нямат точно определено име за тази територия. Наричат я: Кутмичевица, Долна Земя, Долна Мизия и др.

Името Македония се връща на европейските карти от европейските хуманисти чак в XVIII-XIX век. Пътешественици, военни, дипломати и разузнавачи твърдят, че в тази географска област живеят преобладаващо българи и малко турци, албанци, цигани, но не и македонци. Етнизирането на понятието "македонец" ще стане чак след 1944 г. Дотогава името "македонец" е означавало просто българин от географската област Македония. Затова българските власти не бягат от понятието "македонец". Дори военни части получават това прилагателно - Македоно-Одринско опълчение. Пета Македонска армия, 3, 4, 5 македонски полкове и т.н. Обратно Сърбия гледа да изтрие това понятие поради обвързването му с българската същност. В периода на кралското управление на Македония (1918-1941 г.) името Македония е изтрито от административната карта на Югославия и заменено с Вардарска бановина.

http://forum.all.bg/showflat.php/Cat/0/Number/1074792/Main/1074785
Ст.н.с., к.ф.н. Иван Кочев
Настоящата книга "Съчиняването на така наречения македонски книжовен език" съдържа публикациите "Документи за съчиняването на "македонския книжовен език" от ст.н.с., к.ф.н. Ив. Кочев и Ив. Александров (сп. "Македонски преглед", г. ХIV, 1991, кн. 4, с. 5-23) и "Разпадането на Югославия и бъдещето на македонския книковен език (Късен случай на глототомия?)" от австрийския професор Ото Кронщайнер (сп. Македонски преглед, г. ХV, 1992, кн. 3, с. 29-46), с превод от немски Der Zerfall Jugoslawiens und die Zukunft der makedonischen Literatursprache (Der slawischen Sprachen, Wien, Band 29, 1992, S. 143-171).
Както личи от заглавията на изследванията, в тях се разглеждат проблеми, свързани с различни етапи на явлението "македонски книжовен език", ранния, съвременния и евентуално бъдещия.
Проучванията нямат дискусионен характер, понеже се основават върху материали, изработени в самата Република Македония. Те откровено и недвусмислено показват изкуствения характер на т.нар. македонски книжовен език. Материалите почти не се нуждаят от интерпретация и говорят сами за себе си, давайки отговор на всички въпроси, официално прикривани от скопските и белградски филолози.
Самопризнанията на съчинителите на "езика" са особено ценни, защото се вижда, че те са имали ясно съзнание за дейността, която са извършвали.
Съставянето на т.нар. македонски език прев 1944 г. няма отношение към науката, а е определен политически акт, целящ да раздели българския език на две части.
Л и н г в и с т и ч н и я т   м а к е д о н и з ъ м   н е  е  н и щ о д р у г о  о с в е н  о п о с р е д с т в е н а  ф о р м а   н а  с ъ р б и з а ц и я   н а  б ъ л г а р с к и я  е з и к  в  г е о г р а ф с к а т а  о б л а с т  М а к е д о н и я,  п р о д ъ л ж и л а   о т  к р а я   н а  м и н а л и я  в е к  д о  с е г а.
Още през 1887 г. сръбският посланик в Цариград Ст. Новакович в доклада си до министъра на просветата в Белград очертава плана за подмяна на българското иационално съзнание със сръбско чрез временно изграждане на македонско самосъзнание: "Тъй като българската идея, както е известно на всички, е пуснала дълбоки корени в Македония, аз смятам, че е почти невъзмохно да се разколебае тя напълно, като противопоставим само сръбската идея. Тази идея, опасяваме се, не би била и състояние като чисто и голо противопоставяне да потисне българската идея и затова сръбската идея би имала полза от някакъв съюзник, който би бил рязко против българизма и който би имал в себе си елементите, които биха могли да привлекат към себе си народа и народните чувства, като ги отцепят от българизма. Този съюзник аз виждам в македонизма..." [1]
Сръбското правителство свързва Ст. Новакович с четирима свои агенти, предварително инструктирани в Белград. Между тях особено се открояват фигурите на Наум Еврович и Коста Групчевич. С Новакович те се договарят за издаването на в. "Македонски глас". В специална програма като самостоятелна точка е посочена: употребата на македонски диалект без българско членуване и с все по-голямо смесване със сръбския език.
След неуспеха на сърбите в сръбско-българската война прев 1885 г. в изпълнение на плана Гарашанин сръбската пропаганда се ориентира към Македония (в областта на училищното и църковното дело, книгоиздаването, увеличаването броя на агентите и пр.).
През периода 1913-1941 г. идеите на Новакович за развиване на македонизма като съюзник на сърбизма в противоборството му с българщината в Македония бяха свалени от дневния ред. Вардарската част на областта бе обявена за Южна Сърбия, а жителите й за "прави сърби", българските училища (1141 на брой) бяха закрити; книжовният български език, преподаван още от Възраждането (по инициатива на самото население в Македония), бе забранен и заместен със сръбския.
Тоталната сърбизация на градовете и отчасти на селата донякъде секна след 1944 г., когато на Вардарска Македония в духа на коминтерновските решения бе даден статут на отделна република в рамките на Титова Югославия.
Новите сърбо-комунистически управници от Белград измъкнаха от стария националистически арсенал идеите на Ст. Новакович за македонизма като временен, средищен стадий в процеса към посърбяване на българите във Вардарска Македония. Но времето бе друго и тези идеи трябваше да бъдат модернизирани. За това спомогна изпитаният двустранен съветски опит: а) за създаване чрез деление на нови народи и езици – в Средна Азия и б) за сливане на различни езици в един – в Европейската част на СССР. Азиатският съветски опит на глототомия, като по-примитивен, в Европейската част бе приложен частично (срвн. карелски – от фински и молдавски – от румънски).
Следвоенна Югославия следвайки традициите на бившето Кралство на сърби, хървати и словенци, от една страна, под лозунга за "братство и единство" се стремеше към заличаване на етническите и езикови противоречия между народите на СФРЮ, лансирайки дори идеята за създаване на "югославски народ" (по аналогия на съветски народ), а от друга страна, приложи принципа за разделяне на нациите и езиците (какъвто бе случаят с разкъсването на българския народ и език и съчиняването на т.нар. "македонски народ и език").
Белградските наставници заедно със скопските си помощници наложиха македонизма като идейно течение на сърбизма и в науката, респективно в езикознанието. Този факт обяснява множество фалшификации, които извършиха югославските филолози, за да завоалират или подправят истината.
1. За няколко дни през 1944 г. в Скопие бе "създаден" книжовен македонски език" – на определено място, на определена дата и с декрет. Куриозното е, че в сърцето на Европа, и то в средата на ХХ век, след отдавна изживения период на пробуждане и стабилизиране на нациите през епохата на Възраждането (ХVIII-ХIХ в.) към Република Македония бе приложен денационализаторският принцип за "съставяне" на език и азбука, характерен за безписмените неевропейски племена. Българската област, дала на света Кирил и Методий, Климент и Наум, творци на старобългарската и славянската писменост и създатели на третия международен книжовен език в Средновековна Ееропа, изведнъж след единадесет века културен разцвет се оказа в положението на регион, лишен от история, за който е нужно съставянето на книжовен език и азбука (?!). Изхвърлянето на традиционните кирилски букви за отбелязване на съществуващите звукове и приемането на Вукови букви за маркиране на звукове, липсващи в езика, е красноречив аргумент за "лингвистичния" характер на извършените реформи.
Името на езика, говорен от населението в Македония през целия исторически развой, недвусмислено е посочено в документите: Теофилакт Охридски (края на ХI – началото на ХII в.) в "Пространното житие" нарича Климент "пръв епископ на българския език". Димитър Хоматиан, охридски архиепископ (края на ХII – началото на ХIII в.) се оплаква на сръбския крал Стефан Радослав, че "на български език не може да се тълкува или говори". Византийският историк Никифор Грегора през 1326 г. отбелязва, че българите по Струма, Струмица и Скопие са го поздравили "на своя език добродушно и засмяно". През турското робство в Македония робите, купувани от Венецианските търговци, са именувани "на български език". Сръбският патриарх Василий Бръкич, съставил "Описание на провинциите в турската държава" през 1771 г., отбелязва: "но тъй като българите са много повече от турците, то по цяла Македония всички говорят български език".
Френският чиновник от консулството в Солун Кузинери (1777-1779, 1786-1793 г.) подчертава, че Воденската епархия на Запад от Солун "цялата е населена с българи" и затова "всички архиепископи, които дохождат във Воден, макар и гърци по народност, са принудени да научат български език". Немският учен Гризебах, пътувал из Македония през 1839 г., отбелязва, че "от Солун на запад не се чува вече гръцки език и оттатък чак до албанскте гранични линии живеят българи". Руският монах Партений през 1339 г. пише, че в Македония "българският говор е по-близък до славянския, отколкото руският". Австрийският консул Хан, обиколил Македония на два пъти (1858 и 1863 г.), посочва, че "сръбско-българската езикова граница минава по р. Българска Морава, чак до Призрен в полите на Шар планина".
През Възраждането почти всички книжовници от Македония открито демонстрират българското си езиково самосъзнание. Паисий назовава своята история – "История славяноболгарская". В нея той ясно и определено свързва понятията род – народ – отечество – учение – обичай с език; като съставя цяла национална програма. Към тях Райко Жинзифов по-късно прибавя вярата и народността. У книжовниците от Македония са създава традиция за етническо именуване на езика, на който те пишат. Йоаким Кърчовски издава "Повест ради страшнаго и втораго пришествия Христова, собранная от различних с[ве]тих писаниях и преведена на простейши язик Болгарский" (в Будине граде, 1814) и "Чудеса прес[ве]тия Б[о]городици, преведени от книга "Амортолон Сотириа на болгарский язик" (в Будине граде, 1817). Тетовският (от с. Теарце) монах К. Пейчинович нарича труда си "Книга сия зовомая Огледало, описася ради потреби и ползования препростейшим и некнижним язиком Болгарским Долняя Миссии" (в Будинв граде, 1816).
Тук трябва да се отнесат още книгите на: граматиста от Банско – Неофит Рилски "Болгарска граматика" (Крагуевац, 1835); "Новый завет, новопреведенный от славянскаго на Болгарскiй Азыкъ"; на солунчанина Павел Божигробски "Евангелие (типосано на богарской език с гръцки букви)", (Солун, 1852); на свещеника от Скопско Натанаил 3ографски "Буквар славеноболгарски" (Букурещ, 1865 г.). Охридчанинът К. Шапкарев написва "Български буквар..." (1868 г.), "Голяма българска читанка" (1868 г.), "Сборник от български народни умотворения" (1891-1894 г.).
У тези автори българският език е синоним на матерен или майчин, свой, народен, собствен наш, наший народен, правий, преискренний, природний, кореньобитен и изобилен език, а също така и на словосъчетанията българско слово и български речи.
Цялата история на българския език – стара и нова – бе иззета и фалшифицирана. Показателен в това отношение е трудът на Блаже Конески (Благой Конев) "Историjа на македонскиот jазик (Скопjе и Белград, 1965)", които анализира същия езиков материал и същите езикови паметници, разгледани вече от К. Мирчев в "Историческа граматика на българския език" (София, 1958), и който повтаря – нерядко буквално, но разбира се, под друг етикет, всички основни положения на големия български учен.
Променени бяха в известна степен езикът и правописът на книгата на Стефан Веркович "Народне песме македонски Бугара", преиздадена през 1961 г. от К. Пенушлиски под заглавие "Македонски народни песни". Същото стана и със сборника на Д. и К. Миладинови "Български народни песни", преиздаден в Скопие (1962) от Д. Митрев, К. Пенушлиски и Ал. Спасов със съзнателно подменено заглавие "Зборник". На подобна процедура бяха подложени и заглавията на трудовете на световно известни лингвисти като Селишчев. Неговият "Полог и его болгарское население" (София, 1929) се превърна само в "Полог" (вж. напр. Бл. Конески "Граматика на македонскиот литературен jазик", Скопjе, 1966, с. 18). Архивните документи също не се издаваха в автентичеи вид. Писмата на видния революционер Г. Делчев, напр. написани на български книжовен евик, бяха издадени от Л. Лапе ("Писма на Гоце Делчев", Скопjе, 1953) не на езика, на който са написани, с което беше нарушен установеният в архивистиката принцип за запазване на автентичността на материалите.
По-младата генерация в Македония и в чужбина, която искаше да знае истината, не можеше сама да стигне до първоизточниците. Скопската наука се страхуваше от тях и ги подменяше със заместители.
2. Фалшифицирана бе и б ъ л г а р с к а т а  д и а л е к т о л о г и я. Голяма част от библиографските трудове на М. Маждракова ("Библиографичен преглед на обнародваните материали по българска диалектология, Известия на Семинара за славянска филология, 1904-1905, София, 1905 г.), на Хр. Герчев ("Поглед върху развоя на българската диалектология", Известия, кн. III, 1911 г.), на Ст. Стойков ("Показалец на обнародваните материали по българска диалектология", СбБАН, т. ХХI, София, 1937 г.) и др. фактически беше преиздадена от Б. Видоески под наслов "Прилог кон библиографиjата на македонскиот jазик" (Скопjе, 1953 г.).
На филолозите от Белград и Скопие беше нужно да утвърдят идеята за независимия характер на македонските диалекти от българските. Трябваше да се измисли македонски "идентитет", да се очертае "македонска езикова територия", различна от българската. Това беше почти невъзможно, защото световната наука много отдавна вече беше посочила българския характер на говорите в Македония (Б. Караджич, Б. Ягич, В. Облак, Ив. Попович, Шафарик, Нидерле, Перволф, Гайтлер, Гебауер, Мазон, Н. ван Вейк, Зандфел, В. Григорович, Шахматов, Фортунатов, Чепкин, Лавров, Селишчев, Маргулиес, Л. Томас, Б. Цонев, Л. Милетич, Ст. Младенов, Ст. Романски, К. Мирчев и още много други).
Промяната на името на българските диалекти в Македония само като "македонски говори" не можа сама по себе си да промени характера на езика. Като обществено явление, той се развива бавно в течение на векове (в случая повече от 13 века), запазвайки своята същност и специфика. След създаването на СР Македония българските говори от този край не придобиха друг фонетичен, морфологичен или синтактичен строеж.
Замърсяването на езика с чуждици (най-вече сърбизми) се извърши преди всичко в областта на лексиката, и то предимно в писмената форма. В основата на регионалната книжнина след 1944 г. легнаха особеностите на същите западнобългарски диалекти, които се говореха и дотогава. Говорите в Македония от източнобългарски тип съзнателно не се взимаха под внимание при изграждане на регионалната норма.
За да се види по-добре същността на нормата, тук ще се спрем на двете основни диалектни групи в Македония – източна и западна, – които представляват естествено продължение на двата типа говори от територията на Р България.
Намирайки се на крайния ягозапад, географската област Македония естествено събира в себе си сноповете на езиковите изоглоси, които идат от две посоки – от Северозападна и Югозападна България. Пресичането на тези изоглоси в определени райони придава на местните говори особен характер, който се изразява в това, че в едни отношения те се оказват източнобългарски, а в други – западнобългарски.
И з т о ч н о  б ъ л г а р с к и т е  о с о б е н о с т и  са по-характерни за източната и югоизточната част от македонската област и в редки случаи се появяват и в западните й краища. Източнобългарските чврти в областта имат предимно рупски (родопски и тракийски) характер, тъй като говорите в Югоизточна Македония представляват естествено продължение на рупските диалекти в Родопите и Тракия. В отделни случаи източнобългарските изоглоси опасват най-южната част на македонския регион, след което завиват на северозапад така, че стават типични и за някои най-западни диалекти (Охридско, Дебърско и др.).
3 а п а д н о б ъ л г а рс к и т е  ч е р т и се срещат в повечето случаи в западномакедонската област, тъй като т.нар. централни говори в нея са свървани с централните диалекти в Станкедимитровско, Кюстендилско, Самоковско, Софийско, Ботевградско, Врачанско и др. Понякога западнобългарските изоглоси се простират и в източномакедонския район.
Кръстосването на източнобългарските и западнобългарски изоглоси може да стане на различни места в тази област, но е по-типично за района, който се намира между реките Църна и Вардар, а също така и за Корчанско, Костурско, Леринско и Кайлярско.
Най-ярката диалектна особеност на българския език, във основа на която цялата говорна територия се разделя на две големи части, както вече се спомена, е двойното произношение на старобългарската гласна ят ( ) под ударение пред твърда сричка: на изток като 'а или е^ (б'ал, бе^л) и на запад като е (бел). Границата между двете половини на езиковото землище тръгва от устието на река Вит при Дунав и минава през Никополско, Плевенско, Луковитско, Ловешко, Тетевенско, Пирдопско, Панагюрско, Ихтиманско, Пещерско, Чепинско, Мелнишко. Петричко, Кукушко и Сярско.
Както се вижда от посочените райони, говорите в Македония са типично български. В източната половина с малки островни изключения рефлексът на е 'а или е (б'ал, бе^л), а в западната – е (бел).
Съгласната ц на изток (без Зиляковско и мървашката група села) пред застъпника на стбълг. пази старата мекост (ц'ал), както е в Тракия, Мизия и Балкана, докато на Запада не я пази (цал или цел), както е в Станкедимитровско, Кюстендилско и др.
Без да се покрива напълно с ятовата граница, но близко до нея минава и линията, от която на изток са възможни прегласите на етимологично а след й или шушкави съгласни в е^ или е (ча'ша – че^ши, че'ши; жаба – же^би, же'би; пул'а'на, пуле^ни, пуле'ни и др.). На запад това явление е ограничено само в отделни думи.
Говорите в източномакедонската област се свързват плътно с рупските (югоизточните) диалекти по характера на консонантите ж, ч, ш, който е подчертано палатален (куш'а'ра, ч'ас, т'еш'ка). Ареалът на тази особеност в миналото навярно е бил много по-широк, защото тя обуславя и по-късните промени на съчетанията шт, жд (от праслав. tj, dj), за които ще стане дума по-сетне.
Говорите на изток от Вардар и на юг от Църна и Кайлярско, Костурско, Дойранско, Кукушко, Солунско, Лагадинско, Валовищко, Сярско, в по-голяма или в по-малка степен се характеризират чрез една от най-ярките черти на източнобългарската фонетика – частична или пълна редукция на неударените широки гласни а, о, е съответно в ъ, у, и (башта'-башта'-бъшта'; де'до-де'до-де'ду, зеле'но-зеле'но-зиле'но);
Като се вземе пред вид, че диалектите на Източна и Южна Македония, в които се открива редукция, съставят две трети от района, става ясно, че по отношение на известни езикови черти областта има повече източнобългарски, отколкото западнобългарски характер.
Като източнобългарска особеност от рупско-родопски тип може да се разгледа и запазването на интервокалното х във Валовищко, Драмско и Сярско (бер'а'ха, да'доха). В днешна Западна България и в западномакедонския район в позиция между гласни съгласната х обикновено изпада или се замества от консонантите в или ф (бе'реа, бе'рева, бе'рефа; да'доа, да'дова, даадофа).
Тенденцията към стабилизиране на ударението върху определена сричка (най-често втората или третата от края на думата) се намира пак във връзка с акцентологичните особености на източнобългарските говори, които са в съседство със северните гръцки диалекти. В тракийските говори на Гюмюрджинско, Дедеагачко, Димотишко откриваме формите ме'уве'то, гъ'рбуве'то, дъ'бове'ту, си'нато'го, ца'рето'го', цъ'рвото' си, в които освен коренното ударение съществува и второ постоянно, което обикновено пада върху предпоследната сричка на формата. Аналогични примери откриваме в съседните говори – Валовищко, Драмско, Сярско и др.: по'пове'то, си'нове'то, у'лица'та и пр. По' на запад в Костурско, Леринско и Кайлярско първичното ударение изчезва, а второто на втората сричка открая се превръща в основно за думата. В тези случаи тракийската склоннност към стабилизиране на ударението върху определена сричка се е срещнала с рупския премет на ударението към началната сричка на формата, който в същност не е чужд и на редица западни говори, срв. случаите во'да, ко'за. же'на, мо'ре, и'ди, пла'ти, и'злези, мо'лите в Югозападна и Югоизточна България и вода', коза', жена', море', плати', изле'с, моле'те в Североизточна България.
Успоредното действие на двете тенденции към стабилизиране на ударението върху определена сричка и към преместването му върху по-предни създава различни типове акцентни системи в българските говори на Тракия и Македония. "В Европа – пише Н. С. Трубецкой в своя класически труд "Основи на фонологията" – постоянното ударение на предпоследната сричка е представено в полски (с изключение на кавубските диалекти), в граничещите с тях диалекти на чешки и словашки и в източните диалекти на долнолужишки, същото "пенултимно" ударение господствува в някои български диалекти в Македония и Албания". [2] По-нататък той отбелязва, че "са възможни и по-сложни случаи, като например постоянното ударение на третатата сричка открая в някои български говори в Македония". [3]
Подобно на източнобългарските особености з а п а д н о б ъ л г а р с к и т е  ч е р т и  в  македонския регион също са представени от непрекъснати изоглоси, които свързват днешна Югозападна България с македонската област.
Западнобългарските диалектни черти са особено типични за района и цялата писменост в него след 1945 г. Опитите, които се правят в последните години за създаване на регионална норма, макар и да носят небългарски етикет, фактически се базират върху говорни особености, които характеризират една голяма част от западнобългарските говори, намиращи се в държавните граници, и една немалка част извън тях.
Скопската писмена норма, като се изключат допуснатите сръбски лексеми, които са чужд елемент на системата, няма своя специфика, чрез която да се противопостави на българския език като цяло, защото се базира върху чертите на един дял от голямото западнобългарско наречие, в което различията от говор до говор са минимални и несъществени. Югозападните български говори, както се отбелязва в българската диалектология, са тясно свързани помежду си в здраво единство.
Тук ще се спрем върху онези черти, които обикновено се сочат като собствено македонски, различни от български. Най-характерна езикова особеност (и то още от края на Х в.) според Бл. Конески "е т.нар. замяна на еровете в затворена сричка: ъ>о (сънъ>сон), ь>е (дьнь>ден). Тази черта и днес е характеристичен белег на македонската езикова общност". [4] Като оставим настрана нелингвистичния термин македонска е з и к о в а общност, тук ще разгледаме географското разпределение на тази "най-значителна" [5] езикова черта, която служела като различителен белег.
Естествено преходът на ь  в  е  в случая не представлява интерес, защото в огромното мнозинство български диалекти той е единствен, т.е. в днешна Източна и Западна България, както и в източния и западния македонски район преобладават случаите от типа ден, ле'сен, лен, те'мен и пр. Изключения като та'нак, ма'гла, до'шал и пр., характерни за Ихтиманско, Врачанско и Пирдопско, имат пълни успоредици с аналогични в Прилепско, Битолско и Велешко, както на тъ'нък, мъгла', дошъл във Видинско, Михайловградско и Софийско съответствуват подобни случаи в Кумановско, Кривопаланечко и Кратовско.
По-специално внимание заслужава рефлексът ъ>о', върху който се градят теории за някаква разлика между диалектите в Р Македония и Р България, а оттам и за разлика между "езиците". Всъщност езиковата общност, за която става дума по отношение на застъпника на ъ, се оказва съесем неединна, защото в Тетовско, Дебърско, Скопско, Кумановско и Светиниколско ни се представят случаи с неизяснена ерова гласна, така както е в повечето говори и в книжовния език – сън; въ'шка, зъ'лва, бъ'чва, лъжи'ца и пр.
Дори да се абстрахираме от факта, че говорите в областта имат буквално същите особености като диалектите в днешна България, и приемем условно, че рефлексът на ъ е само един – о, а не няколко, ще видим, че въпреки това заместникът о не се превръща в собствено "македонски", а продължава да има западнобългарски и отчасти източнобългарски характер.
Преходът на ъ  в  о характеризира една огромна област в днешна Западна и отчасти в Източна България, която по територия е по-голяма от територията на днешна Р Македония. Това явление се открива в Кюстендилско (бо'чва, сон, дош, сто'ло), Радомирско (sво'но, во'нка, гърбо'), Пернишко (во'лва, тако'ф, пръсто'), Станкедимитровско (бо'чва, сон, носо'), Софийско (пе'ток, пе'сок), Ботевградско (возгла'ве, возви'ра), Ихтиманско (восе'дна, вов вода'та), Самоковско (наво'нка, зо'лва, по'пка, по'пок, ден'о', градо'), Пазарджишко (во'нка), Елинпелинско (во'звре, возгла'вница, сино'), Пирдопско (возди'шам, воспра'вено), Девинско (сон, дош), Смолянско (како'ф, сакооф, вако'ф), Гюмюрджинско, Дедеагачко, Димотишко (со'беръ, мо'зук, по'пук), в Шуменско, Разградско, Русенско, Силистренско (въ'тук, доби'тук, крако', медо', носо') и др.
Както личи от примерите, центърът на явлението лежи в района на Станкедимитровско и Кюстендилско, където окавите изяснявания на стбълг. ъ са еднакво характерни както за к о р е н н и, така и за суфиксни и префиксни срички (бо'чва, пе'ток, возви'ра). Колкото се отива по' на север и изток, явлението се ограничава с по-малък брой от случаи в коренни срички, докато в някои говори, като ботевградския, пирдопския, софийския и източнотракийския, то се среща предимно в представки или наставки, а в мизийските говори на Североизточна България и Врачанско и в членната форма (крако', медо'). Вън от ударение в източнобългарскитвеговори рефлексът о се подлага на редукция, поради което се превръща в у (со'беръ, но субра' с. Съчанли, Гюмюрджинско. пода'рук, Шуменско).
Независимо от това, че първата вокализация на ъ в о се открива в някои източнобългарски райони, все пак по начин на изява и по териториално разпространение тя е предимно западнобългарска особеност.
Като се говори "за народната основа на македонския литературен език", на второ място обикновено се сочи изговорът на стбълг. като а, който характеризира западните говори в македонската област. "Понеже т.нар. централни говори – отбелязва Бл. Конески в споменатата граматика – се вливат неразделно в това наречие, оттук произлиза, че всъщност и народната основа на нашия литературен език е по-широка и че тя се покрива със западномакедонското наречие, което представлява най-голяма наша говорна цялост... Но същото така е важно да покажем кои от говорите в състава на това наречие с известни черти са по-близки до литературния език. Така достигаме вече по-близо до уточняването на понятието за централните македонски говори. Понеже в нашия литературен език е застъпен изговорът рака, мака, пат и т.н., тогава между западномакедонските говори му са по-близки онези, които познават този изговор". [6]
Поставянето на западнобългарските а-говори в Македония в основата на писмената норма е факт от изключително голяма важност, защото той показва особено нагледно, че тази основа е западнобългарска.
Макар че досега обикновено никога не се чертае източната граница на този а-говор, не е особено трудно той да бъде проследен до най-източната му точка.
Пред нас и в този случай се рисува същата картина, която беше характерна за територията, ззсегната от изясняването на еровете: а-диалектът, който ляга в основата на писмената норма, в Р Македоние се свързва с район, не по-голям от обширната територия на а-диалекта в Западна България. Централните а-говори в Р България и Р Македония представляват неразкъсваема езикова цялост, която се дели единствено от една граница – държавната.
Западните говори със застъпник на като а (маж, пат, заб, даб) във Велешко, Кичевско, Битолско са част от големия западнобългарски диалект със същия рефлекс, който се открива в значителни области на Северозападна и Югозападна и по-малки райони от Източна България: Ботевградско, Врачанско, Ихтиманско, Софийско, Пернишко, Самоковско, Кюстендилско, Радомирско, Станкедимитровско, Пирдопско, Копривщенско, Клисурско и някои райони в Родопите.
Изключение от това положение представляват говорите в Драмско, Сярско, Солунско, Воденско, Кукушко, Дойранско, Гевгелийско, Костурско, Леринско, Преспанско Охридско, Стружко, Дебърско, Гостиварско, където застъпникът е книжовнобългарското ъ (дъб, мъж, гъска), Рефлексът у в Кумановско и Скопско се свързва със същия рефлекс в Трънско и Брезнишко (рука, зуб). Застъпникът е (река, зеб) в Радожда и Вевчани край Охридското езеро откриваме в Поморийско и Тетевенско, а рефлексът о в Дебърско (зоб, доб) съвпада с някои родопски застъпници и има изолиран характер.
Резултатите от лингвистичната география и при тази важна особеност показват, че западните диалекти, въз основа на които се правят опитите за създаване на писменост, са само част от обширното западнобългарско наречие, в което рефлексът на ъ е  о, а на – а.
Важен белег за западнобългарските говори, който се посочва като характерна черта и за регионалната норма, е ясният изговор на широките гласни а, е, о вън от ударение, каквото е всъщност положението и с книжовния български език (жа'ба, ста'рец, се'ло).
От чертите, еднакво характеризиращи някои говори в Р Маквдония и днешна Западна България, тук могат да бъдат посочени още такива, като сричкотворни р  и  л – срп, врх, жлт, поява на контрахирани форми при глаголите от I спрежениe от типа и'грам, ко'пам, ве'нчам, мо'там и пр.
Интересно преплетени в областта са изоглосите и на други фонетични, морфологични и синтактични явления. Така напр. изоглосата на групата цър, която е характерна за говорите в днешна Западна България, Родопите и Странджа (църве'н, цъ'рвей, црън), се врязва в централната част на района, като разделя най-източните и най-западнитв му дялове, където се пази старото съчетание чер. С група чер, чере са както говорите в Зидяковското, Драмското поле и Костурско, така и диалектите на Дебърско, Стружко, Охридско.
Крайният Изток е разделен от крайния Запад по същия начин чрез изоглоса на личното местоимение за 3 л. ед. ч. он, която преминава през централната част на областта. Източно и западно от нея в Прилепско, Кичевско, Ресенско и Стружко, а също така и в Солунско, Сярско и Кукушко се употребява личното местоимение той.
Тройната членна форма, която карактеризира най-западните области, има близки свои успоредици в родопските диалекти: -о^т (го^рбо^т), -та (жена'та), -то (се'лото), -те (ко'ренете), -о^с (го^рбос), -са (жена'са), -со (се'лосо), -се (ко'ренесе); -о^н (горбо^н), -на (жена'на), -но (се'лоно), -не (ко'ренене) и в трънския говор: -ът (гъ'рбът), -та (жена'та), -то (село'то), -те (коните), -те (жа'бете), -та (децата), -ъв (сто'лъв), -ва (зи'мава), -во (се'лово), -ве (столо'веве), -ве (жениве), -ва (де'цава), -ън (сто'лън), -на (жа'бана), -но (село'но), -не (коренине), -не (жа'бане), -на (де'цана).
Конструкциите от типа на го виде детето и ми е лошо пак с прекъсване на ареала се явяват в Беломорието, Тракия и Мизия, срв. го немаше, са_български се'лата, му скинаа' пи'фката, нъ зали'ваше ре'ката в Беломорието и сън_би'л гул'а'м кодо'ш, ми пръпа'да те'шку, съ_чу'д'а'м и съ_ма'йъм, йъ_ви'деф (в Силистренско, Странджа, Банат), си_до'йде детето (Източна Тракия). Тук се отнасят и съчетания от типа на и'мам_го ви'дено и та'ка сме_кле'кнати, които са характерни и за Югоизточна България (Тракия).
3. Най-грубата фалшификация, която се прави, е опитът писмено-регионалната форма в Р Македония да бъде представена като "к н и ж о в е н  м а к е д о н с к и  е з и к".
Видяхме, че тази форма няма своя история, различна от общобългарската, и че диалектната й база продължава да има западнобългарски характер (централните говори в Македония са част от голямото западнобългарско а-наречие).
С к о п с к а т а  н о р м а  и м а  о б л а с т е н (р е г и о н а л е н)  х а р а к т е р, не само заради това, че е създадена изкуствено по политическа поръчка (на определена дата, място и с декрет) за разлика от естествените и нормални езици в цивилизования свят (срв. езиците в другите европейски и американски страни), не и заради това, че е отричана в България или зад граница, а защото е о ф и ц и а л н а  н о р м а  с а м о  з а  е д и н  р е г и о н от географската област Македония, т.е. само за Вардарския дял. Останалите две части – Пиринската и Беломорската – нямат никакво отношение към нея. Докато до 1913 г. в течение на близо век българският книжовен език (въпреки робството) е бил език на училището, литературата и печата за трите дяла, то скопската норма все още не е стабилизирана и днес, дори във Вардарската част, за което свидетелствува непрекъснатият езиков хаос. Изградена набързо – за няколко дни – чрез гласуване от десетина не дотам прорветени учители и общественици тя е чужда за македонските българи от Пирина и Беломорието.
Опитът да бъде популяризирана за две години в Благоевградско, поради неустановеността й, слабата подготовка на полуграмотните "учители" и съпротивата на местното население остана несполучлив. [7]
Претенциите на писмената форма в Р Македония за някаква репрезентация на "македонския език" като "цяло" в трите дяла – с цел да бъдат обосновани обратните асиирации към историята на езика и към диалектите – са безпочвeни.
Тя има приложение само в един регион – Вардарския, и в този смисъл е с тясно регионален характер и ограничено значение. Неин аналог е българската регионална норма на преселниците-католици от Свищовско и Чипровеко в Банат (ХVIII век).
В предложените документални материали се откриват красноречиви с а м о п р и з н а н и я от членове от Комисията за македонски правопис в подкрепа на изказаните мисли. Те не са направени от случайни хора, а от самите съставители на скопската норма. От тях личи, че след Втората световна война македонска нация няма, и че тя тепърва трябва да се утвърждава; че Македонската нация е дело на маршал Тито, на комунистическата партия и на политическата конюнктура, режисирана преди всичко от Сърбия, че е налице страх от "други места" и от Федерацията да не се допуснат политически грешки; че се скъсва с многовековната домашна традиция след приемането на сръбската азбука и с изхвърлянето на необходими за писмеността букви; че се измисля скоростно "език", без да съществува литература; че правилата са произволно съставени, а преподавателите – слабограмотни; че се определя (посочва) едно наречие за основа, след което то се утвърждава с декретиране, администриране и гласуване. И най-сетне, че някои от членоввте на комисията за съчиняване на македонския книжовен език сами разбират, че съвдадената от тях формация е изкуствена и че в бъдеще ще сподели съдбата на всички други изкуствени творения, подобни на нея.

Кулата от черепи в Ниш е българска, а не сръбска
https://frognews.bg/obshtestvo/minalo/kulata-cherepi-nish-balgarska-srabska.html

През 1809 г. Българите вдигат въстание срещу отоманския душманин. Българите губят, а пашата в пристъп на бяс строи кула от главите им. 200 години след събитията, въстанието в Ниш е сръбско, черепите също, негодува срещу една неправда историкът Иво Антонов.
Ето я и историята на въстанието.

През май 1809 г. недалеч от град Ниш, разбунтувалите се против османската власт местни въстаници са жестоко избити. По заповед на османския военачалник Хуршит паша убитите бунтовници са обезглавени, а черепите им са вградени в стените на кулата.

Онова, което премълчават сръбските „историци“ е, че мемориалът е български, а не сръбски.Ниш и околията му до края на XIX век са чисто български и си има даже екзрхийски митрополит от 1870г.

Българският етнически облик на района на Ниш е доказан от няколко етнографски карти и пътеписи, като например този на френския пратеник Жером-Адолф Бланки, който в записките си нарича Ниш „Столицата на България“. Френският геолог Ами Буе (1794-1881) също пише в свойте научни трудове, че българите в Поморавието са най-бунтовното население в цялата Османска империя.

Но най-голямото доказателство е това, което се е писало в сръбските вестници, които съобщават за сраженията в Нишко със заглавия от рода на: “Устанак у Бугарской“ (“Въстанието в България“). Това доказва, че през 1809 г. надигналите се въстанници в Чегар планина са били повечето с български произход и самосъзнание.

Днес сърбите наричат въстанието тяхно, но освен техните шовенистични “научни“ трудове има и неоспорими исторически истини, които разобличават сръбските лъжи.

Сръбска песен за геноцида над българите
Српска ми труба затруби - текст 1907 год - Четнички покрет
Српска ми труба затруби
У тово село Дреново.
Спремте се спремте четници,
Силна ће борба да буде.

Ој напред иде пред четом
Јован Бабунски војвода,
За њим иде пред четом
Васил Велешки војвода.

Извика Јован Бабунски:
Држте го село оздола,
Држте го село оздола
Тува је Стеван Димитров.

Извика Јован Бабунски:
"Предај се, предај, Стеване"
"Не се предајем, Јоване,
Аз сам блгарски војвода!"

Извика Васил Велешки:
Фрљајте бомбе четници.
Поче им кућа да гори,
Из куће Стеван говори:

"Пуштај ма, пуштај Јоване,
Чета ће да ми изгоре."
Српска ми труба трубаше,
Дреново село гореше.

Дреново (изписване до 1945 година Дрѣново, на македонска литературна норма: Дреново) е село в Република Македония, част от Община Чашка.

В "Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника", издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Дреново (Drenovo) е посочено като село с 32 домакинства и 127 жители българи.[2] Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в края на 19 век Дрѣново има 450 жители, всички българи християни.[3]

В началото на 20 век цялото селото е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Дреново (Drenovo) има 536 българи екзархисти.[4]

Дреново е едно от ключовите села, оказали упорита съпротива на четите на сръбската въоръжена пропаганда, вилнееща из селата на Азот и Грохот. През 1907 година, при нападението на сръбски чети и гибелта на войводата на ВМОРО Стефан Вардарски, са изгорени 11 къщи в Дреново.[5]

При избухването на Балканската война в 1912 година двама души от Дреново са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[6]

След Междусъюзническата война в 1913 година селото попада в Сърбия.

На етническата си карта от 1927 година Леонард Шулце Йена показва Дреново (Drenovo) като българско християнско село.[7]
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D1%80%D0%B5%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%BE_(%D0%BE%D0%B1%D1%89%D0%B8%D0%BD%D0%B0_%D0%A7%D0%B0%D1%88%D0%BA%D0%B0)

Ваташа (в по-старата литература известно и като Ватоша, на македонска литературна норма: Ваташа) е село в Република Македония, в Община Кавадарци с 3 502 души население.

Селото е известно още от 14 век. То се споменава под името Ваташ в грамота на Иван и Константин Драгаш, датирана около 1378 година.[2] По времето на Османското владичество в Македония Ваташа е едно от най-големите и икономически най-развити български селища в областта Тиквеш. През този период наред с българите-християни селото е обитавано и от помаци. През XIX век с изключение на поздравите и някои числителни бройни имена, езикът на местните мюсюлмани е български, идентичен с този на останалите жители на Ваташа.[3]

През 1817 година е завършена и осветена църквата „Успение на Пресвета Богородица“. Според местни предания, през епохата на Османското владичество в селото е функционирало частно училище, в което учениците получавали основни знания от църковно религиозен характер.[4]. От 1832 година училището във Ваташа е общинско, а разходите за него се поемат от църковната каса.

Според някои сведения, през 1837 година с подкрепата на Теодосий Синаитски и други просветители, в къщата на местния български учител Даскал Камче във Ваташа е открита печатница, която през 1838 година е пренесена в Солун.[5]

След средата на 19 век, благодарение на силната българска църковна община в селото, Ваташа се превръща в един от основните просветни центрове в Тиквеш. Известно време в него работи именитият учител Арсени Костенцев. На 1 юни 1878 година българската община във Ваташа се присъединява към прошение до Великите сили с искане за влизане на руски войски в Македония и присъединяването ѝ към Княжество България, подписано за Ваташа от Мише Ризов и Ризо Добрев.[6][7]

Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 г. Ватоша е има 1 808 жители, от които 1142 българи християни, 618 българи мохамедани и 48 цигани.[8]

Цялото християнско население на селото е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година във Ватоша (Vatocha) има 1880 българи екзархисти и работят българско прогимназиално и основно училище.[9]

При избухването на Балканската война в 1912 година 7 души от Ваташа са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[10] В 1912 година по време на Балканската война в селото влизат сръбски части. Според доклад на Глигор Варналиев, главен български учител в Кавадарци, през януари 1913 година сръбски четници от Черна ръка провеждат обезоръжителна акция, съпроводена с жестокости и насилия. Сръбският офицер Милан Каркович изнасилва Мария Тодорова в деня след сватбата ѝ с Тома Нанев.[11] През юни 1913 година жителите на Ваташа въстават в помощ на българската войска и взимат дейно участие в Тиквешкото въстание. При потушаването на въстанието в края на юни и през юли 1913 сръбските войски убиват 40 души от селото.

На етническата си карта от 1927 година Леонард Шулце Йена показва Ваташа (Vataša) като смесено българскохристиянско-турско село.[12]
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B0%D1%82%D0%B0%D1%88%D0%B0
Лист от Апела на македонските българи за присъединяване към България от 1878 година с подписите на представителите на Ваташа (горе вдясно). (виж снимката от линка)

На 16 юни 1943 година българска военна част, под командването на генерал Любен Апостолов от Крива Паланка, разстрелва край селото, при провеждана в района прочиствателна операция, 12 млади комунисти, заподозрени, че са ятаци на комунистическите партизани. Над селото по този повод, по-късно е построен паметник.[13]

19 години въ сръбскитѣ затвори. Спомени
Коце Ципушевъ (Книжарница “Св. Климентъ”, София, 1943) съ предговоръ отъ Симеонъ Радевъ

Баща ми загина въ Радовишъ презъ 1913 година, при влизането на сърбитѣ въ Радовишъ. Сръбски войници го намѣрили на нашата градина, която се намираше близу до града. Отъ началото му поискали 200 лири, за да го оставятъ живъ, като не имъ далъ, тѣ го намушкали съ щиковетѣ си. Смъртно раненъ, баща ми, все пакъ, успѣлъ да се добере до кѫщи, кѫдето издъхналъ.

Зетъ ми, Ташо Андоновъ е убитъ отъ сръбската жандармерия, заедно съ много други българи отъ Радовишъ, Щипъ, Кочани и Скопие, презъ есеньта на 1915 година. Въ навечерието на нашето намѣсване въ европейската война, сърбитѣ арестували мнозина български първенци. Първоначално ги държали като заложнини, а при нашето влизане въ войната, откарали ги по пѫтя Щипъ—Скопие къмъ Косово поле. По-голѣмата часть отъ тѣхъ сѫ били избити отъ озвѣрени-тѣ сърби, по пѫтя на тѣхното отстѫпление. Зеть ми бѣ едъръ и много здравъ човѣкъ, но му дотегнало да се влачи съ сръбската паплачь, та легналъ на земята и отказалъ да върви съ тѣхъ. Застреляли го, така, както лежалъ, право въ устата.
http://macedonia.kroraina.com/kc2/kc_4.htm

На първо мѣсто, нека отбележа, че мнозина, криминални затворници бѣха осѫдени за много дребни дѣла. Напримѣръ, Тошо Богдановичъ, отъ Нишъ, бѣ осѫденъ на 15 години строгъ тъмниченъ затворъ загдето, презъ време на окупацията, въ неговата кѫща живѣлъ нашъ офицеръ. Понѣкога тѣ вечеряли заедно и пѣели българския химнъ и др. български пѣсни. Отъ тия невинни веселби сѫдътъ извадилъ заключение, че Тошо е билъ интименъ съ нашитѣ власти и въ услуга на българското комендантство. Затова го и осѫдилъ. Вѣроятно, не малка роля е изигралъ въ случая сръбскиятъ шовинизъмъ и омраза къмъ България. Селянчето Душанъ Димитриевичъ бѣ осѫдено на 10 години затворъ, — като малолѣтно, само за това, че когато пасѣло овцетѣ си, при него дошло едно отдѣление наши войници, които преследвали отстѫпващитѣ сръбски войски и го запитали: „Кой е прѣкиятъ пѫть за с. Матеевци, Нишко”? Естествено, то имъ посочило пѫтя. За това му деяние сѫдътъ не бѣ се поколебалъ да му наложи жестоко наказание. Интересното е, че Касацията е отхвърляла на два пѫти присѫдата му, като несправедлива и прекалено строга, ала окрѫжниятъ сѫдъ си останалъ на своето. Майката на това дете, пъкъ, е била осѫдена на 12 години строгъ тъмниченъ затворъ, понеже поздравила наши войници, съ думитѣ, „Добре дошли, братя българи”, при влизането имъ въ тѣхното село. Много шумно бѣ и дѣлото противъ група нишки търговци, които презъ време на войната купили съ свои срѣдства аероплана „Нишава” и го подарили на нашата армия. Дѣлото имъ бѣ струвало повече отъ 600,000 динара, но по този начинъ бѣха сполучили да се отърватъ.
http://macedonia.kroraina.com/kc2/kc_11.htm

Спомени
III. Освободителна борба 1924 - 1934 г.
Иванъ Михайловъ
http://macedonia.kroraina.com/ims3/index.htm

XXII. ЖЕСТОКОСТИ НАДЪ НЕВИННИ СЕЛЯНИ ВЪ СКОПСКО



На 14 май започна процеса противъ арестуванитѣ въ Скопско двадесеть и трима невинни селяни въ връзка съ атентата на желѣзопѫтната линия, извършенъ на 19 ноемврий 1927 г. близо до станцията Айватово.


Селянитѣ сѫ били подложени на неописуеми изтезания. Заслужава да дадемъ тукъ описанията, помѣстени въ в. „Свобода или Смърть" отъ 7 май 1928 год.


Отъ село Аджалари сѫ изтезавани:

1. Траянъ Божиновъ, 28 годишенъ. Въ жандармерийската застава битъ отъ 6 часа сутриньта до 8 часа вечерьта непрекѫснато, и то голъ. Връщанъ въ околийското управление, изважданъ въ 10 часа вечерьта вънъ отъ града съ пристава Миятовичъ и стражара Мустафа. Връзванъ е съ синджиръ за рѫцетѣ, краката и гръдния кошъ за стълбитѣ. Обѣсватъ му за тестикюлитѣ една стомна съ вода и го поливатъ съ хладна вода. Въ безсъзнание, не знае колко сѫ го държали така. Това се повтаря и други две вечери. Така обѣсенъ, биятъ го съ гърбачъ. Следъ това водятъ го 6 вечери на брѣга на Вардара, вързанъ съ синджири и съ вѫжета, пускатъ го нѣколко пѫти въ водата. Воденъ е всѣка вечерь по два-три пѫти. Осемь дена е спалъ въ едно отдѣление на зимника, нареченъ „дърварникъ", което има прозорци безъ стъкла. Четири нощи билъ затворенъ въ нужника. Презъ цѣлото време билъ съ една риза. Осемь дена билъ съвсемъ гладенъ. Битъ е съ ритници въ корема. Червена чушка пъхатъ въ носа му. Връзватъ го за черницата и обѣсватъ му стомна съ вода за тестикюлитѣ .Съ неговия пожъ връзватъ му шията и стѣгатъ двама докато не падне въ несвѣсть. Пикалъ цѣлъ месецъ кръвь. Една кървава риза е въ рѫцетѣ на неговия адвокатъ. За разпитъ сѫ го носили двама цигани на тезгере. Оправданъ отъ сѫда !


2. Ангелъ Блажевъ, 28 годишенъ. Затворенъ пръвъ следъ атентата още сѫщи день. Изважданъ вечерьта два-три пѫти вънъ отъ селото, битъ съ ритници и съ патрондашъ, кѫдето стигали и стѣгали му тестикюлитѣ. Въ зимника е битъ съ дръжка отъ брадва. Докаранъ въ околийското управление, кѫдето лежалъ 9 дена въ „дърварника" голъ. Билъ петь дена гладенъ. Съ една обѣсена стомна съ вода за тестикюлитѣ е битъ съ гърбачъ и поливанъ съ вода. Палена чушка въ носа и ританъ съ ритници. Безъ брой плесници и блъскане на главата въ зида. Четвъртата вечеръ били го съ две торби пълни съ пъсъкъ.

3. Петъръ Мановъ, 24 годишенъ. Въ жандармерийската станица бятъ както и първия. Въ околийското управление изкарванъ нощно време на брѣга на Вардара, събличанъ голъ, пусканъ съ вързани рѫце въ водата два-три пѫти и изтегленъ на брѣга, би гъ съ гърбачъ. Първата вечерь изважданъ е така 5 пѫти, втората 4, третата 2, четвъртата 2 пѫти. Идущитѣ четири вечери е изкарванъ въ двора на управлението, събличатъ му ризата и съ вързани рѫце, го поставатъ на цимента до помпата и го поливатъ съ хладна вода срѣдъ зима. Изкарватъ го на нѣколко пѫти всѣка вечерь така. На 12-тата нощь довеждатъ въ стаята му Кральо Марковъ, който е битъ толкова, че пикалъ кръвь. Тая вечерь Мустафа го изкарва въ кухнята и му стѣга тестикюлитѣ съ мокро въже. 13-тата и 14-та вечерь следъ 9 часа, изкарванъ въ двора и като му връзватъ рѫцетѣ и краката на черницата до нужника, обѣсватъ му стомна съ вода и голъ го поливатъ съ хладна вода. Последната вечерь пада въ несвѣсть и следъ това решава да подпише протокола (готово написано отъ властьта признание). Последнитѣ 8 дена билъ гладенъ и презъ всичкитѣ 14 дена спалъ голъ. Носилъ тежки окови до предаването му на сѫдъ. Сѫдътъ го оправдалъ !


4. Коце Блажевъ, 66 годишенъ, баща на Ангелъ Блажевъ. Арестуванъ въ четвъртъка следъ атентата. На другия день битъ съ тояга въ околийското управление. Спалъ съвсемъ голъ въ избата безъ стъкла на прозорцитѣ 4 вечери. Нощно време е битъ въ канцеларията съ плесници и юмруци.


5. Дончо Стояновъ, 48 годишенъ. Битъ съ тояги и следъ това пуснатъ. Лежалъ боленъ 15 дена, затварятъ го отново. Презъ цѣлия пѫть битъ съ приклади до жандармерийската станица. Стигналъ въ околийското управление за около 5 часа и веднага почнали да го биятъ още въ коридора. Вечерьта пакъ е битъ и поставятъ му револверъ въ устата. Полудѣва и си въображава, че сѫ му убили сина. Поставятъ му окови и връзватъ му рѫцетѣ съ два синджира. Раздразненъ хваща за гушата наредника, събара го и въ яростьта скѫсва единия инджиръ на рѫката. Биятъ го много и го откарватъ въ болницата. Оправданъ отъ сѫда !


6. Коле Соколовъ кметъ, 50 годишенъ. Затворенъ следъ атентата; пуснатъ не битъ. Следъ 16 дни затворенъ въ 12 часа заедно съ Дончо Стояновъ, битъ съ приклади по пѫтя отъ селото до станцията. На другия день битъ въ коридора на околийското управление съ гърбачъ и дърво. Въ 9 часа въ канцеларията битъ съ плесници и нзмруци. Единъ подполковникъ му искубалъ единияш мустакъ, а единъ капларъ го билъ съ прикладъ. Оправданъ отъ сѫда !


7. Тодоръ Цвѣтановъ, 28 годишенъ, пазачъ на линията. Затворенъ веднага и битъ ужасно, както и другитѣ.


8. Митъръ Кръстевъ, битъ въ станцията въ избата съ приклади. Оправданъ !


9. Митъръ Марковъ. Битъ въ станцията, когато сѫ го качвали отъ избата до канцеларията и съ цевьта на пушката мушканъ по цѣлото тѣло, особено въ ребрата. Въ управлението битъ една нощь отъ стражаритѣ Ташко и Мустафа съ гърбачъ и тояги.


Мѫкитѣ, на които сѫ били подлагани останалитѣ обвиьтеми не сѫ по-малко страшни отъ горнитѣ".

Отъ село Сушица изтезавани:


а) Кральо Марковъ. Въ общината много битъ. Обѣсенъ за мишницитѣ на една греда. Битъ е по корема съ тояга. Лежалъ е въ дърварника 9 вечери. Битъ е съ тояги и обѣсена му стомна за тестикюлитѣ. Изпиталъ всички видове мѫчения, така че на десетия день живота му билъ въ опасность, плюлъ и пикалъ кръвь и не можелъ да се движи.


б) Кузе Николовъ. 50 годишенъ. Въ началото държанъ 7 дни гладенъ и 6 дена лежалъ въ „дърварника" голъ. Когато наредникътъ му далъ парче хлѣбъ, хвърлилъ го, казвайки че нѣма какво да признава. Турили го две вечери въ нужника и като го изваждатъ запалватъ една чиния съ изтрити червени пиперки подъ носа му. Билъ го лѣкарьтъ Миятовичъ съ гърбачъ.

в) Иванъ Тасевъ, битъ като Кольо Марковъ, така страшно, че на десетия день билъ тежко боленъ, плюелъ и пикалъ кръвь. На 11-тия день животътъ му билъ въ опасность, откарватъ го въ болницата, дето следъ нѣкой день умрѣлъ.


Отъ село Овчеполци:


Паладъ Кръстевъ. Затворенъ на 23 ноемврий 1927 година. На другата вечерь изкарванъ вънъ отъ селото, кѫдѣто му изкопали гробъ, тикали му въ устата револверъ, ножъ, били сѫ го съ дърво и приклади; обвитъ съ мокри вѫжета и отгоре битъ. Закаранъ въ Малинската община, били му сѫ вързани постоянно рѫцетѣ и краката съ синджири, държанъ е гладенъ, битъ съ приклади, ритници и дърва отъ стражаритѣ Душанъ и Наче Даневичъ отъ Кумановското отдѣление. Въ управлението 34 дни държанъ съ вързани рѫце и крака подъ режимъ: първиятъ день само хлѣбъ, вториятъ само вода. 24 часа е билъ въ нужника обѣсванъ за прозореца и тегленъ за тестикюлитѣ. Въ зимника му връзватъ рѫцетѣ и краката съ синджиръ на гѫсто и завиватъ около краката мокро вѫже, което стѣга месата, докато не се разпука кожата. Презъ цѣлото време безъ отопление и съ вързани рѫце и крака.

Отъ село Станевци:


а) Стоилъ Здравковъ, кметъ на с. Станевци, 35 годишенъ. Битъ, изпиталъ всички мѫчения както и горния. Ударени му сѫ не по-малко отъ 250 тояги.

б) Димитъръ Арсовъ, 38 годишенъ. Затворенъ е на 19 ноемврий 1927 година; закаранъ е въ Жванъ. Презъ нощьта е билъ обѣсенъ съ главата надоле, битъ съ тояга и ритници въ корема, тегленъ за тестикюлитѣ и така измѫчванъ цѣла нощь. На другия день вързани рѫцетѣ и краката съ синджири, докато се онесвѣстилъ. Престаналъ билъ да се движи, поливали го съ хладна вода, а щомъ се свѣстилъ — пакъ бой. Теглили сѫ му тестикюлитѣ. Това е траяло 6 денонощия, а идущитѣ 35 дена държанъ безъ отопление на режимъ: първия день вода, втория — хлѣбъ. Има счупено едно ребро.


в) Стоянъ Блажевъ — сѫщо така подложенъ на мѫчения.

г) Исмаилъ Демировъ.


Отъ с. Долно-Гъгница:

а) Пандо Йосевъ. Въ 9 часа вечерьта въ Малинската станция (застава, жандармерийски участъкъ) вързанъ съ синджиръ за рѫцетѣ и краката битъ е съ тозга и съ желѣзенъ прѫтъ, докато се онесвѣстилъ. Сѣченъ е съ ножче на дѣсния лакътъ, подъ лѣвия палецъ, на лѣвото рамо и въ кръста. Обѣсенъ въ зимника съ главата на доле за една греда. Битъ е съ ритници въ корема съ прѫтъ и поставенъ му желѣзенъ прѫтъ въ . . . Падналъ въ несвѣсть, не знае кога е сваленъ. Скубали сѫ му косата. Сѫщата вечерь близо до нужника поливанъ съ хладна вода. Така е измѫчванъ 5 дена.

б) Лазо Митовъ.

в) Коле Давидовъ — изтезавани немилостиво.

Въ тая група арестувани сѫ били и лицата Хасанъ Алимъ, Лазаръ Бойковъ и Илия Калайджиевъ — отъ скопскитѣ села. Еднакво и тѣ измѫчвани.

Арестуванитѣ сѫ предадени на сръбското „правосѫдие" подиръ шестьмесеченъ ужасъ въ полицейския затворъ, кѫдето единъ се помина, безъ да се търси отъ никого отговорность защо е убитъ човѣка.


Пръвъ билъ разпитанъ Ангелъ Блажевъ. Той отказалъ да е знаелъ за атентата. Когато сѫдията го запиталъ, защо е говорилъ друго въ полицията, Ангелъ отговорилъ:


„Тамъ не говорѣхъ азъ, господинъ председателю, а кьотекътъ говорѣше".


Вториятъ обвиняемъ Петъръ Маневъ сѫщо отричалъ да е виновенъ и описалъ въ сѫда страшнитѣ мѫки, на които билъ подложенъ въ затвора. Интересно е, че сръбскитѣ бѣлградски вестници, отдето сѫ почерпени тия сведения, не предаватъ разказа на Маневъ за тия мѫчения. „Съ побой и мѫчения сѫ изтръгнати признанията ми — заявилъ Маневъ. В-къ „Време" отъ 17 май 1928 год. (Бѣлградъ), който сѫщо както и другитѣ сръбски вестници ще да е ималъ нареждане да не изнася ония данни отъ сѫда, които компрометирватъ сръбскитѣ власти не е могълъ, въ желанието си да даде по-интересно четиво на читателитѣ си, да не се изпусне и да не каже нѣщо повече отъ другитѣ вестници, пише, че „по думитѣ на Маневъ побоитѣ и мѫченията приличатъ на приказкитѣ отъ инквизицията".


И третиятъ обвиняемъ Траянъ Божиновъ е заявилъ, че съ бой и мѫчения сѫ изтръгнати показания, които сѫ угодни на полицията. Отъ боя цѣлото му тѣло е било покрито съ кървави рани.

Обвиняемиятъ Димитъръ Марковъ отричалъ всичко. „Трѣбваше да призная, биха ме", — казалъ въ сѫда.

Другитѣ обвиняеми: Петъръ Марковъ, Лазаръ Бойковъ, Тодоръ Цвѣтановъ, Митъръ Арсовъ, Кузманъ Николовъ, Илия Калайджиевъ, побѣлѣлия старецъ Коце Блажевъ, Кральо Марковъ, Хасанъ Алимовъ, Паладъ Кръстевъ, Стоилъ Здравевъ и други — всички отричали да сѫ виновни и твърдѣли, че съ побой и мѫчения полицията ги е принудила да дадатъ изнесенитѣ въ сѫда показания.


И свидетелитѣ говорили въ полза на обвиняемитѣ.


Стоилъ Здравевъ, при разпита му, помолилъ председателя на сѫда да говори по-високо, „понеже въ затвора оглушахъ отъ побой — заявилъ Здравевъ.


Защитата


Единъ отъ защитницитѣ, адвокатътъ Милославъ Милинтиевичъ, заявилъ предъ сѫда, че показанията сѫ изтръгнати съ страшни физически насилия отъ полицията и че властьта, за да отхвърли отъ себе си отговорностьта, че не може да залови истинскитѣ изпълнители на атентатитѣ, хваща невинни хора и ги затваря.

— „Управляващитѣ хора трѣбва да не забравятъ, казалъ той въ сѫда, че тая земи не е само на Жика Лазичъ". Този адвокатъ е отправилъ молба къмъ сѫда да не свързва своето решение съ онази каша, която се нарича полицейско разследване.


— Единъ отъ защитницитѣ билъ и Димитъръ Шалевъ, когото сѫда въ Скопйе сѫщо искаше да осѫди по-рано като престѫпникъ спрѣмо държавата.


И въ тоя процесъ се повтарятъ стереотипнитѣ сцени, както при всички подобни процеси срещу невинни хора въ Македония; като напр. отбѣгване отъ страна на сѫда да привлече поне за разпитъ побойницитѣ — полицаи, ако не би ги изпратилъ и въ затвора; показване на медицински свидетелства, на които сѫдътъ обикновенно се старае да хвърли съмнение; неправилности съ поемнитѣ лица; подставяне на обвинители отъ страна на полицията и прочее.


Измежду защитницитѣ сѫ били и Драгутинъ Тасичъ, Жарко Каликъ и Григоръ Анастасовъ. Последниятъ е заявилъ: „Вмѣсто тия селяни, би трѣбвало тукъ, на подсѫдимата скамейка, да седятъ хилядитѣ онѣзи, които отговарятъ за обществената сигурность. Ние въ тая земя не знаемъ кого да сѫдимъ — ония ли, които грѣшатъ спрѣмо обществената сигурность, или пъкъ онѣзи, които я пазятъ. Затворени сѫ селяни, които сѫ пазели линията, въпрѣки че тѣ не сѫ длъжни да я пазятъ. . ."

Като защитникъ се е явилъ и Йованъ Грубичъ, който анализиралъ всички дотогавашни процеси въ Скопйе, и изобщо въ Македония, и обрисувалъ системата за физическо изнудване на признания при тѣзи процеси.

Адвокатътъ Бора Янковичъ отхвърлилъ обвинението, че войводата Величко Велиновъ билъ укриванъ въ работилницата на Калайджиевъ. И защитникътъ Благое Поповичъ подчерталъ, че признанията сѫ истръгнати насила. Последенъ е взелъ думата адвокатътъ Велия Гиничъ. Той е говорилъ за неспособностьта на полицията да разкрие авторитѣ на атентата; затова тя устройвала предъ сѫда кинематографически и фантастични картини. Въ самитѣ признания на селянитѣ — казва той — не сѫществува обвинението, за което сѫ сѫдени. Всичко било само една афера, надута отъ полицията.

Скопскиятъ сѫдъ произнесълъ присѫдата надъ обвиняемитѣ.

Сѫдебната зала, двора на сѫда и улицата сѫ били пълни съ граждани и селяни, нетърпеливи да я чуятъ.

Осѫдени сѫ:

Ангелъ Блажевъ, Кральо Марковъ и Митъръ Марковъ по на три години строгъ тъмниченъ затворъ;

Пандилъ Йосковъ, Паладъ Кръстевъ, Коце Блажевъ и Стоянъ Блажевъ по на 8 години;

Стоилъ Здравковъ — на 10 години;

Исмаилъ Демировъ — на 3 години.

Останалитѣ 14 души били признати невинни. Между тѣхъ има такива, които сѫ били премазани отъ бой и изтезавания въ затвора.

Сръбскитѣ жестокости въ Македония (1912-1915).
съ 20 ликове къмъ текста
К. Григоровъ (Пърличев)
http://macedonia.kroraina.com/knizhki/grigorov_1917.htm

Още при влизането си въ Македония сърбитѣ проявиха неприязнено настроение спрямо мѣстното българско население. Послѣдното при първия си възсторгъ отъ посрѣщането на християнски и съюзнишки войски на всѣкѫдѣ изразяваше своята радость непритворно, по своему, възклицавайки нѣкѫдѣ „добрѣ дошле", другадѣ „ура!", а на трето мѣсто „Христосъ възкресе!" Тия български изрази на естественото чувство на радость отстрана на населението не се харесаха на съюзницитѣ сърби. Тѣ на всѣкѫдѣ задаваха на сръбски въпроса : „ща си ти", на който отъ всѣкѫдѣ получаваха все сѫщия отговоръ: „българинъ", въпросъ и отговоръ фатални и сѫдбоносни за отношенията на новитѣ съюзници, както е схванала това и Карнеджиевата анкетна комисия въ своя докладъ — Когато къмъ януари т. е. 3 4 мѣсеца слѣдъ привършването на военнитѣ дѣйствия, сърбитѣ се настаниха вече въ Македония, тѣхната неприязънь спрямо новитѣ имъ поданници взима заплашителенъ характеръ. Тѣ почватъ вече явно да негодуватъ и побѣснѣватъ при всѣко проявление на българска рѣчь, българско име, българско чувство. Отъ сега нататъкъ въ Македония не можеше да сѫществува нищо българско: градоветѣ добиха сръбски имена; улицитѣ въ градоветѣ се наименуваха по сръбски; надписитѣ на магазинитѣ задължително трѣбаше да бѫдатъ сръбски; всѣки трѣбваше непрѣмѣнно да прикачи на името си окончание „ич"; свещеникътъ въ черква да служи на сръбски, владиката да споменава само името на краль Петра, богомолецътъ да се моли на сръбски, учительтъ да прѣподава на сръбски, а ученикътъ да стане „дјак" и всѣки день при влизане въ училището да заявява по задължение: „ја сам прави србин".



За управлението на Македония сърбитѣ въведоха специялни наредби. [*] Който гражданинъ не ги признаваше, считаше се за прѣдатель и се наказваше отъ специалнитѣ военни сѫдилища. Тежко наказание угрозяваше духовника, който не се съобрази съ изискванията на сръбското духовенство, изпълнитель и проводникъ на едничката религия въ държавата. Такива свещеници веднага намираха затвора; а българскитѣ владици се считаха за изгубили своето паство и като такива прѣзъ една нощь тѣ бѣха накарани „доброволно" да заминатъ задъ граница. За да свикнатъ богомолцитѣ на сръбско богослужение, устройваха се често молебствия отъ официално естество, на които благочестивитѣ българи биваха канени да участвуватъ съ прѣдупреждение и закани. Закриха се българскитѣ училища, като се унищожаваха българскитѣ учебници и пособия. Които отъ българскитѣ учители въ страната подъ натискъ отъ властитѣ се съгласяваха да останатъ на мѣстата си подъ контрола и рѫководството на опрѣдѣленитѣ за цѣльта патриоти сръбски директори и инспектори, приемаха се; всички останали трѣбваше да напуснатъ отечеството си. Дѣцата биваха заставяни чрѣзъ родителитѣ си да посѣщаватъ сръбско училище; въ противенъ случай родителитѣ отговаряха съ кесията си



Такъва е въ общи черти картината на сръбския режимъ въ Македония до междусъюзнишката война. Когато се обяви послѣдната, положението тамъ става несравнено по-тежко и непоносимо. Ето сега по възможность най-краткото изложение на установенитѣ конкретни случаи отъ сръбски жестокости до и слѣдъ междусъюзнишката война.





Скопйе. Съ заплашвания сърбитѣ сѫ заставили българитѣ още въ първитѣ дни да свалятъ българскитѣ знамена, съ които билъ окиченъ градътъ. Още съ влизането на сръбския прѣстолонаслѣдникъ тукъ, той се е обърналъ къмъ българския митрополитъ Неофита съ злокобнитѣ думи : „Да се помолимъ, владико, въ царь-Душановата църква". Преподобни Методи Димовъ бѣ подложенъ на морални изтезаниия и тѣлесно малтретиране съ побой до синевини. Спасилъ е живота си благодарение на француско застѫпничество. Карнеджиевата анкетна комисия потвърдява изрично тоя случай. (Вж. обр. № 1) — Въ Скопйе сръбскиятъ прѣстолонаслѣдникъ самъ е ударилъ плѣсникъ на невинното момиченце Васка Зойчева, само защото на въпроса какво е по народность, то е отговорило, че е българче. (Вж. обр. № 2). Гражданинътъ Спиро Гайдарджиевъ, измѫчванъ най-жестоко въ затвора отъ прѣдседателя на „Черната рѫка" въ Скопйе, майоръ Поповичъ, е свидѣтель на първитѣ жертви на сръбската жестокость спрямо арестувани по подозрение българи и турци отъ града, които сѫ били хвърлени въ Вардара още прѣзъ първитѣ дни слѣдъ настаняването на сърбитѣ тукъ, макаръ че Скопйе се прѣдаде безъ бой. Самъ Гайдарджиевъ, слѣдъ 40-дневни морални изтезания, жестокъ побой, връзване и задушване, най-послѣ едва е спасилъ живота си по застѫпничеството на руския консулъ въ града. — Димче Асовъ е билъ битъ отъ сърбитѣ, само защото е изказалъ на български своитѣ благопожелания къмъ близки роднини, които изпращалъ на гарата. Пеце Шивача билъ битъ до смърть, защото въ интименъ разговоръ казалъ: „азъ умирамъ, но сърбинъ не ставамъ". Тома Тополовъ билъ битъ, защото закъснѣлъ да замѣни българската фирма на хотела си съ сръбска. Стоянъ Маткалия е изтезаванъ въ едно тъмно маазе, като го заставили да стои съ боси крака въ вода и го били до смърть, понеже не отдавалъ нужнитѣ почитания на посѣтителитѣ си сърби въ своя дукянъ и въ хана си. — На 23 юни 1913 год. сръбскитѣ власти въ Скопйе поканватъ всички градски български свещеници и първенци въ двора на черквата „Св. Димитъръ" и слѣдъ като ги насилватъ да подпишатъ нѣкаква бумага, тикватъ ги въ затвора, дѣто скоро достигнали числото 300 души, защото докарани били тукъ и най-виднитѣ селяни отъ околията — всички псувани, ругани и бити за дързостьта имъ да се наричатъ българи. 99души отъ арестуванитѣ граждани били интернирани въ Митровица ; изъ пѫтя тѣ сѫ били прѣдметъ на тежки обиди, лични оскърбления и заплашвания. Въ Митровица сръбскиятъ капитанъ Гюрковичъ имъ държалъ рѣчь, въ която ги прѣдупрѣждавалъ, че ще отговарятъ съ главитѣ си, ако проявятъ непокорство, а разни чиновници ги одумвали, окайвали ги и послѣ ги увѣщавали да прѣклонятъ глава и се признаятъ за сърби, като имъ натяквали постоянно за домъ, сѣмейство, имотъ и животъ.





Куманово. Сръбскиятъ окрѫж. управитель Ранко Трифуновичъ слѣдъ като отнелъ отъ рѫцѣтѣ на мѣстнитѣ българи общинското управление, още въ първитѣ дни побързалъ да прѣдупреди гражданството противъ всѣка проява на български чувства и самоувѣрено заявявалъ, че освобождението на града е дѣло на сръбската армия. Йорданъ Йовчевъ, търговецъ, съзнателенъ българинъ, иска разрѣшение да замине по работа за Солунъ, но му отказали. Понеже слѣдъ повторното искане и отказъ, той е поискалъ да узнае причинитѣ на отказа, не минава дълго и той билъ унищоженъ безслѣдно. — Заловенъ билъ отъ сърбитѣ софийския вѣстникъ „Дневникъ" и само за това арестувани били и осѫдени по на единъ мѣсецъ затворъ Манасъ Кършутски, Петрушъ Андоновъ, Теодосъ Димовъ, Петко Карамфиловъ и Теодосъ М. Кралевъ. — Прѣзъ мартъ обискиратъ кѫщитѣ на Коце Перковъ, Ст. Стояновъ, Тодоръ Сопотски, Стоянъ Дъртковъ и Сибинъ Димитровъ ; намѣрени били по една пушка отъ турско врѣме и по тая причина тѣ били арестувани и сѫ лежали по два мѣсеца. — За опитъ за съобщение съ България сърбитѣ залавятъ Стоилъ Божиновъ, Пръчковъ и Иванъ Спасевъ, хвърлятъ ги въ затвора, изтезаватъ ги и слѣдъ 7 мѣсеца първиятъ умира вслѣдствие изтезанията. Прѣзъ априлъ сърбитѣ събрали градскитѣ свещеници, а именно: архиерейскиятъ намѣстникъ на българската община Владимиръ Яневъ, Андонъ Дамяновъ, Георги Стаменовъ и Дионисъ Георгиевъ, убѣждаватъ ги да се признаятъ за сърби. Слѣдъ отказа имъ тѣ сѫ били откъснати отъ домашни и паство и екстернирани въ България. По сѫщата причина арестувани сѫ били и учителитѣ Миланъ Петковъ, Тръпко Дончевъ, Иванъ Трайковъ, Александъръ Борозановъ и Велко Смилевъ заедно съ 52 граждани, както и 7 гражданки (Юлияна, Заркова, Доца Карабска, Павуна Якимова, Иванка Кръстева, Стоя Гюридоска, Гюргя Таскова и Траяна Велкова). Почти едноврѣменно съ тѣхъ (мѣсецъ май) тикнати сѫ били въ градския затворъ и 130 души първенци, свещеници и учители отъ Кумановскитѣ села. Прѣдъ страха отъ тия арести мнозина селени сѫ се укрили; тогава сѣмействата имъ сѫ изкупували скѫпо това отклонение: послѣднитѣ сѫ били вдигани отъ селото и задържани въ града, дѣто безъ подслонъ сѫ били излагани на лишения и мѫки по цѣли мѣсеци, както е случаятъ съ сѣмейството на Арсений Николовъ отъ с Кокошине и мн. други. Лазаръ Митковъ отъ с. Облавци, повиканъ въ околийското управление, не се връща вече живъ. Тасо Четирски отъ село Младо Нагоричино билъ убитъ отъ „Черната рѫка" въ своя ханъ; Цане Димовъ отъ с. Павлешенци арестуванъ, безслѣдно изчезналъ; Тево Псалтировъ отъ с. Живине постига сѫщата участь; Саздо Галевъ отъ с. Кокошине и Стоянче попъ Манасиевъ и Стоиле отъ с. Малино били извикани единъ день отъ кѫщи отъ сръбски стражари, но още единъ пѫть никой не ги е видѣлъ живи. Ицо отъ с. Павлешенци е билъ обѣсенъ отъ пратеници на „Черната рѫка" въ собствената му казаница. Доне отъ с. Винци, повиканъ въ околийското управление, билъ подложенъ на страшни мѫчения чрѣзъ стягане, разпѫване и най-послѣ изхвърленъ отъ балкона. Миланъ Арсевъ Пурчевъ отъ с. Живене билъ повиканъ въ общинското управление въ с. Павлешенци, за да каже имената на ония, които искали да възобновятъ революционната организация. Отричайки да знае нѣщо, той трѣбвало да бѫде съблеченъ и подложенъ на побой. Тогава Пурчевъ извадилъ скрития си револверъ, насочилъ го срѣщу околийския началникъ Тодоръ войвода, когото повалилъ, стрѣлялъ и срѣщу двамата стражари, които сѫщо паднали и съ послѣдния патронъ се самозастрѣлялъ.